СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 1 / 2010

МНОГООКИЯТ

Боряна Матеева

„Двуокият” (2003),  последният филм на Тодор Динов (по негов сценарий, с продуцент неговият ученик, асистент и приятел Господин Неделчев - Дидо), разказва за премеждията на нормален човек, с две очи, в царството на еднооките. Без да е най-сполучливият филм на „патриарха на българската анимация” (Джаналберто Бендаци), тази притча възкресява духа на златното време на „Българската анимационна школа” (БАШ). Сюжетната находка е достатъчно обемна, за да вмести и философско-екзистенциални измерения, и политически аналогии, и битово-злободневен контекст. Спомнете си смисловата универсалност на може би най-емблематичния филм на БАШ – „Маргаритка” (1965). Петминутното филмче, освен че има множество най-авторитетни отличия по света, в своето време е посочено от читателите на списание „Славейче” за най-добър детски филм, а доста по-късно Радой Ралин го припозна като една от най-острите „дисидентски” творби... Там един правоъгълен човек подрязва с остра ножица всички стебла, стърчащи над определената норма на живия му плет. Едно цвете обаче не се подчинява на уравниловката. То иска да расте свободно и се оказва много жилаво - устоява на всички опити да бъде подстригано, изтръгнато, унищожено. Геометричният чичко го реже с трион, мачка го с валяк, гърми го с динамит – напразно. Накрая маргаритката се оставя да бъде откъсната от ръката на едно безгрижно момиченце. Гениално проста метафора за свободата, идеологиите и екзистенцията.

За неоспоримия „баща” на българската анимация Тодор Динов (1919-2004),  който през 2009 би навършил 90 години, е писано и говорено толкова много, в артистичен и академичен стил, че е направо непосилно да се добави още нещо и то да не е банално преповтаряне. Затова в малко анимационен стил ми се иска да продължа асоциациите едноок-двуок...


 „Жанровото кино не е адекватно на българската среда”

С режисьора Драгомир Шолев разговаря Мариана Христова

След като натрупа солиден стаж в късометражното кино, един от обещаващите млади български режисьори най-сетне засне пълнометражния си дебют с работно заглавие „Подслон”. Драго тръгва в киното от анимацията, а после завършва игрална режисура при Иван Ничев. Помним рисуваната симфония от мобилни телефони „Хабанера”, епичния „Преди живота, след смъртта” с награда Jameson; „Посредникът”, който обиколи няколко международни фестивали. Първият му голям филм явно не е с амбицията да конкурира по приходи холивудските блокбастъри. Вместо това той се вглежда в обикновеното ежедневие на хората около него, за да се разпознае в „Подслон” всеки един от нас. За сценария му помага румънеца Разван Радулеску, който е основна фигура в новото румънско кино, а в главната женска роля е Янина Кашева, която се завръща в киното. Продуцент е „Клас филм” на Росица Вълканова – солидни предпоставки за появата на смислен нов български филм.

В някои от късометражните си филми открито се занимаваш с разрива между поколенията, а сега, въпреки че си писал сценария на „Подслон” съвместно с Разван Радулеску, идеята си е твоя, нали така? Доколко личен филм ще е това?

Да, идеята е моя. Вярвам, че всеки един разказ, пренесен на екрана, трябва да е личен. Нещата, за които говори авторът, трябва да са преживени или пречупени през неговото усещане. Ако не е лична, историята се превръща в някаква фантасмагория. Всеки може да фантазира каквото си иска, но ако виденията не са негови, съкровени, това вече не е история. Не е задължително сюжетът да следва изцяло опита ти, но трябва да направиш някаква връзка. Ако разказвам филм за аборта, ясно е, че няма как да съм го правил, но поне е добре да имам отношение. В този смисъл „Подслон” е не по-малко личен от предишните ми филми, нищо, че не съм писал сценария. Вътре е пълно с истински случки, дори героите от улицата са реално съществуващи. И сега, ако ме попиташ, кой съм аз от всичките, ще ти кажа, че присъствам частично във всеки един персонаж: хората от улицата, момчето, което бяга от къщи, родителите.

Най-общо знаем, че става въпрос за тийнейджър, който бяга от къщи. Разкажи нещо повече за сюжета!

Доста ми е трудно, честно казано. Това не е филм с класически сценарий, съспенс, обрати и други хватки по правилата. В него един син изчезва, родителите му се притесняват до смърт, обаждат се в полицията, а когато той най-сетне се появява с приятели отвън, всички сядат около масата и оттук насетне филмът се случва там. Сюжетът е важен, разбира се, но много по-интересни са образите на персонажите. За мен е изключително важно зрителят да се чувства сякаш е сред тях. На пръв поглед те не си казват нищо съдбоносно, нито пък се случва кой знае какво. Но докато стоиш близо до тях и надничаш в тяхната действителност, се получава интересен ефект…

Какъв точно е конфликтът?

Има няколко контекста – веднъж е конфликт между поколенията, а по-общо казано е конфликт на авторитетите. Улицата срещу семейството. Затова филмът се казва „Подслон”. Като метафора за семейството, мястото, където се възпитава детето и за това как онова, което е отвън,  влияе на това, което е вътре...


 Във фокуса на критика

Дискусията е отворена не само за критически есета, но и за мненията на други кинематографисти, както и за мнения, различни от публикуваните за даден филм

МОДЕРНО АВТОРСКО КИНО"РАЦИ"

Людмила Дякова

Открих Иван Черкелов още с дебютния му филм „Парчета любов” и за мен, а убедена съм, не само за мен, той е сред най-талантливите режисьори, по-точно е да се каже, творци в българското кино. Всеки от филмите му е ярък артефакт в ценностната система на съвремието ни. Това съвсем не означава, че приемам филмите му безрезервно и нямам възражения и съпротива към някои от изложените в тях тези и начина, по който са интерпретирани. Почти всеки негов филм - от дипломния   „Балада”, през „Парчета любов”, „Търкалящи се камъни”, „Стъклени топчета”, „Обърната елха” до най-новия „Раци” (продуцент “Клас филм”, на който Черкелов е и сценарист) - предизвиква поляризация на мненията: от абсолютно фаворизиране до яростно отричане, при това тотално и в двете посоки, което е своеобразно потвърждение за таланта му - защото безцветните и безлични произведения се отминават тихомълком или със снизходително разбиране.

Аз съм от тези, които възприемат произведенията на Черкелов диалектично. Респектирана съм от несъмнената му артистичност и точно поради това имам завишени изисквания към онова, което прави. Затова бързам да подчертая, че според мен новият му филм „Раци” е най-цялостната и хармонична творба в творчеството му до сега. Дори ще използвам класификацията на професор Владо Икономов, когото напоследък често цитират (нали ни е мъдрец), че това е важен филм, както всъщност всички филми на Иван Черкелов. Важен не само за България, но и в европейски контекст. След участието му на Московския кинофестивал през миналата година (фестивалната му съдба, много се надявам, тепърва предстои), известни руски кинокритици го нарекоха „урок по осмисляне на новата социална действителност”. Самата аз гледам доста европейско кино и определено мога да заявя, че „Раци” се вписва сред най-доброто, създадено напоследък...

Прочети цялата рецензия


СЪВРЕМЕННОТО ДОКУМЕНТАЛНО И АНИМАЦИОННО КИНО –

НАЦИОНАЛНИ ОСОБЕНОСТИ В ЕВРОПЕЙСКИ КОНТЕКСТ

Кръгла маса

Людмила Дякова: Днешната ни дискусия е заключителният етап от този пространен проект. Най-напред в Пловдив, а след това и в София организирахме прожекция на повечето филми и сега наистина е важно да започнем разговор за всичко онова, което ни вълнува и тревожи, във всички  аспекти, които документалното и анимационно кино заслужават и изискват. Списание "Кино" се чувства до известна степен длъжник на тези два вида кино, защото през последните няколко години реализирахме различни проекти за българско кино, но вниманието ни бе насочено предимно към игралното кино и тези два вида кино останаха в страни, а те също са важни за развитието на кинопроцеса у нас.

Без да правя пространно експозе, ще припомня най-общо филмите, тоест, онова, което занимава творците - от показаното на "Златен ритон". Съвсем естествено част от филмите бяха свързани с историята, с миналото ни и, разбира се, с рефлексията им върху днешния ден, а и като перспектива за нашето бъдеще: "Срещи с Иречек" на Асен Владимиров и Юлий Стоянов, "Ведомост" на Пламен Масларов, "Изстрел" на Васил Барков, "Биографията на една снимка" на Любомир Халачев, "Константин Величков, европеецът" на Илия Костов, "Срещи при Айфеловата кула" и "Сбогом на всичко това" на Валентин Вълчев. Някои от тези филми имат директно послание към съвременността и съвременното мислене, като "Европолис - градът на делтата" на Костадин Бонев и "Приключено по давност" на Малина Петрова.  

Друга група са посветени на днешното ни живеене, на светоотношението на съвременния човек към всичко, което го заобикаля: "245,5" на Олег Ковачев, "Имигранти" на Андрей Алтъпармаков, "Градът на жените Баданте" на Стефан Командарев, "Роднини" на Иглика Трифонова, "Въглищари" на Огнян Гелинов, "Децата на дружбата" на Светослав Драганов, "Голешево" на Илиян Метев, "Коридор # 8" на Борис Десподов, "Приказки" на Николай Василев, "Теодора, изкушението да си жив" на Юри Жиров, "Трима мъже край водата" и "Българското позорище" на Ралица Димитрова. Това са  филми, които в различни аспекти говорят за това, кои сме ние днес и сега, какво очакваме, какво случихме и с какво не случихме в живота си.

Сериозна поредица филми са свързани с хора на изкуството – портретни филми, но те са особено важни, защото в духовността, в културата се оглежда и съдбата на отделния човек. Такива са: "Иван Кирков, да се спасиш в спомена" и "Голямата любов на френския терорист Абел Рамбер" на Атанас Киряков, "Две или три неща, които знаем за нея" на Люба Кулезич, "Асен Пейков, българинът от Рим" на Мария Траянова, "Марго и приятели" на Иван Росенов, "Между маските" на Огнян Гелинов, "Мост над стената" на Константин Занков, "Отвъд бариерата - Павел Вежинов" на Галина Кралева, "Срещу течението" на Златина Русева, "Джазта праста" на Андрей Слабаков, "Куба е музика" на Илиян Джевелеков, "45 градуса по Азарян" на Лили Абаджиева, "Хомо луденс" на Иван Пантелеев, "Има магия, магьосници от всички страни, не изчезвайте" на Дамян Петров и Светлозар Гагов, "Отело" на Иван Младенов, който определено е граничен филм, защото да разказваш за хората от един затвор чрез Шекспировия "Отело" наистина е много “катарктично”.

Разбира се, имаше и публицистични филми, произведени в различни телевизии. "Възродителният процес" на Кана Рачева, "Заложници" на Велислава Дърева и Андрей Алтъпармаков и др.  

И сериозният пакет анимация. Много съм щастлива, че на последния "Златен ритон" анимационните филми бяха повече на брой, а още по-добре е, че повечето от тях са добри, но това се отнася, поне по мое лично мнение, за по-голямата част и от документалните филми. Анимационните филми, които видяхме, са артистични, атрактивни и професионално зрели. Сред тях са филмите на Стоян Дуков "Август" и "Септември",  на младата Весела Данчева  "Ана Блуме" - един филм, който направи изключително силно впечатление, "Заедно" на Калина Дечева, "Линията" на Андрей Кулев, "Мухата" на Господин Неделчев-Дидо, "Ало, такси" на Иван Веселинов,"Папагалски залъгалки" на Цветомира Николова и Ана Харалампиева, "Фарът" на Велислава Господинова, "Три сестри и Андрей" на Андрей Паунов и Борис Десподов, "Феличита" на Андрей Цветков и Биляна Иванова...


FORUM HONORIS CAUSA

Яна Джарова-Караколева

В края на 2009 година за втори пореден път се проведе FORUM HONORIS CAUSA – преглед на студентските филми, създадени в НАТФИЗ през учебната 2008/2009 година. Програмата на тазгодишното издание на Форума на честта обхващаше както представяне на студентски курсови и дипломни работи, така и упражнения по монтаж и операторство. В луксозния каталог на FORUM HONORIS CAUSA беше отделено място и на студентите по фотография. Организаторите на прегледа почетоха някои от известните имена, допринесли за развитието на българското кино. В програмата  In memoriam бяха показани филми на Доньо Донев (“Тримата глупаци”), Христо Христов (“Иконостасът”), Атанас Тасев и Илиян Симеонов (“Имам една идея”). Програмата беше своеобразна поанта на събитието, която да вдъхнови встъпващите в кинопрофесията за това, как се прави добро кино.   

Спонсори на FORUM HONORIS CAUSA бяха Nu Boyana Film Studios – основен спонсор, Супермаркет Елемаг Gourmet, Miramar film, Kodak Cinelabs Bulgaria, София Филм Фест, Филмова студия “Време”, Мега Медиа, Студентски съвет НАТФИЗ, а медийни партньори - списанията “Кино”, “Авторско право”, Intro lifetime magazine, както и БНТ, БНР.

Освен идеята студенти от НАТФИЗ да общуват чрез филмите си, прегледът имаше и социална насока с филми като: “Глухарче”, реж. Игор Христов, “Игра”, реж. Кристина Грозева, “The courses of life” реж. Филип Джелепов, засягащи темата за хора в неравностойно положение и подкрепящи инициативата "И АЗ МОГА / I Can Too". Интегрирането на деца с увреждания в обществото се осъществи не само чрез студентски филми, но и чрез закупуването на аксесоари "I Can Too", като така се подпомогна инициативата за създаването на Център за деца с аутизъм в град Пловдив. Сътрудничеството между студентите от НАТФИЗ и фондация "И АЗ МОГА / I Can Too" ще продължи с написването на сценарии и заснемането на рекламни клипчета, които да популяризират дейността на фондацията. По този начин цялата академична общност на НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” ще изрази своята съпричастност към проблемите на децата с увреждания.

Организирането на открити уроци, включени в програмата на FORUM HONORIS CAUSA, се оказа успешно начинание, което трябва да продължи и в следващите издания на Форума...


ОТЗВУК ОТ КИНОМАНИЯ: САТАНАТА И БОГА В СБЛЪСЪК НА ЕКРАНА

Калинка Стойновска

Луксозен каталог, делови работни пресконференции, амбициозни организатори, включили в добре обмислена програма около 90 филма от всички краища на света, част от които изключително впечатляващи, а други – просто хубави или не чак дотам – това е основното впечатление, което остава след проведената през ноември Киномания 2009.

Оттук нататък всеки има свой вкус и предпочитания, свое мнение за това, доколко показаното обобщава картината на световното кино. За никого не е тайна, че само на такива фестивали като Киномания, София Филм Фест и Фестивала на Европейските копродукции в София и в още един-два града на България може да се видят, събрани накуп, наградени по различни световни кинофестивали или отличени с национални и международни  призове филмови творби, представящи съвременното кино. Впрочем, всеки опит за обобщение би бил неуместен и неточен, защото известно е, кинокартата на света отдавна вече е необятна.

И все пак тези, които обичат и ценят  киното преди всичко като изкуство, на подобен род събития правят своя подборка от филми, които държат да видят – заради техните автори, заради получените награди или просто заради интригуващата предварителна информация.

И аз имам свои избраници – пет-шест филма, които моментално приковават вниманието и неизбежно подтикват към размисъл.

Най-впечатляващ, най-шокиращ и естествено, най-труден за възприемане и осмисляне е най-новият филм на датчанина Лас фон Триер “Антихрист”. По сила на въздействие той според мен може да бъде сравнен само с последния филм на Пазолини “Сало или 120-те дни на Содом”, направен през далечната 1975 година и сякаш пророчески предизвикал чудовищното убийство на големия италиански режисьор няколко месеца след това…


 НАГРАДА ЗА БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ФИЛМОТЕКА

През цялата 2009 Българска национална филмотека чества своята 50-годишнина. В работна атмосфера, тихо и без фанфари и много важно - при вход свободен, в рубриката „50 години БНФ”  бяха показани 42 знакови български заглавия, като всяка седмица отговаряше на една година от родното кинопроизводство. Цикълът започна с най-старата лента, съхранявана в хранилището на Филмотеката - „Откриване на Великото народно събрание във Велико Търново” от 1911 и завърши с  „Разговор с птици” от 1997.

На 15.01.2010 Сдружението на хабилитираните преподаватели по екранни изкуства „Асоциация Академика 21” връчи своята Голяма награда за 2009 на Българска национална филмотека. Тя се присъжда „за изключителен принос по опазване на архивния филмов фонд – образната памет на времето и за нейните усилия за подпомагане на кинообразованието.”

Предлагаме ви благодарственото слово на Боряна Матеева, киновед и дългогодишен служител във Филмотеката.

И още веднъж от името на списание “Кино” – комплименти и най-добри пожелания към целия екип на БНФ.

Подготвила съм написано слово, защото пред строгото академично общество импровизацията някак не върви. Впечатляващо е, че филмотечният салон никога не е виждал събрани накуп толкова уважавани доктори, доценти, професори, един член-кореспондент и дори академик...

Благодаря от името на целия колектив за годишната награда на „Академика 21” за Българска национална филмотека. За всички нас, които сме се посветили на опазването на образната памет на човечеството и нацията ни: проверители и технически експерти по филмовия фонд, прожекционисти, касиери и разпоредители в киното, фотографи, администрация и счетоводство, експерти по документацията и нефилмовия фонд и киноведи, това отличие е действително голяма чест, важно признание за работата ни, което още повече увеличава отговорността ни към бъдещето.

Благодарни сме, че именно вие, които учите младите на киноизкуство, сте оценили нашия в голяма степен анонимен труд. През изминалите 50 години нашата мисия също е била да просвещаваме и образоваме, но широка публика, като я  възпитаваме в ценностите на сериозното и стойностно кино, обединявайки филмите в тематични цикли и рубрики, седмици, ретроспективи и панорами, специални прожекции, български премиери, тригодишен киноуниверситет, дискусионен клуб, всевъзможни лектории и много други нестандартни форми на кинообщуване. Но нашата върховна мисия, освен да ги показваме, е да пазим филмовите копия и най-вече българските филми...


„ИСТИНСКОТО КИНО СЕ ПРАВИ С ЛЮБОВ”

 Размисли за книгата на Яцек Тодоров „Не само за режисьори и оператори”

Людмила Дякова

Яцек Тодоров е виден български кинооператор, възпитаник на Лодзката филмова школа, утвърдил се в професията с филми като: „Хирурзи”, „Комбина”, „Войната на таралежите”, „Хотел Централ”, „Бай Ганьо тръгва из Европа” и др. Преподавател е в НАТФИЗ, НБУ и Националната художествена академия. Книгата му „Не само за режисьори и оператори” е увлекателно четиво, от което проличава не само практическият опит на автора, неговото майсторско владеене на професията, но и богатата му ерудиция със задълбочени познания по литература, музика, изобразително изкуство. Впечатляваща е неговата изострена наблюдателност както в проследяване на цялостния филмов процес, така и в неговото осмисляне и анализ. А лекотата, с която се чете този текст, се дължи до голяма степен и на чувството за хумор на автора, който елегантно „превключва” от кинаджийски шеги към висока теория. Затова е малко подвеждащо началото на книгата, когато читателят се забавлява с атрактивния и интригуващ свят на „кинаджиите”, а както се знае, операторите са едни от най-големите зевзеци по погаждане на смешни номера. Изобщо снимането на филм не минава без невероятни случки, които се превръщат във вицове от фолклора на киното. Но постепенно, със същата непринуденост, Яцек Тодоров въвежда читателя в света на изкуствата, връщайки ни към времето на Леонардо и неговата „камера обскура”, за да проследи историята на фотографията и приноса на всички, довели я през „снимки за спомен” до същността й на художествена фотография. В следващите глави авторът с есеистична елегантност прехвърля мостове от света на музиката, литературата, изобразителното изкуство към света на киното и неговата магическа същност – операторското майсторство, подкрепяйки тезите и изводите си с примери от образци на световната  кинокласика: филмите на Мелиес, Люмиер, Грифит, Чаплин, Айзенщайн, немския експресионизъм, френското, италианско кино, английската, шведска, американска филмови школи. Основен акцент в този пространен исторически обзор е мястото на оператора в развитието на кинематографичния процес, неговите заслуги за оформяне спецификата на филмовата изразност и в моделиране на изображението...


„100 ДНИ ЗАД КАДЪР”

За книгата на Николай Лазаров

Росица Илиева

Когато видях корицата на вече издадения проект „100 дни зад кадър” на известния наш колега, оператор и преподавател Николай Лазаров, с изненада установих, че от нея лъха някаква тъга. Захвърлена, сред пустошта от пясъчни дюни, филмова лента, зад която се открояват графично човешки стъпки, а над тях се извисява здраво забитата в каменен масив филмова клапа.

Познавам отпреди текста и енергията, с която авторът излагаше и защитаваше тезите си в него и затова останах учудена. Това ме провокира да погледна отново някои части – повярвайте, чете се на един дъх - и да видя дали нещо не ми е убягнало. В процеса на четене установих, че интуицията, за която става дума и към финала на неговия текст, не ме е подвела.

Тази изоставена в пустинята филмова лента, върху която стоят творческите отпечатъци на извисения човешки дух, подложена на капризите на времето и заплашена от лесно заличаване и забвение, е пряка асоциация с дългогодишния въпрос - да забравим или не за филмовата лента – казус, на който авторът обръща особено внимание в своето изложение.

Важно е неговото твърдение, че значимостта и артистичните резултати на темата, естетическите и технологични принципи, техническите изисквания на дистрибуторската мрежа и ограничения пазар са определящи за авторите и продуцентите при избора как да се снима - на филм или на видео. Идеята да се сподели практическия опит от работата по заснемане на „Църква за вълци” е само повод да се засегнат тези важни аспекти от подготовката, реализацията и разпространението на един телевизионен проект.

Благодарение на богатия си творчески опит в киното Николай Лазаров успява да превърне конкретните предизвикателства от снимачната площадка на телевизионния сериал в множество нетрадиционни и нестандартни практически операторски решения. Именно споделянето на конкретния опит го подтиква да синтезира в „100 дни зад кадър” мислите и познанията си относно съвременните проблеми на финансирането, производството и разпространението на филми като световна политика в медийната индустрия. Авторът не си поставя за цел дълбочинно изследване в тази посока, а само очертава основните тенденции, които дават отражение върху производствения процес и художествената стойност на финалния продукт...  


Подир сянката на облаците

Крум Луис-Алирио Родригес

Крум Луис-Алирио Родригес е завършил  специалност Филмово и телевизионно операторско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 2005 година в класа на професор Венец Димитров. Преди това е завършил едногодишен курс по фотография и видео реализация към Френската Академия на Изображението и Фото клуб "Alianza Francesa" – Богота (Колумбия).

Заснел е над сто рекламни и музикални клипа. Снимал е множество късометражни филми, между които: “Възкресение”, “Трябва да ти кажа нещо”,“Преди живота, след смъртта”, “Семейна терапия”, “Птици божии”, “Гмуркане”, "Песен на песните" и др.

Оператор-постановчик е на пълнометражните филми: “Прогноза”, “Куба е музика”, "Подслон”                                   

По какви критерии избирате филмите, които снимате?

Ако имах 25 години стаж в киното, сигурно щях да отговоря много по-мъдро и смислено, но не мога да кажа, че до този етап съм имал реална възможност да избирам филмите си, които не са и чак толкова много. Просто съм радостен, че съм срещнал тези хора, които са повярвали в способностите ми и са ме повикали. Щастлив съм също така, че има колеги, с които съм успял да намеря общ език, идеи и начин да работим и да се развиваме взаимно. И това не е малко, опитвам се да оценя всички тези неща. Обикновено режисьорите или продуцентите са тези, които избират операторите си и това според мен е нормално, но въпреки всичко, за да приемеш работа по даден филм, трябва да изпиташ истинска потребност да бъдеш част от света на този режисьор и неговата мечта в продължение на месеци.

Какво е за вас камерата?

В последно време с развитието на дигиталните носители камерата много повече от всякога влиза в ролята си и на изразно средство.

А светлината, композицията, движенията, цвета?

Чувал съм много известни оператори да казват, че продължават да изучават тайните на тези четири елемента, дори и след десетки години работа и опит. На мен това ми звучи много вдъхновяващо…


ФЕСТИВАЛ НА ОТКРИТИЯТА

Александър Грозев

Един от най-старите и уважавани европейски кинофестивали Манхайм-Хайделберг посрещна гости и участници за 58-и път. На друго място и при други условия това би бил очакван и приятен повод за шумни празненства и светски събития, но и този път фестивалът премина в познатата делова атмосфера на многобройни прожекции в два града, дискусии и работни срещи. Иначе нищо ново в познатата от десетилетия художествена платформа на фестивала, който между другото също е принуден от обстоятелствата да се съобразява с финансовата криза, поорязала не малка част от бюджета му. За щастие, без да е в ущърб на главното – качеството на конкурсните и извънконкурсните филми.

Наистина в Манхайм го няма традиционното нашествие на задокеански звезди, които придават блясъка и светската суета на Кан или Берлин. Впрочем тук винаги на почит са били режисьорите, младите и талантливи автори, сред които организаторите търсят бъдещите законодатели на филмовата мода. Фестивалът се е нагърбил с конкретна мисия и продължава да бъде откривател на лидери, продължава да налага в международен мащаб перспективни автори. Тези все още никому неизвестни дебютанти, които утре може би ще бъдат изразители на модерните тенденции в изкуството на филма, се състезават в една специфична атмосфера, заредена с очаквания, високи критерии и доброжелателност. Излишно е да описвам препълнените със зрители зали (не случайно фестивалът вече се чувства много “удобно” и в съседния Хайделберг, легендарния студентски град с вековна история), пословичната професионална осведоменост и взискателност на разнородната публика. Всичко това гради репутацията на Манхайм като фестивал на Откритията. Да припомням ли колко легендарни днес кинематографисти са започнали своя възходящ път на развитие с поощрения именно от този иначе скромен и пестелив на външни изяви фестивал! Тук са били отличавани лидерите на няколко поколения филмови автори – от Годар и Йоселиани през Вендерс и Менцел до Атом Егоян, отличен тази година с почетната награда “Майстор на киното”…


ОТКРЕХНАТА ВРАТА КЪМ НЕОЧАКВАНОТО

Олга Маркова

На Солунския международен кинофестивал председателят на Международния конкурс Тео Ангелопулос връчи Голямата награда “Златен Александър” на германския режисьор на филми и опери, сценарист, продуцент и актьор Вернер Херцог за цялостния му принос в съвременното киноизкуство. Този жест бе своеобразен отговор на въпроса “Защо кино сега?”(”Why cinema now?”), който бе мотото на фестивала.  

Всъщност мащабното представяне на Вернер Херцог, носител на над 30 международни награди и автор на няколко книги, бе най-яркото събитие на 50-я МКФ в Солун. Показана бе престижна Панорама с 52 негови кинотворби от общо 55 реализирани досега. В нея бяха включени и две от последните три, създадени през 2009 година: “Лошият лейтенант, междинно пристанище Ню Орлиънс”, с Никълъс Кейдж в главната роля (по думите на режисьора, филмът е “изненада” за самия него), и “Сине мой, сине мой, какво си направил?”, вдъхновен от реални събития, или както го назовава творецът: “история на стар мит и модерна лудост, лична и семейна драма, близка по звучене до древногръцка трагедия”. Редом с тази ретроспектива се проведоха пресконференции и майсторски класове с изтъкнатия кинематографист, както и рядка по мащабите си изложба, озаглавена “Признаци на живот”.  Тя предложи богата колекция от експресивни пана, разкриващи вълнуващи моменти от любопитния творческия процес на Херцог.

Още на първата си среща с колеги  и журналисти той сподели, че е видял Гърция на 15-годишна възраст - в ролята на “придружител” на баща си,  който като археолог непрестанно е пътешествал по света.  

Явно наследил пътешественическата страст от баща си, Вернер Херцог работи къде ли не и с кого ли не: снимал е на най-невероятни кътчета на планетата. От 1962 г., когато на двадесет години дебютира в киното с късометражния филм “Херакъл”, до ден днешен продължава упорито и неуморно да ни предлага странни места и необичайни истории с “най-диви” актьори като Клаус Кински. Уникалното му творчество, което обхваща почти половин век, не подлежи на  класификация  в никакви категории, още по-малко - в определени школи и направления. То може да бъде “позиционирано” само на едно място: между географските, между въображаемите и реалните екзистенциални граници, които някак се сливат, подобно на изсипващ се пясък. Граници, при които класическата разлика между игрално и документално кино изчезва. Режисьорът се стреми да улови върховен миг, който да му открие дълбока истина, скрита под повърхността, за да я превърне в художествена правда. Допирайки се до тази невидима област, той непрестанно се сблъсква с ограниченията на реалността, на човешкото битие. Това опасно и рисково състезание крие много неизвестности. То е далеч от сигурността и комфорта на студиото и спецефектите; същевременно винаги е с открехната врата към неочакваното...


ХАРИ УОРНЪР ПРЕСИЧА УЛИЦАТА...

Владимир Игнатовски      

Събитията от края на 20-те години на миналия век, свързани със звука, са част от едно общо движение, което обхваща области, по-обширни от битието на кинематографа. Паралелно се осъществяват пробиви в звукозаписващата индустрия, разгръща се мрежата на радиостанциите, прави първите си стъпки телевизията – всичките те съдбоносно зависими от техниката, която позволява и навлизането на звука в киното. Но няма съмнение, че усъвършенстването и  развитието на технологиите изисква време и често продължава с години, така че раждането на звуковия филм не е еднократен феномен, а процес, който се състои от конкретни стъпки и се реализира след вземането на определени решения от конкретни хора. Обикновено онези, които обсъждат перипетиите, свързани с раждането на звука, се стремят да посочат факти и дати, оказали се решаващи за съдбата на кинематографа и непременно да обявят определено събитие за “рождения ден” на звуковото кино. Разбира се, често предпочитат пред сухите факти да разказват за драматични истории, съдбоносни решения, гениални хрумвания и игри на случая, които се представят за основен двигател на случилото се през годините. И пропускат, че историята на “Уорнър Брадърз” е не по-малко интересна и напрегната: тя представлява поредица от събития, провокирани от необикновено силна амбиция, от желанието на всяка цена  да се изведе една сравнително незначителна фирма до върховете на филмовата индустрия, да мери снага с големите в бизнеса, импулс, който се трансформира в серия от конкретни решения, наистина често зависими от случайността, нерядко твърде рисковани, но в същото време добре пресметнати и осъществени с осигурена финансова подкрепа. Но в очите на мнозина може би тя изглежда твърде праволинейна. Защото и публиката, и журналистите, които я обслужват, предпочитат не дори драмата, а по-скоро мелодрамата: далеч по-увлекателна изглежда историята, ако в нея има драматични провали, ако фирмата, за която разказват, се намира на ръба на фалита, ако решенията се вземат от отчаяние, действащите лица са притиснати от изтичащото време и ако спасението идва в последния момент, като след напрегнати перипетии се стига до щастливия финал...


СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  1 / 2010

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

ЮБИЛЕЙ

Многоокия: Тодор Динов / Боряна Матеева

СНИМА СЕ

"Жанровото кино не е адекватно на българската среда" - Разговор с режисьора Драгомир Шолев / Марияна Христова

ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА

Модерно авторско кино - "Раци" / Людмила Дякова

КРЪГЛА МАСА

Съвременно документално и анимационно кино - национални особености в европейски контекст

КИНОСЪБИТИЯ

Forum Honoris Causa / Яна Джарова - Караколева

Отзвук от Киномания - Сатаната и Бога в сблъсък на екрана / Калинка Стойновска

Награда за Българска национална филмотека / Боряна Матеева

НОВИ КНИГИ

"Истинското кино се прави с любов" - за книгата на Яцек Тодоров / Людмила Дякова

"100 дни зад кадър" - за книгата на Николай Лазаров / Росица Илиева

ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ

Киноанкета: Крум Родригес

СВЕТОВЕН ЕКРАН

ФЕСТИВАЛИ

Манхайм 2009: Фестивал на откритиятаЛетен екран на авторското кино / Александър Грозев

Открехната врата към неочакваното - Интервю с Вернер Херцог / Олга Маркова

ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ

Хари Уорнър пресича улицата / Владимир Игнатовски

СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ

Second - Hand / Григор Лефтеров

75.godini.spisanie.kino