НАЦИОНАЛНИЯТ ФИЛМОВ ЦЕНТЪР  – 20 ГОДИНИ САМОТА

С изпълнителния директор на НФЦ Ирина Канушева разговаря Антония Ковачева

Антония Ковачева: 20-годишнината на Националния филмов център още не е навършена. Това ще стане на 6 юни. Но в навечерието на юбилея имаме добра новина. На 31 март Конституционният съд установи противоконституционността на Параграф 83 от Закона за държавния бюджет за 2011 г.

Ирина Канушева: Безспорно това е успех за кинаджиите, защото този Параграф обезсмисляше действието на Закона за филмовата индустрия. Той е единственият гарант, че българските филми ще бъдат финансирани и ще ги има. Каквото и да стане оттук нататък, все пак решението на Конституционния съд доказва, че в държавата има справедливост. Поне на някакво ниво.

Много се надявам да последва нещо напълно възможно, ако има политическа воля, въпреки кризата. След като вече няма основания да се твърди, че Законът за филмовата индустрия е неприложим, той да се изпълни на сто процента. Това би ни помогнало да преодолеем задълженията, които сега ни висят като воденични камъни на врата и много мъчат не само нас, но и всички колеги.  

Задълженията така или иначе са повече от сумата, дължима за годината по закон – около 19 млн.  лева. Макар че не всички са сключили договори, това са си задължения. Хората са минали с проектите си най-малко през художествена комисия, а някои  и през финансова, и имат право на финансиране...

БЪЛГАРСКО ФИЛМОВО ДЕСЕТИЛЕТИЕ

РАВНОСМЕТКА И ПЕРСПЕКТИВИ

ПРОДУЦЕНТСТВОТО – ОТГОВОРНОСТ И МОРАЛ

Вярвам, че храмът е по-силен от пазара

Людмила Дякова разговаря с продуцента Росица Вълканова – «Клас филм”

Росица Вълканова завършва кинорежисура класа на професор Христо Христов, с асистенти Георги Дюлгеров и Младен Киселов. До 1990 година работи като асистент-режисьор в СТФ „Екран”. Режисьор е на документалните филми „Панаир в края на лятото” и „Деца на мои приятели”. През 1995 година основава продуцентска къща „КЛАС”. Посещава курсове по финансиране и филмопроизводство в Лондон и Берлин, като стипендиант на Британския Съвет и на Програмата NIPKOW. Посещава интезивен курс за обучение на Media Business School - Любек ’98. От 1997 до 2003 е член на управителния съвет на Асоциацията на филмовите продуценти. От март 2002 е член на Европейската Филмова Академия.

БЪЛГАРСКО ФИЛМОВО ДЕСЕТИЛЕТИЕ – РАВНОСМЕТКА И ПЕРСПЕКТИВИ

ПРОДУЦЕНТСТВОТО – ОТГОВОРНОСТ И МОРАЛ

Людмила Дякова разговаря с Галина Тонева и Кирил Кирилов

Продуцентската филмова къща Гала Филм е основана през май 1995 година от Галина Тонева и Кирил Кирилов, и е една от най-успешно работещите филмови компании. Преди реформата в киното, когато кинаджиите доброволно излязоха на свободна практика, и двамата са били директори на продукция – Галя в Студия „Екран”, а Кирчо в СИФ „Бояна”. Продуценти са на множество игрални и документални филми, първият от които е „Приятелите на Емилия”, сценарист и режисьор Людмил Тодоров, с награди: Специалната награда на журито – „Златна роза”- 1996; Наградата на ФИПРЕССИ – Солун 1997. Следват: “Суламит" - режисьор Христо Христов, “Подгряване на вчерашния обед” - режисьор Костадин Бонев, с награди: Специална награда на журито, Награда за най-добър сценарий, Наградата за най-добра женска роля на Светлана Янчева, Наградата за най-добра млада актриса на Биляна Казакова, Наградата “Въло Радев” за най-добър режисьорски дебют - Златна роза 2002; българският кандидат за ОСКАР 2003 за чуждоезичен филм.

„Откраднати очи” - режисьор Радослав Спасов, с награди: Фестивалът в Москва 2005 – „Сребърен Георги” за най добра женска роля на Весела Казакова;  Награда за най-добър български филм на София филм Фест 2005; Награда за най-добър филм – Рим 2006; Награди на публиката в Палич – Сърбия и Черна гора; Бергамо – Италия; българският кандидат в номинациите за „Оскар” за чуждоезичен филм 2005. „Принцът и просякът”- режисьор Мариана Евстатиева-Биолчева, с Награда от „Златна ракла” - 2005; Голямата награда и Наградата „Приказен герой” на Иван Ранков от фестивала в Минск. 

„Зад кадър” - режисьор Светослав Овчаров, спечелил Наградата за режисура и Наградата на ФИПРЕСИ – Кайро 2010...

ЛОВЕЦ НА СЪНИЩА

Костадин Бонев на 60

Ингеборг Братоева-Даракчиева

Коста Бонев е режисьор на прехода. Знам, че е трудно да се отнесе рицарският патос на игралния „Военен кореспондент” (2008) или на документалния „Служение” (1996) към обрасналото с тонове негативен смисъл политическо понятие „преход”. Факт е обаче, че първото голямо признание за режисьора дойде в самото начало на този период - през 1991, когато излезе на екран документалният му филм „Ловци на сънища”. Няколко години след това, през 1994, тази продукция представи родната кинематография във Вашингтон – на прожекция в Културния център на Международния валутен фонд и като част от колекцията на тамошния Музей на модерното изкуство. Затова мисля, че сега можем не само да отпразнуваме шестдесетия рожден ден на нашия приятел Коце Бонев, но и да отбележим още един негов юбилей - двадесет години от появата на филма, с който режисьорът Костадин Бонев се утвърди като автор.

Подкрепата за българската култура е приоритет за ЕВРОБЕТ

Людмила Дякова разговаря с управителя на ЕВРОБЕТ Олга Тодорова

Наградите на Българската филмова академия бяха най-значимото събитие във филмовия ни живот за 2010 година. За първи път Филмовата академия обедини цялата кинематографична общност и присъди най-авторитетните в цял свят награди от творци за творци. Генерален спонсор на тази инициатива бе ЕВРОБЕТ –  организатор на забавни числови игри. Това е и поводът да се срещна с Олга Тодорова – управител на фирмата, за да научим повече за самите тях и за инициативите им в областта на културата...

Като се има предвид, че Законът за дарителство е толкова усложнен, че почти не работи, а за спонсорството в сферата на културата няма никакви преференции и облекчения, как и защо спонсорирате проекти в тази област, след като чисто материално нямате никакъв интерес?

Моето лично убеждение е, че всяка една компания трябва да бъде социално отговорна. Това, разбира се, е въпрос на добра воля. Смятам, че в настоящия момент културата незаслужено е поставена на заден план и ако това продължава, може да се окаже пагубно за поколенията след нас. Това ни провокира да сме активни и да действаме сега. Наречете ме безнадежден оптимист, но ако всяка компания помогне на поне едно културно събитие, разликата ще бъде осезаема. Необходимо е да обогатяваме културния си календар въпреки кризата…

МАГИЧНИТЕ ОСТРОВИ НА КАМЕН КАЛЕВ

С режисьора разговаря Йорданка Ингилизова

Остров Света Анастасия край Бургас – малкото късче родна земя, носещо вибрациите на чудновата митология, църковна история и политика, магнит за Христо-Фотевата компания, където поетът изрича афористичното „Ядем миди, плюем бисери!”, това облъчено от Рангел-Вълчановата творческа мощ място добавя още едно културологично измерение – присъствието на младия, вече именит режисьор Камен Калев.

За намерението си да снима на Света Анастасия той ми разказа още далеч преди да беше завършил „Източни пиеси” и преди да преброди победно света от Кан до Токио.

„Изненада за мен е колко гъвкаво и елегантно си променяше сценарият през годините. Изключително търпелив за възрастта си, Камен умее да изслушва другата страна, като взема най-важното и полезното. Чувствам се привилегирована, че съм част от този проект”, сподели актрисата Бойка Велкова, която заедно с Руси Чанев е поканена за ролята си преди четири години...

Списание "КИНО" - брой 3/4 2010

филмовата критика за:

"МИСИЯ ЛОНДОН" НА ДИМИТЪР МИТОВСКИ

"ФУТБОЛНИ ХАМЕЛЕОНИ" НА СТОЙЧО шИШКОВ

ИГРАЧКА - ПЛАЧКА / "МИСИЯ ЛОНДОН"

©  Марияна Христова

„Мисия Лондон” преизпълни плана, който зададе още на ниво проект. Въпреки някои опасения, че ще се окаже бутафорна клоунада в стил „Испанска муха” на Киран Коларов, заради всевъзможните местни знаменитости в кадър, резултатът не буди поводи за сравнение. И съвсем логично – съвестно е базиран върху забавния, остроумен и актуален едноименен роман на Алек Попов, четен и харесван от по-широка аудитория, а още в трейлъра, който тръгна четири месеца преди премиерата, демонстрира атрактивна визия и широк финансов размах не само като за българска, но и като за европейска продукция. Козовете в кастинга пък са любимият на Гай Ричи британец Алън Форд от „Две димящи дула” и „Гепи”, чието лице респектира и подсказва какъв тип комедия да очакваме; и космополитът Томас Арана, когото сме гледали както в „Гладиатор”, така и в последния късометражен филм на Митовски и Камен Калев „Лошият заек”.

БЪЛГАРСКОТО ВРЕМЕ НА ДОСТОЙНИЯ

Боряна Матеева

За Юлий Стоянов като че ли всичко вече е казано. Цитирам импресионистично и напосоки уважавани критици и колеги режисьори, водещи журналисти и негови ученици, дори бивши президенти: „кореняк софиянец”, „възпитан, интелигентен, умен, деликатен, толерантен”, „скромен и деликатен до степен на стеснителност и неувереност”, „аскет”. Учил в Прага, завършил ФАМУ. Винаги е бил „гражданин и като човек, и като творец”… Филмите му са „концептуални”, „филми на синтеза”, „не илюстративни, не разказвателни” и постигат непостижимото - „големите философски обобщения за историческата съдба и националния характер”. В тях „епохите си разговарят и се самооткриват”. С всеки свой филм „дешифрира историята отвъд видимото, през човека”. „Избира герои и събития, белязали времето и акумулирали драматизма на времето”: Захари Стоянов, Любен Каравелов, Георги Димитров, Христо Ботев, Васил Левски, Александър Жендов, но и киномана Стефан Власков, Константин Иречек и много други, Априлското въстание, Съединението, Балканските войни, раждането на новата конституция, новите обществено-политически ситуации… „Анализатор на времето”, „смутител”. Като режисьор „работи бавно”, събира винаги „огромен документален материал”, обследва педантично „всички гледни точки”. „Безкрайно взискателен”, той е пословичен със своя перфекционизъм, „повтаря и проверява до полуда” - ако продуцентът не го притисне със сроковете, може да изпипва монтажа до безкрай. С творчеството си наложи „изключително висок критерий за етиката в документалното кино” и без никога да е бил академичен преподавател, създаде поколение свои ученици-последователи, които днес са сред най-добрите български документалисти: Асен Владимиров, Влади Киров, Костадин Бонев, Елдора Трайкова, Светослав Овчаров, Малина Петрова, Васил Живков… И още нещо твърде важно, което отбелязват писалите за Юлий Стоянов – „не се промени след 10 ноември”…

ПЛАМЕН МАСЛАРОВ

In memoriam

Пламен Масларов го няма. Нещо като финала на филма му „Любовта на Мирон”. Героят се заключва в стаята, чистачките проверяват помещенията и си шепнат – „Отишъл си е!”.

Сядам да пиша за него на Пальовден, денят на апостол Павел. Пальо идва от глагола „палене”, а така са викали на Пламен във времето на бурната му младост, когато обръщаше София с главата надолу. По-късно твърдеше, че нямал имен ден - затова празнувал на деня на пожарникаря.

Списание "КИНО" - брой 2 / 2010

филмовата критика за:

"ДЪРВЕНОТО ЕЗЕРО" НА ЯСЕН ГРИГОРОВ

"ПОХИЩЕНИЕТО" НА ПЛАМЕН МАСЛАРОВ

“ДЪРВЕНОТО ЕЗЕРО”  ЗАДАВА НЕОЧАКВАНИ ВЪПРОСИ

©  Надежда Гюрова

Шокиращ, объркан, натуралистичен и до известна степен жесток, „Дървеното езеро” е режисьорски дебют на Ясен Григоров. Филмът е частна продукция, реализирана без подкрепата на НФЦ. Премиерата провокира противоречиви емоции сред публиката – някои зрители усетиха тежестта на зададените въпроси, други останаха равнодушни, а голяма част си тръгнаха усмихнати, не разбрали за какво става дума и щастливи в безразличието си. Хибридният характер на филма, невъзможността за точното му жанрово дефиниране, липсата на ясно определена идея или еднозначно послание, превръщат дебюта на Григоров в предизвикателство. Пред погледа на безименния главен герой (в ролята Стоил Атанасов) на екрана дефилира необичайно пъстро множество от хора, докато героят търси опора за собственото си съществуване, превръщайки се в „хирург” на съзнанието на събеседниците си.

„ТОВА СИ Е ПРОСТО КЕФ”

С Атанас Киряков разговаря Геновева Димитрова

Атанас Киряков е сред най-талантливите, рефлективни и активни български документалисти. Роден е на 22 март 1939 година във  Варна. Завършил е ИДЕК, Париж (1963). Филмографията му се състои от няколко десетки документални и научнопопулярни заглавия. Киряков разнищва сериозните социални проблеми през вълнуващите им проекции върху индивидуалната човешка съдба. Носител е на много награди, сред които и най-престижните у нас: „Да спасим въздуха”, 1977 - „Златен ритон” за документален филм, "Златен кораб" на 10-я Международен фестивал на Червения кръст, Варна, за филма “Равен на всички”, „За служебно ползване”, 1989  - „Златен ритон” за научнопопулярен филм, „Обречените”, 1994 - Специалната награда на журито на Фестивала на българския филм, Варна, „И в рая има ад”, 2007 - Награда за режисура, Варна. С „Концерт за флейта и момиче” (1980) дебютира в игралното кино. Навръх юбилея си през 2009 ни направи подарък с прекрасния филм „Иван Кирков или да се спасиш в спомена”. В края на миналата година показа „Омагьосан от морето”, посветен на рибаря Георги, продължил креативната тенденция за активната личност в документалното ни кино.

Наско, има ли нещо в документалното кино, което си искал да направиш и не си направил?

Общо взето, каквото ме е бъзвало, винаги съм го правил. Навремето, когато имаше т. нар. кинохроники, снимах каквото ми хрумнеше по проблемите на всекидневието. Бяха злободневни, но важни за съществуването ни. Имам например филм за дупките на София отпреди 30 години – сигурен съм, че ако го пуснат сега, ще звучи актуално, независимо че колите и трафикът са различни. Ето, сега и проектът за горяните – дали ще го одобрят или не, ще го гоня до дупка, защото темата е много важна. Мисля, че е срамота да не се знае, че единствено в България от Източна Европа е имало такова масово съпротивително движение след 1944 в продължение на десет години. Непрекъснато говорим, че сме нямали съпротивително движение срещу съветизацията на България, напротив – имало е над две хиляди нелегални организации с десетки хиляди членове...

МНОГООКИЯТ

Боряна Матеева

„Двуокият” (2003),  последният филм на Тодор Динов (по негов сценарий, с продуцент неговият ученик, асистент и приятел Господин Неделчев - Дидо), разказва за премеждията на нормален човек, с две очи, в царството на еднооките. Без да е най-сполучливият филм на „патриарха на българската анимация” (Джаналберто Бендаци), тази притча възкресява духа на златното време на „Българската анимационна школа” (БАШ). Сюжетната находка е достатъчно обемна, за да вмести и философско-екзистенциални измерения, и политически аналогии, и битово-злободневен контекст. Спомнете си смисловата универсалност на може би най-емблематичния филм на БАШ – „Маргаритка” (1965). Петминутното филмче, освен че има множество най-авторитетни отличия по света, в своето време е посочено от читателите на списание „Славейче” за най-добър детски филм, а доста по-късно Радой Ралин го припозна като една от най-острите „дисидентски” творби... Там един правоъгълен човек подрязва с остра ножица всички стебла, стърчащи над определената норма на живия му плет. Едно цвете обаче не се подчинява на уравниловката. То иска да расте свободно и се оказва много жилаво - устоява на всички опити да бъде подстригано, изтръгнато, унищожено. Геометричният чичко го реже с трион, мачка го с валяк, гърми го с динамит – напразно. Накрая маргаритката се оставя да бъде откъсната от ръката на едно безгрижно момиченце. Гениално проста метафора за свободата, идеологиите и екзистенцията.

За неоспоримия „баща” на българската анимация Тодор Динов (1919-2004),  който през 2009 би навършил 90 години, е писано и говорено толкова много, в артистичен и академичен стил, че е направо непосилно да се добави още нещо и то да не е банално преповтаряне. Затова в малко анимационен стил ми се иска да продължа асоциациите едноок-двуок...

Списание "КИНО" - брой 1 / 2010

филмовата критика за игралния ФИЛМ:

"раци" НА Иван черкелов

МОДЕРНО АВТОРСКО КИНО

©  Людмила Дякова

Открих Иван Черкелов още с дебютния му филм „Парчета любов” и за мен, а убедена съм, не само за мен, той е сред най-талантливите режисьори, по-точно е да се каже, творци в българското кино. Всеки от филмите му е ярък артефакт в ценностната система на съвремието ни. Това съвсем не означава, че приемам филмите му безрезервно и нямам възражения и съпротива към някои от изложените в тях тези и начина, по който са интерпретирани. Почти всеки негов филм - от дипломния   „Балада”, през „Парчета любов”, „Търкалящи се камъни”, „Стъклени топчета”, „Обърната елха” до най-новия „Раци” (продуцент “Клас филм”, на който Черкелов е и сценарист) - предизвиква поляризация на мненията: от абсолютно фаворизиране до яростно отричане, при това тотално и в двете посоки, което е своеобразно потвърждение за таланта му - защото безцветните и безлични произведения се отминават тихомълком или със снизходително разбиране.

Списание "КИНО" - брой 5-6 / 2009

филмовата критика за игралните ФИЛМИ:

"КОЗЕЛЪТ" НА ГЕОРГИ дЮЛГЕРОВ

"ИЗТОЧНИ ПИЕСИ" НА КАМЕН КАЛЕВ

ИЗВЪН КЛИШИРАНИЯТА НА БАЛКАНСКОТО

©  Митко Новков

„Козелът” – сц. Георги Дюлгеров и Кристин Димитрова, реж. Георги Дюлгеров, е филм, за който чух противоречиви мнения. На едни им се виждаше муден и с твърде голяма преекспонираност на образите, на други пък – че е забавен, приятен и важен. Няма да крия, че аз съм от вторите. И не само защото „Козелът” е ведър филм, което по някакъв начин влиза в унисон с балканската ми душевност, но най-вече защото е филм, който излиза тъкмо от клишетата на балканското, особено много разигравани от разни местни режисьори, подражавайки безпаметно на Емир Костурица.