СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 4 - 5 / 2013

Филмовата копродукция – универсални послания и национална специфика

ЗА КОПРОДУКЦИИТЕ

Гергана Даковска

В днешно време вече е почти невъзможно да се произведе филм над средния бюджет със средства от една страна. Но дали само търсенето на финанси подтиква продуцентите все по-често да се обръщат към  чуждестранни партньорства?

Във филмопроизводството международна копродукция се нарича филм, направен от най-малко две продуцентски компании от две различни страни. Международните телевизионни и филмови копродукции отразяват непрестанното и прогресивно интегриране на културни и икономически дейности в глобален мащаб...


В крупен план

МЛАДАТА РЕЖИСЬОРКА Кристина Николова пред „Кино”

По повод премиерата на филма „Вяра, любов и уиски” на дебютантката Кристина Николова – получила Награда за дебют на фестивала „Златна роза” 2012   - предлагаме на читателите кратко интервю с нея.

Представете се. Кога и къде  завършихте кино?

Родена съм в София в семейство на кинаджии. Баща ми, Георги Николов, снимаше като оператор с Иван Ничев и имам много детски спомени от терен. Иван снимаше често с деца и помня как си играех с тях на карти между дублите и се къпехме в езерото на двореца Врана. Завърших английската гимназия и щях да уча анимация в НАТФИЗ, където преподава майка ми, Емилия Стоева – също оператор, но ме приеха в Чикагския университет (по типичния за гимназистите от английската гимназия начин - с непрестанно зубрене цяла година, докато научиш английската граматика по-добре от 97 процента от американчетата. Заминах на 18. Очаквах, че ще е трудно, но не очаквах, че ще е толкова трудно. Бяха ми дали стипендия да следвам икономика, но след като гледах един експериментален филм с хартиени самолети, категорично се преориентирах към киното. След като завърших, се преместих в Лос Анжелис, където снимах като оператор всякакви треторазрядни филми, които местните оператори отказваха, защото каскадите бяха често необезопасени. Водех също приятели американци в България, които искаха да направят филмите си по-евтино. Запознах се и с режисьорката Зорница София и заедно заснехме документалните филми: „Смъртта и дългият път и обратно” и „Modus Vivendi”.  Постепенно започнах да прекарвам дните си в клуб 703 на Шишман, а нощите - в Мохито, докато накрая майка ми настоя да кандидатствам  магистратура, за да ме измъкне от заведенията. Тогава твърдо вярвах, че киното се учи на терен, но го направих заради нея. Приеха ме в Ню Йоркския Университет - Тиш (да не се бърка с Ню Йоркската Академия, за която има много реклама, но не става - само взима парите на чужденците). Това промени живота ми и вече твърдо вярвам в необходимостта от образование, дори и само заради хората, които срещнах... 


Киносъбития

Златната липа - един нов кинофестивал

Людмила Дякова

Кинофестивалите все повече се налагат като алтернативна форма за съществуване на киното. Те са не само форуми за професионалисти, но и средища за показ и разпространение на филми сред най-широка зрителска аудитория.

В България се утвърдиха трайно националните кинофестивали „Златна роза“ за игрално кино и „Златен ритон“ за документално и анимационно, както и международните: „София Филм Фест“; „Киномания“; „Златен кукер“ в София, „Любовта е лудост“ и Световния фестивал на анимацията във Варна. Пловдив е на път да възстанови престижния си Международен телевизионен фестивал „Златната ракла“, а Габрово се радва на „Смешен филм фест“.

И ето че в Стара Загора стартира успешно първото издание на фестивал за ново европейско кино „Златната липа“. Естествено, че фестивал с такова име може да се състои само в Стара Загора – градът на липите, и не кога да е, а точно в началото на юни, когато омайният и завладяващ аромат на тези импозантни дървета придава допълнително очарование на старинния и красив град. Познат още от древността, а днес модерен, съвременен и благодарение на университетите си - младежки град. Буквално на всяка крачка човек е запленен от исторически и културни артефакти, а местната администрация полага много усилия те да се откроят с цялата си прелест и величие. Така че „Златната липа“ се вписва достойно в богатия културен календар на града . Европейска, а и световна практика е да се правят регионални фестивали. Това не само обогатява културния облик на отделния град, но и позволява на хората от околността да станат причастни към събитието, да видят филми, по-различни от комерсиалните, но най-вече да срещнат и да общуват с любимите си актьори...


Нови книги

"Пратеник на мъжки времена"

Людмила Дякова

Когато се пише книга за Григор Вачков, едва ли би могло да се измисли по-сполучливо заглавие от „Пратеник на мъжки времена“, както са озаглавили книгата си Силвия Вачкова, Мартина Вачкова и Юрий Дачев.

Гледала съм почти всички постановки с участието на големия актьор, но през погледа на дете и тийнейджър, родителите ми не пропускаха софийска премиера. „Лазарица“ гледах, когато бях достатъчно зряла и със сигурност знаех, че ще се занимавам с кино. Гледала съм и всичките му филми, но лично на мен ми е най-близък Банко от „Мъжки времена“ на Еди Захариев. Ние, префърцунените софийски момичета, бяхме запленени от нестандартната му привлекателност, от силното му мъжествено излъчване, от яркия му, но и богат на полутонове талант.

Не мога отстранено и аналитично да пиша за книгата „Пратеник на мъжки времена“, защото, повече или по-малко, съм свързана с нейните автори. Възхищавам се на финеса и  вроденото благородство на Силвия Вачкова. Мартина ми е скъпа приятелка и я обичам заради добротата й, хумора й, всеотдайността й като майка и талантлива актриса. Юрий Дачев ценя не само като приятел, а и като един от най-креативните и интересни автори в съвремения театър, кино, литература...


Гледна точка

ЖИВОТ КАТО НА КИНО

ПРЕДЛАГАМЕ НА ЧИТАТЕЛИТЕ ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА НА ПАВЕЛ ПИСАРЕВ

„ПОДИР ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ”

„Ще отидеш в киното, това каза един ден Венелин Коцев в кабинета си. Каквото е в телевизията, това е и в киното,близки са. Киното е разсипано, трябва да се вдигне на крака. Освен това в киното работят писатели, режисьори, артисти, художници, това е синтетично изкуство, кината са три хиляди - пръснати по цялата страна, ще работиш с окръжните комитети на партията. В кабинета му бяха Невена Коканова, Георги Калоянчев, Таня Лолова по свои  театрални въпроси, но новината се разчу. Аз кандисах. Пък и ставах заместник министър. Няма млад човек на 35години, който да не иска да бъде министър.

Пиеси и филми по мое време не са спирани, но филми режех. Това стана така. Бях на посещение в Рим при Марчело Данон, световен кинопродуцент, работещ с най-големи световни режисьори и артисти, български евреин от Пловдив. Към края на войната, есента на 1943 година, с едно магаре, като го пасе или яха, минава пътя Пловдив–Солун–Скопие–Тирана и се озовава в Рим.  С него работехме активно, той снимаше копродукции в България. Отнасяше се с мен добре. „Ти си крупен продуцент, - казваше той - произвеждаш 20 филма за киното и 20 за телевизията и купуваш 200 филма годишно, имаш 3000 киносалона, един от големите продуценти и киномениджъри според критериите на Европа”. Живееше на „Виа Венето”, най-представителната улица на Рим, в малък дворец. На соарето, което даде в чест на Антон Дончев, присъстваха седем министри и нашият посланик Борис Цветков. Влиянието на Данон сред политическия елит на Рим бе очевидно. Покани ме една вечер и ме запозна с Фелини. Преди това гледахме неговия нов филм „Амаркорд”. Това беше някъде към 1973. Прекрасен филм и аз бях първият му чужд зрител. Стоях като истукан пред великия режисьор, режисьора на века, по-късно лауреат на Оскар. Успях да кажа само, че в България сме гледали „Осем и половина”, „Сладък живот”, „Нощите на Кабирия”, „Джулиета и духовете”. Остана изненадан. Уж социалистическа страна пък....

По време на вечерята Данон извади чекова книжка, попълни един чек и го подаде на Фелини. На другия ден отидох в ателието на Данон и какво да видя: Данон клекнал пред една монтажна маса, нарежда на монтажистката: „Махни това, залепи, върни отново да видя”. Питам: „Какво правиш бе, Данон?”. „Не виждаш ли, съкращавам. Направил филм по-дълъг от два часа, кое кино може да го прожектира четири-пет пъти на ден". „Кой, бе?" „Ами Фелини! Трябва да се съкрати с десетина минути.” „Не видя ли, че платих моята част. Ако си го беше направил със свои пари, да бъде дълъг колкото си иска. Аз трябва да си върна парите, ти не съкращаваш ли?” „Не, от мен държавата не иска пари, тя само дава”, отвърнах му аз. „Затова сте на това дередже, такава ви е държавата”, тросна се Данон...


Български практики

PRISE DE VUE

Любомир Халачев

Марк Никола , директорът на „Ла Фемис” се шегува, че във френското кино има стар спор- кое в израза Prise de vue  е по-важно – „prise” или „vue”. Което ни връща към позната тема, която не е преставала да бъде актуална в киното от неговото създаване - отношението между технологията и естетиката на творчеството в кинопроцеса.

Разговорът е по време на семинар на европейските училища по кино в Париж. Говорим за новите технологии, за мястото на оператора в безлентовата система на снимане, за мястото на режисьора в новата технологична група, в която всички са насядали около мониторите и т.н.

Всъщност този разговор се води – в различни варианти – вече двайсет години. Отначало го поведоха операторите, които аристократично-снизходително погледнаха към видео техниката U-matic и казаха: „Това е за учебни филми или в най-добрите случаи - за евтини реклами. Лентата никога няма да изчезне!” Няма да повтарям тези дълги и до голяма степен безсмислени спорове, които са подновяваха при всеки нов стандарт през последните години.

Но откакто на сцената излязоха камерите Arri-alexa, Sony D70K и Aaton, нещата като че ли приеха друг вид. Ако към това прибавим и брилянтните 4К прожектори – вече можем да говорим за реално присъствие на видеотехнологиите в света на голямото кино. И затова сега, през 2013 г., въпросите за това как ще се снима през следващите години са много тясно свързани с въпросите на образованието по кино...


Първата кинопрожекция в България - София 1896!

Петър Кърджилов

През април 1963 в списание „Киноизкуство” излиза статията на Любен Георгиев „По въпроса за първите кинопрожекции у нас”. Оттогава до сега (вече половин век) се знае, че най-ранният показ с кинематограф в България се е състоял в Русе през февруари 1897 (конкретната дата така и не е уточнена впоследствие). През април 2013 попаднах на обявление, което сензационно променя представите ни за първите стъпки на „чудото на ХІХ век” в нашата страна. Отпечатано на 11.ХІІ.1896 във вестник „Мир” (№ 326), то гласи: „Тая вечер известний професор Мелинсон ще даде в кафенето на хотел България голямо представление в 4 действия. Програмата е: Хипнотизирание; непостижими сеанси по спиритизма; вокален концерт от Госпожици Мелинсонови, а в заключение на представлението – киноматограф или жива фотография. Начало точно в 9 часът вечерта. Вход 2 лева”.

Макар и кратко, съобщението може да се охарактеризира като „перфектно”. Защото посочва (възможно най-прецизно) времето и мястото на прожекцията, позиционирането й в „спектакъла”, наименованието на апарата, с който е била реализирана, името на неговия евентуален притежател, дори цената на билетите. В цитираната лаконична информация има и нещо символно-патриотично – представлението е изнесено не къде да е, а в хотела, носещ името на нашата родина, разположен на метри от княжеския дворец – един от символите на държавността ни!...


СВЕТОВЕН ЕКРАН

Фестивали

Кан 2013

С лице към популярните жанрове

Вера Найденова и Боряна Матеева разговарят за кинофестивала в Кан 2013

Вeра Найденова: Проблемът как да отразяваме фестивалите важи при всеки от тях, но тъй като този е най-мащабният, а може би и по-суетен от другите, по-амбициозен, проблемът се умножава и изостря. Преди години беше голяма привилегия да си в Кан (а и на всеки друг фестивал). В това имаше и някакво тайнство, защото чуждите вестници бяха трудно достъпни или идваха само на определени места у нас. И киножурналистът, който  присъстваше там, можеше да разкрива тайните на червената стълба: кой присъства, кой отсъства, кой е в журито, кои филми се състезават… Всичко това научавахме от определени хора. Сега, при новата информационна ситуация, всички знаят всичко за Кан. И преди да отидем, и след като отидем, то се разнася - първо от сайта на самия фестивал, който е достъпен и хората го четат…

Боряна Матеева: Вече на осем езика - включително и китайски!

В.Н.: Всичко се коментира по всевъзможните новинарски емисии, да не говорим за телевизиите. Какво остава за нас, с какво бихме могли да бъдем полезни, за  да обогатим знанието за фестивала?

За разлика от „Оскар”-ите, където при връчването филмите са вече познати, в Кан се пази известна дисциплина, има условности. Едва когато мине премиерата, филмите могат да отидат на френски екран. У нас те, ако не са американски, се показват обикновено на София Филм Фест или на „Киномания”. В никакъв случай не бива да забравяме, че от интернет хората си „теглят” филми винаги когато пожелаят, но това става малко по-късно и по-бавно. Така че на нас ни остава да информираме за отделните филми в състезанието и в другите т.нар. паралелни програми, да разказваме съдържанието им, или, в по-добрия случай, да ги анализираме, което някой читател може и да запомни. Според мен по-важното е, доколкото можем, да открием в извадката, която ни предлага фестивалът (и другите фестивали, защото всеки от тях си има своя стратегия), някаква тенденция или концентрирана картина на световното кино в сегашния момент, тъй като програмата се избира от сътвореното в границите на една календарна година. Трябва да имаме предвид, че за последното издание селекционерите на Кан са изгледали 1850 филма, тоест те имат несравнимо по-широка представа и от най-амбициозните от нас за онова, което е произведено. И от него са избрали към стотина заглавия: 20 за състезанието, 19-20 за „Особен поглед”, за извънконкурсната програма (към това се прибавят и филмите от студентската програма, от „Седмица на критиката” и „Петнайсетдневката на режисьорите”).

И така, всекидневниците у нас не разчитат вече на кореспонденции от Кан, защото не можем да ги удивим с новини – те си ги получават от големите информационни канали. Тогава с какво можем да бъдем полезни? Не бих искала да натоварвам нещата с особени претенции, но накратко ще кажа: с авторски коментар върху програмата като цяло...


Карлови Вари 2013

Агнешка Холанд:  Киното не е спортно състезание

Божидар Манов

Световноизвестната полска режисьорка Агнешка Холанд бе председател на седемчленното жури за основния конкурс на 48-ия международен кинофестивал в Карлови Вари.

Родена е на 28 ноември 1948 във Варшава. Учи режисура в знаменитата чешка академия ФАМУ в Прага. Започва професионалния си път като асистент на Кшищоф Зануси и пише сценарии съвместно с Анджей Вайда. Дебютира в игралното кино с „Пробни снимки” (1977) заедно с Йежи Домарадски и Павел Кедзиерски. Първият самостоятелен филм „Провинциални актьори” (1979) и носи награда на ФИПРЕССИ в Кан. Следват други успешни заглавия като „Самотна жена” (1981) и „Треска” (1981). „Горчива жътва” (1985) е номиниран за чуждоезичен „Оскар”, а „Европа, Европа” (1990) - за сценарий. Снима още „Да убиеш свещеник” (Франция, САЩ, 1988), „Оливер, Оливер” (Франция, 1992), „Тайната градина” (САЩ, 1993), „Пълно затъмнение” (Великобритания, Франция, Белгия, 1995), „Партитурите на Бетовен” (САЩ, Германия, Унгария, 2006). Прави много телевизионни сериали. Сега подготвя амбициозен игрален проект за бившия полски президент генерал Войчех Ярузелски и за времето на военното положение през 80-те години на миналия век.

В Карлови Вари показа новия си трисериен филм „Горящ храст” (Чехия, 2013) със сюжет за самозапалването на Ян Палах при съветската окупация на страната след нахлуването през 1968 година.

В разговор с журналисти Агнешка Холанд отговори на зададените й въпроси:

Вие идвате в Прага като студентка във ФАМУ съвсем млада, само на 18, в средата на 60-те години, тъкмо по време на т.нар. Пражка пролет. Свидетелка сте на самозапалването на Ян Палах, участвате в студентските вълнения, арестувана сте и попадате в затвора за няколко седмици, после се връщате в Полша. Как Ви повлия този личен опит?

Много дълбоко. Цялото ми присъствие в Прага по онова време е решаващо за формирането ми и в творческо отношение, и като човек, и като гражданин. Бях твърде млада и всички събития около Пражката пролет оставиха дълбок и траен отпечатък в мен, бях заобиколена от хора, чийто дух тогава бе пречупен. Разбрах от личен опит и реални житейски наблюдения какво представлява всъщност комунистическия режим, как надеждите на хората могат да бъдат пометени, как обществото може да бъде смазано и как точно в определен момент отделният човек може да бъде пречупен, търсейки лично оцеляване...


Златен Витяз 2013

Живейте заедно и няма да рухне домът

Олга Маркова

Цяла нощ летяхме срещу слънцето. След осем часа във въздуха пристигнахме в Хабаровск, който беше в навечерието на своята 155-та годишнина. Така че се оказахме в центъра на трескавата подготовка, а и част от самото честване.

След едно уникално по мащабите си културно кинопътешествие из територията на Русия, продължило повече от две десетилетия - от Урал до Кавказ, по Волга, Днепър, Днестър, Москва-река, Иртиш и Байкал, фестивалът „Златен Витяз” достигна до края (или, ако предпочитате, началото) на Руската федерация. Явно с популярния си девиз „За нравствени идеали, за извисяване на човешкия дух” той се случва там, където в съответния момент има най-голяма необходимост от провеждането му. На екраните му за 22 години са показани 6500 филми (от над 30 страни), гледани от  най-широка  аудитория. Засега общият брой на клубовете, създадени в съответните градове след приключването на фестивала, е шестдесет. Така че в многолетната битка за спасяване на човешкия дух отвоюваната територия е безспорна. Известно е, че от години руското правителство, подобно на нашето, няма духовна стратегия, нито културна политика, ориентирана към младото поколение. А именно днес повече от всякога младите се нуждаят от такова алтернативно филмово производство и разпространение, каквото в голяма степен предлага „Златен Витяз”. В неговата програма специално място е отделено и на детската конкурсна програма. „Живите вместе и не рухнет дом!” - напомняше навремето големият поет Арсений Тарковски. А неговият син Андрей правеше филми, пронизани от висока духовност. Малцина са тези, които следват пътя им.

ХХІІ-то издание на този международен форум предложи на публиката 215 филма, от които 187 се състезаваха в шестте конкурса. Проведена бе и конференция на тема ”Духовните традиции и културата на християнския свят”, обхващаща такива важни аспекти като отговорността на художника за неговото творчество, културната политика на нашето съвремие и нейната роля за оформяне на мирогледа на всяка нация...


Четате – център на (балканската) Вселена

Александър Янакиев

Румънското село Четате се намира на 250-300 км. от София, Букурещ и Белград и на двайсетина километра от моста Нова Европа, известен доскоро като Дунав мост 2. Това е предпоставка то да стане център на Балканите. Но същото се отнася и за съседните села Маглавит, Хуния, Морени или Салциа, а защо не и за отсрещното българско село Кошава и съседните Гомотарци и Сланотрън.

Още в края на ХIX век близо до Четате на Дунава се изгражда пристанище, което обслужва износа на селскостопанска продукция – главно зърно. В годините на социализма пристанът се използва като гранична застава, а зърното пътува към СССР по други маршрути. След това всичко запустява. През 1996 г. се появява Мирча Динеску и печели търг като купува основната административна сграда на пристанище Четате.

Кой е Мирча Динеску? Той е поет, писател, сатирик, телевизионно лице, кулинар и успешен бизнесмен. В мрежата и в някои литературни издания могат да се намерят стиховете му, преведени на български от Огнян Стамболиев и Румяна Станчева.

В края на 80-те Динеску прегръща идеите на съветската перестройка и се опитва да приложи принципите на гласността като се противопоставя на режима на Чаушеску и дава интервю за радио „Гласът на Русия“. Заради това е уволнен. А когато дава интервю и за френския „Либерасион“, Секуритате го поставя под домашен арест. Писатели и учени излизат с декларации до председателя на писателския съюз с искането Динеско да бъде освободен. След падането на Чаушеску е избран за председател на Съюза на писателите и скоро става съосновател и главен редактор на много успешното сатирично списание „Academia Caţavencu“. През 1998 година продава своя дял и започва собствени издания и проекти. Между тях са „Plai cu Boi“ - сатирично списание в стила или пародиращ стила на „Плейбой“, както и сатиричния седмичник „Aspirina Săracului“, в чието заглавие румънците отново намират сексуален намек. Междувременно влага припечеленото от книгите и изданията си в земи, лозя и винарна, както и за развитието на Културния пристан Четате като реиновира останалите сгради и ги превръща в добре уреден хотелски комплекс. Във винарната на Динеску всички ферментатори (високи по 5 метра казани, където гроздовият сок се превъща във вино) и други съоръжения са произведени в „Родина“ АД, Хасково...


Ракурси

Коварната синя светлина

Бела Балаж и Лени Рифенщал

Ханс-Йоахим Шлегел

В началото на септември 1931 г. в Берлин Бела Балаж получава най-после желаната новина, която чака вече три години: „Межрабпомфилм” е дал „зелена светлина” на проекта за филм, посветен на Унгарската съветска република (вероятно става дума за планираната екранизация на романа на Балаж „Тиса в пламъци”). Предлагат Балаж да замине за Москва като сценарист и режисьор на филма[i]. С това на 15 октомври 1931 г. завършва „„Берлинския период” на Бела Балаж. Последната му публична изява е докладът за ограниченията при опитите да бъде показана социалната мизерия в Германия, представен по време на организираната от „Велтфилм” пролетарска филмова конференция. През март 1932 г. авторът на този доклад, вече от Москва, се солидаризира с протест на Антиимпериалистичната Лига[ii], но за разлика от поканените заедно с него в Русия Ханс Рихтер, Карл Юнгханс и Ервин Пискатор, които скоро след това се връщат в родината си, Балаж остава в Москва, където от 1933 година преподава във ВГИК. През януари 1932 „Велтбюне” публикува в няколко броя неговия доклад „Защо интелектуалците се страхуват от социализма”, който той чете в Прага по покана на „Leva Fronta”[iii].

От Москва той се осведомява от Лени Рифенщал как върви монтажът на филма „Синята светлина”, в чието създаване той е „съсценарист” и „асистент-режисьор” и лично участва активно в последните снимачни дни в Берлин през септември предходната година. На 21 февруари 1932 г. Лени Рифенщал му пише, че д-р Арнолд Фанк (когото тя непрекъснато изписва погрешно като „Др. Франк”) с монтажа си й докарал два нервни припадъка. „Казано накратко, скъпи Бела, борба и трудности, каквито ти не можеш да си представиш и от които ти щастливо успя да се измъкнеш”[iv]...


[i] За това съобщава „Film-Kurier”, Jg. 13, Nr. 236 (26.9.1931)  в рубриката: «Техните бъдещи планове» -  “Ihre nächsten Pläne: Bela Balasz”.

[ii] Bela Balasz. Solidarität gegen die Barbarei in:  „Die Welt am Abend”, Berlin, S. 6, 1932

[iii] „Die Weltbühne”, 19.I.1932, S. 93-96, 26.I.1932, S. 131-134, 2.2.1932, S. 166-168, 9.3.1932, S. 207-210

[iv] цит по:Hanno Loewy,  „Das Menschenbild das fanatischen Fatalisten, oder Leni Riefenstahl, Bela Balasz uns Das Blaue Licht”, http://nbn-resolving.de/urn nbn:de:bsz:352-opus-5694


Теоретични етюди

ЗАСТРАШЕНИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН СЦЕНАРИЙ В СЪВРЕМЕННИЯ МЕДИЕН СВЯТ

Невелина Попова

За контекстите…

„Професионализъм срещу непрофесионализъм”! Така заявена, темата на пролетната конференция на департамент „Масови комуникации” на Нов български университет наистина ме провокира. Вероятно участието точно в тази конференция с доклад, посветен на литературния сценарий, може да предизвика известно недоумение. Какво да му се обсъжда на литературния сценарий сред толкова актуални въпроси на съвременната мултимедийна журналистика, в свръхдиалогичната епоха на уеб 2.0, сред постоянно менящото се медийно съдържание и новите граждански роли на пишещите и потребяващите, сред емблематичните цифрови кодове на мрежата: уеб 1.0, уеб 2.0 и уеб 3.0…

Започвам своите размисли за професионализма в сценарната работа в контекста на самата конференция. Симптоматично е съвпадението на епитета ”застрашен” в две от заглавията на доклада. Видяхме го с Петя Александрова едва след публикуването на програмата. Развеселяващо-тъжно съвпадение, издаващо сродни посоки на мислене, което може да прозвучи архаично. Да, в полето на общата тревога  застрашеният литературен сценарий може да се разглежда като част от „Застрашения език в медийната практика”. Натискът върху цветния и свободен в своята уникалност образ, словесен и визуален, както и предимствата на баналността в медийното пространство, днес са факт. В сценарното мислене те най-често се свеждат до унифициране на средата и реално унищожаване на контекста от клиширани схеми на разказа - в клиширани схеми от чужди образци, неадекватни за нашето пространство…

Тезата, която защитавам, е, че през последните години, с утвърждаването на множеството сценарни програми и формати в специализираната литература и интернет пространството, всички ние станахме и свидетели, и съучастници в една тревожна подмяна: зад паравана на тези професионални формати съвременният киносценарий започна неусетно да губи своите специфични литературни характеристики и да се превръща в текст, който е по-близо до режисьорския сценарий...


СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  4-5 / 2013

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

Филмовата копродукция – универсални послания и национална специфика

За копродукциите / Гергана Даковска

В КРУПЕН ПЛАН

Кристина Николова пред "Кино"

КИНОСЪБИТИЯ

"Златната липа" - един нов кинофестивал / Людмила Дякова

НОВИ КНИГИ

"Пратеникът на мъжки времена" - Книга за Григор Вачков / Людмила Дякова

ГЛЕДНА ТОЧКА

Живот като на кино - от книгата на Павел Писарев "Подир изгубеното време"

НАШАТА ИСТОРИЯ

Първата кинопрожекция в България - София 1896! / Петър Кърджилов

СВЕТОВЕН ЕКРАН

Фестивали

КАН 2013

С лице към популярните жанрове / Вера Найденова. Боряна Матеева

КАРЛОВИ ВАРИ 2013

Агнешка Холанд: "Киното не е спортно състезание" / Божидар Манов

ЗЛАТЕН ВИТЯЗ 2013

Живейте заедно и няма да рухне домът / Олга Маркова

ЧЕТАТЕ 2013

Център на (балканската) вселена / Александър Янакиев

РАКУРСИ

Коварната синя светлина: Бела Балаж и Лени Рифенщал / Ханс Йоаким Шлегел

ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ

Застрашеният литературен сценарий в съвременния медиен свят / Невелина Попова

75.godini.spisanie.kino