Списание "КИНО" - брой 1 / 2014

Списание "КИНО" - брой 1 / 2014

филмовата критика за:

ПРОБЛЕМЪТ С ЕТИКАТА И ДРУГИ ИСТОРИИ

© Боряна Матеева

За радост на всички, 20-ят юбилеен „Златен ритон” показа зрелост на мисленето, владеене на формата, експериментаторски хъс, стабилно и възходящо движение на всички поколения в българската документалистика. Видяхме искрената загриженост на кинематографистите за социалната безпътица и желанието за осветляване на болезнени отрязъци от историята. Имаше артистизъм и воля за истинност. Защото документалистиката е преди всичко обективно и цялостно представяне на действителността в иманентната й сложност. В тази общо взето позитивна картина за мен се очерта един проблем, който, разбира се, не е нов, но който е фундаментален при заниманията с реално съществуващи хора, случки, събития. А още повече – съществували. Ще го нарека с известно намигане  - проблемът с етиката и други истории…

Той изпъква в двата филма, предизвикали най-противоположните реакции на фестивала – „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” и „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС”. Първият беше единодушно признат от критика и публика и закономерно получи „Златен ритон” и Наградата на Българска национална филмотека; вторият предизвика най-яростния публичен скандал след промените и в резултат също получи доста зрители. Първият е дело на Костадин Бонев и сценаристката Ивайла Александрова, хора с дългогодишен опит в работата с архиви и има двама консултанти; вторият е създаден от дебютанти – известната актриса Весела Казакова, с един любителски филм зад гърба си (заедно със сестра си актрисата Биляна Казакова) и Мина Милева, аниматор и режисьор на три студентски филма. Първият разказва за трагиката на политически употребения живот на един велик български поет, вторият - за белязаното от ДС съществуване на един български аниматор и режисьор. Макар и развиващи се в различен исторически декор, филмите имат доста сходна тема. Това, което драстично ги различава, е подходът - прилагането на етичния принцип и работата с архивните материали. Няма да анализирам „Вапцаров…”, тъй като това вече е направено многократно. Но не мога да не изразя мнението си за „Чичо Тони…”, което ще се опитам да оттласна от бурята на скандала и да базирам на обективния прочит. Държа да подчертая, че правя това доброжелателно, с цел да подпомогна евентуални бъдещи занимания на амбициозните авторки.

При първата прожекция на филма със заглавие „Антоний Траянов”, представен на 25 ноември 2013 в рамките на „Киномания” 2013, Весела Казакова заяви, че за екипа това е „филм-кауза”. Тогава тонът й ме озадачи, защото вътрешното ми очакване беше за един артистичен филм, направен с чувство за хумор за един симпатичен, вечно забързан, попрегърбен човек със златни ръце – филм, за който дори бях интервюирана. Знаех, че са ме изрязали, но какво от това -  в киното често се случва, пък и не бях от близкото обкръжение на чичо Тони. След края на филма видях, че екипът благодари на още двадесетина души, така и ненамерили място във финалната концепция и искрено се зарадвах, че са ме махнали. Тогава щеше да ми е много по-трудно да кажа това, което мисля. Защото видяното остави у мен остро усещане за несправедливост, подмяна и манипулация, независимо дали са търсени или неволни. Още повече, когато четирима от участниците в него вече не са между живите. Но за това – след малко.

„Филм-кауза, който разкрива една тъмна епоха на зависимост от Държавна сигурност” – това е веруюто на двете режисьорки. Тогава нека бъде кауза за кауза. Моята кауза е Българската анимационна школа, нейното неотменимо, незаменимо и незаобиколимо присъствие в културното ни наследство. И право на тази кауза (без да съм била в кухнята на производството и с извинение) ми дава 20-годишната ми преподавателската дейност в НБУ по дисциплината „История на българската анимация”. Не „митът” за нея, както беше оповестено по БНР от авторките, а реалният й международен престиж, измерим качествено и количествено с многобройни най-авторитетни международни награди[1]. Изглежда се налага да припомним, че в рамките на цялостното развитие на българското кино анимацията ни безусловно е най-признатият вид и благодарение на езоповския си език успява да се промуши през иглените уши на идеологическата цензура и да каже разгромяващи истини за тоталитарния режим. В една статия я бях нарекла „шутът на българското кино”. Достатъчно е да си спомним само един-единствен филм - „дисидентския” (както го определя Радой Ралин) „Маргаритка” на Тодор Динов, за да се разбере за обобщение на какво ниво става дума. Но тъкмо въпросният Тодор Динов,  „патриархът на българската анимация”[2] според големия историк на анимацията Джаналберто Бендаци, в „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС” безотговорно е представен като тъп, бутафорен, фанатично-лъчезарен номенклатуршчик, който с една реплика се самоубива, предизвиквайки кикот и презрение. На въпрос на Иван Стоянович накъде върви анимацията той възторжено изстрелва: „Посоката е една - комунизъм, скоростта е една – светлинна!”. Тази ефектна реплика, импонираща на младите, изиграва ролята на „визитка” на Тодор Динов. Множеството му появи по трибуни, сцени, официални събития с Тодор Живков и т.н. се гледат все с тази подигравателна оптика. И тук е манипулацията. Тя се постига лесно, но е и лесно разобличима от живите свидетели на процесите в българската култура. Методът е елементарното премълчаване на същностния естетически принос на Тодор Динов. Представяне на частта вместо цялото, изваждането на нещо от общия контекст, разместването на ценностните величини. И по този начин – изкривяването на цялостната картина. Да, той изрича тези думи и присъства на всякакви официозни сбирки.

Но освен апаратчик, директор и ръководител на студия той е въвел в професията, а не „вербувал” както мимоходом се подхвърля, цяла плеяда млади карикатуристи и художници (станали по-късно лицето на Българската анимационна школа), Тодор Динов е и неоспорим художник и режисьор, извършил естетическа революция, попътна на най-модерните формални търсения в своето време. Това е азбучна истина за специалистите, но не и за широката публика. Младият зрител злорадства и се надсмива, защото разпознава черно-бялото клише – добрият и работлив до изнемога чичо Тони, малтретиран от лошия партиен номенклатуршчик. Истината е много по-сложна и в обективното й, премерено и базирано на факти раздипляне е силата на истинската документалистика. Самият Динов, както се знае, е в сложни отношения  с Партията. Изпратен да учи анимация в Москва през 1949, той е върнат скоропостижно само след две години, за да оглави отдела по анимация „по един грубичък административен начин”, както пише проф. Н. Маринчевска[3]. След това срещу него се възбуждат седем анкети, които стигат дори до разглеждане в секретариата на Вълко Червенков. По-късно идват и идеологическите доноси, с които „обвиняват Динов, че е назначил хора със „съмнителен” произход (става дума за Христо Топузанов, чийто баща е съден от народен съд, за Петър Шауер, който е „немец”, и за повишаването на Радка Бъчварова, която е от буржоазно семейство, в длъжност режисьор”.

Всичко това доказва, че Динов не е само партиен функционер, а вещ ръководител. Но това дори не е загатнато във филма. Затова той може и да се харесва на част от публиката, но не може да бъде приет от общността на анимацията, от близките на чичо Тони, от другите участници, от живите свидетели на процеса. Авторките дълбоко трябва да се замислят над реакцията поне на роднините на чичо Тони. Такава реакция на нееднозначно приемане (с нюанс на неодобрение) е прецедент в българското документално кино. Тя говори, че явно са нарушени неписаните етични закони, че са засегнати деликатни отношения. Може би затова в последната версия на филма в него са премахнати епизодите с децата на Антоний Траянов, както и онези откъси от „Сънчо”, за които първо се твърдеше, че са с автор чичо Тони, но после се оказа, че авторите на петте миниатюри, създадени в периода 1975-1977, са други, живи и здрави творци - художникът Георги Чаушов, режисьорът Зденка Дойчева, аниматорът Димитър Петков, който почина неотдавна. Единственият откъс от „Сънчо”, останал във филма с автор чичо Тони е „русият Сънчо”. Тази колебливост на режисурата поставя и съществения въпрос каква версия, по-точно какъв материал (и в какъв монтажен ред) е гледал преди смъртта си Антоний Траянов (починал на 26 февруари 2013) и дали е дал благословията си точно за този филм.

Защото той го портретира по-скоро негативно - като свадливо, завистливо, мрънкащо старче и така върши лоша услуга на паметта му. Тони Траянов, поне в моите представи, беше човек духовит, интровертен, обсебен от работата си, виртуозен аниматор, всеотдаен преподавател. Напомняше ми с нещо персонажа на Чарли - в характерната ситнеща походка, в суетливото поведение. Достойният „малък човек” в схватка с Големия, но равностоен нему. Във филма за съжаление той е представен като функция от Доньо Донев, а не като самостоятелната творческа личност. И тук идва втората голяма манипулация – имиджа на Доньо Донев, представен като селски хитрец, груб експлоататор на чуждия труд, „черния човек” на Тони Траянов. Но ясно е, че без „величествената симбиоза” (думи на Анри Кулев) между двамата и харизмата на Доньовите трима глупаци Тони не би станал това, което е бил. Тук няма да обсъждам Доньо Доневия принос за българската анимация и за смеховата култура на България. Няма да обсъждам и принадлежността му към ДС. Няма да раздаваме присъди, защото казано е - не съди, за да не бъдеш съден. Но логично е да попитаме – щом кариерата на чичо Тони е пострадала от доносите на Доньо, каквото е недвусмисленото внушение, защо режисьорките не са отишли да разровят архива на ДС, да отворят досието на Антоний Траянов и да ни покажат какво пише там, както правят авторите на „Вапцаров...”? Ако такъв епизод присъстваше, това би доказало, че веселата и колоритна група на аниматорите е живяла наистина в „тъмната  епоха на зависимост от ДС”. Вместо това е представена една вестникарска изрезка с донос - и то от трето лице: Георги Думанов, който също е изкаран жертва на Доньо. Това обаче не му е попречило да направи няколко авторски филма, както впрочем и на чичо Тони –  справката показва, че той е самостоятелен режисьор на 13 филма, а още два прави в съавторство със Стоян Дуков и злодея Доньо Донев… През 80-те в анимацията се произвеждат средно по 50-60 филма годишно[4], кипи забава и вдъхновение и всеки, показал качества, става режисьор. Така че да се изкарва живота на българските аниматори като мрачно дебнене по коридорите на студия „София” е просто несъстоятелно.

Силата на чичо Тони е в ненадминатия му талант да анимира, тоест да вдъхва душа на анимационните типажи. И да се подменя тази дарба с първичната инвенция, с измислянето, е непрофесионално. Художникът, аниматорът, режисьорът са отделни самостойни професии, които се реализират в интимна симбиоза. Никой не е по-голям или по-малък от другия, но основополагаща е визията на художника и режисьора, а аниматорът следва и обогатява техните концепции. В изкуството има йерархии и съизмеримост. Както е с музиканта-изпълнител и композитора. И съответно неизбежно е в процеса на общуване да се роди напрежение, творческо несъгласие, съперничество. В световната практика е познат случаят с аниматора Ъб Айуъркс и Уолт Дисни. На първият е приписван „графичния аспект на Мики Маус”[5], но „характерът на персонажа” е на Дисни и въпреки че бащинството на легендарната мишка се отдава на двамата, на никого не би му хрумнало да изтъква Айуъркс, омаловажавайки Дисни, или обратното...

За съжаление филмът на Весела Казакова и Мила Минева, осъзнато или не, се опитва да принизи две безспорни фигури от Българската анимационна школа, едни от най-значимите, за да възвеличи своя герой. Това е недостойно, най-вече заради младите, които не знаят нищо за чудесните български анимации, а още по-малко за тези, които са ги правили. Но най-вече техният талантлив герой няма нужда от помпане. Филмите на „трите Д”: Динов, Донев, Дуков, направени в неразделна сплав и с творческия потенциал на Антоний Траянов, са в националния канон и никой никога не може да ги махне оттам.

„Ние не вадим шпаги, нито развяваме знамена – казва в интервю Весела Казакова[6]. - Искаме да поставим едни факти на масата. Те са част от живота на един човек, който е изработил ценни неща в анимацията”. Въпросът е, че никой никога не е оспорвал приноса на чичо Тони за филмите на Доньо и редица други режисьори. Доказателство за това е програмата „In Memoriam” на ІХ-я Световен фестивал на анимационния филм във Варна 2013, където бяха представени авторските филми на Антоний Траянов: „Пардон” (в сърежисура с душманина Доньо),  „Тримата глупаци и автомобила” и четири миниатюри от „Тримата глупаци в бита и спорта”. Просто професията на аниматора е осъдена на анонимност. След този филм обаче, вместо да се отдаде дължимото й признание, остава един горчив вкус на обида, морално накърняване и криворазбрана борба за справедливост, без да се доказва връзката на ДС с неблагополучията в съдбата на чичо Тони. Сякаш филмът е правен за износ и тъй като животът на един аниматор външно е неефектен, е трябвало да се намеси грозната сянка на ДС. Вътрешният драматизъм на отношенията между двамата творци се е видял недостатъчен за авторките и те са го подсилили с работещата формула ДС. Така са деформирали и цялата картина на българската анимация, която от 60-те години на миналия век е неизменно безкомпромисно критична, сатирична, дори саркастична спрямо режима. Не че е нямало ДС, не че не е белязала фатално съдби в изкуството. Но тук зловещата й роля седи привнесена отвън. Целта не е тя да се дешифрира, а да се дискредитират авторитети. Като изключим моралните аспекти, формално филмът е изпипан – със специално (до)анимираните си епизоди,  находчивите спецефекти, елегантната възстановка на младия чичо Тони.

И накрая нещо за Учителите, защото филмът се води от първо лице и поводът за създаването му е почитта на Мина Милева към делото на нейния учител Антоний Траянов. Едва ли неговите уроци, извън занаята, са били така едностранчиви, едва ли покойният чичо Тони е искал ожесточено да се окарикатурят в негова полза големи имена на българската анимация. Филмите-уроци и на другите нейни учители, макар и само в качеството им на редови преподаватели от НАТФИЗ, също възпитават единствено в служене на истината и извисяване на духа.

Като говорим за етичност, морал и художествена мяра, на „Златния ритон” имаше и други много важни класически „уроци” – паралелната програма: „Златните Ритони на българското кино”. Селекцията представи избора на 46 критици, посочили всеки своите 5 любими филма от всичките 37 „ритона” от 1975 насам. 8 документални, 4 анимационни и 1 научно-популярен филм заинтригуваха пловдивската публика и припомниха, че неигралното ни кино е национално богатство. А живото присъствие на ветераните Константин Григориев и Иван Цонев, на Георги Стоев, Христо Илиев и Джони Пенков, на Костадин Бонев и Влади Киров, на младите Иван Богданов и Весела Данчева придадоха свеж смисъл на срещите творец - публика. Не може да не отбележим и две специални събития, важни за фестивал от ранга на „Златени ритон” –  анимационната програма In Memoriam Пенчо Богданов (1923-2013) и документалната In Memoriam Рангел Вълчанов (1928-2013), включваща неговия „Пътешествие между два бряга” и „Пътешествие между два филма” на Коста Биков, създаден 30 години по-късно като почит към маестрото.


[1] Янакиев, Александър. Енциклопедия на българското кино. Титра. София, 2000

[2] Bendazzi Giannalberto. Cartoons - Le cinema d’animation 1892-1992. Liana Livi, 1991, с.486

[3] Маринчавска, Надежда. Българско анимационно кино 1915-1995. ИК „Колибри”, София, 2001, с. 38

[4] Маринчавска, Надежда. Българско анимационно кино 1915-1995. ИК „Колибри”, София, 2001, с. 287-364

[5] Bendazzi Giannalberto. Cartoons - Le cinema d’animation 1892-1992. Liana Livi, 1991, с.103-104

[6] http://www.dnes.bg/kino/2013/12/19/imat-li-trimata-glupaci-drug-bashta-osven-donio-donev.210033