Списание "КИНО" - брой 2 / 2013

Списание "КИНО" - брой 2 / 2013

филмовата критика за:

БЪЛГАРСКИЯТ ТЕЛЕВИЗИОНЕН СЕРИАЛ

КАТО ЧУЖД И КАТО СВОЙ

© Митко Новков

 

Започвам да пиша, правейки две задължителни уговорки. Първата: във вниманието ми влизат най-вече и преди всичко българските сериали. Доколкото ще идва реч за чужди, те ще са повече за сравнение, отколкото за анализ. Втората: сериалът обикновено е продукт на телевизия с търговска ориентираност (изключение, разбира се, прави Националната телевизия, вероятно поради това „Под прикритие“ е тъй пищен и ефектен).

Следователно той от своите създатели и особено от своите продуценти бива измерван не с категориите на естетиката, а с категориите на печалбата, в нашия случай с рейтинга. Това обяснява на моменти странното поведение на някои български телевизии към своите чеда – повече на мащеха, отколкото на майка. Например „инцидентът“ с „Къде е Маги?“:  сериалът тръгна с огромни очаквания, които не се оправдаха и веднага беше „скрит“ в „глухо“ програмно време – неделя, след късните новини. Търговската телевизия няма време за експерименти и там търпението не е добродетел – или държиш рейтинга високо, или те преместват в деветата дупка…

Оттук става ясно, че какво ще говори критиката за търговския продукт, какъвто в случая е сериалът, телевизията изобщо не я интересува. Интересува я единствено как и с какво да привлече публиката. Бяха изпробвани няколко стратегии, докато се концентрира върху две (като отново повтарям, говоря за българските условия) – сериалът като напрегната история за престъпленията на богатите и известните („Стъклен дом“, „Седем часа разлика“) и сериалът като забавна история на междусъседски вражди и недоразумения („Столичани в повече“, различните ситкоми). Казано малко по-рязко, в очите на българските автори на сериали българинът е или бандит, или простак. Тук обаче веднага идва справедливият въпрос: защо, след като „Къде е Маги?“ влиза в рамките на първата стратегия, той не успя да привлече зрителите? Мисля, че причините за това са няколко, като най-важната е неговата, така да се каже, чуждост.  На дискусията, организирана от списание „Кино” на тема „Българският игрален филм и неговите социални проекции”, Георги Лозанов говори за българското кино като чуждо, срещу което се чуха справедливите възражения на Вера Найденова и на Петър Попзлатев, но неговите думи бяха прицелени в една чуждост по Алфред Шютц - чуждостта на онзи, който желае да бъде приет от групата, тя да го допусне в себе си. Като чуждостта на „Къде е Маги?“ е не само във факта, че сериалът е взет от Чили, но най-вече в начина, по който се държат основните герои в него…

Полицай, който прилича повече на екзистенциалист; майка, която се държи като разкайваща се грешница и само охка и пъшка; баща, който повече вика и господства, отколкото действа и търси – манталитетът на героите е толкова чужд на българския, че те нямаха никакъв шанс да бъдат припознати като свои. В тази връзка бих казал, че може би най-голямата грешка беше прехвърлянето на действието в български реалии – реалиите български, героите обаче не, следователно усещането за фалшивост, за отчужденост, за несвойственост налегнаха публиката и я предизвикаха да гледа „Къде е Маги?“ не като тукашно творение. И – съответно на това – да не го допусне до клуба на минаващите за успешни по нашите ширини.

А кои са успешните? Разбира се, „Под прикритие“, който за мнозина минава като най-качествения български телевизионен сериал. Типичен жанров филм, който с всеки сезон става все пò екшън, все повече наблъскан със специални ефекти. Това го прави скъп, което, между другото, усещат на гърба си българските кинотворци, за които – независимо от постулатите на закона – Националната телевизия все по-рядко намира пари за подкрепа и реализация на техните проекти. Това ме кара да бъда резервиран към „Под прикритие“, заедно с темата, избрана за разработване – бандити, гангстери, подкупност, престъпления, каскади, кърви и насилие. Насилие – ето я ключовата дума: Българската национална телевизия търси човека и в насилника, но, за съжаление, по-скоро провокира насилника в човека. Зорлем сме американци, но ако там подобни продукции са дело на холивудските студия („Мисия невъзможна“, „Самоличността на Борн“, „Умирай трудно“, „Смъртоносно оръжие“), то тук палмата на първенството е на държавната телевизия. Касов продукт с пари на данъкоплатците, наши пари, извинете!

Още нещо, характерно за, нека ги наречем, „драматичните“ български сериали – всякаква липса на хумор и ирония в тях. Всички герои в тях са свръх-сериозни, свръх-напрегнати, свръх-съсредоточени – сериалът като сутрешен български телевизионен блок, където точно по същия начин „представленията“ са лишени от хумор. Нещо, влизащо в рязък контраст с телевизионни поредици от други страни, където криминалното и смешното се преплитат и се превръщат в една приятна и зареждаща смес. Тук ще дам за пример френската поредица „Профилиране“, австрийската „Четири жени и едно погребение“, английските „Убийства в рая“ и „Стари кучета“, американската „Глейдс“. Нашите сценаристи на сериозни сериали сякаш са оперирани от чувство за хумор – всичко е толкова сериозно, че чак ти става жалко и смешно, наблюдавайки напъните им да бъдат съответни на „сериозността“ на задачата.

Може би за това има причина – настъплението на ситкома, ситуационната комедия. Бих могъл да кажа, че ние всички живеем в сянката на ситкома или, както остроумно ме поправи Иван Ничев, в сянката на плиткома. Там обаче хуморът е нисък, не се търсят по-интелектуални и развъртени ситуации, всичко е на равнище битовизъм - и то от най-първично естество. Хуморът по български е хумор груб, агресивен, непочтителен – хумор, който за най-смешно взема да удариш някого по носа или, с извинение, да му бръкнеш в г... Особено много се отличаваше в тази посока  сериалът „Сутрешен блок“ на ТВ 7, но и „Етажна собственост“ се старае доста в същата посока. Дори „Столичани в повече“ – замислен като български профанизиран вариант на великото съперничество между семействата Монтеки и Капулети, на моменти не издържа и се впуска по тази хлъзгава и лесна писта. Макар че - ако погледнем вече в сравнителен план - той е като че ли най-успешният от всички сериали, може би защото търчи по случките, които българският зрител е прочел във вестниците – нещата там се случват на равнище жълти новини и по същия начин, както жълтата преса души сериозната, „Столичани в повече“ задушава всякакъв друг опит за израстване на българския сериал. (Държа да подчертая, че този текст е замислен преди появата на „Дървото на живота“ и „Недадените“, за които много от изложените тук наблюдения не важат. Но важи друго – там, където има стабилна сценарна основа, както е при първия, има шанс нещата да се получат; там, където такава основа липсва, резултатът е въздух - и то без налягане). Защото той прави нещо, което като че ли никой друг от българските сериали не отчита и не взема предвид – в телевизионния сериал българинът иска да гледа себе си и в „Столичани в повече“ той гледа именно себе си. Другото е забавление, но не с разяждащ съзнанието му битовизъм - той добре си го познава - а с чувство за хумор и умна отстраненост.

Две качества, които като че ли най-много отсъстват при българските сериали…