СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ 4/2017 

СЪДЪРЖАНИЕ:

 БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРИ С ПРИНОС В КИНОТО ПО СВЕТА

Списание "КИНО" - брой 4/2017

филмовата критика за:

ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е КПД НА ФИЛМА ИЛИ ЗА НИСКОБЮДЖЕТНИЯ ШАНС

©  Божидар Манов

Погледнато статистически и обективно – днешната фестивална съдба на новото българско кино може да не е отлична, но е добра. Не са необходими много усилия, за да си припомним веднага респектиращ списък от заглавия и фестивали, на които те са били селектирани и дори отличени. При това фестивали от ранга на Сан Себастиян, Локарно, тази година и Кан! Защото до неотдавна по електронната поща ни заливаше всекидневен възторг за отличия на български филми от „престижни” фестивали с ранг като Търну Мъгуреле или Баня Лука.

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ 3/2017 

СЪДЪРЖАНИЕ:

 ИГРАЛНИТЕ КОПРОДУКЦИИ С БЪЛГАРСКО УЧАСТИЕ НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ 2/2017

СЪДЪРЖАНИЕ: 

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ 1/2017 

 ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ФЕСТИВАЛНА КУЛТУРА

                                                                 СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ  5-6/2016 

СЪДЪРЖАНИЕ:

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ
Новото българско кино и неговата фестивална съдба
Защо сме тръгнали по този път /Павлина Желева
Акценти
Да отстояваш. Въпреки всичко – интервю с режисьорката Ралица Петрова /Катерина Ламбринова
Галерия
Снежина Петрова мечтае за стенд ъп шоу и не се страхува от времето /Ирина Иванова

Киносъбития
Любовта е лудост - 2016
Неадекватност, обърканост и любов /Людмила Дякова
Кръгла маса
Европа в криза. А киното? /Божидар Манов
Европа – бягства и буйства /Геновева Димитрова
„Каква Европа? Европа я няма вече. Има Eврабия.“ /Елица Матеева
Човешкият профил на европейската криза в българските филми /Вера Найденова
WFAF 2016
Късометражният конкурс – смислени послания /Людмила Дякова
Пълнометражната анимация – между документа, сюрреализма, фантастичното и детското /Надежда Маринчевска
Не е лесно да бъдеш дете /Правда Кирова
Студентските филми /Невелина Попова
Златна роза 2016
В търсене на вътрешната свобода… /Иво Драганов
3 от 12 /Божидар Манов
Екранно гмуркане в дъното на обществото /Олга Маркова
Закъснялото пълнолуние на новото българско кино /Боряна Матеева
Глад за голямо при малките филми /Петя Александрова
Гледна точка
Образование по кино в училище /Йоана Панкова
Нашата история
Филмът „Дишай“ и неговият политически контекст /Деян Статулов

СВЕТОВЕН ЕКРАН
Фестивали
Карлови Вари 2016
Уилям Дефо и Жан Рено /Божидар Манов
СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ
На червено /Тома Вашаров, Виктор Десов

ЗАЩО СМЕ ТРЪГНАЛИ ПО ТОЗИ ПЪТ

Павлина Желева

Филмовите компании „Геополи“ (учредена през 1995) и впоследствие „Геополи Филм“ (учредена през 2014) имат подчертан интерес към осъществяването на партньорски проекти с чужестранни копродуценти. Неотдавна във вестник „Култура“ (брой 28 от 29 юли 2016), в разговора си с Геновева Димитрова „Копродукцията – отваряне на врата“, имах възможността да напомня и да подчертая значението на миноритарните европейски копродукции: от една страна като интригуваща територия за сътворчество, от друга – като важен икономически фактор с положителен ефект върху българската филмова индустрия.

 ДА ОТСТОЯВАШ. ВЪПРЕКИ ВСИЧКО. 

С режисьорката Ралица Петрова разговаря Катерина Ламбринова

В интервю за Cineuropa казваш, че искаш да правиш кино, което е по-близо до хайку. Как точно го определяш и кои са най-важните елементи в такъв тип кино?
Хайку поезията се отличава с изключително кратката си форма. Там три реда съвсем прости думи могат да изразят дълбоко чувство. Раждат се спонтанни метафори от съпоставянето на образи. В този смисъл намирам аналогия между кино и хайку езика. Защото използват монтажа на образи като изразно средство на нещо по-голямo... На скрит смисъл. И двете изкуства се занимават с наблюдения от реалния живот. Може би това, което най-много ме привлича в хайкуто, е пространството, което дава на въображението на читателя.Към това и се стремя във филмите си – да бъда максимално пестелива и прецизна в смисловата структура, но да успявам да изграждам достатъчно пространство за въображението на зрителя.

СНЕЖИНА ПЕТРОВА МЕЧТАЕ ЗА СТЕНД ЪП ШОУ И НЕ СЕ СТРАХУВА ОТ ВРЕМЕТО

Ирина Иванова

Час и половина преди поредното представление на спектакъла „Каквато ти ме искаш“ на сцената на Народния театър двете със Снежина Петрова седим в градинката на църквата „Свети Седмочисленици“ и правим интервю, а до нас синовете ѝ Иван и Никола играят футбол с други момчета и цялата банда буквално заплашва да събори църквата, понеже ритат директно в стените ѝ с всичка сила. Снежина не изпуска двамцата от поглед и периодично се провиква: „Внимавайте къде ритате!“, „Отиди и се извини!“, „Лелееее, защо не гледате!“. Децата ѝ са във вихъра на момчешкото си детство, врят и кипят от енергия и аз наистина се чудя как се справя Снежина с - поне! – три роли под една мишница: на майка, на актриса и на преподавател и ръководител на катедра „Театър“ в НБУ.

 Любовта е лудост 2016

НЕАДЕКВАТНОСТ, ОБЪРКАНОСТ И ЛЮБОВ
Людмила Дякова

Най-очакваният филмов празник в края на лятото безспорно е международният филмов фестивал „Любовта е лудост“ във Варна с двадесет и четвъртото си издание тази година. Авторитетен и важен фестивал: и със селекцията на програмите от професор Александър Грозев, и с обгрижването и вниманието към гости и публика от фестивалния екип начело с Тошко Гяуров, и най-вече с това, че публиката обича този фестивал и пълни залите на всяка прожекция. А за да гласуват за любимия си филм хората буквално чакат на опашка. Жалко, че на българския фестивал „Златна роза“ все още не е така. Поради интереса на публиката, както е при повечето международни фестивали, „Любовта е лудост“ продължава още няколко дни след официалното закриване.

Богатата „Панорама“ от съпътстващи програми включваше: Открития; Фестивален глобус; Световен екран; Специални прожекции; Испания, оле; Поглед към френското кино; Комедиите на Рихард Бланк; руското филмово студио „Атлантик“; Чарли Чаплин – вечният скитник. Локациите на тези програми кръстосваха света, като стигаха до Чили, Индонезия, Йордания, Финландия, Катар, Венецуела, Тунис, Канада, Австралия, - необичайни за европейския, а още повече за българския екран дестинации.

 ЕВРОПА В КРИЗА. А КИНОТО?

Божидар Манов

За кризата
Темата, формулирана в заглавието, съдържа в себе си ясно четлив въпрос: днешното европейско кино адекватно ли е на ситуацията в континента?
Краткият отговор е НЕдостатъчно. Той, разбира се, изисква по-обстойно изясняване.

Сериозни политически анализатори систематизират пет основни кризисни проекта в Европа, случили се в годините след т. нар. Студена война, а именно:
- кризата на европейската интеграция и разширяването на ЕС, който вече видимо боксува;
- кризата в много от новопоявилите си малки държави след разпада на големите федерации (Югославия, Съветски Съюз);
- кризата в Русия, която от многонационалния Съветски Съюз се превръща в номинална национална империя;
- кризата в кемалистка Турция, която пред очите ни се превръща в нещо друго;
- преговорите за свободна търговия Европа – САЩ, които след 14-ия кръг вървят към провал;
- на този фон от 2-3 години най-опасна е мигрантската вълна от Близкия Изток и Северна Африка, която необратимо залива Европа!

ЕВРОПА – БЯГСТВА И БУЙСТВА

Геновева Димитрова

Изкушавам се да започна с прозрението на Тони Джуд отпреди десетина години: "...Ако гледаме на Европейския съюз като на вълшебно разрешение, припявайки "Европа, Европа" като мантра, развявайки знамето на "Европа" в лицето на необузданите националистически еретици, можем да се събудим един ден и да открием, че далеч преди да сме разрешили проблемите на нашия континент митът за „Европа" е станал пречка да ги разпознаем”.

 „КАКВА ЕВРОПА? ЕВРОПА Я НЯМА ВЕЧЕ. ИМА ЕВРАБИЯ.“ 

Елица Матеева

Ако не ви допада тази мисъл, припомнете си фабулата на романа от Мишел Уелбек „Подчинението“. Все още френските професори не са принудени да сменят религията си, за да могат да преподават в университетите, но за сметка на това в европейски план вълната от национализъм се надига със същата сила, с която се увеличава броят на мигриращите. И още едно важно нещо - макар че режисьорът Джанфранко Рози споделя по време на награждаването си за „Огън в морето“ на официалната церемония в Берлинале 2016, че Лампедуза е история и пример за човечност към бежанците, едва ли толерантността наистина е панацея срещу нарастващата неувереност и скептицизъм спрямо устойчивостта на ценностната система, пропровядвана от европейската конституция.

ЧОВЕШКИЯТ ПРОФИЛ НА ЕВРОПЕЙСКАТА КРИЗА В БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМИ*

Вера Найденова

Когато научих темата на разговора ни, леко се препънах: при първата част няма проблем – Европа в криза; при въпроса „а киното?” обаче за какво да мисля – за това дали киното я отразява, или дали самото то е в криза? В крайна сметка реших да разсъждавам и за кризата в Европа, и за това дали киното я отразява, и дали самото то е в криза. Да започнем с някои от речниковите определения за криза: „Всяка внезапна и неочаквана промяна на установеното състояние на живота” и още „разстройство“, „тежко, изострено, опасно положение” и др. Ако използваме политически език, Европа (имам предвид ЕС) е в идеологическа криза, има проблеми в съхраняване на целостта си, в сигурността; въпреки че се говори за приключила икономическа криза, все пак икономическата стагнация продължава и т.н. Но Европа е и в центъра на глобалната криза, можем да кажем – на кризата в глобализационния процес. Той се оказа по-сложен и по-болезнен от предполагаемото.

 КЪСОМЕТРАЖНИЯТ КОНКУРС – СМИСЛЕНИ ПОСЛАНИЯ

Людмила Дякова

Световният фестивал на анимационния филм във Варна тази година се проведе за дванайсети път. Това наистина е културно събитие от световна величина и както фестивала от златните години на българската анимация, чийто последовател е, основателно се родее с фестивалите в Анеси, Хирошима, Загреб, Отава. Разликата е в скромния състав на екипа – това наистина са шепа ентусиасти, но затова пък професионалисти от класа. И, разбира се, финансовите възможности – в пъти по-ограничени от тези на вече споменатите. Иначе разбиране за значимостта на фестивала има както от Министерство на културата, така и от община Варна, а и от многото спонсори и спомоществуватели. Просто възможностите у нас са скромни и ограничени. Но това по никакъв начин не се отрази на организацията, значимостта и мащабите на фестивала.

ПЪЛНОМЕТРАЖНАТА АНИМАЦИЯ – МЕЖДУ ДОКУМЕНТА, СЮРРЕАЛИЗМА, ФАНТАСТИЧНОТО И ДЕТСКОТО

Надежда Маринчевска

Пълнометражната програма на всеки анимационен фестивал е стратегически елемент в усилията да се привлече публика. Но и в този сегмент на програмирането всяка година фестивалните издания поставят свой специфичен акцент. Дванадесетият Световен фестивал на анимационния филм във Варна’2016 успя да предложи на зрителите си компактна, но пълноценна подборка от филми, ориентирани както към детската, така и към възрастната аудитория.

НЕ Е ЛЕСНО ДА БЪДЕШ ДЕТЕ 

Правда Кирова

Специалистите твърдят, че Фестивалът във Варна, достойно заемащ своето място сред големите световни анимационни фестивали, има две важни особености: специално внимание към младите в анимацията и възможност за „двойно рафиниране“ при селекцията – поради това, че се провежда в края на лятото, той представя най-добрите заглавия от световната авторска анимация, вече откроили се на другите международни форуми. Може би по тези причини в конкурсната програма „Детски филми“ имахме шанса да видим двадесет и четири творби.

СТУДЕНТСКИТЕ ФИЛМИ
Невелина Попова

За шести пореден път след неговото възстановяване Световният фестивал на анимацията във Варна събра филмите и търсенията на студентите - аниматори по света. Очевидно не е било лесно на селекционната комисия да избере от около 400 студентски филма само 38 за конкурсната програма. Студентските филми, повечето от които са дипломни работи, бяха показани в общи прожекции заедно с късометражните филми от конкурса. Невъзможността да се прокара отчетлива граница между двете категории за мен е показателна – от една страна тя показва високото ниво на студентските филми, а от друга – общите тенденции, общите успехи и общите им слабости – най-често неяснота на разказа и липса на фокус, въпреки интересната визия. Студентски филми, макар и не заявени като такива, имаше и в късометражната селекция (например „Падане” на Мос Кояно), както и в секцията за телевизионни серии, където филмът на Емма Вакарелова („Така копнях за теб” по стихотворение на Робер Деснос), създаден по време на нейното следване във Франция, взе наградата за оригинална идея на сериала и за интересната си визуална поетика.

 В ТЪРСЕНЕ НА ВЪТРЕШНАТА СВОБОДА…

Иво Драганов

В своята книга „Човекът в търсене на смисъл” психиатърът д-р Виктор Франкл пише: „Търсенето на смисъл е първична мотивация в човешкия живот”. И пак на друго място: „Смея да твърдя, че на света няма нищо, което така ефикасно да помага на човек да оцелее дори и в най-тежки условия, както убеждението, че животът има смисъл.“ Екзистенциалния вакуум поражда страдания и единственият начин човек да ги преодолее е да промени своя мироглед, но според Франкл: „Човекът е загубил от една страна животинските си инстинкти, които му казват какво да прави, а от друга страна традициите, които му казват какво е длъжен да прави. И тогава или иска да прави каквото правят другите – а това е конформизъм, или прави, каквото другите искат от него, което е тоталитаризъм”.

 3 от 12

Божидар Манов

Все още сме в шлейфа на фестивала. Впечатления, страсти, разочарования са будни в съзнанието ни. Опитвам се да си представя обаче какво ще остане в гънките на паметта след една година? Или какво времето ще отмие като безполезен нанос. Поне седем-осем филма заслужават както сериозен самостоятелен анализ, така и разглеждане в контекста на твърде колебливия ни кинематографичен процес. Тук са нестандартният „Маймуна” на безспорно талантливия Димитър Коцев - Шошо, който не се бои да поеме риска на един усложнен, но плодотворен разказ. И много професионалният „Прокурорът, ...” на Иглика Трифонова, която показва зряло авторско самочувствие, но уви, в един много закъснял, много скъп филм, някога „правилен” като проект за европейско финансиране, ала вече направен преди 10 години („Бурята” на Ханс-Кристиян Шмид, Германия, 2006) и днес видимо остарял, извън актуалния дневен ред на Европа. Или „Слава” на тандема Кристина Грозева – Петър Вълчанов, които след славата от „Урок” сега повторят успеха си и вървят в правилна авторска посока, защото този тип филми са много потребни на нашето кино, а пък и международният екран ги приема с охота.

ЕКРАННО ГМУРКАНЕ В ДЪНОТО НА ОБЩЕСТВОТО

Олга Маркова

Някак като естествено синхронизиране и продължение на традицията, трасирана от българското документално кино през последните години да пренаписва художествено националната ни история, младите творци на най-новата ни игрална продукция се втурнаха „с взлом”: със средства, близки до тези на документалистиката, да щурмуват днешното твърде нерадостно битие на нашия средностатистически съвременник. Загубили вяра във възможността за реализация и перспектива, в смисъла на едно нелепо безпросветно съществуване, техните герои отправят категоричен апел в защита на правата и достойнството на днешния „малък човек”, който се гърчи на екрана, притискан отвсякъде - от всички съществуващи в държавата ни институции с техните представители, отнемащи правото му не само да пътува в един свят, където спазването на правилата само по себе си е недоразумение („На червено” на Тома Вашаров), но и да извършва някакво Добро - то винаги е санкционирано (“Слава” на Петър Вълчанов и Кристина Грозева). Нископлатен, обругаван и отчаян, той се старае с всички позволени и непозволени средства да оцелява под тежестта на непосилното битие - не в посока, а въпреки своето съществуване.

ЗАКЪСНЯЛОТО ПЪЛНОЛУНИЕ НА НОВОТО БЪЛГАРСКО КИНО

Боряна Матеева

Три филма от богатата и разнообразна пълнометражната селекция на „Златна роза” 2016 се забиха в съзнанието ми като гвоздеи. „Христо” (режисьори Григор Лефтеров, Тодор Мацанов, Награда за дебют), „Безбог” (режисьор Ралица Петрова, Голямата награда „Златна роза” и още четири награди) и „Слава” (режисьори Кристина Грозева, Петър Вълчанов, Специална награда на журито). И в трите има непримиримост към моралния упадък, гняв и несъгласие със социалното статукво. Изследва се непоносимото отдръпване на любовта в библейския смисъл на думата. В „Христо” и „Безбог” подходът е радикален. Героят в „Христо” е оставен без социална обвивка, оголен до най-окаяната човешка участ – физическото оцеляване и обругаване на родителите (Христо псува собствената си майка и хвърля камъни по къщата ѝ). „Безбог” кодира безлюбието в заглавието си и го артикулира. Гана казва на майка си: „Не мога да обичам… И ти не можеш”.

 ГЛАД ЗА ГОЛЯМО ПРИ МАЛКИТЕ ФИЛМИ

Петя Александрова

Като дългогодишен наблюдател на късометражната програма на „Златна роза“ ми се струва, че тази година в конкурса тя - в сравнение с пълнометражната, беше по-разнообразна и като теми, и като жанрове. Което е добре, тъй като между авторите от кратките форми най-вероятно ще се оформи ядрото бъдещи дебютанти на голям екран. Имаше доста смислени филмчета, които въздействаха с естественост и простота, без да подценяват екзистенциалната проблематика, която са заложили в непретенциозни сюжети.

ОБРАЗОВАНИЕ ПО КИНО В УЧИЛИЩЕ

Йоана Панкова

Ако сред кинематографичната общност идеята за кинообразование в училище, като част от редовната учебна програма, няма нужда от аргументация, то за останалата част от българското общество тя звучи като екзотична, разточителна и дори вредна прищявка. Екзотична – защото българското образование по традиция се основава на култа към словесната култура. Негови приоритети на практика са акумулирането и възпроизвеждането на големи обеми писмена информация. На визуалната култура като цяло не се отделя внимание. Дори в часовете по рисуване изучаването на образа в изкуството масово се свежда до неговото повече или по малко вярно възпроизвеждане с ограничен брой техники. Тези практики са на път да изчезнат от образователните системи на европейските страни, с които България би трябвало да е в синхрон, а за използването на по-съвременни медии и дума не може да става.

 ФИЛМЪТ „ДИШАЙ“ И НЕГОВИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ КОНТЕКСТ

Деян Статулов

Настоящият текст ни връща години назад към събития, които пряко или косвено променят политическата картина на България като част от един глобален процес, протичащ в цяла Източна Европа. Някои от тях с ключова роля в най-новата ни история, поради отдалеченост във времето се превръщат в повод за изкушение от страна на преки участници да омаловажат или откровено да манипулират спомените. Този факт най-ярко се забелязва в появилите се в последните години интервюта и мемоарна литература. Публичният достъп до архивите на Централния комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП) и Държавна сигурност (ДС) дава възможност да се изследва материята с помощта на документи и други писмени източници, на които можем да се доверим до голяма степен.

КАРЛОВИ ВАРИ 2016

Божидар Манов

Всяка година кинофестивалът в Карлови Вари кани редица бележити кинематографисти от цял свят, които гарантират публичния блясък на събитието и радват хилядите зрители. На 51-то издание избраниците бяха американският актьор Уилям Дефо, който получи Почетен „Кристален глобус” за цялостен принос към световното кино, а неговият френски колега Жан Рено и американският сценарист, режисьор и продуцент Чарли Кауфман бяха удостоени с Наградата на Президента на фестивала, известния чешки актьор Иржи Бартошка. На своите специални пресконференции те разговаряха с журналисти от различни медии.

 НА ЧЕРВЕНО

Тома Вашаров и Виктор Десов

ЕКСТ. ПРЕД КЪЩАТА НА СТОЯН. ВЕЧЕР

Силна струя вода успешно премахва кал и прах от повърхността на стар автобус. Широкоплещест мъж на петдесет и четири години държи маркуча и насочва струята. Ръката му спира крана на водата. Педантично свива маркуча.

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ  3-4/2016

СЪДЪРЖАНИЕ:

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ  2/2016

СЪДЪРЖАНИЕ:

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

100 години българско кино
Границите на допустимото /Владимир Игнатовски
Във фокуса на критика
„Докато Ая спеше” или голямото завръщане на „малкия” бг филм /Ирина Иванова
Цветодар Марков: аз продължавам /Катерина Ламбринова
Нови книги
Съвременни аспекти на екранната пластика – Георги Николов /Цветелина Стефанова
Киносъбития
СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ
Песимизъм, отчуждение и любов в международния конкурс /Гено Петров
Пънкът на съвременното кино /Боряна Матеева
Бела Тар: не е нужно да харесваш хората, за да бъдеш хуманист /Катерина Ламбринова, Василена Василева
Велик кинофантазьор: разговор с режисьора Тери Гилиъм /Ангел Радев
За кинокритиката - Клаус Едер и Гидеон Кутс /Росен Спасов
Джей Уазбърг: аз съм критик – динозавър /Ангел Радев
Кинокласация
„Синът на Саул” е фаворит на критиката /Георги Ангелов
СВЕТОВЕН ЕКРАН
Фестивали
Берлинале 2016
Да докоснеш човека /Людмила Дякова
Париж 2016
Албания, година първа /Йоана Павлова
ЗАКОН И КИНО
Носители на сродни права в аудиовизията. Правната фигура на продуцента в аудиовизията /Марияна Лазарова
ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ
Драматургия и монтаж /Нина Алтъпармакова
СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ
Любов с превалявания /Христо Ганев

ГРАНИЦИТЕ НА ДОПУСТИМОТО

Владимир Игнатовски

Цензурата в киното съществува откакто съществува и самото кино. У нас тя има три основни разклонения: политическа, икономическа и автоцензура. 

Да предизвикваш смях в тоталитарно общество не е лесно, понякога дори е опасно. За карикатура може да попаднеш в затвора, за епиграма да останеш без работа и без прехрана. Но хората обичат смеха и комедии се снимат по цял свят, правят ги и в тоталитарните общества. Те биват безобидни и весели, като се градят върху сюжетни недоразумения и весели особености в характерите на героите, но има комедии, които изобличават недъзите в обществото, критикуват съществуващата система. Въпросът в такива случаи е: докъде; колко високо могат да полетят стрелите на сатирата; къде са границите на допустимото и приемливото?

Ако погледнем ранните ни филмови комедии от 50-те и началото на 60-те години на миналия век, ще се убедим, че авторите им са били наясно: на високото началство не бива да се посяга; критиката стига до фигури доста ниско в социалната йерархия. Например „Две победи“. Единият протагонист е директор на ТКЗС, който, вместо да се грижи за реколтата, мечтае за оркестър. Другият, директор на предприятие, не само че нехае за производството, но пренебрегва и мечтите на самодейния състав за истински инструменти. Неговата мечта е лична кола, наистина в онези години не е мерцедес, но все пак… Човек остава с впечатление, че проблемите на самодейността са по-важни от икономиката. Грешка разменя пратките, самозабравилите се дребни ръководители са смъмрени и всичко се урежда. И още един директор („Любимец 13“). Той пък е отчаян запалянко (тогава още нямаше фенове), неговите служители не само са задължени да посещават срещите на любимия футболен отбор, но са следени и дали активно го подкрепят. Отборът трябва да бъде укрепен с нова звезда. Поредица от недоразумения заменя звездата с брата близнак, който обаче е с „два леви крака“… Поуките са очевидни.

 „ДОКАТО АЯ СПЕШЕ” 

ИЛИ ГОЛЯМОТО ЗАВРЪЩАНЕ НА „МАЛКИЯ” БГ ФИЛМ
Ирина Иванова

След като изгледах някои от най-новите български филми –„Докато Ая спеше” на Цветодар Марков, „Жажда” на Светла Цоцоркова (дебют в пълнометражното игрално кино) и в по-малка степен„Събирач на трупове” на дебютанта Димитър Димитров – изпитах истинско облекчение, защото видях, че „малкият филм” се завръща. Вярвам, че споменатите режисьори не ще се обидят от определението „малък филм”. С негова помощ се опитвам да обознача филми, за които е достатъчно предизвикателството да разкажат една история, която не е свързана с грандиозни обобщения за народопсихологията или историческата ни съдба. Не е задължително втъкана в социален или политически контекст. Не се стреми да покаже „цялостна картина на обществото ни”. Не мечтае за революции и не се опитва да взривява форми. Всъщност когато е достатъчно добре намерена, фокусирана и разказана с проникновение и в дълбочина, отделната човешка история носи в себе си точната доза и народопсихология, и социално-политически контекст, и въобще всичко гореизброено. Тоест иска ми се да уточня, че специално в рамките на този текст обратното на „малък филм” не е „голям филм”, а по-скоро амбициозен. С изричната уговорка, че определението „амбициозен“ също е условно и работно, ще кажа, че наричам така повечето български филми от последните десетина години ( „Източни пиеси”, „Подслон”, „Стъпки в пясъка”, „Тилт” „Кецове”,„Цветът на хамелеона”), както и някои от най-новите(„Съдилището”, „Виктория“, „Урок“, „Каръци”), понеже всички те открито претендират, че не просто разказват една история, но и анализират процесите в обществото, екзистенциалните, но социално значим конфликти между семейството/групата и отделната личност, властта и отделната личност, както и драматичната намеса на обществено-политическите събития в човешката съдба. На пръв поглед всеки от изброените филми разказва конкретна човешка история, но при по-внимателно вглеждане се вижда, че акцентът всъщност е поставен извън тази история.

АЗ ПРОДЪЛЖАВАМ

С режисьора Цветодар Марков разговаря Катерина Ламбринова

Още от детска възраст имаш интерес към киното и театъра, какво те накара да кандидатстваш актьорско майсторство и каква беше причината да се преориентираш към режисурата?

Не беше трудно. Бях пред камерата, направих „три крачки“ напред и се оказах зад нея. Взе, че ми хареса. От „другата страна“ се почувствах в свои води. И си останах там – зад камерата. Така станах режисьор. Не съм се отказал да играя, но не виждам начин да играя в собствените си филми. Ако някой друг ме покани, с удоволствие ще приема роля, която ми харесва.

МРАК И СВЕТЛИНА

„СЪВРЕМЕННИ АСПЕКТИ НА ЕКРАННАТА ПЛАСТИКА“

Цветелина Стефанова

В едно интервю преди време операторът Георги Николов сподели, че е станал филмов оператор защото се страхува от тъмнината. Това откровение превръща страха му в професия, където техника и изкуство се преплитат, за да съградят незабравими образи на екрана, като Иван и Александра от едноименния филм, героите от „След края на света” и „Пътуване към Йерусалим” на режисьора Иван Ничев и редица други. Като оператор - постановчик той е заснел петнадесет игрални филма, повече от шейсет документални и пет телевизионни сериала.

Получил е над 30 награди от наши и международни кинофестивали. Продуцент е на десетина игрални и документални творби. Има значителен опит както с филмовата лента, така и с дигиталните технологии. Тази забележителна игра със светлината, особено в „Елегия" на Едуард Захариев и в „Пътешествие" на Малина Петрова и Искра Йосифова, е не само умение, дадено сякаш свише и неподвластно всекиму, но е и резултат от неимоверен труд. Заставайки зад камерата, Георги Николов изисква от себе си преди всичко прецизност и дисциплина, но също проявява забележителна толерантност и умение за сработване и творческо единомислие както с режисьора, така и с актьорите, често най-капризният „елемент” в този сложен процес.

ПЕСИМИЗЪМ, ОТЧУЖДЕНИЕ И ЛЮБОВ

МЕЖДУНАРОДЕН КОНКУРС
Гено Петров

Конкурс на песимистичното кино. Такъв е на пръв поглед лаконичният прочит на тринадесетте филма от Международния конкурс на София Филм Фест. Лентите са натоварващи и засягат сериозни теми, и аз, след края на всяка прожекция, се задълбавах все повече в себе си, вместо да си тръгна позитивно настроен. Филмите са дело на млади режисьори, конкурсът е за първи и втори филми. Но да продължа с песимизма. Той се поражда не само от тематиката на филмите, но и заради главните герои. В повечето творби главният персонаж е отчужден от света самотник: („Бозайник”, „Жажда”, „Жалейка”, „Аз, Олга Хепнарова”), неспособен да бъде щастлив („Отворената врата”, „Смак”, „Дъщерите на дансинга”). Най-същественото обаче е, че този герой има отчаяна нужда от любов („Ако и кога”), независимо дали е платонична, далечна и невъзможна („Рауф”), или е псевдо любов ( „Бозайник”). Жаждата за любов е обединяващата тема на целия фестивален конкурс.

ПЪНКЪТ НА СЪВРЕМЕННОТО КИНО

Боряна Матеева

На юбилейния екран на 20-ия София Филм Фест проблеснаха цели 59 документални филма! Щом от всичко 207 заглавия (118 пълнометражни, 30 късометражни игрални) почти една трета вече са документални, може да твърдим, че постепенно се формира втори център на фестивала, без, разбира се, да дестабилизира ситуацията. Внушителният неигрален масив беше разположен умно и умело в цели 12 рубрики, което придаде красива релефност на програмата. И тук са не само прожекциите, но и срещите и пресконференциите с автори, неформалните дискусии след сеансите, онова усещане за съпричастност, което помним като зареждане от някогашните киноклубове…

НЕ Е НУЖНО ДА ХАРЕСВАШ ХОРАТА, ЗА ДА БЪДЕШ ХУМАНИСТ

С режисьора Бела Тар разговарят Василена Василева и Катерина Ламбринова

В киното на Бела Тар присъства цялата вселена – времето, природата, човекът, но и дуалните опозиции: смисълът и неговото отсъствие, хуманността и жестокостта, красивото и грозното, страданието и силата, необходима да го понесеш…

Първите му няколко филма са градени в стилистиката на радикалния реализъм и дълбаят в социалните проблеми и житейски неволи на младото поколение в епохата на късния социализъм. Постепенно Тар се отдалечава от социалната конкретика и отчетливия сюжет, и започва да изследва битието в „план тотал“, моделирайки внимателно всички негови елементи във филмовия разказ - ритъм, време, звук, среда, пейзаж, гледна точка. Този обрат е свързан и с променения му възглед, че „проблемите на обществото не са просто социални, политически или исторически, а много по-дълбоки – онтологични и космологични“ .

ВЕЛИК КИНОФАНТАЗЬОР

С Тери Гилиъм разговаря Ангел Радев

Тери Гилиам е последният велик кинофантазьор. Неподправената му способност да пренася зрителите си в нови светове и да преобразява наглед обикновеното в магическо остава без аналог в игралното кино. Филмите му противопоставят безграничността на детското въображение с циничността на реалния свят по начин, който не дава лесни отговори на зрителя.

„Опитвам се да правя филми, които карат хората да се замислят. Предпочитам да допусна, че хората са интелигентни, а не бебета. Че могат да бъдат вдъхновени да видят света по начин, различен от този, диктуван им от медиите“.

Гилиам е роден в Минеаполис, Минесота през 1940. Завършва политология през 1962, но започва работа в рекламната идустрия като илюстратор. Обезкуражен от безмилостното потушаване на гражданските протести през 60-те, той се мести в Англия, където става част от легендарната комедийна трупа Монти Пайтън. За тях той създава сюреалистични колажни анимации, които продължават да изненадват със своята креативност и закачлив хумор.

АНАЛИТИЧНИЯТ ПОГЛЕД НА КИНОКРИТИКАТА Е НУЖЕН

С кинокритиците Клаус Едер (Генерален секретар на ФИПРЕССИ ) и
Гидеон Кутс (Председател на Гилдията на френските кинокритици) разговаря Росен Спасов

На пресконференцията казахте, че мястото на провеждане на фестивала е от голямо значение за възприемането на филмите. За първи път сте в София, как градът се отразява на вашето възприятие?

Гидеон Кутс: Тук все още го има духът на малките кина. За съжаление не е така в повечето големи градове по света. Поне в Париж този дух вече го няма. Интересно ми е как тук публиката възприема по-скромните филми, а не само глобализираните американски суперпродукции. Виждам, че има аудитория за фестивалните и артистични заглавия. Съществува и субективен поглед, който зависи при срещата на хората от съответния град с филма. Когато се запознаеш с техния начин на мислене и се докоснеш до техния свят, можеш по различен начин да погледнеш на филмите, особено на българските. Винаги съм повлиян от атмосферата в салона. Със сигурност не е същото както в Кан или на други големи фестивали. Тук не трябва да мислиш какво другите биха си помислили за твоя избор. Личната ми селекция от филми също се влияе от локацията.

 АЗ СЪМ  КРИТИК – ДИНОЗАВЪР

С Джей Уайзбърг разговаря Ангел Радев

Джей Уайзбърг е американски филмов критик и историк. Роден в Ню Йорк, но живеещ в Рим от много години, Уайзбърг е арт директор на фестивала за нямо кино в Порденоне и отразява повечето филмови фестивали в Европа и близкия Изток за американското списание „Variety”. Ето какви впечатленията сподели той от 20 Международен София Филм Фест и за съвременното независимо кино.

„СИНЪТ НА САУЛ” Е ФАВОРИТ НА КРИТИКАТА

Георги Ангелов

Слава богу, юбилейният 20-и МФФ София Филм Фест премина без излишна помпозност. Без да е най-силната досега, програмата предложи редица образци от днешния ден на световното кино, както и забележителните ретроспективи на Тед Кочев, Бела Тар и Тери Гилиъм. Изброих 185 филма от 46 страни, от които 167 пълнометражни. 44 бяха българските заглавия (напук на тези, които продължват да твърдят, че няма българско кино), 17 от Англия, 15 от САЩ, 13 от Германия, 11 от Унгария, по 6 от Испания, Канада и Франция, 4 от Ирландия, по 3 от Израел, Турция, Италия, Русия, Хърватска, Мексико и Исландия, по 2 от Чехия, Полша, Грузия, Холандия, Гърция, Норвегия, Корея, Аржентина, Дания, Китай, Сърбия и Австрия и по 1 от Венецуела, Иран, Япония, Колумбия, Словакия, Македония, Косово, Румъния, Ирак, ЮАР, Белгия, Австралия, Бразилия, Финландия, Нова Зеландия, Украйна, Уругвай и Словения). Новите държави са Колумбия, Нова Зелендия и Ирак. 28 от заглавията са познати в България и не участваха в класацията.

 Берлинале 2016

ДА ДОКОСНЕШ ЧОВЕКА

Людмила Дякова

Някои журналисти упрекват организаторите на Берлинале в липса на стил и концепция при селекциониране на филмите за официалния конкурс. Но според мен това е търсено и се налага като политика на фестивала през последните десетина години. Стремежът е да се представят по-непознати кинематографии. Да се обхване цялата палитра от почерци, стилове и насоки в съвременното кино, като фокусът не е само върху игралното, но и върху документалното кино. Достатъчно е да си припомним филма на Патрисио Гусман „Седефеното копче“, който миналата година бе награден със Сребърна мечка за сценарий. Факт е, че от началото на новия век документалното кино завоюва все по-мащабни територии. То е търсено от зрителите на голям екран и е без конкуренция като значимост и внушение.

 АЛБАНИЯ, ГОДИНА ПЪРВА

Йоана Павлова

Ако днешните политически граници стават все по-условни, то културното им съдържание придобива все по-голямо значение. Неслучайно казват, че XXI век ще е векът на музеите и архивите. В този контекст се проведе и Cinéma du Réel - един от двата най-големи фестивали за документално кино във Франция заедно с FIDMarseille. За 38-ото си издание Cinéma du Réel се представи отново с амбициозна програма – четири състезателни секции (три международни и една френска), паралелни програми и една сравнително нова инициатива, която дава възможност на парижките зрители да надзърнат в съкровищницата на различни национални филмотеки. След Чили (2013), Португалия (2014) и Гърция (2015) тази година беше ред на Албания.

НОСИТЕЛИ НА СРОДНИ ПРАВА В АУДИОВИЗИЯТА.

ПРАВНАТА ФИГУРА НА ПРОДУЦЕНТА В АУДИОВИЗИЯТА

Марияна Лазарова

I. Обект и съдържание на сродното право.

С термина сродни права – droit voisins, neighboring or related rights, се обозначава отделна категория права, близки до авторските. Много често правоносители и ползватели проявяват неразбиране и считат тази категория права за вторична, производна от авторството и следователно с второстепенно значение. Подобно неразбиране води до редица недоразумения в практиката и до псевдо философски спорове в стил: кокошката или яйцето. Съществува стар спор: кой е по-важен, творческият принос и талантът на авторите, или инвестицията на продуцента, без която техният труд нямаше да се обективира и да стане достояние на публиката.

ДРАМАТУРГИЯ И МОНТАЖ

Нина Алтъпармакова

Макар да влиза в ролята си на изразно средство на един по-късен етап от производствения процес и да борави с вече заснетите кадри и вече заложената логика в действията и думите на персонажите, монтажът влияе пряко върху драматургията на филма. Разбира се, как точно ще бъде разказана една история, какви събития ще се случат в нея, проявата на какви характери, сблъсъци и конфликти ще проследим докато гледаме филма, зависи изцяло от волята на сценариста и режисьора. Но колкото и странно да изглежда, към този авторски процес е съпричастен и монтажистът. Защото тъй нареченият “момент на истината” винаги идва накрая, когато усилията на всички по творческата верига са фиксирани в материала.

ЛЮБОВ С ПРЕВАЛЯВАНИЯ

Христо Ганев

Обширно поле, осеяно с цветя. Диви, но красиви. Криволичещ селски път, чезнещ в далечината. Жега. Зной. Слънцето – огромно – пече ли, пече.
Нажежен, въздухът трепти, къдри и размазва контурите на далечни хълмове, дървета и храсти – увиснали неподвижни в маранята.

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ  1/2016

СЪДЪРЖАНИЕ:

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ
Сто години българско игрално кино:
Българското кино след 1989 – 25 години движение… /Йоана Павлова
Значими теми в игралното кино и тяхното отразяване в кинопериодиката
Кинопериодиката през епохата на постсоциализма (1990-2015)
/Гергана Дончева
В памет на
Бай Най /Пенка Монова
Да си спомним
Дискретният доайен – Яко Молхов /Неделчо Милев
Във фокуса на критика
„Семейни реликви”. Загубеният смисъл, намереният път? /Ингеборг Братоева - Даракчиева
Нови книги
Смесеното ДНК
или за книгата „Анимационните хибриди“ /Людмила Дякова
Хипотезата за „Странната долина” и анимацията /Невелина Попова
КИНОСЪБИТИЯ
Ранно пиле 2015
Смело срещу статуквото – интервю с режисьорката Кристина Грозева /Катерина Ламбринова
Киномания 2015
Неотвратима ли е силата на съдбата? /Калинка Стойновска
Кинокласация
За четвърти път печели документален филм /Георги Ангелов
Златен Ритон 2015
Наградените филми /Гено Петров
В търсене на нова ценностна система /Олга Маркова
Тежката сянка на тоталитарно минало /Боряна Матеева
Мрачна, но особено важна тенденция /Росен Спасов
Анимацията – между поезията, неоавангарда и … документализма /Надежда Маринчевска
New Wave 2016
Третата „Нова вълна”/Василена Василева
Ракурси
Звуковите клишета в американското кино /Ангел Радев
НАШАТА ИСТОРИЯ
Съдбата на „Българан е галант” /Петър Кърджилов
Сценарни Ескизи
Maika mi calling / Деян Барарев

БЪЛГАРСКОТО КИНО СЛЕД 1989 – 25 ГОДИНИ ДВИЖЕНИЕ…

Йоана Павлова

Близо едно десетилетие преди 10-и ноември 1989 година България е белязана от икономическа, социална и идеологическа стагнация, затова не е чудно, че „вятърът на промените” преминава у нас под формата на бюрократичен повей. Докато хората в единия край на Източния блок събарят Берлинската стена, а в другия скандират „Перестройка!” и „Гласност!”, българските медии отбелязват рутинната смяна на дългогодишния Генерален секретар на БКП Тодор Живков с друг лидер. В България не отекват чукове и изстрели, но все пак така нареченият Преход е започнал.

КИНОПЕРИОДИКАТА ПРЕЗ ЕПОХАТА НА ПОСТСОЦИАЛИЗМА (1989-2015)

Гергана Дончева

Буреносните събития, последвали разломната 1989 година за българското общество като цяло и за родното кино в частност, могат да се сравнят в някакъв смисъл с тектоничните социални промени, които настъпват през десетилетията след 9 септември 1944, но вече с обратен знак: българската кинематография – едно от най-свидните постижения от ерата на социализма, в която държавата влага впечатляващи средства – попада в качествено нова икономическа ситуация: рухва някогашната система за финансиране и филмовите творци са принудени да оцеляват според индивидуалните си възможности.

НАЙЧО ПЕТРОВ

Пенка Монова

Найчо Петров го няма. В своя дълъг деветдесет и петгодишен живот винаги се бе притеснявал, че го няма достатъчно дълго време на екрана, както и на сцената. Всъщност той има над сто театрални роли, играе в Пловдивския и Варненски театър най-вече, както и в София. „Похабих живота си и не можах да реализирам моите чувства и разбирания на сцената. Много малко направих в сравнение с моите възможности“, пише той в откровената си и забавна книга „Като кино. Моят живот”, където успява много смешно и да се похвали, освен да бъде справедлив или несправедлив към колегите си. Почти връстник на киното ни, той се снима за първи път в „Калин Орела“, но неговият епизод пада при монтажа. Филмографията му (пак повече от сто роли) е като малка енциклопедия на българското кино по времето на социализма, но и след 1989 година продължава да снима.

ДИСКРЕТНИЯТ ДОАЙЕН

Неделчо Милев

През декември 2015 се навършиха 100 години от рождението на бележития литературен и филмов критик Яко Молхов. Това е повече от достоен повод да го уважим. По време на активната си творческа дейност той беше обичан от всички. Днес за дълбоко съжаление този доайен - стожер на филмовата ни култура – е малко позабравен. Това не е изолирано явление в киното. Премълчавани са почти всички заслужили кинодейци от първата половина на ХХ век. Този юбилей е повече от сериозно основание да заговорим и за нещо друго - за КИНОепопея на забравените – в продължение на известната традиция на Вазов. Няма да ви обременявам с излишни подробности от биографията на „бай Яко”, както непринудено го наричаха всички. Той е роден в село Каменица (днес квартал от Велинград) в многодетно бедно семейство. Младостта му преминава в труд и лишения.

СЕМЕЙНИ РЕЛИКВИ - ЗАГУБЕНИЯТ СМИСЪЛ, НАМЕРЕНИЯТ ПЪТ?

Ингеборг Братоева-Даракчиева

През 60-те години на миналия век в малката кинематография на малката ни страна започват да се появяват предизвикателни, трудни за възприемане от широката публика филми, които следват големите европейски процеси на утвърждаване на авторството и оформянето на арт естетиката в киното. От "Слънцето и сянката" (1962) на Рангел Вълчанов и "Привързаният балон" (1969) на Бинка Желязкова насам арт киното носи международни награди и в голяма степен определя посоките на филмовия процес у нас. То е неизменната свободна територия за себеизразяване на българските режисьори -  както в тоталитарните години, така и в епохата на всеобща комерсиализация. Тази традиция се оказа толкова силна, че българско арт кино продължава да се прави, като по някакво чудо, дори във финансово най-тежките години за киноиндустрията ни. Предимно на арт филми дължим международния престиж на българското кино днес - достатъчно е да споменем многобройните фестивални награди за "Отчуждение" (2013) на Милко Лазаров, за "Потъването на Созопол" (2014) на Костадин Бонев и актуалното признание за "Жажда" (2015) на Светла Цоцоркова - красноречиви доказателства, че българските режисьори от всички поколения продължават да работят в тази посока.  

СМЕСЕНОТО ДНК ИЛИ ЗА КНИГАТА "АНИМАЦИОННИТЕ ХИБРИДИ" 

Людмила Дякова

Появата на книга за анимация е като бяла лястовица в изкуствоведската ни литература. Още повече, че „Анимационните хибриди“ - с автор професор Надежда Маринчевска - е труд, в който хибридността се разглежда като понятие за „смесването“, взаимното проникване и хармонично обвързване между отделните видове кино – анимационно, документално, игрално. Така хибридността се очертава като водеща тенденция в съвременните визуални изкуства, категорично утвърдила се през последното десетилетие както на технологично ниво, така и в естетически план.

ХИПОТЕЗАТА ЗА „СТРАННАТА ДОЛИНА” И АНИМАЦИЯТА

Невелина Попова

„Хипотезата за „странната долина” и анимацията” е първата и уви, последната теоретична книга на Цветомира Николова. Тя е позната на нашата кинообщност най-вече със своите анимационни филми – като художник, аниматор, режисьор и сценарист на едни от най-светлите ни анимационни филми. „Хипотезата за „странната долина” и анимацията” е дисертационният труд на доц. д-р Цветомира Николова. Книгата е едно изключително интересно изследване на ужасяващото в изкуството и живота. Тя проправя пътеки между анимацията и най-различни творчески сфери на човешкия дух – съвременна кибернетика и история на автоматите, психология, философия и изобразителни изкуства, театър, литература и кино, религия и политика.

СМЕЛО СРЕЩУ СТАТУКВОТО

Интервю с Кристина Грозева, член на жури на фестивала Ранно Пиле 2015
Катерина Ламбринова

Какви впечатления остави у вас селекцията на международния фестивал за студентско късометражно кино Ранно пиле 2015?

Много богата и интересна селекция – над 80 студентски филма, сред тях - игрални, документални, анимационни от най-различни краища на света. Имаше филми от Русия, Австрия, Израел, Румъния, Сърбия, Хърватска, Германия, Грузия, Полша, Швейцария, Испания, Италия, Турция и от България, разбира се.

Какви теми вълнуват младите режисьори и сценаристи? Какви филми правят, в какви стилове и жанрове ги разполагат?

Селекцията беше страшно разнообразна и имаше филми във всякакви жанрове и стилистики – и хоръри, и комедии, и експериментални, и драми. Повечето от младите творци обаче се опитват да работят в реалистична стилистика, драмата беше един от най-застъпените жанрове. Темите също варираха в широк диапазон, но сериозните заявки, т.е. филмите, които наистина направиха впечатление, се занимаваха с реалните проблеми и със света на младите хора. Имаше много впечатляващи хърватски филми. Всички те бяха запомнящи се, румънските също бяха на ниво.

Киномания 2015

НЕОТВРАТИМА ЛИ Е СИЛАТА НА СЪДБАТА?
Калинка Стойновска

Какво е Съдбата и дали наистина е толкова неотвратима? Дали човешкият живот, а и движението на останалия свят извън него са така предопределени и обречени, че няма отърваване от участта на всеки поотделно и всички заедно? Не е ли смайваща и най-често необяснима пътеката на Ориста, която всяко живо същество на земята изминава? Подобни въпроси според мен са в основата на няколко от филмите, по- казани на Киномания 2015: „Макбет”, „Слънчев удар”, „Дийпан: съдбата на бежанеца”, „Вълчият тотем”,”Младост”.

ЗА ЧЕТВЪРТИ ПЪТ КЛАСАЦИЯТА ЗА КИНОМАНИЯ ПЕЧЕЛИ ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ

Георги Ангелов

За 31-та Киномания имаше всевъзможни коментари. Не споделям мнението, че е най-слабата от последните десет години. Запомнящите се заглавия не бяха малко. Първоначално разширената Програма служеше и за каталог. Самият каталог излезе чак на втората седмица и беше двойно по-евтин. Бяха показани 58 филма от 16 страни: 11 филма от Англия, по 10 от САЩ и Франция, 7 от България, 4 от Италия, 3 от Германия, по 2 от Белгия, Швеция и Русия и по 1 от Аржентина, Китай, Австрия, Норвегия, Япония, Холандия и Канада. Наред с игралните, киноманите през годините се наслаждаваха на изключително качествени пълнометражни документални и анимационни филми. Така беше и тази година.

Златен ритон 

НАГРАДЕНИТЕ ФИЛМИ
Гено Петров

Сухите факти за тазгодишния фестивал „Златният ритон“ са следните: в пловдивското кино „Лъки – Дом на Киното” и в клуба „Петното на Роршах” бяха прожектирани четиридесет и четири документални филма - двадесет и шест от тях в конкурсната програма, осемнадесет – в информационната и дванадесет анимационни. Общо тридесет и пет часа ново българско документално и анимационно кино.

Златен ритон 

В ТЪРСЕНЕ НА НОВА ЦЕННОСТНА СИСТЕМА

Олга Маркова

Онова, с което според мен ще се запомни ХХІІ-ят фестивал на българското документално и анимационно кино в Пловдив, е отговорното екранно продължение на очертаващата се през последните години твърде съществена тенденция в развитието на нашата филмова документалистика, която се изяви в редица успешни произведения. Става дума за аналитично преосмисляне - със специфичните за седмото изкуство художествени средства, на националната ни история, независимо от разминаващите се мнения на критиците за една или друга творба.

Както на предишните няколко форума, така и на този не сме изненадани от ярки естетически открития. Но едва ли е необходимо непрестанно да сравняваме днешното документално кино с върховите постижения на 70-те и 80-те години. 

Златен ритон 

ТЕЖКАТА СЯНКА НА ТОТАЛИТАРНО МИНАЛО

Боряна Матеева

Разбира се, това е субективен прочит на „Златният ритон” 2015. Годар има един филм „Две или три неща, които знам за нея”. Ако го перифразираме, генералните неща, които ще останат в съзнанието ми от ХХІІ-то издание на „Ритона” като теми, са надделяването на ретроспективния поглед към миналото за сметка на настоящето, а като форма – липсата на експерименти (с две или три изключения) и оттам – доминиращото положение на анимацията.

 Златен ритон 

МРАЧНА, НО ОСОБЕНО ВАЖНА ТЕНДЕНЦИЯ

Росен Спасов

Фестивалът ,,Златен ритон‘‘ беше естествен календарен завършек на празненствата по случай вековния юбилей на българското игрално кино, колкото и спорове да има около неговата годишнина. Документалното ни кино от последната година твърде малко бе фокусирало погледа си върху юбилея. Филмите за кино се ограничиха до монтажно-колажния ,,Усмивките на българските комедии‘‘ (режисьори Иван Георгиев – Гец и Радослав Илиев, Награда на Асоциацията на хабилитираните преподаватели по екранни изкуства „Академика 21“) и спорния портрет на първопроходника на българското игрално кино ,,Васил Гендов – мит и реалност‘‘ (режисьор Илия Костов), който предизвика повече полемика около озвучаването си, отколкото около фактологията и филмовите си качества. Към Гендов и неговата епоха може да има толкова гледни точки, колкото автори дръзнат да се заемат с темата. Така че добър или лош, филмът е направен и показва авторовата гледна точка към една крайно противоречива, но наистина обсебена от киното личност.

Златен ритон 

АНИМАЦИЯТА – МЕЖДУ ПОЕЗИЯТА, НЕОАВАНГАРДА И … ДОКУМЕНТАЛИЗМА
Надежда Маринчевска

Когато глухарчетата плачат, когато вятърът издухва надеждите, когато дъждът безутешно наводнява стаята, когато старият велосипед уморено проскърцва – това може да бъде любов…Филмът на Ася Кованова и Андрей Кулев по сценарий на Христо Ганев „Любов с превалявания“ е нежна и поетична история за чувствата и привързаността, за верността и житейските обрати. Прозирната рисунка с размит туш в стила на прекрасните илюстрации към книгата „Дао Дъ Дзин, или Книга за Пътя и Добродетелта“, които Андрей Кулев създаде наскоро, допринася много за създаването на минорната атмосфера и наситеност на емоцията. Филмът е трептящо-чувствен и същевременно деликатен; раним, но и непоколебим в борбата за любимия. И съвсем неслучайно творбата получи „Златен ритон“ на 22 фестивал на българското документално и анимационно кино в Пловдив. Сюжетът е фокусиран върху изменчивите взаимоотношения на любов-отблъскване между двама души в края на житейския път.

 New Wave 2016

ТРЕТАТА „НОВА ВЪЛНА”
Василена Василева

Във филмотечно кино „Одеон“ се проведе третото издание на Международния студентски филмов фестивал „Нова вълна“, организиран от департамент „Кино, реклама и шоубизнес“ на Нов български университет. По време на всички прожекции залата беше пълна и се усещаше атмосфера на колективен дух. Филмите в програмата бяха изключително разнообразни и лишени от излишна претенциозност. Прави впечатление, че повечето от младите режисьори залагат на оригинални идеи, интересен подход или тематика от обществена значимост. Някои филми бяха комични, други наивни, трети драматични, но всички те отразяват творческите търсения, тревогите и надеждите на млади хора от различни страни.

ЗВУКОВИТЕ КЛИШЕТА В АМЕРИКАНСКОТО КИНО

Ангел Радев

След окончателното навлизане на звука в киното той сякаш престава да бъде важен въпрос за кинотеорията и става предмет на изследване предимно от специалистите, занимаващи се с него професионално. Тяхна става задачата не само да разгадаят неговата специфика, но и да съхранят неговата история. Постепенно се създават нови професии - звуков дизайнер, звуков монтажист и специалист по звукови ефекти, които откриват как един единствен звук може да промени ефекта на дадена сцена. Голяма част от тези специалисти са останали неизвeстни, но тяхната работа е допринесла за развитието на филмовото изкуство. 

100 ГОДИНИ ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ
СЪДБАТА НА „БЪЛГАРАН Е ГАЛАНТ”
Петър Кърджилов

Екранната орисия

Най-ранните публични прожекции на първия български игрален филм „Българан е галант” биват осъществени върху екрана на софийското кино „Модерен театър” (продуцент на творбата) по всяка вероятност на 12, 13 и 14 януари 1915 (понеделник, вторник и сряда). За това свидетелстват 15 рекламни съобщения (поне толкова на брой са известни днес), появили се от 10 до 15 януари в шест столични всекидневника: „Дневник” , „Заря” , „Камбана” , „Мир” , „Пряпорец” и „Утро” . В края на същата седмица – събота и неделя (17 и 18 януари) „първата българска кино-комедия” е показана в Русе – кино „Аполо” . През септември 1915 „Българан е галант” отново се „играе” в столицата – „Модерен театър” , а след около година – през август 1916 – гастролира в Одрин, където софийското кино (а и акционерно дружество) има свой едноименен клон . На 1.VI.1917 филмът бива включен в програмата на благотворителна „гала кино-забава”, организирана от управата на „Модерен театър” в „полза на фонда „Войнишки семейства” – Първата световна война е в разгара си. Обявлението за добродетелната инициатива, отпечатано в „Пряпорец”, „Балканска поща” и „Камбана”, се оказва последното, свързано с прожекции на „Българан е галант”. След датата 1 юли 1917 няма сведения филмът да е показван в България! Той се изгубва по друмищата на неумолимото време, сякаш изчезва – вдън земя...

 MAIKA MI CALLING

Сценарист и режисьор Деян Барарев

ЕКСТ.ТРАФОПОСТ / КЪСЕН СЛЕДОБЕД - НИСКО СЛЪНЦЕ

На екрана се изписва: „11  Ноември  2010"

Мазилка на бетонен трафопост, на която е  изписано: „Чък  Норис не гласува"; „Смъртта написа това"; „I was  here  and  then I wasn't"; „Синът  на  майка ти е турчин"; „Педерасти навсякъде"; „Педали, а... като станем повече,  ще видим кой е обратен".

„Проблемът с хората е, че ти липсват когато си отидат. Не ти липсват когато  седят до теб, дишащи, готвейки се  да  излязат да танцуват".

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 6 /  2015

 ви предлага целия текст на тези статии

ЕДИН ГРАД ВЪВ ФОКУСА НА КИНОТО

СОФИЙСКИТЕ ГРАДСКИ МЕТАМОРФОЗИ  

Кристиян Христов
 

Преобразяването е сякаш изначално присъщ за всеки модерен град процес на постоянна промяна, сякаш единствената му характеристика спрямо всички други, оказващи се мимолетни в опита си да дефинират градското веднъж и завинаги. Промяната обаче никога не протича едноизмерно, а е нещо извънредно комплексно, което по парадоксален начин остава незабележимо за всекидневния обитател на градската среда.

Ето защо деветте заглавия в рамките на проекта „София през погледа на 100- годишното ни кино” представляват истинско предизвикателство  за всеки, който би се опитал да ги осмисли цялостно, както поради тяхното жанрово разнообразие, така и благодарение на различните изразни средства и контексти, които поставя (и в които е поставено) всяко от заглавията. Въпреки че съм далеч от мисълта, че бих могъл да предложа собствена кохерентна интерпретация на тези толкова различни едно от друго филмови заглавия, заснети в продължителния период между 1960-2014 г., оставам изкушен да проследя някои ключови елементи от множеството трансформации на град София, пръснати като мозайка из показаните филми. Правя това, изхождайки от убеждението, че прожектираните на екрана образи не изразяват само външните преобразувания във физическата „тъкан“ на града – булеварди, сгради, алеи, паркове (и всички други фини и сложни технологични елементи от градската инфраструктура, които често не забелязваме), а също и по-мащабните обществени промени, преживени от столичани през последния век, доловими в някои от лентите благодарение на подходящия кинематографичен изказ…