Сп. Кино

ХЛЯБ, ВИНО И КАСКАДИ

Мария Иванова на 80

Боряна Матеева

"Когато обичаш един филм, той става твой. Искаш просто да пипнеш всичко в него."

Филмотечно кино "Одеон" - пред кафенето. Привечер (режим). Вали. Прииждат хора с чадъри букети. Насочват се към елегантна дама на възраст 9бяла коса, благородно излъчване). Поздравления. Пожелания. Сълзи. Всички влизат в салона. Датата е 29 май 2009. Елитът на българското кино се е събрал да почете 80-та годишнина на архитекта, художника и сценографа Мария Иванова...


СРЕЩИ С АКТЬОРА ГЕОРГИ РУСЕВ

Валентина Коларова

Наскоро излезе от печат най-новата книга на Валентина Фиданова – Коларова “Той... Георги Русев”, посветена на 80-годишнината на големия български театрален и филмов актьор. Предлагаме на читателите  подбрани откъси от  нея.

 

Той не може да остане незабелязан - откроява се от околните. Магнетичен, интуитивен, индивидуалист. Човек с неспокоен дух, с потаен и непримирим характер. Прагматичен, с естетичен усет и умение да създава добро впечатление. Реализиран в професията и познат в обществото.

Той е Георги Русев. Сложна личност.

Замислял ли се е някога зрителят какво струва на актьора Георги Русев да се превъплъти в “еснаф”, “подлец”, “престъпник” или в някакъв друг отрицателен типаж, какъвто всъщност човекът Георги Русев не е?

Или може би е?

Георги Русев владее ефекта на епизодичната яркост. Той е в състояние за броени минути да разкрие героя си, да покаже най-важното от него, да го “внуши” на зрителя като най-интересната и необикновена фигура в киноразказа...

СМЪРТ НЯМА

In Memoriam

Пенка Монова

Петър Слабаков го няма. Отиде си на 17 май, 23 дни след рождения си ден (на 23 април 1923 година), когато стана на 86 години.

Когато чу тъжната вест, моя колежка се усмихна ведро и широко – имала много хубав спомен с него. Явно съществуват такива хора, за които дори смъртта предизвиква положителни емоции.

Навремето били заедно в една делегация. Със самолет за Ереван пътували група културни дейци и кооператори от някакво ТКЗС. Селските труженици черпели настоятелно любимия артист и той бързо заспал. Преди слизането целият състав – стюардеси и делегати, упорито търсели документите му, изпопадали някъде под седалката.

Дотук не виждах нищо хубаво и необичайно. Актьорите по традиция изпълняват известна социална роля – да забавляват, възхищават, разсмиват и предизвикват. Винаги очакваме нещо от тях и в живота, сякаш ни е малко това, което ни дават от сцената и екрана.

Не, не, продължи моята колежка. После е хубавото - много бързо се съвзе и лъкатушейки на слизане от самолета, запя:

„Вземи огин запали ме, направи ме пепел...”

Всички замряха, дори и арменците. По-късно в рейса извади от своята ракия и започна да черпи наред. Арменците го гледаха и наново не можеха да повярват на очите си. Когато излитахме обратно за България, един от тях спря самолета. Преди това се обадил на диспечера, задържал полета, дори взел позволение да прекоси тичешком самолетната писта. И му подаде нещо. Беше шепа арменска земя...

На 19 май, малко преди да го приеме нашата земя, Петър Слабаков бе обсипан с цветя  в църквата Св. Седмочисленици (не пожелал поклонение в театър). На входа й от големи фотоси ни следяха очите му, тези така добре познати нам очи. Едното присвито и сякаш тъжовно, а другото присмехулно. Замислени, преценяващи, прицелващи се, претеглящи ни. Все едно ни наблюдава, за да ни „изиграе” на някоя друга сцена...

Списание "КИНО" - брой 2 / 2009

филмовата критика за:

"Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" НА СВЕТОСЛАВ ОВЧАРОВ, "Хъшове" НА АЛЕКСАНДЪР МОРФОВ, "Прогноза" НА ЗОРНИЦА СОФИЯ:


"ЕДИНСТВЕНАТА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ, КОЯТО ХЕМИНГУЕЙ НЕ ОПИСА..."

©  Петя Александрова

Още заглавието ни обърква – поетично е, но трудно се запомня и за какво ли става дума? Имаме две кукички за зрителя: Хемингуей – но че е той, всъщност, би трябвало да се разбере в последния кадър. Любовна история – а такава няма, напротив, лъха на безлюбие от началото до края.

АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ: ДА ОПОЗНАЯ ОЩЕ ПО-ДОБРЕ БАЩА СИ

Момчил Карамитев

Защо сядам да пиша тези редове? Навършват се 85 години от рождението на един от най-ярките български актьори – Апостол Карамитев, който се оказва мой баща. Бях посетил няколко редакции на специализирани издания за кино и театър, където ми казваха, че отбелязването на такава годишнина е чудесна идея, но просто няма кой да пише. „Най-добре Вие да напишете – Вие най-добре го познавате” – това беше отговор и предизвикателство към мен. Не съм журналист или критик, а за познаването – наистина ли познавам баща си, след като го изгубих едва на 13-годишна възраст… Казах си: „Всяко зло за добро”. Ако няма кой да пише – аз ще опитам. Това със сигурност ще ми разкрие нещо ново, нещо, което не съм знаел за Апостол Карамитев, въпреки че ми е баща. Така и стана…


Във фокуса на критика

От доста време в  списание “Кино” се обсъжда идеята за възстановяване на критическата рецензия за български филми. От този брой стартира новата ни рубрика"Във фокуса на критика". Дискусията е отворена не само за критически есета, но и за мненията на други кинематографисти, както и за мнения, различни от публикуваните за даден филм.

"ХЪШОВЕ" – ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ВАРИАНТ

Антония Ковачева

Положих напразни усилия да не започна този текст с поредната констатация за безстопанствеността, на която БНТ обрича собствената си продукция. Телевизионният сериал “Хъшове” бе излъчен разпарчетосано в калабалъка на телевизионните програми, сякаш БНТ още не е излязла от времето на 60-те, така мило припомняно в юбилейните едноминутни клипчета за нейната история. Тогава програмата беше една и да искаш, нямаше как да пропуснеш нещо съществено. Дотук с поредното лошо пласиране на български телевизионен филм, който отгоре на всичко си дойде със саморекламата – театралната постановка на Александър Морфов и до днес се играе при  пълни салони.

Със свито сърце отидох на премиерата на първите две серии в Дома на киното. Опасявах се, че в киносалон телевизионната продукция ще потъне. Получи се точно обратното... Прочети цялата рецензия

ДЕБЮТЪТ – А СЕГА НАКЪДЕ?

ДИСКУСИЯ

Людмила Дякова - главен редактор на списание “Кино”: 

Добре дошли на дискусията, която е завършващ етап от проекта "Лицето на младото българско кино". Искам да благодаря на Министерството на културата и на Фонд "Култура" за това, че подкрепиха финансово проекта и ни предоставиха гостоприемството на зала "Средец" за нашата работа. Благодаря и на Съюза на българските филмови дейци, който застава зад всяка инициатива на списание "Кино". Началото на този разговор започна на фестивала “Златната Роза" - благодаря на колегите от гилдия "Критика", които го реализираха. Експозетата от дискусията ще бъдат публикувани на страниците на списание “Кино", така че повече хора от филмовата общност ще могат да се запознаят с всичко онова, което оформя облика и ражда проблеми около "Лицето на младото българско кино".

В своята практика през годините списанието е отделяло и отделя особено внимание на изявите на младите в българското кино. След специално обсъждане се появи сборника "Ранно пиле". Отразяваме проявите на фестивала “Ранно пиле", публикуваме статии за всички студентски фестивали, даваме възможност на млади пишещи автори да сътрудничат с различни форми на писмени текстове.

Чуха се доста упреци, че не бива да се делим на младо и на старо кино. Не, не се делим. Но има хора, които сега влизат в киното, и е важно да се откроят техните проблеми...


БЪЛГАРСКИЯТ ПРОДУЦЕНТ – ОТ ФРЕНСКИЯ МОДЕЛ ДО БЪЛГАРСКАТА РЕАЛНОСТ

Любомир Халачев

Какво се случи с българските филмови творци след ноември 1989? Те всички вкупом напуснаха студиите, излязоха на улицата и бяха принудени да търсят начин за изява. Тъй като реформата в киното изпревари с години икономическата реформа в държавата, кинотворците останаха като рано цъфнали цветя през зимата. Много от тях измръзнаха, попарени от студените закони на пазарната икономика, а други бяха просто издухани от жестоките ветрове на неясните икономически отношения в България. През последните седемнайсет години тези процеси отново и отново се повтаряха почти без промяна, като по-голямата част от младите продуценти биваха смазвани още с първите си крачки, някои  се отказваха завинаги от професията, други успяваха да устоят, като си ближеха  раните и се прехвърлиха на малко по-спокойния пазар на телевизионни услуги, а една малка част успяха да се научат, да се вкоренят и дори започнаха да дават плод. Макар и засега доста неясен като форма.

СЦЕНАРИИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

                        Невелина Попова                                        

Никога не съм била близка с него.

Помня го как върви по коридора на Киноцентъра, леко приведен, вглъбен, с неизменната цигара, гледащ някъде отдолу, от дълбокото, провиждащ не само в околния свят, но и отвъд...

От онези хора, които знаеш, че трябва да ги има, защото тяхното присъствие крепи спасително въздуха на дните…

…Едно особено мълчание витае около неговия сценарен път през годините, особено в литературните среди: защо ли му е трябвало на големия Поет да се свързва с киното…

Тези мои размисли са своеобразен отговор на това мълчание.

Сценариите на Константин Павлов са най-добрата защита на възможностите на сценарното слово. На самия литературен сценарий - като задължителен цялостен етап в раждането на филма. Като емоционален шифър и код за режисьора, както го нарича Сергей Айзенщайн в статията си “За формата на сценария”.

Убедена съм, че те не са случайни за Поета.

Те са същата поетична тъкан, същият въздух - като стиховете му.

Сега, когато той си замина и всичко е завършено – в изумителното единство и целостта на живота на Поета, наш дълг е да препрочетем и сценариите му (поне аз го усещам като мой дълг) и да ги осезаем като част Пътя му, от личната му изповед през времето.

Все там, в утробата на кита.

Защото…  бидейки толкова мощен Поет, Константин Павлов пристъпва и към сценарното слово като към всяко свое слово, по неотменния закон на поетичната изповед, свързвайки всеки образ и звук – родилно! – с болките и въпросите на собствената си душа. Независимо дали зад тези негови образи стоят циклите на смърт и възкресяване, болящите неща в задаващото се ОНОВА, петимата старци или ходещите по вълните работници, бягащите плъхове, стъпканите от Художника цветя, многобройните доносници и Персифедрон…

Всеки негов филм, като всеки негов отделен образ, звучи с максималната си сила именно в общия контекст на поетичната изповед...

М А Е С Т Р О Т О

Коста Биков

Ще започна с това, че според мен общуването с Рангел Вълчанов трябва да се признава за висше кинообразование. Смея да кажа, че за последните 30 години имам поне четири "заверени семестъра" при него и това  ми дава  известно основание, че в най-новата РАНГлиста  на българската кинорежисура ще има едно скромно място и за мен...

Срещнах Рангел Вълчанов в Киноцентъра, когато беше на 50 и снимаше "Лачените обувки на незнайния войн"... Бях в неговия екип, когато беше на 60 и снимаше "Немирната птица любов"... Когато стана на 70 – направихме заедно "Пътешествие между два филма"... След това заснех за БНТ уникалното му изпълнение в "Лазарица" ("по шопски")...

И сега, в навечерието на неговата 80-годишнина, седя пред белия лист и се опитвам да намеря думите, които ще изразят моето преклонение пред Маестрото...


МОНОЛОГ ЗА КИНОТО КАТО СЕБЕПОЗНАНИЕ

Светослав Овчаров

"Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" е автобиографичен филм. Не, няма грешка! Не съм и дотам още откачил, та да заявя, че съм Хемингуей. В този филм аз съм Дъщерята. Ето тука сигурно вече читателите, особено ако не са гледали филма, с пълно право искат обяснения. Готов съм да отговарям за думите си, както и за филма.

Две думи за сюжета: В този филм се разказва за нощта на 18 октомври 1922 г. В тази нощ през България е преминал Ърнест Хемингуей. Това се вижда от печатите върху паспорта му, съхраняван в архива на библиотеката "Кенеди" в Бостън. Как е минал, не знае никой, но от това преминаване е останал един репортаж, публикуван в канадския вестник "Торонто дейли стар". Репортажът, написан от Хемингуей и изпратен по телеграфа от България, отразява войната между Турция и Гърция, която тече в оня момент. По него време Хемингуей е никому неизвестен млад журналист. Единственият, който фанатично вярва, че ще стане велик писател, е самият той. На 22 години е, женен за по-възрастна жена, живее мизерно в Париж и поминува като военен кореспондент. Себичен, жесток, злъчен, кибритлия, който налита на бой. Лошото е, че няма откъде да телеграфира репортажа си, болен е от малария, а отгоре на всичко е и въшлясал. (Фактите от последното изречение са проверени документално, а твърденията за характера на Хемингуей от по-предното може да запишете на моята сметка.)

"СТЪКЛЕНАТА РЕКА"

Стигнах до щастлив финал, в който любовта побеждава

Людмила Дякова разговаря с режисьора Станимир Трифонов

Станимир Трифонов е от малцината режисьори - хъшлаци в българското кино. Не че не стана на 50, но нали психолозите твърдят, че това е доста палава мъжка възраст. Та този нахакан на пръв поглед непукист, се пали лесно, но всъщност е много отговорен и ангажиран към идеите и каузите, които защитава, професионалист, а и като известен работяга обикновено ги довежда до успешен финал. Вече шест години мениджъра студия "Време" като управител, а студията е едно от най-активно работещите филмопроизводствени звена, в нея за този период са произведени около 40 филма.

Доволна съм, че прозрях интересния творец у него още с документалния му филм "Con amore", 1989. С времето Станимир не само че не ме разочарова, но продължи да ме изненадва приятно с филми като: "Елиас Канети. Отговор на едно писмо", 1992; "Човекът, който се казваше Буров", 1993; "Образ невъзможен", 1996 ("Златна роза" за документален филм); "Другото ниво на банята", 1997; "Атентатът", 1998. В игралното кино се наложи категорично с телевизионния "Хайка за вълци", 2000, според мен - най-успешният телевизионен сериал от новата история на БНТ, и с филма за голям екран "Изпепеляван" - носител на "Златна роза" 2004.  

Новият му филм с работно заглавие "Стъклената река", който е в процес на монтаж, е повод за нашия разговор.

Как стигна до романа "Стъклената река"? Той е написан сръчно, чете се увлекателно,  но поне според мен, е на ръба на булевардното четиво, без в това да влагам упрек или високомерие.

За мен литературата е старо изкушение. За добро или за лошо, първото ми висше образование - литература, винаги си казва думата и се стремя, доколкото ми стигат силите и времето, да съм наясно с процесите в съвременната българска литература. Не само защото така са ни учили във ВИТИЗ, просто съм убеден, че от добър текст може да се създаде и лош филм, но от лош текст не може да се роди добър филм. Банална истина е, че киното от самото си пръкване се "храни" от литературата...

РАДИЧКОВ НА НОВ ГЛАС И КОРЕНИТЕ НА НАЦИОНАЛИЗМА

С режисьора Георги Дюлгеров и продуцента Владимир Андреев разговаря Мариана Христова

Освен смел експериментатор, Георги Дюлгеров е може би най-продуктивният български режисьор. Три години след международния успех на "Лейди Зи" е вече почти готов с "Козелът" по текстове на Йордан Радичков. В историята се преплитат национализъм, иманярски страсти, Радичковски хумор и Дюлгерова проницателност отвъд очевидното. Ще се запознаем с поредното актьорско откритие на режисьора, американката Анжела Родел, а редом с нея в екипа са и другите имена, превърнали се в запазена марка на киното му през последните години – Иван Бърнев, Любов Любчева, продуцентът Владимир Андреев, верният му открай време оператор Радослав Спасов. За междукултурния диалог, иманярската лудост и нихилизма към българското кино разговаряме с режисьора и продуцента на „Козелът”.

В началото на сценария ме впечатли една задкадрова реплика на Козела: "На Балканите сме. По тези земи хората са бедни и алчни." Ключова ли е тя за бъдещия филм?

Георги Дюлгеров: Всъщност, репликата ще отпадне впоследствие (смее се). Въобще ще прегледаме целия задкадров текст на Козела, защото в момента е доста еклектичен. Това е авторска реплика, а впоследствие на мен все повече ми се прииска той да говори изцяло с Радичков текст. Би било много хубаво, защото образът му е вдъхновен именно от Радичковото творчество. Не знам дали ще успеем да го постигнем, но със сигурност неговият стил трябва да преобладава. А колкото до самото съждение за бедността и алчността -  явно не ми е толкова скъпо, иначе не бих се разделил лесно с него. Между другото Козелът говори с гласа на Руси Чанев, което вероятно ще придаде на изказа му едно критично чувство

Владимир Андреев: За мен мислите на Козела са по-скоро някакъв ориентир, отколкото ключ към филма.

Г. Д.: Ако трябва да търсим ключовото понятие, то е по-скоро в сблъсъка между две различни култури. А бедността и алчността на Балканите, в това число и България, възбуди един плашещ ме национализъм...

ВАЖНО Е ДА СЕ ПРАВЯТ ВАЖНИ ФИЛМИ

Людмила Дякова разговаря с режисьора Владислав Икономов

 

Професор Владислав Икономов е завършил кинорежисура в Държавната висша школа за театър и кино в Лодз - Полша и е сред аристократите в българското кино - аристократ на духа. Високо образован, изключително ерудиран, с изискан вкус и, не на последно място, галантен и завладяващ събеседник. Режисьор е на няколко десетки игрални и документални филми, сред които: "Мълчаливите пътеки"; "Гибелта на Александър Велики"; "Виетнам е близо"; "Петимата от РМС"; "Среща на силите"; "24 часа дъжд"; "Денят на владетелите" и от последните години "Прости нам" и "Капан", където имах шанса да участвам като редактор и да получа едни от най-смислените си уроци по кино. Автор е и на романите: "За един милион долара"; "Сняг вали"; "Сянката на огъня"; "Всичко почти". Неговата 70-годишнина е повод за поредния ни разговор – за хората, за киното, а и за самия него.

Защо, след като пишеш толкова хубаво, след като така точно анализираш процесите в изкуството, реши да станеш режисьор?

Да питаш някого на 16 години защо, не е сериозно. Аз дори вече не помня. Явно преди 54-55 години нещо е витаело в главата ми. Пишех стихове, което е нормално на тази възраст, предимно лоши, което също е нормално. Обаче исках да стана режисьор. В България тогава киното беше някаква абстракция. Аз с цялата си наивност занесох в списание "Киноизкуство" един сценарий, написан на тетрадка. Рашо Шоселов, вместо да го изхвърли, внимателно го прочете и съвсем човешки ми обясни как най-общо се пише сценарий. Баща ми като разбра, че няма да стана човек, а беше приятел с всички мастодонти на българския театър, ме насочи натам и аз започнах да се мотая из тези среди. Във ВИТИЗ извиквах ненавист у студентите, защото питах: "Добър ден, чичо Борис тука ли е, чичо Жорж тука ли е". Какъв "чичо Жорж, бе кретен." Ама аз от дете си ги знам чичо Жорж и леля Петя, откъде накъде ще казвам другаря Стаматов, аз такъв не  познавам. И, разбира се, кино, кино, кино... След това дойде 56-а година, която започна с толкова много надежди, а завърши така страшно със събитията в Будапеща. Тогава разрешиха който може, да отиде да учи на собствени разноски в "лагера на мира и демокрацията"  - без Съветския съюз и ГДР. Така след дълги перипетии заминах за Полша...

ПЪТНИК ОТ ЛЮМИЕРОВИЯ ВЛАК

Вера Найденова и Григор Чернев разговарят с филмовия ветеран Георги Стоянов - Бигор

Редакцията се обърна към нас с предложение да осъществим разговор с Георги Стоянов-Бигор –  днес най-възрастният  сред българските киноведи и кинокритици (род. 1925). Направихме го с готовност и всеки със своята убеденост.

Вера Найденова: Когато човек е поживял дългичко (дай Боже още толкова!) и е направил много, естествено е всеки да го възприема и оценява от страна, която най- му импонира. Един ще изтъкне виталността Бигорова, друг продуктивността. Аз избирам  неистовата му любознателност. Сред българските добродетели, които често биват измисляни или преувеличавани, тази ми се струва реална...

Георги Стоянов – Бигор: Благодаря на отлитащите като птици години за търпеливостта им, за продължителността. Инак надали бих успял да се прехвърлям от киното към писателството, от филмовата към художествената критика. Не биха влезли в отчета ми нито "Руският авангард", нито лирико-философските миниатюри в "Сега и Всякога", нито сумарно есеистичното в "Гранд биоскоп" и, на другия полюс -  хуморът в "Автограф на лъв", новелистиката в "Толкоз просто и логично" и т. н. Опитвал съм се, според възможностите си, да стигна поне относително удовлетворяващото ме. Но пак си мисля, че отстоявайки моя си критерий за професионализъм, тепърва ми предстоят нови търсения и намирания...

Григор Чернев: В подготовката за тази публикация разгръщах новата книга на Бигор "Гранд Биоскоп", четох я, препрочетох я и неусетно се настроих на фантазна вълна – реалността и въображението започнаха да се смесват. И тогава...

Някога, много отдавна, в средата на 60-те години на миналия век, когато за пръв път ми се отдаде възможност да посетя Париж, аз пожелах да видя неговите две най-големи забележителности. Първата – Айфеловата кула, естествено. И втората – "Гран кафе" на булеварда на капусините, № 14, където на 28 декември 1895 година се е състояла първата прожекция на братя Люмиер. И когато със страхопочитание пристъпях към тази светиня, оттам с цялото си великолепие излезе, кой мислите? Бигор, разбира се. Докато се разминавахме при вратата, той ми каза: "Млади момко, ти отиваш там, откъдето аз се връщам". Уж на шега, а всъщност така си беше. И после забърза за среща със синематечния гуру Анри Ланглоа, когато по-късно в книгата си щеше да нарече "филмовия вехтошар"…