Списание "КИНО" - брой 1 / 2013

Списание "КИНО" - брой 1 / 2013

филмовата критика за:

"ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА" – ФИЛМ ХАМЕЛЕОН

© Пенка Монова

 

И децата знаят, че хамелеонът няма цвят. Той взима окраската на околната среда, за да се пази от врагове и намира плячка, без превес на едното над другото - и двете функции са от значение. Във филма „Цветът на хамелеона” това е цветът на въздуха над града, където арестуват и следят хора заради романи. Но продължават да печатат книги, горят ги, четат ги на глас в леглото и най-лошото от всичко това – вярват им!

Жанрово може да бъде определен всякак – черна комедия, политически психотрилър и каквото се сетите още. Аз лично бих го третирала като черен любовен филм. Но както и да го определим, филмът се изплъзва. Формулиран веднъж по някакъв начин, той веднага те навежда на други асоциации и аналогии.

Това е един умен филм, умен дори до умозрителност. Умен, защото се престорва на няколко други филма, за да достигне до нас и после да се отметне, за да ни озадачи и заинтригува на друго ниво. Затова и при тълкуването му, зрителят или критикът, може да заеме подобна поза на мимикрия – на изчакване, превъплътяване, преобразяване, за да улови и следи метаморфозите на авторите и героите им. Филмът е така замислен и построен, че руши собствените си пясъчни кули, а най-вече тези на другите или построени от другите. Оставя те с усещането, че постоянно стъпваш на пясък, който се рони, свлича и отдолу излиза нещо друго. Но ти нямаш време да го видиш, защото са те повлекли уверено нанякъде и както винаги бързат.

„Цветът на хамелеона” започва така, както завършват повечето холивудски филми или латиносериалите. Младеж със статута на сираче е заведен от леля си в детска педагогическа стая с оплакване „закоравял онанизъм”. Според библията наказанието е „смърт”, но по мнението на чиновника, седнал до портрета на вожда Георги Димитров, гушнал в скута си момиче (бъдеща кинорежисьорка, между впрочем) това не е наказуемо. Просто обектът на интерес трябва да се измести. Оттук нататък героят Батко Симеонов е вкарван методологично в един мелодраматичен сюжет, в който той не иска да бъде. Леля му, отгледала го след смъртта на родителите, загинали трагично, се бори за статута на майка. Постепенно и тази версия се отрича, но при всяко положение я виждаме в болнично легло, сложена на системи и страдаща. Каквато и да е истината тук и в други случаи, героят силно се съпротивлява на сантименталната канава, в която животът или близките му хора се опитват да го вкарат. Затова съдбата му сервира една още по-сурова, но повече отговаряща на склонностите му опция. За която донякъде е по-подготвен и настроен покрай криминалните и шпионски загадки в списание „Космос” и на наукоподобната информация там, на която Батко Симеонов е фен в самотните си юношески нощи. С една дума - предлагат му да стане агент на ДС.

Описвам съдържанието на филма без угризения, защото знам, че всеки ще намери своя друг филм във втъканите в „Цветът на хамелеона” сюжетни нишки. Но авторовата идея е накрая всички трактовки и вариации да се съберат на едно място, независимо от пътя на мисълта и нивото на мислене на всекиго от нас.

Във филма ДС е издигната в по-висок и метафоричен ранг - някакъв разумен и циничен ред, дисциплина и проект за обществото с предвиждане поне 50 години напред. Един вид метафора на някой, който се грижи за нас, но и ни следи. Нещо подобно на бог – всемогъщ, жесток, груб, суров, понякога дори грижовен. И героят без всякакви чувство за вина се заплита в мрежите й. А когато е изгонен заради престараване (“При нас няма „аз” – му казва водещият офицер - при нас има „ние” и „те”!/, започва да използва методите й и си организира свой собствен отдел. Идеята дори не е негова – има я в инкриминирания роман „Цинкограф”, за който Батко трябва да докладва. Героят единствено има смелостта, куража и въображението да приложи на практика сюжета на книгата, която явно никой от агентите не е чел.

В тази игра вече моралът, чувствата нямат никакво значение – преобладава удоволствието от шегата с другите. Все едно да се срамуваш да четеш някаква мръсна книга или книга с насилие или долнопробни шеги и не смееш да се засмееш. Работата му в цинкографски цех само го домотивира – прави копия на чужди послания, но може да се намесва в крайния резултат и да го изопачава или подобрява.

Трудно е да се предаде историята, разказана във филма, без нейното постоянно дриблиране с чувството за хумор. Иронията, гротеската, вулгарните намеци и абсурда са заложени във всеки кадър, образ или епизод. Шлифова се с хумор дори най-долнопробното.

И тогава се появява Йовка. Това нежно създание е като че ли някакъв женски двойник на героя, негово непреработено издание. Момичето с очи на сърна пък е продукт и рожба на книги като „Мадам Бовари”. И най-вече на стари холивудски филми. Работи като прожекционистка и това е съдбоносно за нея. Чисто, плахо същество, единственото, което Батко е готов да защитава. И тя не е за грубия гимнастичен секс, защото робува на стари филмови образци, в които целувката на финала ознаменува хепиенда или оргазма. Както става и на финала във филма „Хамелеон”, между впрочем, ако говорим само за целувката. Иронията е, че именно това отнесено момиче обвинява своя любим в книжност, измисленост. А нейно е желанието да избягат в Америка, подклаждано главно от филма „Казабланка”. Там двойката влюбени българи бягат в Америка, защото „Дяволът е хванал хората за гърлото” в страната им.

Смехотворното тук е, че героят вече прави чудеса от рекет, шантаж с досиетата, създадени от него любителски, бута министри и тресе пагони, само за да вземе подходяща сума пари, която да направи възможна мечтата на прожекционистката. Почти като в „Казабланка”, където пък българското момиче е готово да спи с шефа на полицията, за да си осигури виза.

И всъщност турът към щастието на влюбения онанист Батко Симеонов по много смешен и катарзисен начин раздвижва политическия живот в страната. Суетят се служби и мъже с пагони, министри се нервят, падат авторитети, освен тела, покосени от куршуми. Пада и малко смях за чужда сметка - добиват публичност кадрите със стрийптийз, правен навремето от настоящата председателка на парламента.

На края на филма Батко ще пази равновесие на носа на кораба за Америка досущ Леонардо ди Каприо в „Титаник”. Манипулаторът, големият играч се оказва манипулиран от два от най-сладникавите холивудски филми и една жена, която обича да ги гледа. Всичко това може да бъде счетено като  реверанс към най-големите киноилюзии на човечеството, но и като присмех с горчив привкус за огромната вреда от тях.

Или човешка жертва на олтара на любовта.

Хуморът във филма

Той е странно и рядко съчетание, може би пределно българско. Произтича от ситуациите – абсурдни, иронични, но и някак много верни житейски. И не е само ситуационен – има го и в диалога, и в начина на мислене на героите, и в стила на разказване на историята. Дотолкова е попил в структурата на филма, че внушава усещането за наличие в първоизточника, тоест, в самия живот.

Лъха някакъв ароматен повей и от онази мирова ирония, съчетатаваща сложността с мъдростта при Томас Ман, например.

Сякаш ни е демонстриран някакъв свръхестествен и таен ред. Той надраства филмите, книгите, списанията и дори политическите и шпионски матрици, които се опитват да обхванат живота ни. Но той именно лута хората по свой образ и подобие, ред и метод. И във всеки случай не е ДС, нито КГБ, нито пък друга някоя успешна тайна служба.

И без да изпада в морализаторство, без да сочи пряко каква е истината, избирайки си един антигерой за герой, нищо че е по-умен от останалите, филмът го прави на глупак. И то ефикасно. И ние покрай него.

Не за пръв път имаме подобна теза на кино. И в „Дзифт”, направен по роман на същия автор и сценарист Владислав Тодоров, човешкият живот се оказваше едно голямо и тъжно недоразумение. А тук даже вече е една несериозна шега.

Стилизация

Филмът изгражда фриволно свой собствен свят и атмосфера. Това е възможно и поради всеизвестния маниер на Емил Христов като оператор – да налага обикновено собствения си стил дори на режисьорите, с които снима. Той винаги е естетизирал грозотата, но сега като на режисьор това си идва на мястото.

На екрана се лутат и надлъгват хора, които не се понасят, дразнят се един друг с най-дребните свои недостатъци. На всичкото отгоре са разположени в пространства, затлачени или съвсем изпразнени от вещи. Сумрачни коридори, стъклени лабиринти, злачни подземни помещения, където се стичат хлъзгави течности, вдигат се изпарения, става някаква взривоопасна алхимия между хора, вещи, пространства. Хем присъства нещо родно и познато – гоблени, радиоточки, килимчета и други пошлотийки, хем всичко прилича на декор, нарисуван от мрачен луд. Затова и така неочаквано органично стоят в него откъсите от чернобели филми, които пресичат действието като някакви прозрения, проблясъци на героите или ремарки на скрития зад всичко разказвач. Но допълнително иронизират или корозират цялото.

Асоциации

„Цветът на хамелеона” категорично задига темата за досиетата, информаторите и изобщо манипулациите на човека от човека и я препраща на друго ниво - теория и ирония на системата, която убива човека.

Но въпреки това някои аналогии с филми за ДС, тайните служби и техните методи са неизбежни. Все пак ми се струва, че без „Изпепеляване” и „Зад кадър” горният подвиг би бил по-труден и дори неуместен. И двата филма са достойни опити, в рамките на жанровия мелодраматизъм, да подгреят темата. „Цветът на хамелеона” вече ползва мотива за разговор на друга фаза и с други тези.

Идеята за човек, който си разработва паралелна на ДС структура, е разработван в „О, Господи къде си” (1991) на Красимир Спасов по новела на Любен Петков. Там героят на Стефан Мавродиев организира цяла фиктивна група, за да въдворява справедливост. Но споменатият филм преминава неплавно от комедия в пълна трагедия, докато „Цветът на хамелеона” сякаш държи един тон от началото до края. Това е добре и зле. В известен смисъл, въпреки че има интрига, за мен не се обособява ясно изразен апогей или някаква кулминация, да не говорим за катарзис.

Но нашумелият с Оскара си немски филм „Животът на другите”, който потресе много хора, изглежда като детски  в сравнение с начина, по който „Цветът на хамелеона” поставя въпроса за човешката манипулация и изобщо строежа и замисъла на нашия свят.

Други отправки

Филмът носи и от аурата на „Дзифт”, също направен по роман на Владилав Тодоров. Мрачните краски и там бяха загърнати в целофана на иронията и наслагването на злите шеги една върху друга. Но аз не бих се спирала повече върху „Дзифт”, въпреки че и там личи виртуозността в боравенето с думи, запращането им като оръжия срещу другите герои. А ехидното замеряне с обиди, афоризми прикриваше все едно и също – търсенето на смисъл, любов и собствено място.

Ако трябва да търся наистина някакъв аналог и подобие на „Цветът на хамелеона” в нашето кино, това е  „Преброяване на дивите зайци”. Заради оздравителния, силно мизантропски хумор, подплатен с дълбоко познаване на човешките пороци. Което кара главния герой, там чиновник- преброител, да си играе с хората, биейки ги по най-големите комплекси и страхове. В този наш класически филм също витаеше подобен род комична атмосфера дето не ти е до смях, защото се усещаш мишена на хумора.

Но филмът на Георги Мишев и Едуард Захариев си е някак много нашенски. Докато в „Хамелеона...” вече се демонстрира виртуозно боравене с културни масиви, кореспондиращи с едно всеобщо световно достояние от мотиви, образци, ценности, утопии и антиутопии. Като посмява да оголи една изключителна безчовечност, стояща в основата на всичките ни познания, трупани сякаш напусто.

Фактите около филма

Всъщност „Цветът на хамелеона” е режисьорски дебют на оператора Емил Христов, създал вече свое пано от филми в нашето кино. Повечето склонни към визуални крайности, но с печата на един забележителен артистизъм. И още с дебюта си като режисьор взе Голямата награда „Златна роза” на Варненския филмов фестивал.

В българското кино има само неколцина оператори, станали режисьори – Въло Радев, Борислав Пунчев, Радослав Спасов, Христо Ковачев в документалното кино. Но дори Въло Радев с първия си филм „Крадецът на праскови” не успя да отнесе Голямата награда на националния фестивал, а само Специална награда на журито, Награда за женска роля на Невена Коканова и Награда за мъжка роля на Раде Маркович (Варна, 1964). „Розата” печели чак с втория си режисьорски опит – „Цар и генерал”.

Безспорните качества на филма са изрядна визуална страна и великолепен подбор на актьорите. За първи път може да чуете от екрана на български реплики, казани с естествен и човешки тон, даже афористичните. Повечето от известните актьори са неузнаваеми (Руси Чанев, Деян Донков), а неизвестните, като Рушен Видинлиев (вече имаме певец с дебют в киното с главна роля и „Златна роза”!) и Ирина Милянкова (лице познато от сериал), ще запомним.

Рушен Видинлиев сякаш играе състоянията на героя си повече с поглед, отколкото с картечния откос думи, които обикновено запраща наляво и надясно. Лицето му е като на Бъстър Кийтън – безизразно, но оставя усещането, че вътре някой се превива от смях.

С една дума, „Цветът на хамелеона” е високо ниво зрелище, което тепърва ще дири своите зрители у нас, както и по фестивали и киносалони в чужбина. За много хора това няма да е техният тип кино, но той някакси сякаш не е направен, за да се харесва. Липсва онова слагаческо и нагаждаческо усилие, което повечето кинопроизведения внушават, съобразявайки се със зрителя или най-вече с неговата предполагаема тъпота и безсилие. Този филмов разказ по-скоро е сътворен, за да избие от главите ни някои порочни илюзии и да ни доведе поне до частично отрезвяване.

Ала известна маниерност не му е чужда. Има я и в романа, и в готовия филм. Боя се, че „Цветът на хамелеона” е най-вече великолепна демонстрация на сила, знания, виртуозни умения, потенциал. Но някак не ти разрешава да го харесаш и обичаш, а повече те респектира.

Също като Службите.