ДЕБЮТЪТ – А СЕГА НАКЪДЕ?
ДИСКУСИЯ
Людмила Дякова - главен редактор на списание “Кино”:
Добре дошли на дискусията, която е завършващ етап от проекта "Лицето на младото българско кино". Искам да благодаря на Министерството на културата и на Фонд "Култура" за това, че подкрепиха финансово проекта и ни предоставиха гостоприемството на зала "Средец" за нашата работа. Благодаря и на Съюза на българските филмови дейци, който застава зад всяка инициатива на списание "Кино". Началото на този разговор започна на фестивала “Златната Роза" - благодаря на колегите от гилдия "Критика", които го реализираха. Експозетата от дискусията ще бъдат публикувани на страниците на списание “Кино", така че повече хора от филмовата общност ще могат да се запознаят с всичко онова, което оформя облика и ражда проблеми около "Лицето на младото българско кино".
В своята практика през годините списанието е отделяло и отделя особено внимание на изявите на младите в българското кино. След специално обсъждане се появи сборника "Ранно пиле". Отразяваме проявите на фестивала “Ранно пиле", публикуваме статии за всички студентски фестивали, даваме възможност на млади пишещи автори да сътрудничат с различни форми на писмени текстове.
Чуха се доста упреци, че не бива да се делим на младо и на старо кино. Не, не се делим. Но има хора, които сега влизат в киното, и е важно да се откроят техните проблеми...
БЪЛГАРСКИЯТ ПРОДУЦЕНТ – ОТ ФРЕНСКИЯ МОДЕЛ ДО БЪЛГАРСКАТА РЕАЛНОСТ
Любомир Халачев
Какво се случи с българските филмови творци след ноември 1989? Те всички вкупом напуснаха студиите, излязоха на улицата и бяха принудени да търсят начин за изява. Тъй като реформата в киното изпревари с години икономическата реформа в държавата, кинотворците останаха като рано цъфнали цветя през зимата. Много от тях измръзнаха, попарени от студените закони на пазарната икономика, а други бяха просто издухани от жестоките ветрове на неясните икономически отношения в България. През последните седемнайсет години тези процеси отново и отново се повтаряха почти без промяна, като по-голямата част от младите продуценти биваха смазвани още с първите си крачки, някои се отказваха завинаги от професията, други успяваха да устоят, като си ближеха раните и се прехвърлиха на малко по-спокойния пазар на телевизионни услуги, а една малка част успяха да се научат, да се вкоренят и дори започнаха да дават плод. Макар и засега доста неясен като форма.
Дотук е приликата с градинарството. Останалото е икономика, обществена организация и… малко изкуство. Да започнем с икономиката. Пазарната форма на икономика предлага на всеки субект възможност да произвежда колкото се може по-евтино и по-добре, като му дава неограничено поле за изява, теоретически целия свят. Но, за да има пазарна форма на икономика, трябва да има пазар. А в България така и не можа да се формира пазар на филмови услуги. И затова всичко, което знаем за пазарната икономика в сферата на филмопроизводството, си остана написано само на книга. Историята ни напомня – въпреки че още през 1991 преминахме към производство, което се базираше на европейския (френския) модел на финансиране, ние не успяхме да излезем от сферата на очакванията "да се случи чудото". Но сам по себе си моделът не може да работи – френският модел работи във Франция. В Дания и Скандинавските страни има друг модел...
60 ГОДИНИ НАТФИЗ – ДА ПАЗИМ СПЕЦИФИЧНИЯ ХАРАКТЕР НА АКАДЕМИЯТА
Вера Найденова
През 2008 година Националната академия за театрално и филмово изкуство "Кръстьо Сарафов" чества своя 60-годишен юбилей. През всичките тези години познатият на по-зрелите поколения ВИТИЗ и на младите генерации НАТФИЗ е притегателно място за младите хора, които копнеят да се посветят на театралното и филмово изкуство. Но Академията е и център за възпитаване на висока нравственост и духовност в изкуството, защото в нея са преподавали и преподават едни най-изявените личности от театралния и филмов елит.
Честит юбилей и светъл път през следващите 60 години!
За да отбележи този празник, списание “Кино” публикува експозето на проф. Вера Найденова, изнесено на Юбилейната научна конференция “НАТФИЗ в българската култура – образование, наука, изкуство”.
Празникът по определение е време и място за благодарност и похвали. В това отношение имам какво да добавя.
В ранната ми младост ВИТИЗ бе за мен съкровена мечта. След някои образователни перипетии я постигнах – завърших специалността театрознание. После, след житейски завои, станах преподавател, какъвто, за щастие, съм и днес. Работата в НАТФИЗ ми доставя висше удовлетворение. За това заслуга имат колегите, както и онези студенти, които с таланта и любознателността си ме предизвикват и стимулират.
Когато замислях изказването си, го нарекох: “да пазим уникалността на Академията”. Стори ми се високопарно и смених “уникалност” със “специфичен характер”. Но пак мисля за единствеността, за яркостта на нашия НАТФИЗ върху националния образователен небосклон. До неотдавна театър и кино се изучаваха само тук. Сега вече и на други места. Но ако там те са поставени в широкото поле на университети, където по традиция се изучават множество различни науки, тук са самостоятелни отрасли...
В ПРЕСЛЕДВАНЕ НА УСПЕХА: ХРИСТО ШОПОВ
Борислав Гърдев
Христо Шопов защити своята амбиция. Ако перифразираме една известна реклама, можем да кажем уверено: преди - в България, а сега - и по света. И този извод не звучи помпозно, нито е далеч от истината. Вглеждайки се внимателно в житейския и творческия му път, ще установим, че е логично точно той да е актьорът, пробил дръзко и категорично и в родното, и в западното (в частност, италианското и американското) кино.
Затова обаче е нужен не само талант и късмет. Трябва и характер, кален дух, умение да се пласираш, да използват пълноценно всяка предоставена ти възможност, да изчакваш и в точния момент да бъдеш на подходящото място.
Явно Христо Шопов е бил белязан от съдбата. Подобно на колегата си от бивша Югославия Раде Шербеджия.
Знам, че артистичните му способности са наследени. Той никога не е забравял, но и не е парадирал, че е син на големия Наум Шопов.
У нас тази фамилия отваря тежките порти на ВИТИЗ (НАТФИЗ), но съвсем не е гаранция за категоричен успех.
За утвърждаване в примамливия свят на киното се изискват и други качества, които не се усвояват на студентската скамейка...
КИНОКРИТИКАТА КАТО АВТОБИОГРАФИЯ
Вера Найденова
По силата на случая, а може би и по волята на съдбата (книгите имат своя съдба, казвали древните), в моето читателско всекидневие “Кино и други изкушения” на Божидар Манов се нареди до “Истанбул” на Орхан Памук, “История за любов и мрак” на Амос Оз, “Революции” на Ж. М. Г. Льо Клезио… Все именити романи от постмодерното време, чиито автори извеждат фактите от личното си съществуване и ги трансферират в историческото, политическото, културното битие. И обратно – през макросъбитията на историята, политиката, културата - осмислят своята микробиография, микроистория. По този начин напоследък пишат не само литератори, а и артисти, режисьори. В потвърждение на това е достатъчно да споменем излизащата у нас поредица “Амаркорд” (издателство “Колибри”). В книгите на Алмодовар, Брандо, Депардийо, Скорсезе, Спилбърг и др. също откриваме не просто автобиографии, а и съждения, принципно важни за обществения живот, за културознанието, изкуствознанието и т. н.
Разбира се, не изравнявам по ранг нашата книга с посочените високи образци. Но пък не е и само съседството в моя читателски опит, което я свързва с тях. Има нещо сродно в светоотношението на авторите, подвластно на едни и същи по-общи познавателни тенденции, характерни за епохата ни. Естествено, пречупващо се през мащаба на опита и през функциите на професията.
И в предишни времена са се досещали, че отдалечени от конкретния факт (от “зеленото дърво на живота”, респективно - на изкуството), обобщенията са сухи, безплодни, но днес това се съзнава по-определено, по-ясно. Действително, художествената критика е дейност, която винаги е била по-близко до емпирията от теорията, но въпреки това се е практикувала (а и днес някои така я разбират) като олимпийско занимание на хора, стоящи на особен интелектуален пиедестал, с менторска палка в ръка...
ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ
Иван Геков
Иван Геков работи в киното от 1971, а през 1979 година завършва операторско майсторство във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" в класа на Борислав Пунчев. От 1989 година живее и работи в Канада. Член е на престижната CSC (Canadian Association of Cinematographers) от 1997.
Заснел е повече от петдесет игрални и документални филми като "Спасението", "Ешелоните" (България), а в Канада – "Нарушение на правосъдието"/ "Obsruction of Justice", "Хати"/"Hathi", както и серия от документални филми за живота на аборигенното население в Северен Квебек. Сътрудничеството му с известната Монреалска компания Productions La Fête включва четири от доку-драматичните серии "Земя на надеждата"/ Land of Hope/, пълнометражния филм "Жени без крила"/ "Women Without Wings" и"Hathi", филм за пораженията, нанесени върху традиционния начин на живот и природа от ускорената модернизация в Индия. Носител е на множество отличия и награди, между които номинация за престижната награда за операторско майсторство "Клод Жутра" – 2008. От 2002 година преподава операторско майсторство в университетите Конкордия в Монреал и Реджайна и е консултант за Мултимедиа и интерактивно обучение на КODAK, Rochester.
По какви критерии избирате филмите, които снимате?
Всяко предложение е ново предизвикателство. А аз обичам предизвикателствата...
Какво е за вас камерата?
Много прецизна техника, която може да репродуцира дори чувства.
А светлината, композицията, движенията, цвета?
Това всъщност са изразните средства на всеки художник. Сами за себе си те са неутрални и достъпни за всички еднакво, но само някои, и то не винаги, създават шедьоври...
АРТ ЕКСПЕРИМЕНТ, ПРЕОТКРИВАЩ СЪЩИНСКАТА ПРИРОДА НА ФИЛМОВИЯ ЕЗИК,
ИЛИ ЗА ФИЛМА "ДЪЩЕРЯТА" ("Die Tochter") НА БЕРНХАРД КАММЕЛ
Искра Димитрова
Може би човек трябва дълго да се е занимавал професионално с кино, да е изгледал стотици, ако не и хиляди филми, както и да познава в детайли историята на развитието на седмото изкуство вече от над един век, за да се изненада като мен от този дебютен филм на австриеца Бернхард Каммел.
Признавам, предварително не очаквах, че "Дъщерята" ще ме впечатли именно като преоткриване на самата природа на киното, която като че ли се беше очертала вече окончателно в средата на 20. век с френската "нова вълна" или с италианския неореализъм, и която към края на същия век преотстъпи нещо от себе си на новите технологии в интерес на холивудския entertainment.
Но колкото и да си мислех от десетилетие насам, че през новия 21. век киното неизбежно ще се обърне отново към собствената си природа и най-вече към уникалния си език – съставен от елементите на самата действителност, нямаше как да допусна, че един дебют в австрийското кино ще направи това по толкова категоричен начин.
На първо място – с максимално отстояване на правото на себеизразяване, без придържане към общоприети кинаджийски норми, което авторът Бернхард Каммел очевидно е могъл да си го позволи, защото сам е финансирал филма си.
Известен фотограф и философ по образование, Бернхард Каммел визуализира на екрана като сценарист, режисьор и оператор именно своята лична духовна рефлексия върху мирозданието и върху човека като частица от това мироздание.
Постига го чрез уникално съчетаване на "несъчетаемите" на пръв поглед специфики на статиката в арт фотографията и на движението в изкуството на киното. По-точно е да се каже, че дообогатява по нов начин, какъвто аз виждам за пръв път, природата на едната медия с природата на другата медия, разбира се, след изначалния старт преди повече от век на "движещата се фотография", която всъщност роди киното.
Изображение в черно-бяло.
Игра със светлината, уловена от окото на майстор фотограф.
Девствена природа с вековна гора, вкарана като че ли в "рамката" на нарисувана от художник картина, а вътре в тази картина – с окото пък на филмов майстор се улавя и акцентира върху най-незабележимите движения в растителния и животинския свят извън човека.
Озвучаване – с природни звуци, които могат да се чуят само при съзнателно желание в пълна тишина. Но... във великолепен синтез с "мислещата" музика на Михали Виг, прочутия унгарски композитор на също толкова прочутия унгарски кинорежисьор Бела Тар.
Музика - метафизична, философична, открояваща тайнственото единство на "материята и духа" във филма на Бернхард Каммел.
Настойчиво решаване на епизоди само в общи планове точно там, където сме научени да очакваме крупни планове.
Героите – съвсем малко на брой.
Събитийният разказ – само донякъде подсказан и оставен встрани като не толкова съществен.
В името на какво?
Ами, на най-неочаквано духовно въздействие върху сетивата ни (каквото май от младежките си години не съм изпитвала), благодарение на което за час и половина индивидуалното ни човешко себеусещане с помощта на екранната визия "се отлепва" от заобикалящия ни реално-материален свят, за да се включи като равноправен участник в екзистенциално-философичното себетърсене на героите не къде да е, а в мирозданието като цяло.
Отправната точка е Дъщерята, която се връща в родния си дом, за да търси Баща си, изчезнал преди повече от двадесет години в служенето на кауза, в която вярва.
Но всъщност, търсенето на Бащата, е търсене на Себе си – и в индивидуален, и в общочовешки план.
Основният въпрос е не: "Кой съм аз?", а "Какво съм аз?"
Този въпрос е в основата на филмовата рефлексия върху живота като такъв. Върху всемира като такъв. И върху човека като микроскопична частица от подредбата на вселената – нищо повече.
Филмът го доказва с поставените въпроси-акценти за времето и мимолетното.
Доказва го с акцентите не върху случващото се като действие, а върху иначе най-незабележимите човешки жестове, състояния, привличания, контакти на най-чисто духовно ниво, даже и през телесното.
Бернхард Каммел буквално ни хипнотизира с прозрението си, че като хора би трябвало да се себеосъзнаваме в единно цяло с хармонията на вселената. Като неотделими от законите й – за мимолетност и за безкрайност. Неотделими от нейната вечност и от нейната материално-духовна красота.
И тук трябва да подчертая още едно нещо, което ме порази във филма – актьорската игра, която уникално се е вписала в този арт експеримент. Буквално не мога да си представя как актьорите са успели да постигнат такава органика на емоционално-духовното си присъствие на екрана, без помощта на сюжетна събитийност.
Това в особено голяма степен се отнася за актрисата в главната роля София Чернев (родената и известна в България и в българското кино с името София Кузева - http://www.sofiatchernev.com), която във всеки миг на екрана излъчва вътрешния живот на своята героиня и то преимуществено без изричането на каквито и да било думи. Като този неин вътрешен живот от началото до края на филма е повече от богат на въпроси, на чувства, на размисъл, на ценностни ориентири. Поразително лицедейство, наистина.
Но и другите актьори в далеч по-малките си роли блестят със същия актьорски стил.
Меглена Караламбова в ролята на майката, Вера Баранаи в ролята на унгарката, Имо Хайте в ролята на готвача-акордеонист, Даниел Франтишек Камен в ролята на монаха, и Роберт Кротц в ролята на Бащата са успели именно като съмишленици в създаването на този авторски филм на Бернард Камел да се впишат поразително органично в една толкова необичайна философична филмова рефлексия.
А в контекста на световното кино филмът "Дъщерята" е арт провокация, която впечатляващо напомня за неизчерпаемите възможности на филмовия език.
ЕДИН КРИТИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕД ЗА КИНОИЗКУСТВОТО
ОТ СВЕТА МЕЖДУ ПОСТКОМУНИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
ИЛИ КОГАТО ТВОРЧЕСКОТО ЕГО НАРОЧНО ЗАБРАВЯ ЗА СЕБЕ СИ
КОГАТО БОЛКАТА СТАВА КИНО, ДУХОВНОТО ПОКАЗВА ЛИКА СИ
КНИГАТА НА ВЛАДИМИР ИГНАТОВСКИ "ВРЕМЕПРОСТРАНСТВО"
КАТО НАСТОЛНО ЧЕТИВО ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛНО ЖАДНИТЕ
вопъл от скамейката на екзекутора
естетическото безсрамие на алмодовар
атакува категорията на прекрасното
(Сп. "Демократически преглед")
предмодерно, модерно, постмодерно,
с пропастите между тях... варна' 2004
"пътуване към Йерусалим" в жълто, синьо, зелено
ДУХОВНО ПОЗНАНИЕ В ДОКУМЕНТ, В ОБРАЗ, В ЗВУК:
"ние сме плод и жертва на културата си"
Интервю с проф. Ивайло знеполски
(Сп. "Демократически преглед")
ТВОЯТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ - НА МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ
(Сп. "Демократически преглед")
(Сп. "Филм")
(Сп. "Демократически преглед")
АРТ ЕКСПЕРИМЕНТ, ПРЕОТКРИВАЩ СЪЩИНСКАТА ПРИРОДА
НА ФИЛМОВИЯ ЕЗИК ИЛИ ЗА ФИЛМА "ДЪЩЕРЯТА"
АКТРИСА, КОЯТО ЗАПОМНЯМЕ ЗАВИНАГИ
(В. "Литературен фронт", 1981)
ЕВРОПОЛИС, ГРАДЪТ НА ДЕЛТАТА – ЕДИН АВСТРИЕЦ В ЕКИПА
Списание "Кино" представя звукорежисьора на филма
Ерик Шпицер е звукорежисьор, композитор и музикант от световна известност. През 80-те години на миналия век работи в легендарното студио Hit Factory в Ню Йорк, където записва музика с John Lennon, Yoko Ono, Paul Simon, и Bruce Springsteen.
Преподава звукорежисура във Виенската академия за музика и сценични изкуства. Носител е на наградата "Golden gate" за звук за филма "Сталин: Червеният Бог" от фестивала във Сан Франциско' 2002.
Звукорежисьор е на документалните филми на Вернер Херцог: "Mein liebster Feind - Klaus Kinski" (1999), "Julianes Sturz in den Dschungel" (2000), "Wheel of Time" (2003),
"The White Diamond" (2004). Композитор е на множество филми, между които и "The White Diamond".
Последното му участие е в българо-австрийския документален филм "Европолис, градът на Делтата" на режисьора Костадин Бонев.
Разкажете ни за себе си, за вашата професионална дейност, за хората, с които сте работили, за филмите, които сте създали или продуцирали.
В този бизнес съм повече от 30 години. Започнах работа в австрийската телевизия ORF, покрай професията ми на композитор/музикант. След това заминах за Ню Йорк - роден съм в Калифорния - където работих за HBO, NBC и други. А след това се преместих в Лос Анджелис и направих следдипломна квалификация по филмова режисура в UCLA. Имах средства за това от продажбата на моята музика (поп музика). Но предпочитах да работя като звукорежисьор и звукооператор.
От много години съм във филмовия екип на Вернер Херцог.
Работил съм и с английския режисьор Фредерик Бейкър ("Сталин – Червеният Бог") . Освен това съм режисьор на късометражните филми "Come Stay" и "Children of Glass", както и на много музикални клипове, започвайки с Фалко и стигайки до много съвременни изпълнители...
"ДА СЕ СНИШИМ, ДРУГАРИ, ДОКАТО НИ ОТМИНЕ КРИЗАТА"
(от изказване на Тодор Живков през 1987)
Владимир Ангелов
Тези дни съсловните организации номинираха своите кандидати за членове на тазгодишните художествени комисии в ИА НФЦ. По този повод в Асоциацията на продуцентите се разгоря остър спор относно лансираната кандидатура на наша по-млада колежка, начеваща продуцентка. Колегите, които застанаха зад нея, изтъкнаха аргументите, че тя е продуцент и че трябва да подадем ръка на младите. Своето категорично несъгласие обаче изразиха двама водещи продуценти, считайки, че за това място трябва да бъде избран доказал се в игралното кино колега или личност с по-висока компетентност. Сянка на съмнение в безпристрастността на предлаганата кандидатура хвърляше и фактът, че от години тя е тясно свързана с някои от колегите, които я предлагат. Стигна се дотам, че "Гала-филм" заявиха, че при това положение не виждат повече смисъл от присъствието си в асоциацията.
Спомням си, че преди четири или пет години същата тази асоциация се разцепи на едно събрание отново по повод избора на членове за художествените комисии. Тогава редиците й напуснаха пет или шест човека. Разказвам всичко това не, за да занимавам читателя с проблемите на продуцентите. Случват се неща, които касаят най-вече авторите на филмите, както и целия ни филмов процес.
На повърхността тази случка извади на светло един стар проблем, който години наред ставаше повод за конфликти и манипулации при избора на членове за комисиите и при оценката на кандидатстващите проекти.
Проблемът се състоеше в това, че нямаше ясни критерии за качествата, по които да бъдат избирани членовете на художествените комисии. Още преди две години съм предлагал да бъде въведен ценз за членовете на художествените комисии. Нито в ЗФИ, нито в Правилника на ИА НФЦ това е регламентирано. Така в тях попадат журналисти, медийни експерти, културолози и т. н., нерядко случайни хора, понякога нямащи нищо общо с киното. Стигна се дотам в една от последните комисии кинаджиите и най-вече водещите професии да са малцинство. Можем да перефразираме известния от миналото лозунг "Социализмът – дело на всеки" на "Киното ни – дело на кой дойде"...
ХОЛИВУД СРЕЩУ ФРАНКО
Един филмов паметник
Мая Димитрова
Срещата с този филм за мен беше пътешествие между два паметника. Или по-скоро покрай тях. До единия се докоснах с поглед и памет. До другия с ръка и недоумение. И мислите ми за парадокса на времето потопиха естетическите ми претенции към тяхната художествена стойност. По-важна от спора ми с музата на ваятелите беше очевидността на факта как испанците съхраняват едновременно своята памет за историята в настоящето на страната си чрез знаците на внимание към своите управници от миналото и от днес. И към институциите, и към личностите, които ги въплъщават. А в Испания определено са добри в умението да превръщат в каменни изваяния политическото си усещане за времето. От миналото доминира историческият и географски пейзаж на страната Франко – генералът, хвърлил своята кървава сянка върху свободолюбивия дух на испанците за половин век и станал символ на изтреблението между сънародници. В настоящето е увековечено кралското семейство, закрилящо днес от пиедестала на гранитните си паметници радетелите на монархическа Испания. Може би за нас е учудващ фактът, че испанците украсяват музеите и площадите си с каменните фигури на монарсите си приживе. За тях това влиза в добрия тон на националните традиции. Дори благоговението им стига до там да пазят фетишите си от докосване. (Категорично ми беше забранено да снимам в подножието на кралския паметник в музея на Валядолид, дори трябваше да се извинявам, че съм се доближила по пътеката във вътрешния двор, за да го видя). Явно са добри и в способността си да фетишизират личностите в публичното пространство на ежедневието си.
Но дали всички испанци са склонни да благоговеят и да вкаменяват емоцията си към миналото и настоящето си? Ако съдя по видяното на фестивалния филмов екран в провинция Кастиля е Леон – определено не всички. Там ясно се разбира, че хората на духа в тази страна и днес са социално активни. Републиканският дух на Испания е осезаемо жизнен, особено на екрана...
МЕТОДЪТ ПРАВИ КИНЕМАТОГРАФИСТА
СБОГОМ НА СТЕРЕОТИПА
Олга Маркова
Неведнаж в пестеливия на хвалби френски печат, особено по време на МКФ в Кан, игралните филми на братя Дарден "Розета" (заснет с ръчна камера) и "Детето", завоювали "Златна палма": първият през 1999 (както и наградата за най-добра актриса на дебютантката Емили Дьокен), а вторият през 2005 година, са назовавани "малки белгийски бисери". Междувременно за изпълнението си в "Синът"(2002) Оливие Гурме бе удостоен с приза за най-добър актьор. Миналата година, пак в дните на фестивала, престижният вестник "Либерасион" анализира румънската творба "4 седмици, 3 месеца и 2 дни" на Кристиян Мунджиу, сравнявайки я с постиженията на белгийските майстори, които очевидно трайно поддържат рейтинга си. Специализираните издания в Гърция през ноември и декември 2008 отделиха значимо място на тяхната панорама, включена като основно събитие в програмата на 49 Солунския международен кинофестивал.
Отдавна се питам, къде се крие тайната на успеха на тези толкова непретенциозни, минималистични, евтини, на пръв поглед делнични филми, в които не се случва нищо необичайно или извънредно; не участват "звезди"; няма забавление, а винаги вълнуват аудиторията. Може би трябва да я търсим в любимата на режисьорите екзистенциална тема за трудната познаваемост на хората, които чрез екранното изкуство могат да разберат нещо (но не всичко!) за себе си и за другите, или по-скоро в близкия до научното изследване метод на тяхната работа. Без да се крият зад кинематографични ефекти и прийоми, някак безшумно те следват целта си: непосредствено постигане на неподправената истина...
MOVEAST: ФЕСТИВАЛЪТ НА ДЕБЮТАНТИТЕ
Иван Иванов
Допреди четири години може би най-голямата забележителност на старинния унгарски университетски град Печ бе музеят на световноизвестния художник наивист Чонтвари. През 2005 обаче пословичната твърдоглавост, с която унгарците отстояват мястото на националното си кино, но също така и на регионалното, и на "континенталното" (в смисъл - европейско) кино, доведе до появата на една нова културна забележителност в Печ - Международния филмов фестивал "Moveast". Малък фестивал, скромен, организиран с академична акуратност, той е посветен изцяло на младото източноевропейско кино и в него участват само дебютни филми. Може би този факт засилва усещането за "академизъм" - дебютът, първият филм, е особен вид инициация за всеки режисьор, особен вид школовка, закалка и дори урок. Или както един известен режисьор някъде бе казал: "Години след, като си направил първия си филм, разбираш, че всъщност той те е направил теб." Така че този дух на лабораторност и експериментиране определено витаеше над Печ и през октомври 2008, когато се проведе четвъртото издание на Moveast.
Конкурсната програма влючваше 12 филма от Унгария, Полша, Украйна, Хърватия, Македония, Чехия, Словакия, Словения, Сърбия...
ДЕСЕТ ГОДИНИ В МАТРИЦАТА
Following the white rabbit
Йоана Павлова
Във връзка с реализацията на проекта "Лицето на младото българско кино", предлагаме на читателите и поглед към младата българска критика с откъс от дипломната работа на Йоана Павлова: "Десет години в матрицата или темата за хиперреалността в съвременната аудиовизуална среда".
Обективно погледнато, "Матрицата" не е първият филм, който така успешно успява да обедини толкова разнородни елементи от "високата" и "ниската" култура. Междузвездната сага на Джордж Лукас предлага достатъчно материал за изследване и надхвърля онова, което обикновено се очаква от комерсиалното кино. Експериментите на Куентин Тарантино и Робърт Родригез също могат да се разгледат като интелигентна реабилитация на дълго низвергнатите B-movies.
Приносът на братя Уашовски обаче е в синтеза на ключови идеи и мотиви. Както братя Уашовски често отбелязват, светът на “Матрицата” черпи вдъхновение от множество аудиовизуални жанрове: хонконгския екшън, аниме, киберпънка, уестърна, комиксите и видеоигрите. Любопитно е, че преди финансовия успех на трилогията използването на тези жанрове в киното се смята подходящо за малки и независими арт-продукции. След братя Уашовски много автори се втурнаха да доразработват разкрития от тях потенциал, още повече, че трите серии въведоха готов набор от специални ефекти. Разцветът на някои от изброените жанрове не може да се отдаде само и единствено на “Матрицата”, но трябва да се признае на нейните режисьори, че задействат верижна реакция, която в последните десет години промени изцяло киноиндустрията.
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 1 / 2009
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ ЛИЦЕТО НА МЛАДОТО БЪЛГАРСКО КИНО Дебютът - А сега накъде? - Дискусия Професия продуцент Българският продуцент - от френския модел до българската реалност / Любомир Халачев КИНОСЪБИТИЯ 60 години НАТФИЗ: Да запазим специфичния характер / Вера Найденова Не/забравените лица от сцената и екрана В преследване на успеха - Христо Шопов / Борислав Гърдев ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ Киноанкета: Иван Геков ПОГЛЕДЪТ НА РЕЖИСЬОРА Да се снишим, другари, докато ни отмине кризата / Владимир Ангелов |
СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ Арт експеримент, преоткриващ същинската природа на филмовия език или за филма "Дъщерята" на Бернхард Каммел / Искра Димитрова Европолис, градът на делтата - Ерик Шпицер - един австриец в екипа СВЕТОВЕН ЕКРАН Холивуд срешу Франко / Мая Димитрова Методът прави кинематографиста - разговор с братя Дарден / Олга Маркова ФЕСТИВАЛИ MOVEAST - фестивал на дебютантите / Иван Иванов ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ Десет години в матрицата / Йоана Павлова СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ Пророк в собствената си родина / Албена Пунева Вляво от пътя Лондон-Калкута / Влади Киров, Михаил Мелтев Всеки стрък си има ангел / Иван Младенов |
