ФИЛМОВАТА КОПРОДУКЦИЯ -
МЕЖДУ ФИНАНСОВИТЕ И ТВОРЧЕСКИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ
Вера Найденова
В 4-5 брой на сп. „Кино” прочетох статия от Гергана Даковска, посветена на копродукциите: пространна, добре аргументирана, широко информираща. Между другото в нея става дума и за критериите, прилагани от Евроимаж при оценка на проектите, близки до нашата точкова система, срещу която толкова много негодуваме. По всичко личи, че трябва да я приемем като целесъобразна, а най-вече неизбежна и в нещо само малко да я редактираме. По-важен ми се струва въпросът с избора на участващите в комисиите. Позволявам си да мисля, че начинът, по който ние го решаваме, е повече от смущаващ. Но това са други проблеми. А ако сега вземам думата, то е защото от по-отдавна ме вълнува въпросът за копродукциите в глобализиращия се свят. И защото интересът ми скоро бе актуализиран от един частен случай. Ще започна от него...
ТРАНСНАЦИОНАЛНИЯТ ФИЛМ
КАТО ЕСТЕТИЧЕСКИ МОДЕЛ В ЕВРОПЕЙСКОТО КИНО
Ингеборг Братоева-Даракчиева
Неоспорим факт е, че вследствие на глобализацията днес филмовите индустрии по цял свят реализират своите проекти в две направления – от една страна като национално филмово производство и паралелно на него - като все по силно развиващо се международно продуцентство. Динамиката на този процес съществено усложнява връзката между киното и мястото и налага цялостно преосмисляне на подхода към съвременната кинокултура на всички нейни равнища – от анализа на отделното произведение до изучаването на т. нар. глобални филмови индустрии. Настоятелно се чувства нуждата от нова методология и съответстващата нова терминология.
Във връзка с това определени кинематографични среди и отделни автори започнаха да предлагат различни понятия, с които да се преодолее чисто географският принцип за идентификация на произведенията и на прехода между двете столетия да бъде описан новият тип филмова продукция. Появиха се дефиниции като европейско кино пост Берлинската стена (post-Berlin Wall European cinema), ненационално, постнационално, супернационално кино и т. н...
ЕВРОПЕЙСКИТЕ ФИЛМОВИ КОПРОДУКЦИИ –
ИКОНОМИЧЕСКА ПРИНУДА В УСЛУГА НА КУЛТУРАТА
Павлина Желева
Като човек, който от достатъчно години вече не разсъждава за филмовите копродукции, а се стреми да ги прави, не изгарях от желание да се намесвам в този разговор, но бях провокирана.
Твърдението на уважаваната от мен проф. Вера Найденова, че включването на филма „Миналото“ на иранския режисьор Асгар Фархади на последната „Киномания“ в раздела „Фестивал на френския филм” е „информационно недоразумение“, ме изненада.
Нека видим какво пише на официалния сайт (респективно в каталога) на Кан, фестивал, който и проф. Найденова, и моя милост внимателно следим от години:
Там „Миналото“ е представен по следния лаконичен начин:
Режисьор: Асгар Фархади; Страна: Франция, Италия
„Миналото“ на иранеца Асгар Фархади е произведен от Франция и Италия. Следователно филмът е френско-италиански. Поради тази причина и Франция, и Италия могат (след като съоветните институции придобият съответните права от продуцентите) да представят филма на форуми с културна насоченост…
Българското кино като лична история
Ингеборг Братоева
„Българско кино. По следите на личния опит" на Вера Найденова е една много лична книга. Изящно оформеният сборник текстове (издателска къща „Проф. Иван Венедиков“ ), писани и публикувани между 1966 и 2013, предлага своеобразна лична история на българското кино, писана от авторката през последния половин век. Скромно заявена като опит да се илюстрират „стилистиката на филмите и умонастроенията на кинематографистите, на публиката и на критиката“ през целия дълъг и белязан от драматични промени период 1966 – 2013, книгата представя преди всичко ярката индивидуалност на авторката, огромната ѝ ерудиция, перфекционсткия ѝ критически стил и удивителната ѝ способност да улавя точно пулса на времето. Рефлексът ѝ, по-точно казано, дарбата ѝ да открива възможно най-адекватния на съответното време фокус във всяко филмово явление и да го интерпретира оригинално и адекватно винаги са ме удивлявали и, признавам си, са будили у мен истинска завист. Затова бих посъветвала най-младите читатели да се запознаят с последната книга на проф. Найденова отзад напред, като започнат да я четат от текстовете „Ново-старите задължения на кинокритиката...“ и особено „Социалните проекции на българските игрални филми. Ефектът на бумеранга“ (и двата са от 2013)…
За Людмил Кирков – с възхищение и тъга
Неда Станимирова
80-годишнината от рождението на Людмил Кирков е повод да се вгледаме отново в личността и филмите на този забележителен творец, завоювал си любовта както на професионалистите в киното, така и на зрителите. Знае се колко труднопостижимо е такова широко признание – и до днес се води битка дали да се отпуснат пари за “фестивални” филми, или за “зрелищни”, “касови”. За Л. Кирков такова разделение не съществуваше – за него главното бе да стигне чрез образи достъпни и същевременно проникващи в сложността на човешката душевност до сърцата на обикновените хора, да ги призове към по-смислени жизнени идеали. Всички негови филми отдавна са анализирани и високо оценени от кинокритиката ни, на някои бяха присъдени и наградите й. За мястото, което според мен Л. Кирков заема във филмовата ни история, говори фактът, че бях поставила негов пространен портрет в книгата си “Български кинорежисьори” (1984) редом с най-големите имена – Борислав Шаралиев, Бинка Желязкова, Рангел Вълчанов, Въло Радев (по реда на встъпването им в кинорежисурата). Всички те бяха доста по-възрастни от него...
КАКВО ЗНАЕШЕ МЕЙЗИ ЗА ПЯНАТА НА ДНИТЕ И НОЩНИЯ ВЛАК ЗА ЛИСАБОН
Десислава Желева
Когато говорим за филми, базирани на литературни произведения, винаги ще има ревностни защитници на предимствата на книжното тяло пред филмовото. Винаги ще има такива, които смятат, че екранът е прекалено тесен за достатъчно мощното разгръщане на характера на любимия им литературен персонаж. Винаги ще има такива, които, недоволни, че сюжетът във филма не отговаря изцяло на този в книгата, обръщат гръб на едното произведение на изкуството в името на другото.
Което, разбира се, е грешка.
В Киномания 2013 литературата зае своето почетно място и привлече зрителя-читател с филми като ,,Нощен влак за Лисабон” (екранизация на романа на Паскал Мерсие), ,,Пяната на дните’’(екранизация на романа на Борис Виан) и ,,Какво знаеше Мейзи“ (по мотиви от едноименното произведение на Хенри Джеймс). Всеки от тези романи е създаден в различно време, делят ги поне няколко десетилетия. Филмите обаче са почти връстници – какво ново могат те да ни разкажат? Какво не сме прочели между редовете?...
КИНОМАНИЯ – „ДЕЖÀ ВЮ”, НО НЕ СЪВСЕМ
Победител за 2013 г. е документалният „Лив и Ингмар”
Георги Ангелов
Неусетно се изтъркаля поредната Киномания. Отново препускащи от кино на кино киномани. Тази година освен специалните прожекции, екранизациите, фестивал на фестивалите и фестивал на френския филм имаше кулинарно кино, филми за киното и неговата история и добро детско кино извън холивудските стандарти. Класическите удоволствия бяха свързани с Фелини (20 години от смъртта му) и със 70-годишнината на Робърт де Ниро в четири филма на Скорсезе. Биографичните филми прерастнаха в нов цикъл: „Живот като на кино”, най-вече поради необикновената съдба на своите герои (Валенса, Либераче, Цветаева, Нуреев, Гинзбърг, Бъроуз, Керуак, лейди Даяна и останалите). Въобще изживяхме поредното „дежа вю”, но не съвсем. Във френския оригинал на това понятие, синдром или състояние, означаващо най-общо „вече видяно”, ударението е на втората сричка. Напоследък очевидно не знаещи смисъла му пишещи слагат ударението на първата гласна, а вместо „вю” употребяват „ву” (явно като англоезични).
Киномания 2013 предложи 67 филма от 19 страни (срещу 63 от 17 за предишната година). Филмите от САЩ бяха 14, от Италия - 13, от Франция – 12, от Англия – 6. По 3 заглавия от Германия, Русия и България, по 2 от Полша, Швеция и Израел, и по 1 от Индия, Швейцария, Канада, Норвегия, Испания, Хонг Конг, Китай, Австрия и Турция…
БЪЛГАРСКАТА ДОКУМЕНТАЛНОСТ – ТЕМИ И ЖАНРОВЕ
Вера Найденова
От доста време насам колеги, които по-регулярно от мен гледат продукцията на документалното ни кино, говорят, че там се случват неща по-интересни и по-адекватни на действителността, в която живеем, от тези в игралното. Това се потвърди и при личните ми впечатления от проектите, обсъждани в последните две сесии на Художествената комисия при НФЦ . Предпоставките могат да се търсят в характерното за този вид кино по-пряко, по-непосредствено отразяване на живота, в необходимостта от по-малко финанси, в по-семплата технология при реализацията и т.н… И все пак видяното на „Златен ритон” в Пловдив надмина очакванията ми. Панорамата от филми бе изключително богата. Във всеки случай – аз така я преживях. Мислех си, докато сме се вайкали, че преходът не се осъществява както трябва, животът подобаващо се е променял, вкусът и уменията на кинематографистите да го отразяват – също. Особено значение има и обстоятелството, че все повече документални филми се създават от телевизиите и се подкрепят от Столична община. За качествата им ще става дума по-нататък...
ТЪМНИТЕ СЕНКИ НА ИЗПЕПЕЛЯВАЩОТО СЛЪНЦЕ
Иво Драганов
Тази година коледните и новогодишните празници за киното започнаха още на 16-и декември с 20-я юбилеен фестивал „Златен ритон” в Пловдив. Освен конкурсната програма бе представена ретроспекция на филмите - носители на едноименната голяма награда. Бе показан “Стрели над водата” - първият научнопопулярен филм, спечелил “Златен ритон”, на класика Константин Григориев. Невероятните снимки на водните кончета - дело на прекрасната операторка Цветана Найденова, и оригиналната режисура на Григориев напомниха за блестящия период на този вид кино, който обаче в новата система на продуциране остана в сянката на документалното кино и загина. Ретроспекцията бе чудесна възможност по-утвърдени и по-млади творци да съизмерят творчески възможности както един с друг, така и със себе си. Примерно Георги Стоев можеше да сравни своя “Броени дни” с най-новия си “Хляб и зрелища”. Любопитството му към маргинализирани социални групи, усетът към детайли в тяхното поведение, страстта на ромите към празнуване присъстваха и в двата. “Хляб и зрелища” е поглед към живота зад оградата, която трябва да запази скрита ромската махала в Кюстендил от погледите на пътуващите по международния път. Да не се разстроят случайно. Зад нея - както във всяка общност, има успeли и неуспeли хора…
ПРАЗНИК ВЪПРЕКИ ХАОСА
Олга Маркова
Тъкмо както се полага на респектиращ юбилей, двадесетият „Златен Ритон” съхрани своята запазена марка и престиж на единствения у нас значим форум за неигрално екранно изкуство както с нивото на подбраните 104 филма, така и с преимуществото на това издание на фестивала да предостави по-голяма възможност за непосредствен контакт с творбите и техните създатели. За разлика от предишните форуми, които изцяло се провеждаха в уютния и комфортен „Новотел”, сега прожекциите течаха едновременно в „Лъки синема”, галерия „Тракарт” и клуб „Петното на Роршах”, които се посещават от различен вид аудитория, а входът за тях бе безплатен. Бързам да отбележа, че те бяха отлични в техническо отношение. „Този форум е най-големият коледен подарък за тукашната публика” – отбеляза членът на журито Весела Статкова - преподавател по мултимедия и визуална реалност в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.
Фестивалът категорично доказа, че създадената тук с много усилия дълголетна традиция не бива да бъде прекъсвана. Всяко дерайлиране би довело до „изпускане” на преданата от години аудитория, което би било катастрофално, особено във време на тлееща духовност и продуктово позициониране в изкуство като нашето. А оживените, често твърде разгорещени разговори след прожекциите, както и по време на всекидневните дискусии, на които се обсъждаха филмите, показани предишния ден, свидетелстват за безспорния интерес към този екранен вид, заявен още преди години в легендарната централна зала „Балкан”.
Очевидно, в отличие от игралното ни кино, съвременната ни кинодокументалистика действително откликва своевременно и отговорно на най-наболели обществени проблеми, вълнуващи всички ни...
ПОЗНАВАТЕЛНОТО КИНО НА 20-Я ЗЛАТЕН РИТОН
Димитър Кабаиванов
В последните години забелязваме едно „завръщане” на познавателното и научно-популярното кино в родната ни кинопродукция. Едно кино, което преди десетилетия имаше своето достойно място в българската кинематография и печелеше престижни награди по света. Тук не е мястото да се спирам на причините за „изчезването му” за дълго време от екраните ни. Но искам да отбележа, че за щастие най-мрачните прогнози сред киносредите, че през трудните години на прехода това кино ще загине, не се сбъднаха. Тази заплаха беше още по-реална за така наречения научнопопулярен филм (тази толкова специфично обособила се видова група в социалистическото неигрално кино), за което се оказа, че основният му проблем е преди всичко в това - кой и къде ще го гледа, а едва след това - ще има ли пари за производството му. Но последните твърде драматични години на обществена деструкция показват, че в държавата все ще се намират хора, пари и технически ресурси, за да се произвеждат и такива филми. И то с определен успех!
Това личи особено в „историческите” документални филми, които се опитват да дадат своя съвременна и адекватна на миналото интерпретация…
ПРОБЛЕМЪТ С ЕТИКАТА И ДРУГИ ИСТОРИИ
Боряна Матеева
За радост на всички, 20-ят юбилеен „Златен ритон” показа зрелост на мисленето, владеене на формата, експериментаторски хъс, стабилно и възходящо движение на всички поколения в българската документалистика. Видяхме искрената загриженост на кинематографистите за социалната безпътица и желанието за осветляване на болезнени отрязъци от историята. Имаше артистизъм и воля за истинност. Защото документалистиката е преди всичко обективно и цялостно представяне на действителността в иманентната й сложност. В тази общо взето позитивна картина за мен се очерта един проблем, който, разбира се, не е нов, но който е фундаментален при заниманията с реално съществуващи хора, случки, събития. А още повече – съществували. Ще го нарека с известно намигане - проблемът с етиката и други истории…
Той изпъква в двата филма, предизвикали най-противоположните реакции на фестивала – „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” и „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС”. Първият беше единодушно признат от критика и публика и закономерно получи „Златен ритон” и Наградата на Българска национална филмотека; вторият предизвика най-яростния публичен скандал след промените и в резултат също получи доста зрители…
Прочетете целия текст: http://www.filmmakersbg.org/focus-critic-1-2014.htm
ПРОФЕСИОНАЛНО КАЧЕСТВО БЕЗ ЛИДЕР
Надежда Маринчевска
Анимацията на фестивала „Златен ритон“ през 2013 като че ли не можа да ни зарадва с безспорен филм-победител, който да предизвика дискусия и да остави усещането за подем, какъвто имаше до неотдавна. Наградите определено не достигаха през последните десетина години, за да бъдат отбелязани всички артистични достижения. А такива филми като „Баща“ на Иван Богданов, „Анна Блуме“ на Весела Данчева, „Три сестри и Андрей“ на Борис Десподов, „Фелиничита“ на Андрей Цветков, „Пианистът“ на Ася Кованова и Андрей Кулев, „Фарът“ на Велислава Господинова и много други творби ще се помнят още дълго.
Последното издание на фестивала отбеляза и чисто количествено свиване на българската анимационна продукция – само седем филма, подкрепени с държавна субсидия, и шест студентски творби. Очевидно кризата и сривът в производството на игрално кино са се разпространили и върху анимацията. И като че ли засега само документалното ни кино отбелязва видим растеж...
Международен студентски фестивал „Нова Вълна“
Людмила Дякова
Да се правят прегледи, фестивали и обсъждания на продукцията на висшите училища по кино е ежегодна практика. У нас има и международни младежки филмови форуми като „Ранно пиле“ - фестивал, който се утвърди през годините и има свое място в облика на София. Но Кинодепартаментът на Нов Български Университет ни изненада с нова амбициозна инициатива – Международен студентски филмов фестивал „Нова вълна“, фокусирал се върху филми от Балканите и Черноморския регион. За конкурса бяха селекционирани филми от Сърбия, Косово, Турция, Армения, Грузия, Азербайджан, Русия и България. Озадачаващо е, че от наша страна участваха само филми на НБУ. Дали е въпрос на селекция, или на липса на интерес от другите две филмови училища - НАТФИЗ и Югозападен университет, не се наемам да гадая, но ми се струва, че всяка проява трябва да се използва, за да се показва колкото може повече студентско кино. Да се съпоставят и съизмерват филмите, да общуват и да обменят опит и идеи студентите, а и да се търсят отличителните белези и тенденции в стила на една или друга филмова Академия. Това е ползотворно за младите хора, полезно е и за преподавателите им, а е от значение и за тези, които следят младото кино. Определено мога да кажа, че селекцията беше много добра и не малко от показаните филми респектират със своята зрялост и неоспорим авторски талант...
ЗА КРИТИКАТА И КРИТИЦИТЕ...
Проф. Златимир Коларов
Няколко пъти през последната година прочетох според мен методологично неправилно построени рецензии и критични материали, отпечатани в реномирани научни списания, вестници и книги. Още толкова чух и при обсъждания на различни научни и художествени произведения на различни научни и художествени форуми. Това бяха неподредени, непоследователни, неясни, еклектични писания с претенция за критика, неизпълващи елементарните изисквания на „жанра”. Без да изпадам в дребнавост и назидателна дидактичност, бих искал да споделя моя опит от над тридесет години писане на научна литература във всичките й възможни форми – монографии, дисертация, рецензии, учебници, статии, обзори, научно-популярни книги за лекари и болни... Освен това – шест художествени книги, шест реализирани сценария за филми, над шейсет публикувани разкази и публицистични материали. Мисля, че мога нещичко да кажа, че мога с нещо да съм полезен, без да накърнявам самочувствието на критиците, които, като авторите, са болезнени на тема знания и умение да пишат, да се изразяват, да оценяват и съпоставят...
ЗАСНЕТИ ЛИ СА ФИЛМИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ХІХ ВЕК?
Петър Кърджилов
Най-ранното (известно днес) съобщение в периодичния печат, отнасящо се за кинопрожекции, осъществени в България, се появява на 8 декември 1896[1] в софийския в. „Народни права” (№ 141). То посочва (прецизно) времето и мястото на показите – „секи ден от 4 до 10 часа вечер” в „салона” на столичния хотел „Македония”, охарактеризира апарата, с който са били реализирани – „едно ново изобретение на Едисона”, обяснява (накратко) основните принципи на действието му, подчертавайки разликата между него и магическия фенер – произтичаща от движението, от бързината, с която се „меняват фигурите” (образите), споменава името на неговия евентуален притежател – „г-н Мелинсон, известен на столичната публика по своите сеанси върху хипнотизма”, предава (сбито) съдържанието на пет от включените в програмата филми, като дори успява жанрово да ги разграничи... Ала най-сензационното в текста са 7-те реда, описващи (при това в самото начало) една от тези „картини”: „Напр. пристанището на Варна се вижда цялото; след това пристига един параход и започва да излиза публиката из него в такъво множество, щото струва ви се, че цял мравуняк извира: цилиндраши, турци, дами, коя от коя по хубавици, деца, изобщо секакви екземпляри. След това, дохождат любопитни да гледат парахода”!
Изненадваща, невероятна, смайваща информация! Защото досега се знаеше, че първите киноснимки в родината ни са направени през есента на 1903. Но се оказва, че цели 7 години преди това някой е въртял манивела на кинокамера у нас, оставил е даже целулоидна диря! ..
[1] Датите в настоящата публикация са посочени според валидния през разглеждания период в България календар – Юлианския (т. нар. стар стил), докато по същото време в Западна Европа е в употреба Григорианския календар (т. нар. нов стил). Разликата между тях през ХІХ век е 12 дни. (б. а.)
Дубай 2013
ШЕХЕРЕЗАДА В ДУБАЙ
Божидар Манов
Във фестивалната киногеография се налага нова дестинация – Дубай, ОАЕ. Десетото издание на международния фестивал там (декември 2013) затвърдява позицията на този относително нов кинофорум като най-значим в арабския свят. Безспорно фестивалът в Кайро е по-стар и известен, но не само заради бъркотията в Египет след Арабската пролет от 2011 година насам, той вече изостава зад Дубай. По-съществено е, че в шеметния мегаполис на брега на Персийския залив (а там го наричат Арабския залив) кинофорумът набира невероятна енергия, огромен публичен интерес, предлага впечатляваща филмова програма, гостуващи световни звезди и не на последно място - сериозен паралелен кинопазар. А знайно е, че когато бизнесът подкрепя изкуството и финансирането е симетрично с респектиращите възможностите на страната – домакин, резултатът обезателно е впечатляващ, мащабен и дългосрочен.
Фестивалът в Дубай все още е напълно непознат у нас, затова малко фактическа информация не е излишна. Организира се от могъщия инвеститорски фонд Investment Corporation of Dubai под мотото „Най-добрите филми от най-добрите кинематографисти” и селекцията на различните програми потвърждава тази амбиция...
ДЖУЛИЕТА МАЗИНА: ТРИПТИХ ЗА ЕДНА ВЕЛИКА АКТРИСА
Калинка Стойновска
Елитно френско издателство под името „Зелената кула” публикува в своята филмова колекция „целолуидната муза” книгата „Джулиета Мазина. Музата на Фелини”. Трима автори обединяват усилията си, за да представят на интелигентния читател, почитател на филмовото изкуство, нова книга-триптих за знаменитата Джулиета Мазина. Книга, която се прочита на един дъх. И след която остава тръпчивият вкус на изпитата докрай чаша на живота. Чаша, споделена от Мазина с великия магьосник на киното Федерико Фелини. Двамата са родени един след друг – той през 1920, а тя през февруари 1922 година. Точно преди двадесет години и двамата – един след друг – напуснаха тази грешна земя, всеки по своему страхувайки се от смъртта, но и двамата убедени, че в другите селения душите им пак ще бъдат заедно. Така поне разчетох основното послание на тази малка и много добре композирана книга. Тя според мен напомня музикалната сонатна форма, богата е на много теми, които се преплитат и взаимно се допълват, а има на финала и кодата – интервю със самата Джулиета, направено от един от авторите през 1991 година...
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 1 / 2014
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ Филмовата копродукция – универсални послания и национална специфика Филмовата копродукция - между финансовите и творческите измерения / Вера Найденова Транснационалният филм като естетически модел в европейското кино / Ингеборг Братоева Европейските филмови продукции - икономическа принуда в услуга на културата / Павлина Желева НОВИ КНИГИ Българското кино като лична история / Ингеборг Братоева ДА СИ СПОМНИМ За Людмил Кирков - с възхищение и тъга / Неда Станимирова КИНОСЪБИТИЯ КИНОМАНИЯ 2013 Какво знаеше Мейзи за пяната на дните и нощния влак за Лисабон / Десислава Желева Киномания - Deja vu, но не съвсем (киноанкета) / Георги Ангелов ЗЛАТЕН РИТОН 2013 Награди Българската документалност - теми и жанрове / Вера Найдемова Тъмните сенки на изпепеляващото слънце / Иво Драганов |
Празник въпреки хаоса / Олга Маркова Познавателното кино на 20-я Златен Ритон / Димитър Кабаиванов Проблемът с етиката и други истории / Боряна Матеева Професионално качество без лидер / Надежда Маринчевска НОВА ВЪЛНА 2013 Международен студентски филмов фестивал "Нова вълна" / Людмила Дякова ГЛЕДНА ТОЧКА За критиката и критиците / Златимир Коларов НАШАТА ИСТОРИЯ Заснети ли са филми в България през XIX век? / Петър Кърджилов СВЕТОВЕН ЕКРАН Дубай 2013 - Шехерезада в Дубай / Божидар Манов РАКУРСИ Джулиета Мазина - триптих за една велика актриса / Калинка Стойновска СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ Асансьорът / Ивета-Луис Контрерас Ернандес Следващият ден / Вероника Якимова Звън /Любо Йончев Париж / Даниела Соколова |
