Сп. Кино

ФИЛМАУТОР НА 20 ГОДИНИ

Имаме ЗАПСП, остава да го прилагаме

Разговор с Мария Палаурова-Чолакова (изпълнителен директор), Бистра Манова (главен счетоводител) и Михаил Мелтев (председател на УС)

Катерина Ламбринова

Как се осъществи преходът от държавната система за управление на авторските права към дружествата за колективно управление на авторските и сродни права?

Мария Палаурова-Чолакова: Дотолкова, доколкото не съм била свидетел на събитията, мога да кажа какво знам. С приемането на новия закон за защита на авторските права през 1993 година, с който се отменя предишният, се създава възможност за създаване на организации, които колективно да управляват правата на авторите. Това е създадено по модел, взет от другите европейски държави, не е нещо, което ние сме си измислили. Всъщност, така се преустановяват функциите на старата агенция за авторско право и постепенно се създават различни сдружения, които защитават различните видове репертоар. Доколкото знам, музикалното дружество (Мюзикаутор) е било първото, впоследствие се създава и Филмаутор.

Какво е наложило учредяването? И кои са учредителите на Филмаутор?

Михаил Мелтев: Аз съм сред учредителите. Тогава председател на Съюза на филмовите дейци беше Христо Тотев и по негова инициатива, заедно с ентусиаста – режисьора Веселин Бранев, който ме въвлече в тази авантюра, започнахме да мислим за създаването на такова сдружение. Тогава отговарях на обществени начала за външната дейност на Съюза, но внезапно станах изпълнителен директор на БНТ и оттам нататък вече ми се губи историята. На 1 август 1993 година се появи това отроче, наречено Закон за авторско право. И тъй като нищо не знаехме за това, включително и юристите, които имахме, някои неща бяха буквално преписани от френския закон. Когато една година по-късно престанах да работя в телевизията, ме избраха във втория УС на ФА. Тогава започнахме да се занимаваме конкретно с изграждане на структурата. В началото беше абсолютно любителска история. Съюзът на филмовите дейци приютяваше ФА. Мисля, че няма да сбъркаме, ако кажем, че ФА е до голяма степен дете на Съюза на филмовите дейци. Преди да излезе законът, се събирахме на 6-ти септември. Георги Саракинов идваше да ни чете текстове.

Филмовата копродукция – универсални послания и национална специфика

ЗА КОПРОДУКЦИИТЕ

Гергана Даковска

В днешно време вече е почти невъзможно да се произведе филм над средния бюджет със средства от една страна. Но дали само търсенето на финанси подтиква продуцентите все по-често да се обръщат към  чуждестранни партньорства?

Във филмопроизводството международна копродукция се нарича филм, направен от най-малко две продуцентски компании от две различни страни. Международните телевизионни и филмови копродукции отразяват непрестанното и прогресивно интегриране на културни и икономически дейности в глобален мащаб...


В крупен план

МЛАДАТА РЕЖИСЬОРКА Кристина Николова пред „Кино”

По повод премиерата на филма „Вяра, любов и уиски” на дебютантката Кристина Николова – получила Награда за дебют на фестивала „Златна роза” 2012   - предлагаме на читателите кратко интервю с нея.

Представете се. Кога и къде  завършихте кино?

Родена съм в София в семейство на кинаджии. Баща ми, Георги Николов, снимаше като оператор с Иван Ничев и имам много детски спомени от терен. Иван снимаше често с деца и помня как си играех с тях на карти между дублите и се къпехме в езерото на двореца Врана. Завърших английската гимназия и щях да уча анимация в НАТФИЗ, където преподава майка ми, Емилия Стоева – също оператор, но ме приеха в Чикагския университет (по типичния за гимназистите от английската гимназия начин - с непрестанно зубрене цяла година, докато научиш английската граматика по-добре от 97 процента от американчетата. Заминах на 18. Очаквах, че ще е трудно, но не очаквах, че ще е толкова трудно. Бяха ми дали стипендия да следвам икономика, но след като гледах един експериментален филм с хартиени самолети, категорично се преориентирах към киното. След като завърших, се преместих в Лос Анжелис, където снимах като оператор всякакви треторазрядни филми, които местните оператори отказваха, защото каскадите бяха често необезопасени. Водех също приятели американци в България, които искаха да направят филмите си по-евтино. Запознах се и с режисьорката Зорница София и заедно заснехме документалните филми: „Смъртта и дългият път и обратно” и „Modus Vivendi”.  Постепенно започнах да прекарвам дните си в клуб 703 на Шишман, а нощите - в Мохито, докато накрая майка ми настоя да кандидатствам  магистратура, за да ме измъкне от заведенията. Тогава твърдо вярвах, че киното се учи на терен, но го направих заради нея. Приеха ме в Ню Йоркския Университет - Тиш (да не се бърка с Ню Йоркската Академия, за която има много реклама, но не става - само взима парите на чужденците). Това промени живота ми и вече твърдо вярвам в необходимостта от образование, дори и само заради хората, които срещнах... 

Списание "КИНО" - брой 3 / 2013

филмовата критика за:

"ДЖУЛАЙ"

© Антония Ковачева

 

Пиша този текст, докато температурата на въздуха отвън е 30 градуса на сянка, а протестите срещу правителството на Орешарски и парламента, който го гласува преди 20 дни, доближават точката на кипене. И изобщо не ми е до рецензии в момента. Не мога ред да родя от февруари, когато сметките за ток скочиха внезапно и тройно, хората излязоха на улицата, а социолози, политици и медии безропотно припознаха за техни представители шепа нискочели и слабообразовани субекта. Нещо изведнъж се изкриви, логиката закуца, смисълът потъна.

ВЛАДИСЛАВ ИКОНОМОВ - ЕДИН МОНОЛОГ НА 75

С режисьора Владислав Икономов разговарят Искра Божинова и Василена Павлова

Владислав Икономов е от онези филмови режисьори от края на XX век (това за младите колеги, които малко, ако ли не и съвсем, не се интересуват от това какво е било преди тях), чиято висока ерудиция и интелектуално ниво налагат отпечатък както върху личността му, така и върху неговото творчество. При него няма главоломно творческо пропадане или сензационни артистични изблици. От дебюта му („Призованият не се яви” - 1966) до последните му телевизионни филми, всички те са майсторски уравновесени, рационални и последователни, разказани на достъпен филмов език. Сюжетите, които е разработвал, са в много широк диапазон – исторически, камерно-психологически, вдъхновени от българската литература, криминални, политически и винаги облечени в съответстващата форма и стил – строг, понякога аскетичен, но никога разточително декоративен. Повече от сигурно е, че като възпитаник на Полската филмова школа и работата му с майстори като Мунк, Вайда, Куц, Кавалерович, режисьорът Икономов е пренесъл в родното кино интереса си към човека, разположен в историческото му време. „Мълчаливите пътеки” (1967), „Гибелта на Александър Велики” (1968), „Среща на силите” (1982), „Денят на владетелите” (1986), „Пет жени на фона на морето” (1987), „ 24 часа дъжд” (1982) са сериозно и задълбочено осмисляне на индивидуалната човешка съдба в противостоянието й или подчинението й на непреодолими обстоятелства на епохата.

Владислав Икономов е проникновен и деликатен тълкувател на прозата на Йордан Йовков в своя забележителен филм „24 часа дъжд” (1982). Филм удивително нежен и едновременно жесток, възкресяващ света на писателя без поклонническа идеализация, с един модерен възглед за героите и с невероятна екзистенциална тъга, предопределяща битието и характерите им. Давам си сметка, че това са малка част от достойнствата на творчеството на Владислав Икономов, но достатъчни, за да заеме своето индивидуално място в нашето кино. Разговорът ни с него може да бъде определен и като монолог, в който можете да откриете откъде идва и накъде е вървял режисьорът през всичките тези години.

Списание "КИНО" - брой 2 / 2013

филмовата критика за:

БЪЛГАРСКИЯТ ТЕЛЕВИЗИОНЕН СЕРИАЛ

КАТО ЧУЖД И КАТО СВОЙ

© Митко Новков

 

Започвам да пиша, правейки две задължителни уговорки. Първата: във вниманието ми влизат най-вече и преди всичко българските сериали. Доколкото ще идва реч за чужди, те ще са повече за сравнение, отколкото за анализ. Втората: сериалът обикновено е продукт на телевизия с търговска ориентираност (изключение, разбира се, прави Националната телевизия, вероятно поради това „Под прикритие“ е тъй пищен и ефектен).

БЪЛГАРСКИЯТ ТЕЛЕВИЗИОНЕН СЕРИАЛ КАТО ЧУЖД И КАТО СВОЙ

Митко Новков

Започвам да пиша, правейки две задължителни уговорки. Първата: във вниманието ми влизат най-вече и преди всичко българските сериали. Доколкото ще идва реч за чужди, те ще са повече за сравнение, отколкото за анализ. Втората: сериалът обикновено е продукт на телевизия с търговска ориентираност (изключение, разбира се, прави Националната телевизия, вероятно поради това „Под прикритие“ е тъй пищен и ефектен). Следователно той от своите създатели и особено от своите продуценти бива измерван не с категориите на естетиката, а с категориите на печалбата, в нашия случай с рейтинга. Това обяснява на моменти странното поведение на някои български телевизии към своите чеда – повече на мащеха, отколкото на майка. Например „инцидентът“ с „Къде е Маги?“:  сериалът тръгна с огромни очаквания, които не се оправдаха и веднага беше „скрит“ в „глухо“ програмно време – неделя, след късните новини. Търговската телевизия няма време за експерименти и там търпението не е добродетел – или държиш рейтинга високо, или те преместват в деветата дупка…

Оттук става ясно, че какво ще говори критиката за търговския продукт, какъвто в случая е сериалът, телевизията изобщо не я интересува. Интересува я единствено как и с какво да привлече публиката. Бяха изпробвани няколко стратегии, докато се концентрира върху две (като отново повтарям, говоря за българските условия) – сериалът като напрегната история за престъпленията на богатите и известните („Стъклен дом“, „Седем часа разлика“) и сериалът като забавна история на междусъседски вражди и недоразумения („Столичани в повече“, различните ситкоми). Казано малко по-рязко, в очите на българските автори на сериали българинът е или бандит, или простак. Тук обаче веднага идва справедливият въпрос: защо, след като „Къде е Маги?“ влиза в рамките на първата стратегия, той не успя да привлече зрителите? Мисля, че причините за това са няколко, като най-важната е неговата, така да се каже, чуждост.  На дискусията, организирана от списание „Кино” на тема „Българският игрален филм и неговите социални проекции” Георги Лозанов говори за българското кино като чуждо, срещу което се чуха справедливите възражения на Вера Найденова и на Петър Попзлатев, но неговите думи бяха прицелени в една чуждост по Алфред Шютц - чуждостта на онзи, който желае да бъде приет от групата, тя да го допусне в себе си. Като чуждостта на „Къде е Маги?“ е не само във факта, че сериалът е взет от Чили, но най-вече в начина, по който се държат основните герои в него…

ЧОВЕК ОРКЕСТЪР ИЛИ ПРЕЦИЗЕН ДИРИГЕНТ

Людмила Дякова разговаря със Стефан Китанов – продуцентски фирми РФФ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ и АРТ ФЕСТ

Продуцентският опит на Стефан Китанов–Кита включва следните продукции:

1995 - „Англия, моя Англия” (Великобритания), игрален, асоцииран продуцент, режисьор Тони Палмър; 1999 - „Странната история на Делфина Потоцка или Тайната на Шопен (Великобритания), асоцииран продуцент, режисьор Тони Палмър; 2000 -  Страсти по Леа (България), документален, режисьор Николай Йотов - Награда за най-добър режисьор и Награда „Андрей Тарковски” на МФФ  „Златен Витяз”, Русия, 2001, Голямата награда „Златен Ритон” за най-добър документален филм, Пловдив, България, 2001; 2002 -  „Рапсодия в бяло(България), игрален, режисьор Теди Москов - Награда за най-добър актьор/актриса на Мая Новоселска и Наградата на ФИПРЕССИ на МФФ “Молодист”, Киев, Украйна, 2002, Награда за най-добър оператор на МФФ София Филм Фест, България, 2003, Специална награда на журито на Международен фестивал на ТV филми и програми “Златната ракла”, Пловдив 2003; Хляб над оградата (България), документален, режисьор: Стефан Командарев - Награда за най-добър източноевропейски филм на ДОК-Фест Лайпциг, Германия, 2002, Награда за най-добър документален филм на МФФ “GoEast”, Висбаден, Германия, 2003, Специално отличие на ФИПРЕССИ на МФФ “GoEast”, Висбаден, Германия, 2003, Награда за най-добър оператор на Международен фестивал на ТV филми и програми “Златната ракла”, Пловдив, България, 2003; 2005 - „Ритуалът”, игрален, късометражен, режисьор Надежда Косева; българо-германската копродукция „Поколение: изгубени и намерени” (‘Lost and Found’) - Награда „Сребърна чайка” на Международен София Филм Фест на Брега, Награда „Горчивата чаша” на Международен София Филм Фест; 2006 - „Гуча! Distant trumpet" (Сърбия-Германия-Австрия-България), игрален, режисьор Душан Милич - Награда за филмова музика на МФТФ „Златната ракла”, Награда на публиката на Международен София Филм Фест 2007, 2007 Номинация за Европейска филмова награда за композитор;

Списание "КИНО" - брой 1 / 2013

филмовата критика за:

"ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА" – ФИЛМ ХАМЕЛЕОН

© Пенка Монова

 

И децата знаят, че хамелеонът няма цвят. Той взима окраската на околната среда, за да се пази от врагове и намира плячка, без превес на едното над другото - и двете функции са от значение. Във филма „Цветът на хамелеона” това е цветът на въздуха над града, където арестуват и следят хора заради романи. Но продължават да печатат книги, горят ги, четат ги на глас в леглото и най-лошото от всичко това – вярват им!

Жанрово може да бъде определен всякак – черна комедия, политически психотрилър и каквото се сетите още. Аз лично бих го третирала като черен любовен филм. Но както и да го определим, филмът се изплъзва. Формулиран веднъж по някакъв начин, той веднага те навежда на други асоциации и аналогии.

Списание "КИНО" - брой 6 / 2012

филмовата критика за:

МЕТАМОРФОЗИ НА ТАЛАНТА

© Вера Найденова разговаря с режисьора Борислав Колев

Операторът Емил Христов реализира като режисьор филма „Цветът на хамелеона”;

кинокритикът Борислав Колев – като сценарист и режисьор филма „Стоичков – истината за легендата”... Несъмнено това са два от най-интересните факти в живота на българското кино от последно време.

 

Някога един голям театрален критик написал пиеси, а негов колега ги окачествил като „илюстрации към любима театрална теория”. Може ли да се каже, че филмът „Стоичков” е илюстрация към твои любими теории за киното и за футбола едновременно?

СПИСАНИЕ

Тримата от Синемак(Q)

Продуцентите от Студио „Синемак” Иван Георгиев, Ивайло Пенчев, Стоян Стоянов

пред списание „Кино”

Награди на продуцентска филмова къща Синемак:

2012 – „Кратка история на социалистическия реализъм – Награда на Асоциация „Академика 21” на фестивала „Златен ритон”;

2011 -  „Корави старчета” - Награда на Филмова Академия за най-добър телевизионен игрален филм; Награда на СБФД на фестивала „Златна роза”; Награда на Община Варна на фестивала „Любовта  е лудост”; Специална награда на фестивала за комедийни филми „Смешен Филм Фест – Габрово”; Специалната награда за операторско майсторство на фестивала в град Попово;

2007 - Голямата награда „Златната ракла”  за игралния сериен филм „Магна Аура - изгубеният град”;

2003 – „Резерват за розови пеликани” - Специална награда на журито от Международния фестивал „Златната ракла”; Награда на детското жури  от международния фестивал „Златна амфора”;  Наградата на АТО за операторска работа;

2002 - Голямата награда „Златна Албена” за ТВ игра „Палавници”; Първа награда „Осмата муза” за ТВ програма „Техно”.

Защо решихте да създадете продуцентска компания и кога се случи това?

Иван: На 13 декември (естествено петък) 1996 година поканихме на скромен коктейл в офиса трийсетина колеги и приятели. Това е рожденият ден на Студио „Синемак”. В началото на 90-те с Ивайло започнахме да продуцираме сами телевизионни реклами и малки филми. Винаги ни притесняваха наемите за техника, скъпите часове в постпродукцията, ограничените снимачни дни. Мечтаехме си за собствена база. Мечтаехме си да монтираме дотогава, докато това, което правим, ни хареса, искахме да правим варианти, различни версии, мечтаехме си да можем да снимаме колкото часа и дни си искаме. Междувременно Стоян, който живееше в Норвегия, се завърна през 1994 година. Той знаеше много за компютрите и звуковата техника. И някъде през лятото на 96-та тримата решихме да направим собствено студио. Първоначално смятахме, че с около 20 хиляди долара на първо време нещата ще тръгнат. Събрахме собствени пари, взехме заеми и естествено се оказа, че парите не стигат и наполовина. Междувременно Стоян предложи името Синемак.

Защо в българските филми всичко изглежда преднамерено

Людмила Дякова разговаря с продуцента Иван Тонев - ARS Digital Studio

ARS DIGITAL Studio е специализирано студио за продукцията и постпродукцията на филми, ТВ сериали, ТВ програми и рекламни спотове.

ARS DIGITAL Studio  разполага с творчески и технически екипи за изработка на рекламни клипове, презентации, PR филми, ТВ предавания.

Филми в производство: „Жената на моя живот” - игрален, сценаристи Али Талиб и Антоний Дончев; „Голямата манипулация“ („Какво стана с нас?“) – документален, сценарист и режисьор Атанас Киряков – подкрепен за развитие от европейската програма MEDIA и от ИА „НФЦ“

Завършени: Игрални филми: „Заложна къща“ – късометражен, режисьор Нешка Караджинска, „Слънчево“ - режисьор Илия Костов,  кино постпродукция

ТВ игрални филми: „Пату ”, режисьор Станислава Калчева; „ Последното пътуване”,  режисьор Васил Барков; “Завръщане у дома”,  режисьор Стоян Камбарев

Документални филми: „Горяни” – копродукция с „АРТ 47“, режисьор Атанас Киряков, „Филмова орис“ –  сценарист и режисьор Никола Корабов, „Случайни гости от случаен влак“ – копродукция с ПРОФИЛМ, сценарист и режисьор Антоний Дончев. ТВ поредици: “Капиталов Пазар” , “Успели.bg” – документална поредица, “Закрила на децата”. ТВ ситуационна комедия: “Клиника на третия етаж” – продуцент БНТ, изпълнителен продуцент, продукция и постпродукция – АРС ООД (Ars Digital Studio),– селектиран за фестивала в Монте Kарло 2010 г. в състезателната програма.

Кино пост продукция: “Вратата на Ева” – албанско-руска филмова продукция, “The Pelswick” – Канадска анимационна продукция, “Стюарт Литъл” – пълнометражен игрален филм на Columbia Picture (изработка на българската версия). Музикални видеоклипове: “Желание” – Авеню , “Сам” – Николай Урумов. Рекламни видеоклипове: Napoleon, Vodka Smirnoff.