СПИСАНИЕ ЗА ДЕБЮТАНТИ

Иван Стефанов

Годишнината на списанието ме кара да си спомня началния период на своята изява. Това стана в началото на 60-те години. Тогава сп. "Киноизкуство" се оказа това издание, което приюти нас, начинаещите във  филмовата критика. Разбира се, имаше и други възможности, но тъкмо това списание се оказа като че ли най-свободното поле за дебюти. То беше още незаета напълно ниша и това ни стимулира към изява, при това  без да срещаме някакви особени препятствия. Освен това имаше и филмова атмосфера: всяка седмица се появяваха нови два-три филма, редовни премиери на български филми, имаше по-големи или по-малки скандали, както и фестивали на игралния и на късометражния филм. Това беше времето преди решителното настъпване на телевизионната епоха и провежданите филмови седмици на някои западни кинематографии произвеждаха истински фурор в обществото.  Имаше публичен глад за хубаво филмово зрелище, тогава се утвърди и авторското кино и всичко това разкриваше пред нас добра перспектива за истинска културна работа. Самата филмова критика също беше в процес на формиране и мога да кажа, че общото движение не само лесно ни пропусна, но и истински ни увлече. Определена заслуга за това  имаше цялата редколегия на списанието и особено неговият тогавашен главен редактор Яко Молхов...


КОЛЕЛОТО НА ИСТОРИЯТА СЕ ВЪРТИ, ВЪРТИ И НАС

ГЕОРГИ СТОЯНОВ НА 70

Искра Божинова

Това е реплика на Пантелей от едноименния филм на режисьора Георги Стоянов. Изречена е от героя  (актьора Павел Попандов) с горчива ирония и примирение към съдбата си. Независимо от желанието или нежеланието ни, съзнателно или не, доброволно или принудително, това движение или измамен покой, наречен история, определя нашите стъпки по белия свят. Тази не умозрителна, а изстрадана констатация на Пантелей (чието име символизира вечния пътник, вечния страдалец и неудачник) като че ли се превръща във философски девиз на филмовото творчество на кинорежисьора Георги  Стоянов. Въпреки разнообразните сюжети и разнопосочните, не приличащи си идеи и образи, с които той се заема във всеки свой филм. Пътници в историческото битие или небитие (в пряк и преносен смисъл ) са и страдалците – конспиратори и техните палачи от "Птици и хрътки", и създателят на славянската азбука Константин Философ, и галерията наши съвременници – аутсайдерите от "Щурец в ухото", дребните хорица от "Къщи без огради", философичните младоци от "Дрямка", абсурдистите от "Случаят Пенлеве" и всички останали негови екранни създания, надживели времето, което обитават. В това необозримо и внушително пътешествие неизвестно накъде и защо всеки един от тези човеци оставя по някакъв свой начин следа – за добро или за зло. Но нищо не изчезва безследно и затрупано от пепелта на времето. Точно тази понякога незрима, но и нетленна следа е онова нещо, към което колкото обстоятелствата са по-безпощадни и свирепи, толкова повече режисьорът ги доразравя, изтупва ги от праха и пепелта и ги демонстрира в тяхната дълговечност. Неутолимата страст на Георги Стоянов е да търси и да открива неординерни по смисъл и израз ценности на човешката личност, които по една или друга причина са престанали да ни удивяват, радват и възхищават...

И СПИСАНИЕТО ПЪТУВА... ОТ "КИНО И ФОТО" ПРЕЗ "КИНО" ДО "КИНОИЗКУСТВО"

Петър Кърджилов

Всяка годишнина е повод за известно стъписване, кратка пауза в неспирния  ритъм на всекидневието. По цял ден си с някого, работите рамо до рамо, ала трябва да дойде кръглата годишнина на човека до теб, за да раз­береш, че всъщност не си го познавал достатъчно добре... Така е при хората.

И при списанията е така – навярно защото не само са дело човешко, но и нищо човешко не им е чуждо. Те биват зачевани (с любов или сред грях), имат свой живот (по-продължителен или по-мимолетен), рано или късно приключват съществуването си... И списанията, и хората могат да бъдат купувани, опознавани, обичани, обругавани, пазени, изоставяни, бракувани, изхвърляни... Списанията и хората си приличат и по това, че се сещаме за тях, когато ни потрябват...


ТОВА ИЗТЪНЧЕНО УДОВОЛСТВИЕ – ПИТАНЕТО

Юрий Дачев

"Кой живее в електронната къща", се казва новата книга на Владимир Игнатовски. Питащото заглавие е винаги привличащо. Рисковата му страна е, че след последната страница на книгата читателят си го припомня, добавяйки друг въпрос: "Стана ли ясно, наистина?" Всеки, който познава стила на автора, обаче знае, че книга на проф. Игнатовски не може да бъде път към единствен отговор. При този автор играта с въпросите, продължимостта им с нови въпроси е изключително увличаща. Той сам обича да се пита, предизвиквайки огромната си ерудиция и усета си за парадокси. И успява да посвети читателите си в това изтънчено удоволствие – питането.

Коя е електронната къща? Домът на Бил Гейтс, за който става дума в книгата, с всичките му чудесии, е един реален и краен неин образ. В  книгата обаче съвременната електронна къща е очертана в много по-широки и проблемни граници. Като обиталище, в което се пресичат вродени желания (за защитеност, уют, самостоятелност) и неотделимите от тях разнообразни зависимости от материалното. Без да се стреми към скрупульозна историчност, книгата очертава една история на дома, подредена от различни негови измерения. "Домьт като убежище", "Домът  като производствен център", "Домът – публично и интимно"...  Така в "електронната къща" се "нанасят" разнопосочни културни препратки. Привидно откъсната от всичко досегашно с техничското си надмощие, в погледа на автора тя разкрива стари  конфликти и нови тирании…

РЕКОРДЬОРЪТ НА БЪЛГАРСКАТА КИНОПРЕСА

Александър Александров

Празнуваме един чудесен юбилей. През повечето от неговите 60 години списание “Кино” беше трибуна на творци на филмовото ни изкуство и на неговите тълкуватели и популяризатори. Чрез него следяхме процесите в световното кино и поддържахме живи връзки с авангардните му представители. На страниците му дебютираха и израстваха талантливи труженици на кинокритическата ни мисъл от няколко поколения. В определени периоди тук се печатаха и сценариите, от които се обособи нов жанр в художествената ни литература – кинодраматургията. Хубаво е, че сега традицията се възстановява. Могат да се изредят още много и много хубави думи за заслугите на неговите редактори и сътрудници във всички области на кинематографичния ни живот...


ПО ЛАВИЦИТЕ НА ПАМЕТТА

Григор Чернев

През годините списание "КИНО" е променяло леко названието си няколко пъти. Аз го помня още като "Кино и фото", т. е. от Началото. И през всичките следващи етапи, разбира се. Не мога да си представя живота си без него. Неусетно то е станало част от собствената ми биография.

Опитвам се, доколкото е възможно, да отделя сантимента от фактите – все същото. Живея, заобиколен от книжките на списанието, препълнили лавиците на библиотеката. И на паметта ми. Потрябва ли ми нещо – някаква справка, потвърждение или отрицание на определена теза, забравена история или аргумент за ново тълкуване, то винаги ми е под ръка, готово да помогне. И така вече толкова години...


ДОКУМЕНТАЛНОТО КИНО - НАЧИН НА ЖИВОТ

За документалния филм "Нели и Моничели" с оператора Христо Димитров – Хиндо разговаря Йорданка Ингилизова

Филм за най-всеотдайната и дългогодишна преводачка на италианското кино у нас - Нели Червенушева, снима операторът Христо Димитров - Хиндо заедно с режисьора Теди Москов.   

Целият екип, в който влизат още асистент-режисьорът Лео Капон, операторът Иван Тонев като продуцент, актрисата Мая Новоселска и 18-годишният Иван Москов в ролята на фотограф, предприе пътешествие с мисионерска цел - да покаже на преводачката страната, която знае и обича толкова много, а никога не е посещавала. Екипът беше в страната на Фелини, за да заснеме вълнуващите срещи на Нели със знаменитите режисьори Еторе Скола и Марио Моничели. На връщане в самолета Нели отрони - Е, балът свърши, време е Пепеляшка да си ходи... Не съм съгласен с нея, видях как реагираха тези колоси на италианското кино, тяхното преклонение пред българската преводачка", резюмира Хиндо...

МЕЖДУ СНИМКИТЕ И МОНТАЖА НА "ВРЕМЕ ЗА ЖЕНИ"

с режисьора Илия Костов за новия му филм разговаря Йоана Павлова

Как бихте представили новия си филм "Време за жени"?

Филм за нормалния живот, филм за нормални герои. Смях, сълзи и тъга в историите на четири дами в изпълнения с абсурд, странности и неподражаем свят на българско провинциално градче, там край реката. Като прибавим към това и присъствието на великолепни български актриси, които според мен играят по "американския метод" на Станиславски, а не преживяват фундаментални философски дилеми на моминството, считам, че става дума за филм, който иска да трогне и разсмее зрителя, да наруши неговото спокойствие, да вдъхне малко смелост, малко копнеж по "изгубени илюзии", да изтръгне лични признания, да удари един-два шамара на "голямото родно опростачване", безпомощно да въздъхне по отминали шансове, да възседне разбесували се демони  ­ в час и половина…


ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА НИКОЛА КОВАЧЕВ

Зелма Алмалех

… Никола Ковачев беше (е) преди всичко артист – едно особено съчетание на човек, който обожава играта, независимо дали е на сцената, на снимки или в монтажа и с приятелите си и заедно с това винаги всичко като fair play, като някаква изконна справедливост и честност. Другото сякаш нямаше значение... И много, много любов към хората, в които откриваше дълбочината на чувствата, мотивацията да продължават, колкото и да не е така приятен и лъскав животът им. Това са и героите му от "Временно", от "За високото напрежение", от "Празник в Белица". Но това не отменяше карнавала ­ онзи карнавал, по Бахтин. Каквото и да се случваше, винаги имаше игра, малко иронична, понякога може би и не дотам романтична, но игра и “театро”, както обичаше да казва. И телевизионните шефове се смущаваха да излъчват "Зимно време", "Тъпанът е голяма музика", "Казанът" за сметка на фестивалите, които приемаха филмите с възторга и на критиците, и на една вярна на неигралното кино публика…

КИНОКРИТИКАТА Е ПРОФЕСИЯ НА ОБЩУВАНЕТО

Разговор с професор Вера Найденова

При участието на Боряна Матеева, Геновева Димитрова, Дима Димова, Ирина Иванова, Искра Божинова, Искра Димитрова,

Йоана Попова, Калинка Стойновска, Людмила Дякова  и Марияна Лазарова

През месец септември Вера Найденова навърши кръгла годишнина. Както тя самата казва, в нашата малка страна не е възможно да скриеш годините си -днес срещнеш някого, с когото си учил в първо отделение, утре друг от времето в университета. Освен това, според нея криенето е проява на лош вкус. Все пак спазихме светския тон да не се назовава дамската възраст…

По повод на юбилея се събрахме десет нейни колежки, от различни отсечки по възрастовата скала, и я "поздравихме" с въпроси. Разговорът преля в леко празнично парти.

Калинка Стойновска: Какво дължиш на твоите прекрасни родители, които имах удоволствието да познавам? От коя културна епоха бяха те, от коя се оказа, че си ти, и от коя ще бъдат твоите любими племенници?Какво ви свързва и какво ви  разделя?

Преди всичко благодарност за грижите, за разбирането. Те никога не задаваха неудобни въпроси. Добре е, че не са малко тези като теб, които също знаят, че бяха много добри и много интелигентни. И днес многобройните им ученици ме спират, за да ми разказват спомени. В по-пряк смисъл – на баща си навярно приличам по горещата емоционалност, а на мама – по склонността към анализ. Те бяха съвършена брачна двойка и издигнаха пред мен недостижим пример в това отношение. Като усещах, че не ще мога да го достигна, не се и опитах…

Деленето на времето по епохи е твърде условно. Особено що се отнася до културата,  която се просмуква през границите на  историческите събития, от които обикновено започва "новото летоброене". Човек поема много култура и с генетичната си памет. Не само от литературата и учебниците, но от родителите си съм получила информация за 20-те години, когато са учили, за времето между двете световни войни. Впрочем, аз също помня нещичко от времето преди Втората. Например това, че европейският бит стигаше вече и до моето родно село ( Торос, Ловешко), до моето семейство. По-късно  и битът, и нравите станаха доста  по-суровички. Сигурна съм, че ако бяха живи, със своята любознателност и отвореност родителите ми щяха да проумеят и започващата епоха на глобализацията, в която ще живеят техните правнуци и мои любими племенници-внуци Даниел и Кристина. Така че, поне в границите на нашето семейство, има някакъв континюитет…

България – Европейски съюз

Конституционен договор на ЕС

Ключови елементи

 

Накратко:

Лидерите на ЕС приеха Конституционния договор на 18 юни 2004. След подписването му в Рим на 29 октомври 2004, включително и от българския премиер Симеон Сакскобургготски, страните-членки имат две години за ратифицирането му. В повечето от тях той ще бъде одобрен от националните парламенти, но някои страни обявиха, че в тях приемането на Европейската конституция ще стане чрез референдум.

До този момент Европейският съюз се управлява от няколко договора, които са усъвършенствани през 50-годишната му история. Трите първоначални Договора, залегнали в основаването на Европейските общности, са Договорът за Европейската общност на въглища и стомана (1951), Договорът за създаването на Европейската икономическа общност (1957) и Договорът за Европейската общност за атомна енергия (1957). Четвъртият от учредителните договори е Договорът от Маастрихт (1992), с който се създава Европейският съюз.

Учредителните договори са доразвивани няколко пъти: с Договора за обединението (1965), с Единния европейски акт (1986), с Договора от Амстердам (1997) и с Договора от Ница (2001), който влезе в сила на 1 февруари 2003. Договорите за присъединяване с новите страни-членки са други примери за това как се допълват учредителните договори.

Договорът за създаване на Конституция на Европа е един единствен текст, който заменя съществуващите Договори и който превръща Европейския съюз в един единствен правен субект на вътрешното и международното законодателство.

Договорът от Маастрихт създаде една нова цялост – Европейския съюз, със структура от три "стълба":  "стълб" на Общността (кореспондиращ с трите Договора за Общността; "стълб" на Общата външна политика и политика на сигурност и "стълб" на правосъдието и вътрешните работи.

Договорът от Амстердам прехвърли на "стълба" на Общността част от дейностите, отнасящи се до тогава към третия "стълб", който сега е ограничен до съдебно и полицейско сътрудничество по въпроси на криминалната престъпност. Основните характеристики на втория и на третия "стълб" са процедурите за взимане на решения и средствата за действия, които по същество са междуправителствени, за разлика от тези на първия "стълб" ("метод или система на Общността").

Конституционният договор обединява трите "стълба", въпреки че някои специални процедури се запазват в сферата на външната политика, сигурността и отбраната.

За пръв път в историята на ревизирането на Договорите беше използвана прозрачността на едно такова средство като Конвент, за да се изготви проекта за Конституционен договор, който беше подложен на извън-правителствено обсъждане от страните-членки...

България – Европейски съюз

Партньорство за присъединяване на България към Европейския съюз

(продължение от миналия брой)

Заетост и социална политика

- Продължаване на хармонизирането с acquis в областта на трудовото право... посредством... изменения в Кодекса на труда и в Закона за насърчаване на заетостта... Укрепване на съответните административни и правоприлагащи структури... и създаване на независим фонд за гарантиране на служителите в случай на обявяване в несъстоятелност...

- Транспониране и изпълнение на законодателството на ЕО в областта на равното третиране на мъжете и жените...

- Приемане на законодателство, транспониращо acquis в областта на анти-дискриминацията...

- Завършване на транспонирането на acquis в областта на здравословните и безопасни условия на труд...

- Отказване от системата на компенсиране за лоши работни условия.

- Изпълнение на приетия Национален план за заетостта, при отчитане на Европейските насоки и приоритетите, намеренията и препоръките...

- Продължаване на хармонизирането на законодателната рамка и развитието на способността за изпълнението на acquis относно общественото здравеопазване включително на acquis за контрола над тютюна...

- Продължаване на усилията за укрепване на способността за осигуряване на достъпна и качествена здравна система...

- Продължаване на подкрепата за изграждане на капацитет от социалните партньори, особено с оглед на тяхната бъдеща роля в разработването и изпълнението на политиката на заетост и социалната политика на Европейския социален фонд.

- Подготовка на национална стратегия за социално интегриране, както и срещу бедността, включваща събирането на данни с оглед на бъдещото участие в

Европейската стратегия за социалното интегриране...

България – Европейски съюз

Партньорство за присъединяване на България към Европейския съюз

...

2. Цели

Целта на Партньорството за присъединяване е да регламентира в единна рамка

приоритетните области за по-нататъшна работа... и пътната карта, финансовите средства, които се предоставят на България за изпълнението на тези приоритети и на условията, които се отнасят към тази помощ.

Партньорството за присъединяване осигурява основата за определени политики, които ще се използват, за да се подпомогнат страните-кандидатки в подготовката им за членство. Те включват, inter alia, предприсъединителната процедура по фискално

наблюдение, предприсъединителната икономическа програма, предприсъединителния пакт за организираната престъпност, както и националните планове за развитие, плановете за развитие на селските райони, националната стратегия за заетостта, съответстваща на Европейската стратегия за заетостта, и секторните планове, необходими за участието в структурните фондове след членството и за въвеждането на Инструмента за структурни политики на предприсъединяването (ИСПА) и на Специалната присъединителна програма за земеделие и развитие на селските райони преди присъединяването...

3. Принципи

Основните приоритетни области, определени за всяка държава-кандидат, по

отношение на способността й да посрещне задълженията, произтичащи от критериите от Копенхаген, според които членството изисква:

- страната-кандидатка да е постигнала стабилност на институциите, гарантиращи демокрацията, върховенството на закона, правата на човека и уважението и закрилата на малцинствата,

- съществуването на функционираща пазарна икономика, както и на способност за справяне с конкурентния натиск и пазарните сили в Съюза,

- способността да се поемат задълженията на членството, включително придържането към целите на политическия, икономическия и валутен съюз.

България – Европейски съюз

История на отношенията

1988 година

8 август - Установени са дипломатически отношения между България и Европейската икономическа общност.

1990 година

8 май - Подписана е Спогодба за търговия, търговски и икономически отношения между България и Европейската икономическа общност. Програма ФАР е открита за България.
1 ноември - Влиза в сила Спогодбата за търговия, търговски и икономически отношения. Тя предвижда постепенно елиминиране на количествените ограничения за българския внос в Общността и предоставяне на взаимни отстъпки в сферата на търговията със селскостопански стоки.
22 декември - Великото народно събрание приема решение, изразяващо желанието на Република България да стане пълноправен член на Европейската общност.

1991 година

1 октомври - Европейският съвет взима решение за начало на предварителни разговори с България за сключване на Европейско споразумение за асоцииране.


Ново кино “Парадизо” по български

На въпросите на списание “Кино” отговаря критикът и писателят Григор ЧЕРНЕВ

- Какво е за теб писменото слово? Имаш определен интерес към литературата, публикуваш статии и книги не само за киното, а и в “извънкритически” жанрове.

- Писменото слово ли? То е моето второ аз. Или даже моето първо аз.

Огледалният ми образ. Средството ми за самоизразяване. Неутолената ми вътрешна потребност. Музикалният инструмент, който искам да овладея...

- Как виждаш българското кино в контекста на европейските ценности? В каква степен те са въздействали върху него?

- Първият български филм, чиято деветдесетгодишнина отбелязахме наскоро, се нарича “Българан е галант”. В това заглавие първото съществително е синоним на българин, а второто – на европеец. Макар и шаржово, то звучи като констатация на някогашното състояние и като стремеж към неговото усъвършенстване в бъдеще. Така че контекстът, за който ме питате, не е измислен днес; с него българското кино е орисано още в люлката си. Което ни дава основание за европейско самочувствие, но не и за балканско самодоволство.

“Има каскади и каскади”

С каскадьора Светослав Рангелов-Кройфа разговаря Геновева Димитрова

Ето, че стигнахме до екстремната професия “каскадьор”. Екзотична и емоционална, тя е неизбежен елемент от синтеза на магията “кино”. Без стратегиите, техниките и еквилибристиките на каскадьорите в кадър са невъзможни екшъните, уестърните, историческите суперпродукции, полицейските филми, ексцентричните комедии... Разбира се, сред тях има и звезди, но за публиката, затаила дъх пред екрана, най-често остават анонимни в светкавичността на изявата си  – тяло по небостъргач, човек-факла, ездач под кон, древен войн, летящ мотоциклетист... У нас каскадьорството се свързва преди всичко с Димитър Кехайов, светла му памет, формирал поколения яки професионалисти.

Един от тях е Светослав Рангелов-Кройфа – младолик и ведър здравеняк на 30. Стигнах до него през продуцента Александър Методиев. Кройфа, който изобщо не прилича на Кройф, но носи прякора си от кварталното детско ритане, не е футболист, а джудист. Кадър е на “Локомотив” (Сф). В киното е от 1996-97. Женен е. Със съпругата му са заедно отдавна и както сам споделя, “Свикнала е още от спорта да ме гледа почупен, гипсиран...” В момента тя гледа малкото им дете, а той тренира ли, тренира... Той е сред основателите на каскадьорската група Beta Stunt. И е феноменално скромен.

- Как станахте каскадьор?

- Случайно. След като приключих с джудото. Не успях да  постигна някакви върхове в спорта и затова се ориентирах към каскадьорството.

- Насочването ви към каскадьорската професия е свързано с факта, че тук започнаха да снимат доста чужди продукции, така ли?

- Да. Започнах в каскадьорската група на Димитър Кехайов, която е с много големи традиции и всъщност е била единствената у нас. Там станах каскадьор.

- И колко филми имате вече?

- Сигурно са над 50. Не им знам заглавията на всичките. Къде участваме малко, къде – повече...

Да разкажеш приказка за мълчанието

Елка Николова за новия си филм “Бинка”

Oт днешна гледна точка какво откривате във филмите на Бинка Желязкова?

Едно трябва да се знае за филмите на Бинка Желязкова, че те са актуални и днес. Бинка е един творец, който има невероятната способност да бъде напред във времето, да изпревари времето си и да види нещата преди другите да са ги усетили. Това е способността и орисията на изключително талантливите хора. Това е била и причината тя да не бъде възприемана лесно, да има толкова много проблеми. За хора като нея ние трябва да знаем. Трябва да знаем, че е имало някой, който се е съпротивявал на конформизма и е отстоявал себе си на всяка цена. Нейните филми са ангажирани, актуални за всеки период от българската история, който пресъздават. Например филмът ‘Животът си тече тихо” би трябвало да се разглежда като класика на българското кино, от която да се учим ние, по-младите. А този филм, имам чувството, че не е толкова познат. Същата е и историята с “Привързаният Балон” (1967). Това е филмът, който е може би най-емблематичен за Бинка Желязкова и нейната съдба в киното. Той е на световно ниво и всеки ,който е видял дори и откъс от него, иска да го гледа отново и отново. Такава е силата му и днес. Гледайки нейните филми човек си мисли, че българското кино е живо, ангажирано, пълно с енергия и въображение. И това е вече много, защото става въпрос за традиция и приемственост.


ОТЗВУК ОТ ФЕСТИВАЛА НА БЪЛГАРСКОТО ИГРАЛНО КИНО “ЗЛАТНА РОЗА”

Предмодерно, модерно, постмодерно, с пропастите между тях...

Искра Димитрова

...Но доминантата в личните ми впечатленията се оказа от друго, смея да мисля, далеч по-важно естество - комуникационно.

Става дума за буквално стряскащ сблъсък или несъвместимост на светоусещането в отделни филми. За разполагането на киномисленето в параметрите едва ли не на различни епохи със съответните пропасти помежду им. Учудващо е, наистина, как някои от новите ни филми - явно несъзнателно, и в това май е бедата - възпроизвеждат и дублират драмата на общественото ни съзнание, произтичаща от мъчителното за всички ни съжителство в него на предмодерни, модерни и постмодерни сетива и визии. Без допирни точки помежду им. И съответно на екрана - без наличието на някакъв художествен континюитет.