„ТОВА СИ Е ПРОСТО КЕФ”

С Атанас Киряков разговаря Геновева Димитрова

Атанас Киряков е сред най-талантливите, рефлективни и активни български документалисти. Роден е на 22 март 1939 година във  Варна. Завършил е ИДЕК, Париж (1963). Филмографията му се състои от няколко десетки документални и научнопопулярни заглавия. Киряков разнищва сериозните социални проблеми през вълнуващите им проекции върху индивидуалната човешка съдба. Носител е на много награди, сред които и най-престижните у нас: „Да спасим въздуха”, 1977 - „Златен ритон” за документален филм, "Златен кораб" на 10-я Международен фестивал на Червения кръст, Варна, за филма “Равен на всички”, „За служебно ползване”, 1989  - „Златен ритон” за научнопопулярен филм, „Обречените”, 1994 - Специалната награда на журито на Фестивала на българския филм, Варна, „И в рая има ад”, 2007 - Награда за режисура, Варна. С „Концерт за флейта и момиче” (1980) дебютира в игралното кино. Навръх юбилея си през 2009 ни направи подарък с прекрасния филм „Иван Кирков или да се спасиш в спомена”. В края на миналата година показа „Омагьосан от морето”, посветен на рибаря Георги, продължил креативната тенденция за активната личност в документалното ни кино.

Наско, има ли нещо в документалното кино, което си искал да направиш и не си направил?

Общо взето, каквото ме е бъзвало, винаги съм го правил. Навремето, когато имаше т. нар. кинохроники, снимах каквото ми хрумнеше по проблемите на всекидневието. Бяха злободневни, но важни за съществуването ни. Имам например филм за дупките на София отпреди 30 години – сигурен съм, че ако го пуснат сега, ще звучи актуално, независимо че колите и трафикът са различни. Ето, сега и проектът за горяните – дали ще го одобрят или не, ще го гоня до дупка, защото темата е много важна. Мисля, че е срамота да не се знае, че единствено в България от Източна Европа е имало такова масово съпротивително движение след 1944 в продължение на десет години. Непрекъснато говорим, че сме нямали съпротивително движение срещу съветизацията на България, напротив – имало е над две хиляди нелегални организации с десетки хиляди членове...

МНОГООКИЯТ

Боряна Матеева

„Двуокият” (2003),  последният филм на Тодор Динов (по негов сценарий, с продуцент неговият ученик, асистент и приятел Господин Неделчев - Дидо), разказва за премеждията на нормален човек, с две очи, в царството на еднооките. Без да е най-сполучливият филм на „патриарха на българската анимация” (Джаналберто Бендаци), тази притча възкресява духа на златното време на „Българската анимационна школа” (БАШ). Сюжетната находка е достатъчно обемна, за да вмести и философско-екзистенциални измерения, и политически аналогии, и битово-злободневен контекст. Спомнете си смисловата универсалност на може би най-емблематичния филм на БАШ – „Маргаритка” (1965). Петминутното филмче, освен че има множество най-авторитетни отличия по света, в своето време е посочено от читателите на списание „Славейче” за най-добър детски филм, а доста по-късно Радой Ралин го припозна като една от най-острите „дисидентски” творби... Там един правоъгълен човек подрязва с остра ножица всички стебла, стърчащи над определената норма на живия му плет. Едно цвете обаче не се подчинява на уравниловката. То иска да расте свободно и се оказва много жилаво - устоява на всички опити да бъде подстригано, изтръгнато, унищожено. Геометричният чичко го реже с трион, мачка го с валяк, гърми го с динамит – напразно. Накрая маргаритката се оставя да бъде откъсната от ръката на едно безгрижно момиченце. Гениално проста метафора за свободата, идеологиите и екзистенцията.

За неоспоримия „баща” на българската анимация Тодор Динов (1919-2004),  който през 2009 би навършил 90 години, е писано и говорено толкова много, в артистичен и академичен стил, че е направо непосилно да се добави още нещо и то да не е банално преповтаряне. Затова в малко анимационен стил ми се иска да продължа асоциациите едноок-двуок...

НЯКОЛКО ОСНОВАНИЯ, ПОРАДИ КОИТО НЕ МОГА ДА НЕ НАПИША

ЗА СЦЕНАРИИТЕ НА ВЛАДИ КИРОВ

Искра Божинова

Влади Киров ми е дългогодишен приятел и колега, а известно е, че по нашите земи приятелството в много случаи е по-силно и искрено от роднинската обвързаност  Това, признавам, ме кара да изпитвам известен морален смут дали имам право и мога ли да бъда обективна в този текст.

Но оглеждайки по-голяма част от пресата, която най-често само отбелязва фактите на изкуството и още по-често отминава личностите, които го правят, забелязах, че модният напоследък израз “конфликт на интереси” е последното нещо, с което се съобразяват пишещите.

Аргументът, който сломи задръжките ми, беше една любопитна статия на критик, в която централно място в класацията му заемаше книгата на собствената му съпруга – вероятно не без основание, но все пак доста смущаващо...

Давам си сметка обаче, че има и друга опасност, а тя е волю- или не да ме понесе към излияния в жанр юбилейна наздравица. Затова ще се опитам строго и делово да изброя основанията, които ми дават право да изразя своето схващане за онова, което Влади Киров прави в киното .

1. Влади Киров е един от малцината, устоял повече от двадесет години на безмилостните ветрове, издухали дръзналите да се впишат в този повече от капризен занаят – професионален автор на текстове за документално кино. При това повечето негови сценарии са с повишена мисловна и емоционална сложност. Голяма част от постиженията му са разработки и версии върху исторически факти, събития и личности, с които, както е известно, на никой не може да се угоди. Всеки си има своя интерпретация и мнение, които трябва и да отчиташ, но и да налагаш собствената си позиция, да избягваш субективизма, но и да оставаш верен на себе си. Усилия, почти равностойни на промушването на камила през иглени уши. Понякога камилата успява да промуши само главата си, но пък плюнката й е толкова далекобойна, че успява да усвои и спои неведомите пространства на действителността, през която преминава (образът е от новия сценарий на Влади ”Вляво от пътя Лондон – Калкута”)...

ХЛЯБ, ВИНО И КАСКАДИ

Мария Иванова на 80

Боряна Матеева

"Когато обичаш един филм, той става твой. Искаш просто да пипнеш всичко в него."

Филмотечно кино "Одеон" - пред кафенето. Привечер (режим). Вали. Прииждат хора с чадъри букети. Насочват се към елегантна дама на възраст 9бяла коса, благородно излъчване). Поздравления. Пожелания. Сълзи. Всички влизат в салона. Датата е 29 май 2009. Елитът на българското кино се е събрал да почете 80-та годишнина на архитекта, художника и сценографа Мария Иванова...

СРЕЩИ С АКТЬОРА ГЕОРГИ РУСЕВ

Валентина Коларова

Наскоро излезе от печат най-новата книга на Валентина Фиданова – Коларова “Той... Георги Русев”, посветена на 80-годишнината на големия български театрален и филмов актьор. Предлагаме на читателите  подбрани откъси от  нея.

Той не може да остане незабелязан - откроява се от околните. Магнетичен, интуитивен, индивидуалист. Човек с неспокоен дух, с потаен и непримирим характер. Прагматичен, с естетичен усет и умение да създава добро впечатление. Реализиран в професията и познат в обществото.

Той е Георги Русев. Сложна личност.

Замислял ли се е някога зрителят какво струва на актьора Георги Русев да се превъплъти в “еснаф”, “подлец”, “престъпник” или в някакъв друг отрицателен типаж, какъвто всъщност човекът Георги Русев не е?

Или може би е?

Георги Русев владее ефекта на епизодичната яркост. Той е в състояние за броени минути да разкрие героя си, да покаже най-важното от него, да го “внуши” на зрителя като най-интересната и необикновена фигура в киноразказа...

СМЪРТ НЯМА

In Memoriam

Пенка Монова

Петър Слабаков го няма. Отиде си на 17 май, 23 дни след рождения си ден (на 23 април 1923 година), когато стана на 86 години.

Когато чу тъжната вест, моя колежка се усмихна ведро и широко – имала много хубав спомен с него. Явно съществуват такива хора, за които дори смъртта предизвиква положителни емоции.

Навремето били заедно в една делегация. Със самолет за Ереван пътували група културни дейци и кооператори от някакво ТКЗС. Селските труженици черпели настоятелно любимия артист и той бързо заспал. Преди слизането целият състав – стюардеси и делегати, упорито търсели документите му, изпопадали някъде под седалката.

Дотук не виждах нищо хубаво и необичайно. Актьорите по традиция изпълняват известна социална роля – да забавляват, възхищават, разсмиват и предизвикват. Винаги очакваме нещо от тях и в живота, сякаш ни е малко това, което ни дават от сцената и екрана.

Не, не, продължи моята колежка. После е хубавото - много бързо се съвзе и лъкатушейки на слизане от самолета, запя:

„Вземи огин запали ме, направи ме пепел...”

Всички замряха, дори и арменците. По-късно в рейса извади от своята ракия и започна да черпи наред. Арменците го гледаха и наново не можеха да повярват на очите си. Когато излитахме обратно за България, един от тях спря самолета. Преди това се обадил на диспечера, задържал полета, дори взел позволение да прекоси тичешком самолетната писта. И му подаде нещо. Беше шепа арменска земя...

На 19 май, малко преди да го приеме нашата земя, Петър Слабаков бе обсипан с цветя  в църквата Св. Седмочисленици (не пожелал поклонение в театър). На входа й от големи фотоси ни следяха очите му, тези така добре познати нам очи. Едното присвито и сякаш тъжовно, а другото присмехулно. Замислени, преценяващи, прицелващи се, претеглящи ни. Все едно ни наблюдава, за да ни „изиграе” на някоя друга сцена...

АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ: ДА ОПОЗНАЯ ОЩЕ ПО-ДОБРЕ БАЩА СИ

Момчил Карамитев

Защо сядам да пиша тези редове? Навършват се 85 години от рождението на един от най-ярките български актьори – Апостол Карамитев, който се оказва мой баща. Бях посетил няколко редакции на специализирани издания за кино и театър, където ми казваха, че отбелязването на такава годишнина е чудесна идея, но просто няма кой да пише. „Най-добре Вие да напишете – Вие най-добре го познавате” – това беше отговор и предизвикателство към мен. Не съм журналист или критик, а за познаването – наистина ли познавам баща си, след като го изгубих едва на 13-годишна възраст… Казах си: „Всяко зло за добро”. Ако няма кой да пише – аз ще опитам. Това със сигурност ще ми разкрие нещо ново, нещо, което не съм знаел за Апостол Карамитев, въпреки че ми е баща. Така и стана…

Във фокуса на критика

От доста време в  списание “Кино” се обсъжда идеята за възстановяване на критическата рецензия за български филми. От този брой стартира новата ни рубрика"Във фокуса на критика". Дискусията е отворена не само за критически есета, но и за мненията на други кинематографисти, както и за мнения, различни от публикуваните за даден филм.

"ХЪШОВЕ" – ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ВАРИАНТ

Антония Ковачева

Положих напразни усилия да не започна този текст с поредната констатация за безстопанствеността, на която БНТ обрича собствената си продукция. Телевизионният сериал “Хъшове” бе излъчен разпарчетосано в калабалъка на телевизионните програми, сякаш БНТ още не е излязла от времето на 60-те, така мило припомняно в юбилейните едноминутни клипчета за нейната история. Тогава програмата беше една и да искаш, нямаше как да пропуснеш нещо съществено. Дотук с поредното лошо пласиране на български телевизионен филм, който отгоре на всичко си дойде със саморекламата – театралната постановка на Александър Морфов и до днес се играе при  пълни салони.

Със свито сърце отидох на премиерата на първите две серии в Дома на киното. Опасявах се, че в киносалон телевизионната продукция ще потъне. Получи се точно обратното... Прочети цялата рецензия

ДЕБЮТЪТ – А СЕГА НАКЪДЕ?

ДИСКУСИЯ

Людмила Дякова - главен редактор на списание “Кино”: 

Добре дошли на дискусията, която е завършващ етап от проекта "Лицето на младото българско кино". Искам да благодаря на Министерството на културата и на Фонд "Култура" за това, че подкрепиха финансово проекта и ни предоставиха гостоприемството на зала "Средец" за нашата работа. Благодаря и на Съюза на българските филмови дейци, който застава зад всяка инициатива на списание "Кино". Началото на този разговор започна на фестивала “Златната Роза" - благодаря на колегите от гилдия "Критика", които го реализираха. Експозетата от дискусията ще бъдат публикувани на страниците на списание “Кино", така че повече хора от филмовата общност ще могат да се запознаят с всичко онова, което оформя облика и ражда проблеми около "Лицето на младото българско кино".

В своята практика през годините списанието е отделяло и отделя особено внимание на изявите на младите в българското кино. След специално обсъждане се появи сборника "Ранно пиле". Отразяваме проявите на фестивала “Ранно пиле", публикуваме статии за всички студентски фестивали, даваме възможност на млади пишещи автори да сътрудничат с различни форми на писмени текстове.

Чуха се доста упреци, че не бива да се делим на младо и на старо кино. Не, не се делим. Но има хора, които сега влизат в киното, и е важно да се откроят техните проблеми...

БЪЛГАРСКИЯТ ПРОДУЦЕНТ – ОТ ФРЕНСКИЯ МОДЕЛ ДО БЪЛГАРСКАТА РЕАЛНОСТ

Любомир Халачев

Какво се случи с българските филмови творци след ноември 1989? Те всички вкупом напуснаха студиите, излязоха на улицата и бяха принудени да търсят начин за изява. Тъй като реформата в киното изпревари с години икономическата реформа в държавата, кинотворците останаха като рано цъфнали цветя през зимата. Много от тях измръзнаха, попарени от студените закони на пазарната икономика, а други бяха просто издухани от жестоките ветрове на неясните икономически отношения в България. През последните седемнайсет години тези процеси отново и отново се повтаряха почти без промяна, като по-голямата част от младите продуценти биваха смазвани още с първите си крачки, някои  се отказваха завинаги от професията, други успяваха да устоят, като си ближеха  раните и се прехвърлиха на малко по-спокойния пазар на телевизионни услуги, а една малка част успяха да се научат, да се вкоренят и дори започнаха да дават плод. Макар и засега доста неясен като форма.

СЦЕНАРИИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

                        Невелина Попова                                        

Никога не съм била близка с него.

Помня го как върви по коридора на Киноцентъра, леко приведен, вглъбен, с неизменната цигара, гледащ някъде отдолу, от дълбокото, провиждащ не само в околния свят, но и отвъд...

От онези хора, които знаеш, че трябва да ги има, защото тяхното присъствие крепи спасително въздуха на дните…

…Едно особено мълчание витае около неговия сценарен път през годините, особено в литературните среди: защо ли му е трябвало на големия Поет да се свързва с киното…

Тези мои размисли са своеобразен отговор на това мълчание.

Сценариите на Константин Павлов са най-добрата защита на възможностите на сценарното слово. На самия литературен сценарий - като задължителен цялостен етап в раждането на филма. Като емоционален шифър и код за режисьора, както го нарича Сергей Айзенщайн в статията си “За формата на сценария”.

Убедена съм, че те не са случайни за Поета.

Те са същата поетична тъкан, същият въздух - като стиховете му.

Сега, когато той си замина и всичко е завършено – в изумителното единство и целостта на живота на Поета, наш дълг е да препрочетем и сценариите му (поне аз го усещам като мой дълг) и да ги осезаем като част Пътя му, от личната му изповед през времето.

Все там, в утробата на кита.

Защото…  бидейки толкова мощен Поет, Константин Павлов пристъпва и към сценарното слово като към всяко свое слово, по неотменния закон на поетичната изповед, свързвайки всеки образ и звук – родилно! – с болките и въпросите на собствената си душа. Независимо дали зад тези негови образи стоят циклите на смърт и възкресяване, болящите неща в задаващото се ОНОВА, петимата старци или ходещите по вълните работници, бягащите плъхове, стъпканите от Художника цветя, многобройните доносници и Персифедрон…

Всеки негов филм, като всеки негов отделен образ, звучи с максималната си сила именно в общия контекст на поетичната изповед...

М А Е С Т Р О Т О

Коста Биков

Ще започна с това, че според мен общуването с Рангел Вълчанов трябва да се признава за висше кинообразование. Смея да кажа, че за последните 30 години имам поне четири "заверени семестъра" при него и това  ми дава  известно основание, че в най-новата РАНГлиста  на българската кинорежисура ще има едно скромно място и за мен...

Срещнах Рангел Вълчанов в Киноцентъра, когато беше на 50 и снимаше "Лачените обувки на незнайния войн"... Бях в неговия екип, когато беше на 60 и снимаше "Немирната птица любов"... Когато стана на 70 – направихме заедно "Пътешествие между два филма"... След това заснех за БНТ уникалното му изпълнение в "Лазарица" ("по шопски")...

И сега, в навечерието на неговата 80-годишнина, седя пред белия лист и се опитвам да намеря думите, които ще изразят моето преклонение пред Маестрото...

МОНОЛОГ ЗА КИНОТО КАТО СЕБЕПОЗНАНИЕ

Светослав Овчаров

"Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" е автобиографичен филм. Не, няма грешка! Не съм и дотам още откачил, та да заявя, че съм Хемингуей. В този филм аз съм Дъщерята. Ето тука сигурно вече читателите, особено ако не са гледали филма, с пълно право искат обяснения. Готов съм да отговарям за думите си, както и за филма.

Две думи за сюжета: В този филм се разказва за нощта на 18 октомври 1922 г. В тази нощ през България е преминал Ърнест Хемингуей. Това се вижда от печатите върху паспорта му, съхраняван в архива на библиотеката "Кенеди" в Бостън. Как е минал, не знае никой, но от това преминаване е останал един репортаж, публикуван в канадския вестник "Торонто дейли стар". Репортажът, написан от Хемингуей и изпратен по телеграфа от България, отразява войната между Турция и Гърция, която тече в оня момент. По него време Хемингуей е никому неизвестен млад журналист. Единственият, който фанатично вярва, че ще стане велик писател, е самият той. На 22 години е, женен за по-възрастна жена, живее мизерно в Париж и поминува като военен кореспондент. Себичен, жесток, злъчен, кибритлия, който налита на бой. Лошото е, че няма откъде да телеграфира репортажа си, болен е от малария, а отгоре на всичко е и въшлясал. (Фактите от последното изречение са проверени документално, а твърденията за характера на Хемингуей от по-предното може да запишете на моята сметка.)

"СТЪКЛЕНАТА РЕКА"

Стигнах до щастлив финал, в който любовта побеждава

Людмила Дякова разговаря с режисьора Станимир Трифонов

Станимир Трифонов е от малцината режисьори - хъшлаци в българското кино. Не че не стана на 50, но нали психолозите твърдят, че това е доста палава мъжка възраст. Та този нахакан на пръв поглед непукист, се пали лесно, но всъщност е много отговорен и ангажиран към идеите и каузите, които защитава, професионалист, а и като известен работяга обикновено ги довежда до успешен финал. Вече шест години мениджъра студия "Време" като управител, а студията е едно от най-активно работещите филмопроизводствени звена, в нея за този период са произведени около 40 филма.

Доволна съм, че прозрях интересния творец у него още с документалния му филм "Con amore", 1989. С времето Станимир не само че не ме разочарова, но продължи да ме изненадва приятно с филми като: "Елиас Канети. Отговор на едно писмо", 1992; "Човекът, който се казваше Буров", 1993; "Образ невъзможен", 1996 ("Златна роза" за документален филм); "Другото ниво на банята", 1997; "Атентатът", 1998. В игралното кино се наложи категорично с телевизионния "Хайка за вълци", 2000, според мен - най-успешният телевизионен сериал от новата история на БНТ, и с филма за голям екран "Изпепеляван" - носител на "Златна роза" 2004.  

Новият му филм с работно заглавие "Стъклената река", който е в процес на монтаж, е повод за нашия разговор.

Как стигна до романа "Стъклената река"? Той е написан сръчно, чете се увлекателно,  но поне според мен, е на ръба на булевардното четиво, без в това да влагам упрек или високомерие.

За мен литературата е старо изкушение. За добро или за лошо, първото ми висше образование - литература, винаги си казва думата и се стремя, доколкото ми стигат силите и времето, да съм наясно с процесите в съвременната българска литература. Не само защото така са ни учили във ВИТИЗ, просто съм убеден, че от добър текст може да се създаде и лош филм, но от лош текст не може да се роди добър филм. Банална истина е, че киното от самото си пръкване се "храни" от литературата...