Списание "КИНО" - брой 1 / 2010
филмовата критика за игралния ФИЛМ:
"раци" НА Иван черкелов
МОДЕРНО АВТОРСКО КИНО
© Людмила Дякова
Открих Иван Черкелов още с дебютния му филм „Парчета любов” и за мен, а убедена съм, не само за мен, той е сред най-талантливите режисьори, по-точно е да се каже, творци в българското кино. Всеки от филмите му е ярък артефакт в ценностната система на съвремието ни. Това съвсем не означава, че приемам филмите му безрезервно и нямам възражения и съпротива към някои от изложените в тях тези и начина, по който са интерпретирани. Почти всеки негов филм - от дипломния „Балада”, през „Парчета любов”, „Търкалящи се камъни”, „Стъклени топчета”, „Обърната елха” до най-новия „Раци” (продуцент “Клас филм”, на който Черкелов е и сценарист) - предизвиква поляризация на мненията: от абсолютно фаворизиране до яростно отричане, при това тотално и в двете посоки, което е своеобразно потвърждение за таланта му - защото безцветните и безлични произведения се отминават тихомълком или със снизходително разбиране.
Аз съм от тези, които възприемат произведенията на Черкелов диалектично. Респектирана съм от несъмнената му артистичност и точно поради това имам завишени изисквания към онова, което прави. Затова бързам да подчертая, че според мен новият му филм „Раци” е най-цялостната и хармонична творба в творчеството му до сега. Дори ще използвам класификацията на професор Владо Икономов, когото напоследък често цитират (нали ни е мъдрец), че това е важен филм, както всъщност всички филми на Иван Черкелов. Важен не само за България, но и в европейски контекст. След участието му на Московския кинофестивал през миналата година (фестивалната му съдба, много се надявам, тепърва предстои), известни руски кинокритици го нарекоха „урок по осмисляне на новата социална действителност”. Самата аз гледам доста европейско кино и определено мога да заявя, че „Раци” се вписва сред най-доброто, създадено напоследък.
Формулата, по която стойностните европейски филми търсят път към зрителя – писала съм го и по други поводи - е висока проба арт кино – артистично, дори понякога и маниерно, което като повествование обаче лесно се възприема от зрителя. В основата си филмът на Черкелов е именно такъв: четлив, увличащ разказ, който през бита търси смисъла на човешкото съществуване. Така зрителят не само разчита посланието и се самооткрива в персонажи и проблеми, но е и силно впечатлен, бих казала дори пречистен, от високия естетически императив на филма, което е и същността на модерното авторско кино.
Но „Раци” е филм, особено важен и за българското кино. Той продължава една, много се надявам, трайна тенденция, не само на стабилизиране, но и на възход на българското кино през последните години – с множество международни награди, фестивални участия, откупки за разпространение в чужбина и което е особено важно - с възвръщане на доверието на българския зрител към българския филм. За да не съм голословна, ще спомена заглавия като: „Маймуни през зимата, „Обърната елха”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Дзифт”, „Източни пиеси”.
Филмът на Иван Черкелов определено влиза в диалог със зрителя, без при това авторът да изневерява на нравствения си максимализъм и естетически вкус. Драматургията е стройна, логична, дори бих я нарекла линеарна, диалогът - лаконичен, точен, адекватен на днешността: двама приятели, млади мъже – лузъри - на жаргона на тийнейджърите, се движат в периферията на живота или по-скоро са се оставили на инерцията на живеенето и точно това ги прави уязвими, манипулируеми в един свят, който повече или по-малко е зависим от диктата на престъпността, обвързала всички сфери на обществото ни. Развръзката е изненадваща, но и предизвестена. Нелепо и без да подозират, те се изправят един срещу друг и заплащат с цената на живота си - единият буквално, а другият с трагичната обреченост на последствията от случилото се.
Смъртта във всичките й измерения е постоянна тема в творчеството на Черкелов. Но в този филм като че ли тя има доминиращо звучене. Покъртителен е монологът на Краси Доков (какво неустоимо актьорище!) за последните часове на малкото му, умиращо от рак, дете. Това не е страничен или самоцелен епизод в структурата на филма. Той е драматургично вплетен, остро съзвучен със страховете на Малина - бъдещата майка - за нейното дете (в тази си роля Слава Дойчева е твърде различна от героинята си в новелата „Дървеният ангел” от „Обърната елха”, която там беше сияйна, изпълнена с надежда и упование). Разказът на младата жена за баба й - монахиня, отказала се от обета си, за да роди (защо ли?) осем деца, се превръща в поанта на филма. А акцентът с нейния портрет на финала поставя пред зрителя стресиращ, съдбовен, невъзможен въпрос. В света, в който живеем, има ли място за деца? Какво ще им дадем и ще им оставим? Има ли смисъл изобщо да се раждат деца? Мрачно, истинно, разтърсващо преживяване!
То е постигнато благодарение на формотворчеството, на зрялото майсторство на режисьора: рискованото, но успешно съчетание на реализъм и абсурд в един екстремен екшън, с чеховско съзерцание и вглеждане в психологическите бездни, без да се накърнява документалната релефност и усетът за достоверност към среда и екстериор, с подбора и воденето на перфектни актьори (Валери Йорданов, Филип Аврамов, Рангел Вълчанов, Николай Урумов, Красимир Доков, Слава Дойчева, Евгения Баракова), с прецизна визия, скулптурно извайваща всеки детайл (оператор Рали Ралчев, художник Ванина Гелева), с неистови, изключително точно подбрани музика и звук (концепция и музикално оформление на самия Иван Черкелов, звуков дизайн Петко Манчев, мишунг - Александър Бъчваров и Ивайло Нацев)...
Всички тези компоненти моделират полифонично фактурата на един проникновен, тъжно-ироничен, сложен в знаковото си звучене, но силно въздействащ и достъпен за възприемане филм.
