Списание "КИНО" - брой 6 / 2012

Списание "КИНО" - брой 6 / 2012

филмовата критика за:

МЕТАМОРФОЗИ НА ТАЛАНТА

© Вера Найденова разговаря с режисьора Борислав Колев

Операторът Емил Христов реализира като режисьор филма „Цветът на хамелеона”;

кинокритикът Борислав Колев – като сценарист и режисьор филма „Стоичков – истината за легендата”... Несъмнено това са два от най-интересните факти в живота на българското кино от последно време.

 

Някога един голям театрален критик написал пиеси, а негов колега ги окачествил като „илюстрации към любима театрална теория”. Може ли да се каже, че филмът „Стоичков” е илюстрация към твои любими теории за киното и за футбола едновременно?

- За мен общото между киното и футбола и въобще между изкуството и спорта (говоря за чистите им и красиви измерения) е страстта. Важно е в онова, което правиш, да влагаш сърцето си. Моята най-голяма любов е футболът. А неосъществената ми мечта – да стана професионален футболист. Но отношението ми към играта като фен си остана по детски чисто. Такова пък е отношението на Стоичков към киното и изобщо към изкуството. В този смисъл съм убеден, че нашата среща и това, че направихме този филм заедно, не са случайни.  

 

В Кан ние с теб сме гледали филми за Зинедин Зидан (документален), за Марадона –диалог между футболиста и режисьора Емир Кустурица, за Ерик Кантона – игрален, направен от Кен Лоуч… Всеки от тях е своеобразен модел за портретуване на футболист. Разликите идват и от самия обект, нали? Какви черти на филма наложи Христо Стоичков като обект на твоя филм?

- Не съм сигурен, че героят винаги влияе, много зависи от авторския подход. Филмът за Зидан, например според мен, е доста стерилно наблюдение, докато обектът не е такъв, напротив, у него бушуват страсти. Спомнете си само финала на световното първенство през 2006 г. и всички гениални и безумни неща, които извърши тогава Зидан в рамките на два часа. Във филма за Марадона има изумителни хрумвания, но Кустурица сякаш е повече в диалог със себе си, отколкото с Марадона. Той може да си го позволи, защото е Кустурица. Филмът на Кен Лоуч с участието на Кантона ми достави истинско фенско удоволствие, защото в него има копнеж. А заедно с вас сме гледали в Кан още един филм, който мен специално ме разтърси – „Тайсън“. Потресаваща изповед! Много пъти гледах този филм, както впрочем и филма на Кустурица. Правих им заедно с колегите структурен анализ. Така че с екипа се готвихме много старателно за работата със Стоичков. И мисля, че успяхме да го накараме да свали бронята (което не му се случва често), да ни повярва и да ни допусне до себе си. А когато го опознаеш, разбираш, че у него като личност се преплитат смешното и драматичното, хулиганското и лиричното. И се опитахме във филма да има сълза и смях – това на мен ми е любимото кино; киното, в което има истински чувства.

Христо е обект на филма, тъй като ти, авторът, сценарист и режисьор, оформяш портрета му, комбинираш и монтираш нещата по свое усмотрение (заедно с целия снимачен екип, разбира се); но той е и субект– изповядва се, изразява отношението си към различни неща, проявява своята душевна нагласа, играе себе си и в диалога с Иван Иванов… Звездата футболист представя страната и времето, които са го родили, чрез звездата актьор от филма „Всичко е любов”… Диалогът между двамата е равноправен въпреки неравенството в популярността  (националната на Иван и световната на Христо). Диалог между успели мъже, различни по темперамент и нагласа на ума, по житейски път, но сродни по вдъхновение, по щедрост и гордост. Единият – гладиатор от стадиона на най-популярното от изкуствата, другият – на най-популярния от спортовете. По различен начин, в различна степен и двамата са се пекли на една и съща клада – кладата на масовия успех. Възвеличаващ, но понякога капризен и лукав, а друг път жесток… Как впрочем се роди мотивът с „Всичко е любов”?

- Когато Стоичков ни сподели, че Иван Иванов е неговия идол от детството и че „Всичко е любов“ е повлиял на живота му, защото той се е идентифицирал с героя от филма, ние си дадохме сметка, че ни се отваря изключителен шанс. Сега вече нещата зависеха от срещата между Ицо и Иван – дали те ще се отворят един към друг, защото и двамата са чепати характери. Те не просто се отвориха, те се разтвориха! Ицо сякаш срещна човека, когото дълго е чакал, за да изповяда свои съкровени неща. А Иван - като много, много голям артист, веднага усети това. И в същото време нито за миг не забрави, че ние в момента снимаме филм  - и сътвори една блестяща поддържаща роля. Не я изигра, изживя я!

Когато приключихме снимките с тях двамата, в екипа бяхме наясно, че получаваме възможност да издигнем филма на друго равнище.

В тази сюжетна линия Христо се проявява като състрадателен човек – той съчувства на Радо, когото смята за невинен, тоест, проявява справедливост. Възхищава се от смелостта и волята му – общо взето проектира себе си в образа на Радо. Може ли да се каже, че и тук сме свидетели на метаморфоза на таланта от една професия в друга, която се случва при оператора Емил Христов и при теб, за което  стана дума по-горе. Тоест, че Христо се проявява като актьор? И превръща ли този мотив филма в „документално/ игрален”? Може би в това всъщност е своеобразието на този филм, неговото очарование?

- Границите на видовете кино, както и на жанровете, все повече се размиват. И аз за себе си вече не деля киното на игрално, документално, анимационно... Деля го на такова, което докосва сърцето ми и е в тон с моите си естетически пристрастия, и такова, което ме оставя хладен и отстранен. Да, мисля, че „Стоичков“ не е документален филм в класическия смисъл. И не само, защото в него се съдържат и откъси от игрален филм, а защото в същността му има игрови елемент. В „Стоичков“ е залегнал един от фундаментите на игралното кино – историята на бедното момче, което благодарение на таланта, волята и труда си достига върховете. Освен това героят е артист на терена, а и извън него. Има моменти, в които Ицо искрено се забавлява и играе пред камерата. Прави го с намигване, с ирония към самия себе си. В тези епизоди има настроение, а ако има и очарование, както вие смятате, това е чудесно за филма. Защото се получава контраст между игровия елемент, ефектните репортажни епизоди, където Ицо е в стихията си, и силно драматичните моменти, в които той забравя за камерата и е откровен до край. 

Аз самият, преди да започнем снимките, а и след това, гледах игрални филми, в които има спорт, и черпех енергия от тях: „Бягство към победата“ на Джон Хюстън, „Разяреният бик“ на Скорсезе, първите две части на „Роки“ на Сталоун, „Тенекиената купа“ на Рон Шелтън, „Кечистът“ на Аронофски. Много различни като естетика филми, но онова, което ги обединява, е Поривът. А Иван Иванов даде за нашия общ филм друго определение – „летеж“. Страхотно ми харесва! Дано да е прав.

Не е тайна, че във втората половина на ХХ век киното и футболът бяха съперници във влиянието си върху масовата публика. В някаква степен това се олицетворява и от двойката Стоичков – Иванов. От масовостта се поражда звездността на участниците. Сега как е? Киното все повече се гледа  индивидуално, футболът си остава масово зрелище. Някъде прочетох да казваш, че Стоичков е най-голямата българска звезда, защо е така?

- Киното не е все още чак такова самотно занимание, поне по света – там продължават да се подобряват касови рекорди, хората ходят в салоните, не разчитат само на телевизията и тегленето на филми от интернет. При нас е по-различно, но ние сме си по-различни по принцип, какво да се прави...  

Иначе аз казах, че Стоичков е единствената мегазвезда на България и смятам, че това е безспорен факт. Имаме големи личности в други области, но те са познати на по-ограничен кръг ценители поради спецификата на професиите си. От масовите зрелища, сред които е и футболът, Стоичков е единственият българин с митологичен статут по света. Защото нямаме такава звезда нито в другите по-популярни спортове, нито в киното или поп и рокмузиката, които излъчват мегазвезди. А за да станеш мегазвезда не е достатъчно да притежаваш талант и майсторство. Не е достатъчно дори да си гений. Трябва харизма. На Стоичков тя е дар от Бога.      

Звездата, както знаем, а и всеки талантлив човек, освен че носи „мълнията на индивидуалността”, е и средоточие на типични етнопсихологически (национални) черти. Всеки реализирал се човек е своеобразно огледало на епохата, в която живее. Можем ли накратко да кажем какви национални  черти и какви особености на времето притежава Христо?

- Във филма има един момент, когато Стоичков коментира победата на България над Германия на световното първенство през 1994 г. със следните думи: „Можеш ли да си представиш какво чудо е било! Да видиш тези големи шампиони с наведени глави как напускат стадиона. 50-60,000 германци гледат и не знаят за какво става въпрос. Е, как да знаете, ние сме българи!“ За мен тези думи казват всичко. Ицо носи по най-яркия начин и положителните, и негативните страни на националния ни характер. И онази непредсказуемост, която по-често ни пречи, но понякога ни помага да вършим чудеса. Мисля, че Ицо е не просто „герой на нашето време“. Той е герой въобще на българщината в най-различните й полюсни проявления. А понеже е гений, при него и хубавото, и лошото са отчетливо изразени, до крясък.  

На звездите, както знаем, хората се възхищават, но и нищо не им прощават. У нас особено. Достатъчно е да четеш т.нар. форуми, за да научиш колко много „сенчести страни” има по звездата Стоичков, например. А и талантливият човек не е госпожица, „приятна във всяко отношение”, той има своите неудобни страни.Смяташ ли, че във филма си отразил това в достатъчна степен?

- Стоичков понякога първо говори и действа, а после мисли. Освен това не винаги намира точните думи, с които да изрази по най-адекватен начин какво иска да каже. Тези слабости естествено му носят негативи. Неговата свръхимпулсивност, която неведнъж му е докарвала беди, е показана във филма. Но съзнателно не сме наблегнали върху сенчестата страна на Стоичков. Това щеше да принизи нещата, да ги постави на битово равнище. А ние искахме да акцентираме върху извисяването. Защото битовите скандали са преходни, а онова, което ще остане от Стоичков в историята, е непреходно. Той си е заслужил мястото там – за разлика от дребните души, които го хулят.       

Чел ли си какво се пише във „форумите” за самия филм?

 

- Чета професионалните отзиви на колеги, наистина разбиращи от кино, както и мненията на хората, които пишат във фейсбук страницата на филма. Форуми, в които се подвизават анонимни хейтъри, намиращи смисъл на живота си в завистта и омразата, не чета. Не искам да се мърся, а да остана в орбитата, в която заедно с колегите се опитахме да изстреляме този филм – на копнежа, неподправения патриотизъм и човещината.