ВАЖНО Е ДА СЕ ПРАВЯТ ВАЖНИ ФИЛМИ

Людмила Дякова разговаря с режисьора Владислав Икономов

 

Професор Владислав Икономов е завършил кинорежисура в Държавната висша школа за театър и кино в Лодз - Полша и е сред аристократите в българското кино - аристократ на духа. Високо образован, изключително ерудиран, с изискан вкус и, не на последно място, галантен и завладяващ събеседник. Режисьор е на няколко десетки игрални и документални филми, сред които: "Мълчаливите пътеки"; "Гибелта на Александър Велики"; "Виетнам е близо"; "Петимата от РМС"; "Среща на силите"; "24 часа дъжд"; "Денят на владетелите" и от последните години "Прости нам" и "Капан", където имах шанса да участвам като редактор и да получа едни от най-смислените си уроци по кино. Автор е и на романите: "За един милион долара"; "Сняг вали"; "Сянката на огъня"; "Всичко почти". Неговата 70-годишнина е повод за поредния ни разговор – за хората, за киното, а и за самия него.

Защо, след като пишеш толкова хубаво, след като така точно анализираш процесите в изкуството, реши да станеш режисьор?

Да питаш някого на 16 години защо, не е сериозно. Аз дори вече не помня. Явно преди 54-55 години нещо е витаело в главата ми. Пишех стихове, което е нормално на тази възраст, предимно лоши, което също е нормално. Обаче исках да стана режисьор. В България тогава киното беше някаква абстракция. Аз с цялата си наивност занесох в списание "Киноизкуство" един сценарий, написан на тетрадка. Рашо Шоселов, вместо да го изхвърли, внимателно го прочете и съвсем човешки ми обясни как най-общо се пише сценарий. Баща ми като разбра, че няма да стана човек, а беше приятел с всички мастодонти на българския театър, ме насочи натам и аз започнах да се мотая из тези среди. Във ВИТИЗ извиквах ненавист у студентите, защото питах: "Добър ден, чичо Борис тука ли е, чичо Жорж тука ли е". Какъв "чичо Жорж, бе кретен." Ама аз от дете си ги знам чичо Жорж и леля Петя, откъде накъде ще казвам другаря Стаматов, аз такъв не  познавам. И, разбира се, кино, кино, кино... След това дойде 56-а година, която започна с толкова много надежди, а завърши така страшно със събитията в Будапеща. Тогава разрешиха който може, да отиде да учи на собствени разноски в "лагера на мира и демокрацията"  - без Съветския съюз и ГДР. Така след дълги перипетии заминах за Полша...

ПЪТНИК ОТ ЛЮМИЕРОВИЯ ВЛАК

Вера Найденова и Григор Чернев разговарят с филмовия ветеран Георги Стоянов - Бигор

Редакцията се обърна към нас с предложение да осъществим разговор с Георги Стоянов-Бигор –  днес най-възрастният  сред българските киноведи и кинокритици (род. 1925). Направихме го с готовност и всеки със своята убеденост.

Вера Найденова: Когато човек е поживял дългичко (дай Боже още толкова!) и е направил много, естествено е всеки да го възприема и оценява от страна, която най- му импонира. Един ще изтъкне виталността Бигорова, друг продуктивността. Аз избирам  неистовата му любознателност. Сред българските добродетели, които често биват измисляни или преувеличавани, тази ми се струва реална...

Георги Стоянов – Бигор: Благодаря на отлитащите като птици години за търпеливостта им, за продължителността. Инак надали бих успял да се прехвърлям от киното към писателството, от филмовата към художествената критика. Не биха влезли в отчета ми нито "Руският авангард", нито лирико-философските миниатюри в "Сега и Всякога", нито сумарно есеистичното в "Гранд биоскоп" и, на другия полюс -  хуморът в "Автограф на лъв", новелистиката в "Толкоз просто и логично" и т. н. Опитвал съм се, според възможностите си, да стигна поне относително удовлетворяващото ме. Но пак си мисля, че отстоявайки моя си критерий за професионализъм, тепърва ми предстоят нови търсения и намирания...

Григор Чернев: В подготовката за тази публикация разгръщах новата книга на Бигор "Гранд Биоскоп", четох я, препрочетох я и неусетно се настроих на фантазна вълна – реалността и въображението започнаха да се смесват. И тогава...

Някога, много отдавна, в средата на 60-те години на миналия век, когато за пръв път ми се отдаде възможност да посетя Париж, аз пожелах да видя неговите две най-големи забележителности. Първата – Айфеловата кула, естествено. И втората – "Гран кафе" на булеварда на капусините, № 14, където на 28 декември 1895 година се е състояла първата прожекция на братя Люмиер. И когато със страхопочитание пристъпях към тази светиня, оттам с цялото си великолепие излезе, кой мислите? Бигор, разбира се. Докато се разминавахме при вратата, той ми каза: "Млади момко, ти отиваш там, откъдето аз се връщам". Уж на шега, а всъщност така си беше. И после забърза за среща със синематечния гуру Анри Ланглоа, когато по-късно в книгата си щеше да нарече "филмовия вехтошар"…

ГОЛЯМАТА СКРИТА ДАМА НА БЪЛГАРСКОТО ДОКУМЕНТАЛНО КИНО

Вместо интервю

Зелма Алмалех

Звучи невероятно, че Донка Акьова става на 80 години.Все същата стройна и строга  дама, която за съжаление малцина от младите кинотворци знаят. Тя  промени представата за редактора като цензор в едно не  леко за документалното ни кино време. Още от 70-те години на отминалия 20.  век, заедно със съмишленици, разбира се, тя преобърна представата за това кино, което с малки изключения до тогава бе главно хроника на успехите. В новите за времето си варианти то стана художествен факт за сложността на човека, за процесите в обществото, в което живеехме.

 

Донка Акьова е от журналистите, които след създаването на Българска телевизия минават в новата медия. Тя е била завеждащ отдел "Култура" на в. "Народна младеж" във времена, когато там са работили творци като Йордан Радичков, Стефан Продев, Дамян Дамянов и много други емблематични имена на българската литература и журналистика. По времето, когато директор на единствената тогава телевизия е Леда Милева (1966 – 1970), се създава и филмовата редакция  – първоначално за игрално и документално кино. Така започва и пътят на Донка Акьова в документалното кино...


ПРОБЛЕМЪТ С ДЪЛЖИНИТЕ И ДРУГИ ИСТОРИИ

Боряна Матеева

След края на всеки фестивал идват равносметките. Критическите очи се вторачват в темите и героите – какви нови смислови полета изследват авторите, и в майсторството – доколко адекватно са представени с езика на киното. Вечните "какво" и "как"... Тук ще приложа един по-различен и по-страничен подход, който шеговито наричам "метричен". Или ако сме по-сериозни – "структурен".

Черпя вдъхновение от успешния филм на Андрей Паунов "Проблемът с комарите и други истории", в който един "научнопопулярен" подход е използван иронично като уловка само за да преобърне дискурса и да отвори път на същинските екзистенциални, екологични, социалнополитически проблеми. На хората от Белене чудовищните комари са им последна грижа, съпоставени с безработицата и безперспективността, съмнителния строеж на атомна електроцентрала и вампирясалия, блуждаещ из дунавските мъгли кошмар на лагерите от близкото минало. Абсурдистката формула е приложена с въображение и действа безотказно.

Както в този филм комарите са бял кахър, но все пак те са поводът да се стигне до сърцевината на други истории, така ми се иска да повдигна проблема с дължините в българското документално кино (макар че игралното дава дори повече материал за размисъл). Това е стар, устойчив, вечен проблем...

ИСТИНСКИЯТ  КРАЙ НА "ОЛИМПИЙСКОТО КИНО"     

Вера Найденова

Ингмар Бергман и Микеланджело Антониони ни напуснаха в един и същи ден – 30. 07. 2007. В дългата история на другите изкуства може и да има подобен случай, но в по-кратката, на киното, едновременната кончина на двама гении, след респектиращо дълголетие, е, ако не мистично съвпадение, то във всички случаи събитие  със знакова стойност.

Във възрастта ги деляха шест години – Антониони бе роден през 1912, Бергман - през 1918 година. Единият  изразяваше в творчеството си Средиземноморския юг, другият - Скандинавския север. Все в границите на човекоцентричните европейски художествени традиции. Казват, че не  хранели симпатии  помежду си. Въпреки това  съдбата ги свърза  завинаги чрез принадлежността им  към  великата школа на Aвторското  кино от 50-те и 60-те години  на 20. век, заедно с Бунюел, Висконти, Фелини, Пазолини, Ален Рене, именувани "олимпийците на киното"...


ЛЮБОВНАТА САГА "ЛЮДМИЛ И РУСЛАНА"

Йорданка Ингилизова

В края на лятото новината за снимачен екип край морето звучи свежо и обещаващо. Кой, кога, къде, защо, как – въпросите са познати, тръгваме да събираме отговорите.

Авторитетната наша режисьорка Мариана Евстатиева-Биолчева, създала едни от най-прекрасните филми с деца – "Мигове в кибритена кутийка", "Похищение в жълто", "Горе на черешата", "Търси се съпруг за мама", "Не се мотай в краката ми", е довела на бургаския бряг екипа на телевизионния сериал "Людмил и Руслана” (сценарист Пенчо Ковачев), стартирал снимачно през юли в София. Един филм за българин и рускиня, чиято любов пламва през социализма и изпепелява в годините на т. нар. демокрация.

Първо, противошоковата зала на бургаската болница, после летището, пътят към Поморие и хотел в Свети Влас – това са снимачните терени в Бургаско за 4 дни.

Актрисата Стефка Янорова, добила голяма популярност от сериала "Дунав мост”, играе ролята на Руслана. По сценарий чаровната актриса научава тъкмо в бургаската болница за смъртта на старата си любов – руснака Вадим (Юлиан Вергов), който е катастрофирал някъде край града. Злата вест й съобщава хирургът, изигран от оператора Людмил Христов. Тук е и младата Лидия Инджова, студентка в класа на Стефан Данаилов. Тя е в ролята на дъщерята на Руслана и още от пръв поглед се натрапва приликата й с "майката”. Няма го обаче Константин Цанев – екранния Людмил, за когото вече сме разбрали, че е пристигнал специално от Германия.

Времето е кратко, но успявам да изкопча от режисьорката същественото - защо тези артисти, каква е мотивацията й?..

За святото и земното и скулптурата от живак, наречена авторско кино

Разговор с режисьора Рангел Вълчанов

Кристина Стоянова

Когато разбрах, че новият филм на Рангел Вълчанов "А днес накъде?" ще бъде представен на специална прожекция по време на 42-то издание на Международния фестивал в Карлови Вари, заочаквах с трепетна тревога деня и часа на прожекцията. Много исках филмът да се е получил поне толкова добър, колкото и "А сега накъде", създаден точно преди 20 години, чието продължение или втора част e "А днес накъде". Заклинах и гадаех, че ако след толкова много неуспехи и половинчати успехи на българското кино от последните две десетилетия, Рангел е успял да направи хубав филм, това ще означава, че продължителната криза вече преминава и има надежда за спасение. И слава Богу, филмът ми хареса! Даже повече от "А сега накъде", което не е учудващо, тъй като новият филм е впрегнал енергията на стария, цитирайки го остроумно и (само)иронично. Без претенции за оригиналност, веднага искам да кажа, че за мен Рангел е въплъщение на архитипния български художник и мислител от ранга на такива литературни колоси като Алеко Константинов и Георги Стаматов. В киното той си остава уникален и самотен представител на мощна образност, черпеща вдъхновение както от националния фолклор и традициите на българската живописна школа, така и от световната култура от Ренесанса до сюрреализма. За съжаление, "случи се така, че България не можа да роди и да отгледа своите кино-синове (и дъщери)" сподели Рангел горчиво в непубликувана тук поради липса на място част от "сладкия ни и тъжен" разговор за миналото, настоящето и още по-неясното бъдеще на българското кино. "Ето, - продължава той - сега се чувствам като маратонец, който наближава своя финал, а там никой не го чака да поеме щафетата…" Но живото му чувство за хумор и живописно-хаплива реч са си все така по младежки заразителни, откроявайки го всред плеяда къде по-млади режисьори, но преждевременно състарени и кахърни. Неговото сатироподобно присъствие някак си ме успокоява и сега съм сигурна, че ще дочака своите кинематографични синове и внуци,  че останалата част от гадалката ми ще се сбъдне и българското кино ще преодолее кризата…

Разговорът ни се състоя на следващия ден след прожекцията.

Рангеле, защо този филм и защо сега?

Сериозно ли да отговоря на този въпрос, или жанрово?

Разговорът ще се публикува от сериозно издание…

Ами, то всички сериозни неща са в края на краищата жанрови…

.

СЛЕД ЗАЛЕЗ ИДВА ИЗГРЕВ

С режисьора Владимир Краев за новия му филм "Малки разговори" разговаря

Нели Калчева

За някои родното място е като черна дупка, която поглъща всяка положителна енергия, всяка усмивка и я праща в нищото. Докато други имат очи за малките радости в живота, за щастието, което носят всекидневните взаимоотношения с колегите, с пациентите, с природата или с хубава пианистка.

Това най-общо загатва посоките, към които е ориентиран новият филм на сценариста Владимир Ганев и режисьора Владимир Краев "Малки разговори".

"Отдавна ми се искаше да работя с Владимир Ганев. Срещнахме се на един рожден ден – "не уговорена среща", и той обеща да напише нещо за мен. Сценарият, по който реализирах филма, беше предназначен за друг режисьор. Аз го получих една привечер и на сутринта трябваше да реша дали съм влюбен в него. Две седмици по-късно без режисьорска книга снимките започнаха в село Кондалово в недрата на Странжа. Беше прекрасен октомврийски ден."

Може би е добре да се направи уточнението, че сюжетът на вече заснетата лента е вдъхновен от пиесата на Чехов "Вуйчо Ваньо" (1896). Тази пиеса не би могла да се определи жанрово. Но щом за самия Чехов тя е "сцени от селския живот", то "Малки разговори" съвсем естествено може да бъде наречен "сцени от живота" – един живот-загадка, който не се подчинява на никакви закони, освен тези на времето…


УЧИТЕЛЯТ

В памет на Христо Христов

Огнян Гелинов

През 2003 година, във връзка с 30-годишнината от приемането на първия випуск кинаджии, споделих някои размишления за пионерите на висшето кинообразование у нас (вж. сп. "Кино").  Подчертавам, че за седемте места по кинорежисура във ВИТИЗ се явиха над хиляда кандидати, докато например за двете места във ВГИК-Москва се явяваха по двадесет-тридесет души. Няма нужда да се казва, че конкурсите за чужбина бяха неизвестни за широката общественост, провеждаха се от дъжд на вятър, но най-лошото: изискваше се разрешение за кандидатстване в чужда страна (социалистическа).  

Друг важен факт е, че тогавашният Академичен съвет не желаеше Кинофакултета. Почти цяла година театралите са отстоявали позицията, че операторите трябва да учат в Художествената академия, а режисьорите – в новосъздаден специален ВУЗ. Биха могли да приютят единствено киноведи. Дали зад това отношение е стояло някакво съперничество между близки изкуства или пък обикновен академичен консерватизъм, дали дългосрочна грижа за българската култура или колективна завист към доц. Христо Христов, днес е трудно да се прецени

Изчетох съхраняваните в държавните архиви документи на ВИТИЗ от 1972 и ми направи впечатление колко усилия и академично време са хвърлени в битката за вкарването на Христо Христов, тогава водещ клас по театрална режисура и новоизбран председател на СБФД, в отъпканите академични коловози – докладни, гласувания, обяснения, телеграми, разпити, писма с обратни разписки, изключване на негови студенти, стажували на снимачната площадка на "Последно лято", и т. н. 

ВИСОКО СИ ВДИГНАХМЕ ЛЕТВАТА

С режисьора Людмил Тодоров разговаря Боряна Матеева

В края на 80-те, точно преди промените, в българското кино се появиха няколко филма, доста различни от официалната нагласа. Съгласен ли си с критиката, че това беше българската "Нова вълна"? Ти, Черкелов, Грец, Попзлатев направихте тогава първите си филми - много различни като стил, но приличащи си по това, че бяха силно критични, деидеологизирани, разглеждаха човека извън казионното му битие. Имаш ли съзнанието, че си част от една неформална общност, че си провокирал обновлението на българското кино?  

Българското кино по времето, в което всички ние влизахме в него, беше доста силно социологизирано. Героите на всеки филм действаха предимно в социален контекст. Дори филмите, които не бяха непременно казионни, обслужващи, дори филмите, които се опитваха да правят внушения с точно обратен знак - да критикуват по някакъв начин, винаги отлепяха от плоскостта на социалната мотивировка, винаги гледаха на хората предимно като социални субекти. Това социологизиране на мисленето беше толкова силно, че ние имахме сериозен проблем да направим първите си филми и чакахме доста години, точно заради хора, които, когато в един сценарий не намираха ясна, ярка, първосигнална социална критика, казваха "сценариите и филмите ви са херметични - тази дума се използваше - това са неща, които интересуват само вас". Истината е, че ние бяхме  преситени от този акцент върху социалното и съвсем естествено се интересувахме от неща, които във всички случаи  заслужават много по-голямо внимание - душата на човека. Точно тази наша нагласа всъщност даде и вкуса, и аромата на първите филми на няколко човека, които по никакъв начин не са се договаряли помежду си - това явно е било белег на времето. Времето е изисквало смяна на погледа, опит да се погледне в душата на героя... И оттам тази чупка, тази новост ...


... БЕШЕ МЕТОДИ АНДОНОВ

Боряна Черкелова

"Ето вече пет години как той не е между живите, но често ще се случи въображението ми най-живо да го изрисува тъй жив и истински, че ако извикам, сигурен съм, че ще чуя неговия глас. Ни веднъж обаче не посмях да го повикам, боязън някаква изпитвам, боя се, че ако чуя неговия глас и видя как на повикването тръгва срещу мене, то сърцето ми едва ли ще издържи.[…] Когато беше жив, веднъж отидохме в планината Руй на лов за едър дивеч […] Видях го да се върти и дебне около един шипков храст, така вторачен в него, сякаш вътре имаше скрит звяр. […] "Виж!" – рече ми той, като показваше храста с пръст. Лицето му сияеше цялото, стори ми се, че има нещо фанатично в погледа му. Огледах внимателно шипковия храст.

.

КИНОТО МИ ЛИПСВА

С режисьорката Невена Тошева разговаря Дима Димова

 

Колкото и да е неделикатно, ще кажа, че който не знае коя е Невена Тошева в българското кино се е разминал с нещо много важно.

Колкото и да е нескромно, ще си призная, че съм от щастливите. Не само защото съм имала шанса да гледам значителна част от нейните близо 50 филма - онези, с които тя влезна в духовната история на нашата документалистика, изследваща реалните социални процеси на обществото и народопсихологията, а и защото, което се оказа не по-малко богатство – срещнах я като човек. Личност невероятна.

Винаги тиха, внимателна, може би само привидно спокойна, Невена Тошева всъщност е безкрайно вътрешно енергичен човек  - природно артистичен, житейски мъдър и винаги обърнат към доброто. Един светъл в същността си човек.

На своите 85, тя е все така женствена и чаровна, привлекателна. И все така вечно търсеща, взискателна и отговорна към всичко което прави, придирчива в най-добрия смисъл към другите и взискателна към себе си.

Тя е работохолик. Това доказва работата й в киното. Във времето за отмора също все нещо прави – чете, слуша музика, плете, копае лозе и изкусно прави червено вино или меси ухаещи пити, грижи се за семейството си, като се опитва да им завещае и вкусът си към работата, и онези високи нравствени и духовни ценности, към които се е придържала цял живот и, които, дай боже, повече хора съумеят да съхранят и за бъдещето.

Неотдавна се появи книгата й  – "Ванга – автентично" (издателство "Colibri"), която е уникална с това, че оригиналният документален запис на филма й "Феномен" се превърна в литературно слово. В момента се е посветила на написването на нов текст, наречен условно "По повод на една анкета". И понеже съм от щастливите, имах късмета да го чета в ръкопис. Мислех, че познавам Невена, а изведнъж разбрах, че познавам само частица от нея. В тези нейни откровения открих нови и нови пластове от творческите й и професионални вълнения, от чисто човешката й и морална гражданска ангажираност, от духовните й преживявания, от онази българска душевност, която като че ли все повече се  стопява във времето... Затова предложих тя да избере посоката на този разговор.   

На мене ми се иска да говоря за сегашното си състояние. Общо взето, лутам се. Правя  опити да намеря опорни точки в годините, след като се пенсионирах. Поначало аз съм свикнала да работя, нещо да излиза от ръцете ми. Смятах, че мога с мотиката да компенсирам онова, от което се лиших, да намеря нещо, което да ангажира вниманието ми.

Киното и досега ми липсва. Затова се занимавам с писания, което не е моя работа. Затова направих и книгата за Ванга, защото чувствах някаква празнота от творческите занимания, които съм имала преди...

Посветих на киното времето си, мислите си, силите и емоциите си и то ми се отплати с изключително важни за мене неща. Даде ми срещи с много интересни хора, нови приятели, пътувания и най–вече – интересна работа и удовлетворение от нея. Между другото искам да спомена, че един от филмите, които ми взе здравето, но и ми даде необикновена радост от работата върху него бе "Кръстю Раковски – един обречен". Завърших го повече от година след пенсионирането си. Бях събрала огромен материал от наши и чужди архиви, главно украински и руски. Почти не съм правила исторически филми, а ми се искаше този да бъде на равнището на изследователския метод, с който редица колеги правеха документални филми на историческа тема по това време. Искаше ми се да осмисля материала по начин, достоен за човека, за когото се отнасяше и който бе изваден от историята за цели 50 години. Така че не ми бе никак лесно, защото аз много отрано се бях привързала към съвременната тема.

И досега не съм изгубила интерес към това, което става наоколо...

60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "КИНО

Топография, типография, типология, табу или Трибуна, тематика, тенденция, тираж

Александър Янакиев

Твърде много думички, които се опитват да обхванат разнообразието от проблеми, които заслужават да бъдат изучавани и дискутирани по повод 60-годишния юбилей на сп. "Кино".

В българската културна история се броят на пръсти изданията с толкова дълга непрекъсната история. Това е почти половината от периода след обособяването на страната от Османската империя.

Редакцията на списанието се е намирала на повече от половин дузина места в София – не е чак толкова много за дългия период. Но всяко преместване е сигнал за някакъв проблем или трансформация. През първите години от съществуването си – като "Кино и фото" – информацията за редакционната колегия е оскъдна. Но неизменно се посочва адресът на редакцията. Затова обръщам внимание върху топографията на изданието. Ето една хронология на преместванията…


Юбилеен разговор

Александър Александров на 80 години

Пенка Монова

Повече от 30 години имам възможността да разговарям с Александър Александров. Той бе мой преподавател в НАТФИЗ, дълги години ми говореше от екрана на телевизора, гласът му често се носеше от радиото, преди прожекции фигурата му прорязваше екрана, статии и публикации в специализирания печат често завършваха с това "А. А". По стечение на обстоятелствата е и мой съсед, затова и разговорите ни не спираха и на живо и аз вече не само мислено можех да му отговарям. Така се сдобих и с приятел, смея да се надявам.

С него може да се разговаря за всичко, но сега ще обсъждаме киното. Склонен към постоянни самоанализи, равносметки и самооценки (изразявани картинно дори в цифри!), той отдавна е превърнал кинознанието наистина в ПОЗНАНИЕ за киното...

60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "КИНО

РЕДАКЦИЯ В РЪКАВИЧКА

Красимира Герчева

Това беше любима фраза на главния редактор Емил Петров. Не че другите български киносписания разполагаха с обширни и многобройни помещения, но при "Киноизкуство" това биеше на очи, защото сравнението се правеше с всички останали издания на Съюза на българските писатели. Работата е в това, че като орган и на СБФД, и на СБП списанието беше на финансова отчетност към Фонда на Българските писатели. Преимуществата не бяха многобройни, но все пак ги имаше – почивната база на Фонда на писателите, както и възможността да си получиш хонорара без заявка поради минималната му стойност в сравнение с писателските хонорари.

"Ръкавичката" обаче не беше измислена само поради ограничените помещения, но и поради задушевността, която цареше в редакцията. Не случайно авторите минаваха не просто да донесат или предложат материали, но и да си поговорят, да разменят мнения по филмовите премиери, по производствените проблеми или просто по житейски въпроси. Най-голямо оживление наставаше, когато редакцията организираше поредното обсъждане на някой филм или кинематографичен проблем...


КРИЗАТА РОДИ ТРАНСФОРМАЦИЯ

Вера Найденова

През изминалите петнадесет години у нас, в по-общ смисъл, а и по отношение на киното ни в частност, понятието криза се използваше  за означаване на "лошо състояние на нещата". По-рядко си давахме сметка, че  криза значи динамика, преход от старото към новото, трансформация (има и друго значение на понятието - размисъл).

Видяното на фестивала, по мое убеждение, дава основание да считаме, че в българското кино трансформацията е започнала. Това ще рече, че то е останало идентично на себе си при съответно обновление. Ето някои от свидетелствата за това, с уговорката, че казаното по време на варненския разговор е малко разширено, но и че още по-подробно за филмите ще говорим  в бъдеще.

Съгласна съм с направената от колежката Станимирова връзка между маниера, с който в "Разследване" работи Иглика Трифонова, и този на Бинка Желязкова – строго, стриктно точно, с мисъл и много труд (нарочно не използвам  привичното в такива случаи "с мъжка ръка", тъй като има много филми направени от мъже, лишени от изброените качества). Но този маниер се прилага при съвременната проблемна и в актуална  кинематографична среда. Именно днес Иглика би  могла да си позволи толкова аскетично, интровертно съсредоточаване в един-единствен юридико-психологически казус – братоубийството, и без да афишира това, да хвърли върху случая фройдистка светлина. По своята проницателна затвореност този филм се докосва до актьорския и режисьорски стил на Шон Пен...

СПИСАНИЕТО НА МОЯ ЖИВОТ

Неда Крънзова -Станимирова

Позволявам си парафраза на заглавие, в което Стефан Продев бе нарекъл Валери Петров "Поетът на моя живот". Не че списание "Киноизкуство", по-късно – "Кино", е било "върхът". Имаше и наши, и чужди периодични издания за литература, кино и други изкуства, от които повече съм се възхищавала и учила, в някои от които съм и сътрудничела. Но именно "Кино(изкуство)" бе и си остана списанието, най-тясно свързано с личната ми съдба.

Всъщност, бях прописала най-напред в сп. "Театър". Обаче "Киноизкуство", в лицето на незабравимия бай Яко Молхов, който в края на 50-те и началото на 60-те години съумя да го превърне в огнище на свободомислие, в притегателен център и поприще за изява на цяло поколение млади автори, насърчи първите ми опити в кинокритиката и решимостта ми киното да заеме основно място в живота ми...


ВЪЗНАГРАДЕНИ УСИЛИЯ

С режисьорката  Милена Андонова разговаря Мариана Христова

… Имате ли усещането, че в чужбина приемат по-добре българското кино, отколкото тук? Като че ли обликът на киното ни, погледнат отвън, не е толкова печален, колкото на нас ни се струва.

Ами, да. Когато преди време на Берлинале в една паралелна програма беше включен филмът на баща ми Методи Андонов "Бялата стая" и аз бях поканена да го представя от позицията на участник, след прожекцията при мен дойде шефът на тяхната филмотека и каза: "Къде сте ги крили тези филми? Ние защо не знаем за тях? Това е европейско ниво."... Но за да се усети присъствието на българското кино, трябва не само да се говори за него, а да има и процес, атмосфера на конкуренция и производство, за да се раждат нормални филми…


ПОПОВО 2006

ПОВЕЧЕ РАБОТЕН, ОТКОЛКОТО ЮБИЛЕЕН

Людмила Дякова

Като на шега Фестивалът за операторско майсторство "Златното око" в памет на Димо Коларов стигна до своето 5-то издание, което се състоя в края на май в Попово. Този своеобразен юбилей е показателен за мястото и авторитета на фестивала като културно събитие както за града, така и за цялата ни кинематографична общност. И друг път съм изказвала възхищението си от професионализма и гостоприемството на домакините от Попово, които успяват да създадат максимално добри условия и като работна среда, и като творческа атмосфера, а"и с подобаваща празничност и усет за веселие. Знам за амбициите на "Златното око” да прерасне в международен форум и сигурно това ще стане, но както каза и един от чуждестранните гости Андреас Фишер Хансен, председател на Асоциацията на европейските оператори  IMAGO: "Важно е фестивалът да го има и е чудесно, че българските оператори имат свой професионален форум."

Имаше какво да се види и върху какво да се дискутира в Попово 2006. Освен филмите в конкурсната и съпътстващите програми с особено внимание се възприе презентацията на UVT на най-новите технологии на Sony в областта на дигиталното кино. Интерес предизвикаха и фотоизложбите на юбилярите – операторите Иван Цонев и Константин Занков. Експозициите бяха така аранжирани, че творбите на двамата автори, освен че са показателни за високото им фотографско майсторство, за техните творчески пристрастия и провокации, като че ли кореспондираха помежду си, създавайки усещане за приемственост между самите изобразявани обекти, особено що се отнася до цикъла актьорски портрети...