СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 2 / 2009

АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ: ДА ОПОЗНАЯ ОЩЕ ПО-ДОБРЕ БАЩА СИ

Момчил Карамитев

Защо сядам да пиша тези редове? Навършват се 85 години от рождението на един от най-ярките български актьори – Апостол Карамитев, който се оказва мой баща. Бях посетил няколко редакции на специализирани издания за кино и театър, където ми казваха, че отбелязването на такава годишнина е чудесна идея, но просто няма кой да пише. „Най-добре Вие да напишете – Вие най-добре го познавате” – това беше отговор и предизвикателство към мен. Не съм журналист или критик, а за познаването – наистина ли познавам баща си, след като го изгубих едва на 13-годишна възраст… Казах си: „Всяко зло за добро”. Ако няма кой да пише – аз ще опитам. Това със сигурност ще ми разкрие нещо ново, нещо, което не съм знаел за Апостол Карамитев, въпреки че ми е баща. Така и стана…


Във фокуса на критика

От доста време в  списание “Кино” се обсъжда идеята за възстановяване на критическата рецензия за български филми. От този брой стартира новата ни рубрика"Във фокуса на критика". Дискусията е отворена не само за критически есета, но и за мненията на други кинематографисти, както и за мнения, различни от публикуваните за даден филм.

"ХЪШОВЕ" – ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ВАРИАНТ

Антония Ковачева

Положих напразни усилия да не започна този текст с поредната констатация за безстопанствеността, на която БНТ обрича собствената си продукция. Телевизионният сериал “Хъшове” бе излъчен разпарчетосано в калабалъка на телевизионните програми, сякаш БНТ още не е излязла от времето на 60-те, така мило припомняно в юбилейните едноминутни клипчета за нейната история. Тогава програмата беше една и да искаш, нямаше как да пропуснеш нещо съществено. Дотук с поредното лошо пласиране на български телевизионен филм, който отгоре на всичко си дойде със саморекламата – театралната постановка на Александър Морфов и до днес се играе при  пълни салони.

Със свито сърце отидох на премиерата на първите две серии в Дома на киното. Опасявах се, че в киносалон телевизионната продукция ще потъне. Получи се точно обратното... Прочети цялата рецензия


Във фокуса на критика

"ЕДИНСТВЕНАТА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ, КОЯТО ХЕМИНГУЕЙ НЕ ОПИСА..."

Петя Александрова

Още заглавието ни обърква – поетично е, но трудно се запомня и за какво ли става дума? Имаме две кукички за зрителя: Хемингуей – но че е той, всъщност, би трябвало да се разбере в последния кадър. Любовна история – а такава няма, напротив, лъха на безлюбие от началото до края.

Така и ще върви филмът: объркващ, но не и объркан. Ще ни обгърне нощ, ще вали „24 часа дъжд” (Владислав Икономов) - препратките едва ли са случайни, а и не спират дотук, продължават с всички дъждове в киното (Куросава и Тарковски) плюс тези в литературата (Макондо и „Сто години самота”). Една зрителка в Солун е преброила 11 вида дъжд. Макар че смисълът не е да ги броиш, а да затънеш в тях, нищо да не виждаш от дъжд, да оглупееш от мрак и безнадеждност.

Една нощ на 1922-а от Ориент експрес е изхвърлен пиян млад мъж (Хемингуей в изпълнението на Крис Хайслър) на малка българска гара. Началник гарата (Руси Чанев) и неговата образована дъщеря (Гергана Плетньова) не без съпротива приютяват натрапника. Борят се с неговите въшки, малария, невежество, подозрителност и агресивност. Той пък наблюдава нравите им – от битовите с правенето на вино през обществените с обезсърчаването след една опустошителна война до личните им задънени улици... Прочети цялата рецензия


Във фокуса на критика

ДОБРА "ПРОГНОЗА", НО НЕ Й ВЯРВАМ

Ирина Иванова

София е малка, знаете. И като задуха вятър откъм Витоша, т. е. откъм Киноцентъра, или пък откъм НФЦ, БНТ и т. н., бързо донася всякакви слухове. Човек се опитва да не им обръща внимание, но никога не го прави наистина. Не можеш да не обръщаш внимание на слуховете, не и когато имаш слух. Та искам да кажа, че вече две години чувам най-, най - различни неща за филма "Прогноза", първоначално известен като "Балкански блус", но най-вече като "новия проект на Зорница София". Може би за пръв път чух за него от Юлиян Вергов, който сподели, че тренира усилено, за да влезе във форма за "новия филм на Зорница София". И понеже Юли е много готин и като актьор, и като мъж, в главата ми светна една лампичка. После разбрах, че Теодора Духовникова - едно от най-красивите лица на българската сцена - ще играе главната женска роля, след това тя претърпя жестока автомобилна катастрофа, чу се, че Зорница щяла да й търси заместничка, самата режисьорка обаче отрече и си удържа на думата. Мина още време и научих, че филмът вече се казва "Прогноза", че екипът едва ли не е подписал клетвена декларация да не разкрива нищо по-подробно за сюжета и че премиерата му ще се състои на... миналогодишния София Филм Фест. После заваляха слухове, че бил пълен провал и отложили премиерата, защото нямали свестен материал, за да го финализират. И т. н., и т. н.

Лично за мен процесът на раждане на един филм - с всички драми, перипетии и скандали около него - не е без значение, напротив. Мейкингът на филма е част от самия филм, част от неговия живот, част от аурата му. Така че, от една страна, интересът ми към филма бе провокиран от дългия "родилен" период, а от друга - от самата Зорница София. Тя се появи в българското кино като че ли направо от Марс -  екзотична, модерна, млада. Изигра си блестящо картите с дебютния си филм "Мила от Марс" и извлече максимума от него, а после - три пъти браво! - заяви най-откровено, че филмът си е студентски и въпреки наградите, които взе на един стар и изключително престижен фестивал, какъвто е този в Манхайм -Хайделберг, изобщо не издържа сериозна професионална критика, особено в техническо и визуално отношение... Прочети цялата рецензия


Книгата на Владимир Игнатовски

"ВРЕМЕПРОСТРАНСТВО

или хронотопът в ранната филмова теория"

като настолно четиво за интелектуално жадните

Искра Димитрова

Наскоро изгледах накуп филмите за дискусията "Лицето на младото българско кино", организирана от списание "Кино". Някои от тях буквално ме изненадаха с ново за мен наблюдение – че се е родило поколение, за което филмовият език вече е майчин, а не чужд език, който се усвоява и учи съзнателно, какъвто език беше филмовият за кинематографистите до вчера. Поколение, което от мига на проглеждането си явно се е оказало в ситуацията или в условията да започне да възприема света като неотделим от глобално атакуващия ни днес отвсякъде и от всякакви екрани негов аудиовизуален образ.

Само че… употребата на всеки език – майчин или чужд – предполага и съзнание за мисловното съдържание, което човек се стреми да изрази с помощта на език, но това е друга тема…

Сега държа в ръцете си новата книга на Владо, с когото ме свързват житейски и професионални десетилетия. Неговата библиография, както подобава на професор и доктор на изкуствознанието, наистина не е малка – 8 книги дотук, с новата те вече са 9, а изглежда и следващата скоро ще бъде готова. И това са все книги, "бъркащи" в най-"дълбокото" на филмовата теория, на културологията, на масовите комуникации. Но и стъпващи върху големия му анализаторски опит на филмов критик през годините... Прочети цялата рецензия


ТОМЪТ НА ГАЛЯ

Боряна Матеева

И за Филмотеката преходът свърши... Най-после е факт изстраданият  трети том на анотираната илюстрована филмография „БЪЛГАРСКИ ИГРАЛНИ ФИЛМИ 1971 - 1980”, известен още като „томът на Галя” (Издателство „Д-р Иван Богоров”, София, 2008). Той е продължение на том втори, публикуван точно преди две десетилетия, в далечната като сън 1988. Дълги години въпросният том 3 нямаше надежда да види бял свят, макар че информацията в него беше готова и отлежаваше. Все нямаше и нямаше пари за отпечатването му. Докато накрая финансовото „рамо” на Министерството на културата го направи възможен.

Том трети, както и предишният (1948 - 1970), е дело на Галина Генчева, завеждащ „Българско кино” в Българска национална филмотека. (Том 1 - 1915 - 1948, издаден 1987, е под съставителството на  Петър Кърджилов).  Киновед с над 30-годишен стаж, тя се отличава с рядка всеотдайност, прецизност и търпение. Може да се каже, че е посветила живота си на родното кино, но това е естествено и й идва някак отвътре - дъщеря е на режисьора Генчо Генчев...


ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ

Димитър Кацев

Димитър Кацев завършва операторско майсторство във  ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1979 г. в класа на проф. Борислав Пунчев. Дебютният му филм „Такава каквато бях” получава Наградата на критиката на МКФ в град Лил, Франция. До 1993 година работи в СТФ „Екран”, където реализира над 80 документални и няколко игрални филма и новели. Филмите „Музика от тъмнина”, „Художникът, странникът, човекът”, „Еверест – радост и мъка”, „Бляновете на Славе”, „Долината на соцреализма” и други получават престижни наши и международни награди. След 1993 г. излиза на свободна практика, а през 1998, заедно с оператора Йордан Георгиев, създават рекламно-полиграфическа фирма със собствена печатна база. Работят и като кинопродуценти. Димитър Кацев е автор на книга, както и на статии и публикации на полиграфически теми.

По какви критерии избирате филмите, които снимате?

Снимал съм филми от всички жанрове – от най-долна халтура до доста значителни и сериозни произведения. Откровено казано, не ми ли хареса филмът още като сценарий, той се превръща в безкрайна мъка при реализацията... Също така за мен е важно и кой е режисьорът. Когато не го чувствам, когато трудно намирам общ език с него, предварително ми е ясно, че ще работя без желание – дори темата да е много интересна.

Какво е за вас камерата?

Абсолютно досадно техническо средство, което във всеки един момент може да се повреди - и то на най-важните снимки. Но ако разглеждаме камерата като съставна от две основни групи – механична и оптическа, то оптиката на камерата е едно от най-любимите ми творчески средства. Това техническо „око” вижда и невидимите неща, разкрасява или изопачава действителността по твое желание... то е „първа цигулка” в творческия инструментариум!...


ИСТОРИИ ЗА НАСИЛИЕ

Ингеборг Братоева-Даракчиева

Тазгодишното тринадесето издание на София Филм Фест ще се запомни с много силната конкурсна програма. По обясними причини това не е съвсем обичайно за фестивалите, на които се състезават първи и втори филми, какъвто е Софийският. Обикновено в такива конкурси има само два-три филма, които наистина са професионално направени, а публика и жури са щастливи, ако се окаже, че поне един от ранните опуси се отличава с истинска оригиналност и стил. И на Софийския фест често се е случвало съпътстващите програми да бъдат много по-силни и значително по-интересни от конкурсната. Затова тази пролет впечатляващата конкурсна подборка беше приятна изненада – може би да опровергае суеверието, че числото тринадесет носи лош късмет. Все пак за по-сигурно селекционерите не са рискували и с броя на филмите и са заложили на дузината – дванадесет състезателни филма, повечето от тях транснационални продукции, представиха общо четиринадесет страни от три континента. Всички режисьори демонстрираха високо ниво на владеене на занаята – затова е логично претенциите за оригиналност и откривателство да са основен критерий при оценката на конкурса. Според тези мерки „Бахтало” на унгареца Роберт Лакатош, „Кумбия Кайера” на мексиканеца Рене Виляреал, „Възможен живот” на аржентинката Сандра Джулиота, „Лечителката” на Гука Омарова от Казахстан и „На сушата” на французина с ирански произход Чапур Хагигат не представляват интерес – авторите им добре си служат с клишета или залагат преди всичко на екзотика. Към филмите, които на общия силен фон не заслужават подробен коментар, могат да се причислят и „Франклин” – скъп и претенциозен дебют на британеца Джералд Макмороу, и „Сънища призори” на испанеца Фреди Мас Франкеса – потресаващ  преди всичко поради факта, че главният му герой преспива с майка си, без от това на екрана да произлезе особена драма...


СВОБОДНИТЕ ХОРА ВИНАГИ ЛЕТЯТ

Олга Маркова

“Свобода означава да не притесняваш другите, нито пък те - теб. Боже, колко просто звучи и колко трудно постижимо е!”

Така отговаря на първия ми въпрос за предпочитаната от него тема в киноизкуството Роман Балаян - един от най-любимите режисьори у нас още от 80-те години - непосредствено след премиерата на “Райски птици”(2008) - специална прожекция в кино “Одеон” в рамките на 13-ия международен София Филм Фест. С новата си психологическа драма той ни връща в атмосферата на живот в СССР в началото на осмото десетилетие, когато на хората им се ще да вярват, че времето на масовите преследвания вече е отминало. Но те продължават някак “под сурдинка” да споделят съкровените си мисли. За истината се говори само у дома, при спуснати завеси. Тогава още съществуват книгите на “Самиздат”, които се предават от ръка на ръка само на верни приятели. Зад външно приветливите лица на представителите на властта се крие замисълът на КГБ да ликвидира всяко несъгласие с режима.

- Опитвайки се да се измъкнат от пипалата на правителствения октопод,  героите Ви рискуват живота си, за да докажат, че нищо не е в състояние да възпре човека в порива му към свобода. Темата за Икар, за свободните хора, които са в състояние да полетят, каквито са героите от лиричната комедия “Полети на сън и наяве” (1982), очароваща и днес всяка аудитория с нестандартността на главния герой (в брилянтното изпълнение на Олег Янковски),  продължава и в новия Ви филм “Райски птици”. В наши дни обаче понятието “свобода” доста се девалвира...

- За жалост, да. Сега в така наречената демокрация думата “свобода” като че ли се изпразва от съдържание. Тя често е синоним на безобразие и анархия. Двамата с жена ми гледаме на телевизионните предавания за нашия парламент като на нелеп спектакъл, в който всички участници играят някакви си роли - и то доста бездарно. Но до неотдавна понятието “свобода” се свързваше с инакомислие, с непозволена различност. Държавната машина преследваше онези, които се опитваха “да летят”. Затова метафората с “летенето” е попътна на цялото ми творчество: от моя режисьорски дебют през 1973 с “Ефектът на Ромашкин” до наши дни…


“ЧУЛПАН” ОЗНАЧАВА “ЗВЕЗДА”

С руската актриса Чулпан Хаматова разговаря Галина Николаева

Популярността идва при Чулпан Хаматова изведнъж , но съвсем заслужено. Женствената красавица става Първа актриса на руското кино от младото поколение. Повратен момент през 2003 година се оказва ролята й в театър “Съвременник”, където очарователната девойка се превръща в клепоухо, глухонямо, слабоумно момче в спектакъла “Мамататкосинкуче” по пиесата на Биляна Срблянович, за която тя получава националната театрална награда “Златна маска”. След това й присъждат  държавна премия за театрално изкуство, званието заслужила актриса на РФ, наградите  “Кумир”и “ТЕФИ” за телевизионния филм “Доктор Живаго”, “Златен орел” за телевизионния филм “Многоточие”, премия “ЖорЖ” и званието “най-добра руска актриса”, слагат й звезда на алеята на славата и много други. Сред филмите с нейно участие са “Тувалу”, “Децата на Арбат”, “Страната на глухите”, “Сбогом, Ленин”, “Времето на танцьора”, “Гарпаструм” и други. С Дина Корзун, с която заедно играят във филма на Валерий Тодоровски “Страната на глухите”, учредяват фонд за деца с онко–хематологични заболявания. Чулпан Хаматова е щастлива майка на две момичета – Алина и Арина. На София Филм Фест представи филма на Алексей Герман-син “Хартиеният войник”, където изпълнява главната роля.

Добре дошла в България, Чулпан. Тук Ви познават още от филма “Лунният баща”. Оттогава не сте се променили много. Разкажете за Вашата последна роля в “Бедната Лиза” по Карамзин. Това какво е – хореографска новела или съвременен балет?

Балет може да го наречем само пресилено, това по-скоро е направление в съвременния театър на движението – на танца, на пантомимата. Това е пластическа зарисовка, която заменя текста, както в древния Египет, когато хората не са могли да четат, но са били много пластични. Такъв спектакъл е предназначен само за определен вид зрители, които умеят да разчитат този  емоционален текст на пластиката...


АНКЕТА НА КИНОКРИТИКАТА

НАЧЕЛО – ДВА ТУРСКИ ФИЛМА

Георги Ангелов

Два турски филма: “Три маймуни” и “Моят Марлон и Брандо”, са победители според рекордните 35 критици в класацията на списание “Кино”; трети е  “Валс с Башир”; четвърти - “Снимки в Палермо”; пети - “Четецът”

В началото на 13-ия Международeн София Филм Фест някой беше подметнал, че не само поради фаталната цифра 13 фестивалът бил кофти. Липсвали силни филми, повторенията били много и Кита  вместо нови звезди си пробутвал приятелите.  Като че ли за миг щях да се съглася … Колкото до приятелите, дай боже всекиму такива: Вим Вендерс, Майкъл Пейлин , Зигфрид. Личности, творци и пътешественици, което хич не е проста работа.  Когато гледах “Киногама 1 и 2” на странния, ексцентричен французин, непрекъснато си мислех, че се е родил новият Дзига Вертов. Почувствах се поласкан като разбрах, че след премиерата на филмите в Москва до същата констатация е стигнал Арталадз Пелешан. Този арменец, чието име нищо не ни говори, се смята за най-самобитния и оригинален творец на съвременното кино.

“Фаталният” фестивал се оказа фестивал на рекордите.

И то по време на криза, отразила се сериозно на други форуми. Най-голям брой чуждестранни гости досега - над 200. Не се наемам да ги преброя, тъй като част от обявените не пристигнаха, но пък дойдоха други. Виж, филмите изчислих прецизно. 205 заглавия от 39 страни. От тях 128 игрални и пълнометражни документални и анимационни филми и 77 късометражни. Осемнадесет филма по един или друг повод са показвани в България, така че колегите можеха да направят своя избор от 110 творби. От тях бяха посочени 49 - един добър показател. Откакто правя тази класация, най-малко са участвали 13, а най-много 33-ма колеги.  Тазгодишните 35-ма участници са нов рекорд, за което благодаря на всички анкетирани...


БЕРЛИНАЛЕ 2009:  ВИСОКАТА МЯРА НА ЧОВЕШКОТО

Калинка Стойновска

Каквото и да говорим, тази година селекционерите на Берлинале бяха събрали в конкурсната фестивална програма няколко филми с ниво и качество, които рядко се срещат на екрана. И макар че  веднага след края на фестивала в част от електронните медии и в традиционната преса  започнаха журналистически упреци и атаки срещу  селекцията - била много по-слаба, отколкото в предишни години - според мен те бяха безпочвени. А може и така да е било, но - от гледна точка на някакви непонятни  критерии, съпоставки  и сравнения, които с математическа точност изчисляват колко грама в повече тежи едно фестивално издание от друго. Но аз бях там и с очите си видях тези няколко филма, които не се забравят толкова лесно. Някои получиха награди, други се разминаха с тях, но това едва ли има голямо значение. На всеки фестивал журито има своите предпочитания и пристрастия, а и кой знае още какви други аргументи се намесват при раздаването на наградите.

Като престижен фест  Берлинале 2009 предложи няколко  кинотворби, които ще останат в историята му.Такива са потрисащият камерен  филм “Тръстика” на безкрайно вглъбения  и отговорен и пред историята, и пред днешния ден полски режисьор пан Анджей Вайда, хипнотизиращият втори филм на младата перуанска режисьорка Клаудиа Льоса “Млякото на страданието”, външно сдържаният, но вътрешно мащабен “Лондон Ривър” на известния французин от марокански прозход Рашид Бухареб, емоционално взривяващият “Вестоносецът” на  американския сценарист Орън Муверман, който на Берлинския екран дебютира като режисьор, трогателният “Гигант” на  младия уругваец Адриан Биниеш, който също прави първия си игрален филм, а за проекта му са привлечени Германия и Холандия, изискания във всяко отношение филм “Увлечен завинаги” на китаеца Чен Кайге, прославил се преди години със “Сбогом, моя спътнице”,  най-новия филм “Шери” на както винаги саркастичния англичанин Стивън Фриърс, класа като мислене и майсторство, макар и да отстъпва по блясък на знаменитата му екранизация “Опасни връзки”. Към тях ще добавя сменящият смело посоката на стила си втори филм от  планираната трилогия на знаменития гръцки кинорежисьор ТеоАнгелопулос “Прахта на времето”,  който за жалост е под нивото на  досегашните филми на майстора на епично-поетичното кино, печелещо му многобройни световни овации.

Намирам между тези толкова различни филми общи мотиви, които според мен са свързани с високата мяра на човешкото в тях и начина, по който техните автори изследват и изстрадват това човешко...  


СОЛОТУРН 2009 - МРАЧНО, НО С ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Людмила Дякова

 

И след толкова години гост на фестивала в Солотурн, Швейцария – емблема на швейцарското кино във всичките му разновидности - не мога да кажа, че се чувствам познавач на тази разнолика и неуловима в динамичността си кинематография – теми, проблеми, артистични стилове. Космополитност на авторите и едно общо усещане, че в някаква степен това е киното на глобализирания и глобализиращ се свят. Тази година като че ли преобладаваха мрачните тонове във филмите  и картината, която се очерта, не е особено обнадеждаваща и оптимистична. Може би аз не „нацелих” ведрите филми или поне тези от тях, които си струва да бъдат обсъждани, а може и да съм прекалила с личната си доза песимизъм, но усещането ми за безнадежност от днешното швейцарско кино като че ли надделява. Категорично доказателство за това е филмът на Доминик де Ривас „Luftbusiness” – история, потънала в най-мрачните дебри на безнадежността, в която трима маргинали, лумпенизирани до краен предел, „се борят” за оцеляването си. Най-младото момче – бежанец от Русия – продава сперма, другият младеж доброволно се подлага на експерименти с неутвърдени медикаменти, а третият – лидер на тази странна общност – добър музикант, ненавиждащ себе си и целия свят, самодоволно тъне в мрака на собствената си безизходност като от време на време „бизнесът” му е да разхожда кучета. За да изкарат някакви пари, те продават съществуването си в интернет. Единият детството си, вторият своето настояще, а третият душата си. Това ги тласка към още по-безпросветна деградация, гранична със смъртта. Един от тримата плаща тази цена, а другите двама все пак се опитват да преодолеят не съществуването си, осъзнавайки, че всичко минало, настояще, бъдеще имат своето значение, за да можеш да се наречеш човек, за да бъдеш човек. Изящно направен филм, в който мракът, нищетата – духовна и материална, са филигранно естетизирани във всеки от компонентите на филма. Наистина много арт творба, но както е казал Бърнард Шоу в най-лаконичната си рецензия: „Защо?”...


СЕРИАЛЪТ “ЗАБРАНЕНА ЛЮБОВ”

Станислав Дончев

В българския телевизионен ефир се появи нов вид продукция, която е явление в телевизионната ни ситуация. Нова телевизия продуцира сериала “Забранена любов”.

Какво е “Забранена любов”?

Този сериал е по формат на “Фриментъл” и не е типичен представител на типа “сапунка” – започва, без да се знае колко точно серии ще бъдат заснети (целта е те да са колкото се може повече), главните герои са много и са поставени в сложни роднинско-любовни отношения; действието първоначално се развива около една голяма тайна и тази тайна е основният двигател за постъпките на героите; постепенно кръгът на героите, знаещи тази тайна, се увеличава и от това произлизат следващите постъпки на героите. Новото тук (освен, разбира се, фактът, че такъв сериален формат в България се прави за първи път) е динамиката, с която се развива действието, множеството разнообразни локации, на които се снима, както и редица други фактори, за които ще стане дума по-надолу в текста.

За гледаемостта на всеки филм най-важна е темата. Тук още думите в заглавието приковават вниманието. „Забранена” – както знаем, забраненият плод е най-сладък. Всяко нещо, което е забранено, е  значително по-привлекателно, стремежът е “забраненият плод” да се опита, да се сведе до нещо разрешено. „Любов” е думата, която може би е най-използвана в света. В името на любовта човек е способен да извърши най-невероятни неща…


МОНТАЖЪТ

Откъс от новата книга на Владимир Игнатовски

“Копие или модел. Изразните средства на нямото кино

„Залепването на един за друг кадри, изобразяващи различни пространствено-временни ситуации, се нарича монтаж."

Рудолф Арнхайм

Терминът

“Монтаж” е термин, който използват преди всичко в техниката. В индустрията с него обозначават определен начин за производство на предмети и машини с различно предназначение в промишлени условия. Посредством съчетаване на стандартизирани елементи съвременната индустрия “монтира” автомобили и космически ракети, компютри и перални, прахосмукачки и мобилни телефони...

Самата дума “montage” е френска и означава “сглобяване”. Но не е тайна, че една и съща дума крие разнообразни значения, особено когато се използва в различни условия. Промишленото “монтиране” не е същото като “сглобяване” - второто предхожда по време “монтажа” и идва до нас от по-стари времена, неговият произход е в доиндустриалната епоха. В “сглобяването” се долавя духът на свободното занаятчийство, в него има нещо интимно, домашно, патриархално. Освен това съдържа и изискване за сръчност: “да сглобиш” нещо е работа ръчна, необходими са умения, дори творчество. То е занятие индивидуално, поизгубило своята актуалност в съвременното технологизирано масово общество, лишено от икономическите си стойности, а днес по-скоро се разполага в нишата на свободното време под формата на разнообразни хобита…


СТЕФАН ДЕНЧЕВ - БЪЛГАРИНЪТ, ПАРТНЬОР НА ГЛОРИЯ СУОНСЪН

Костадин Костов

В книжка 1-а на издаваното през 20-те години специализирано филмово списание „Кинозвезда” редакцията публикува отзив за биографията на българина Стефан Денчев. От него читателите се запознават с интересни моменти от театралната и филмова кариера на този момък, роден през 1897 г. в Трявна, а през 1925 г. вече е в Холивуд и се  опитва да прави кариера като асистент режисьор и актьор.

Убеден съм, че читателите, които се интересуват от киноистория, са преровили страниците на това списание с голямо любопитство. Затова съвсем накратко ще надникна „зад написаното” в „Кинозвезда”, за да запозная читателите с това, което открих в американските филмови енциклопедии „Baseline” и „Katz’s film Encyclopedia”, поместени в електронното издание „Cinemania 97”, защото те са свързани пряко или косвено с проявите на българина Стефан Денчев в Холивуд...


СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  2 / 2009

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

НЕ/ЗАБРАВЕНИТЕ ЛИЦА ОТ СЦЕНАТА И ЕКРАНА

Апостол Карамитев - Да опозная още по-добре баща си / Момчил Карамитев

КИНОСЪБИТИЯ

ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА

"Хъшове" - телевизионният вариант / Антония Ковачева

"Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" / Петя Александрова

Добра "Прогноза", но не й вярвам / Ирина Иванова

НОВИ КНИГИ

Книгата на Владимир Игнатовски "Времепространство - или хронотопът в ранната филмова теория" като настолно четиво за интелектуално жадните / Искра Димитрова

Томът на Галя (Българско игрално кино 1971 - 1980) / Боряна Матеева

ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ

Киноанкета: Димитър Кацев

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ

Истории за насилие / Ингеборг Братоева

Софийски срещи / Правда Кирова

Свободните хора винаги летят - Интервю с режисьора Роман Балаян / Олга Маркова

"Чулпан" означава "звезда" - Интервю с актрисата Чулпан Хаматова / Галина Николаева

Анкета на кинокритиката - Начело два турски филма / Георги Ангелов

СВЕТОВЕН ЕКРАН

ФЕСТИВАЛИ

Берлинале 2009: Високата мярка на човешкото /  Калинка Стойновска

Солотурн 2009: Мрачно, но с просветление / Людмила Дякова

ТЕЛЕВИЗИЯ, ТЕЛЕВИЗИЯ

Сериалът "Забранена любов" / Станислав Дончев

ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ

Монтажът / Владимир Игнатовски

НАШАТА ИСТОРИЯ

Стефан Денчев - българинът, партньор на Глория Суонсън / Костадин Костов

СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ

Непобедимият / Атанас Киряков

75.godini.spisanie.kino