СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 6 / 2015

Потребителски рейтинг: 0 / 5

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 6 /  2015

 ви предлага целия текст на тези статии


kor 6 2015 ЕДИН ГРАД ВЪВ ФОКУСА НА КИНОТО

СОФИЙСКИТЕ ГРАДСКИ МЕТАМОРФОЗИ  

Кристиян Христов
 

Преобразяването е сякаш изначално присъщ за всеки модерен град процес на постоянна промяна, сякаш единствената му характеристика спрямо всички други, оказващи се мимолетни в опита си да дефинират градското веднъж и завинаги. Промяната обаче никога не протича едноизмерно, а е нещо извънредно комплексно, което по парадоксален начин остава незабележимо за всекидневния обитател на градската среда.

Ето защо деветте заглавия в рамките на проекта „София през погледа на 100- годишното ни кино” представляват истинско предизвикателство  за всеки, който би се опитал да ги осмисли цялостно, както поради тяхното жанрово разнообразие, така и благодарение на различните изразни средства и контексти, които поставя (и в които е поставено) всяко от заглавията. Въпреки че съм далеч от мисълта, че бих могъл да предложа собствена кохерентна интерпретация на тези толкова различни едно от друго филмови заглавия, заснети в продължителния период между 1960-2014 г., оставам изкушен да проследя някои ключови елементи от множеството трансформации на град София, пръснати като мозайка из показаните филми. Правя това, изхождайки от убеждението, че прожектираните на екрана образи не изразяват само външните преобразувания във физическата „тъкан“ на града – булеварди, сгради, алеи, паркове (и всички други фини и сложни технологични елементи от градската инфраструктура, които често не забелязваме), а също и по-мащабните обществени промени, преживени от столичани през последния век, доловими в някои от лентите благодарение на подходящия кинематографичен изказ…


СОФИЯ – КАК СЕ СТРОИ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯТ ГРАД НА КРАСОТАТА?

Невена Германова

Как се строи социалистическият град?

Давам бърз отговор:

„Градът се строи с циментова кръв, която се влива във вените му... Майсторите се носят като ангели във въздуха. Ръцете им сякаш милват уморените фасади, за да им вдъхнат нов живот”.

Отговорът обаче не е мой, това са реплики на гласа зад кадър от два документални филма за София – „Един ден София” от 1946 година на режисьора Захарий Жандов и „Разкрасяване на градската среда” на режисьора Юлий Стоянов от 1989. Позволих си този колаж, защото ми се струва, че е много добра илюстрация за социалистическото говорене за града, което от 40-те до края на 80-те години на миналия век запазва бодрия тон на социалистическия разкaзвач. Въпреки че контекстът, в който е представен градът в двата филма, е изключително различен, риториката сякаш е много обща. И това изобщо не е случайно, именно поетичното говорене и постоянно естетизиране на баналното се оказват основни черти от идеологизираното на града като социалистически не само в документалните филми, а и във вестници, списания, пътеводители. София непрекъснато се представя като град на красотата, като „жив социалистически организъм, от чието сърце по големи и малки артерии всестранният живот на Народната  република се носи, пръска и всява бодрост и вяра в светлото комунистическо бъдеще” - както се описва в един географски очерк от 50-те. Вглеждането в града се конструира като приказно утопичен разказ, в който всекидневните образи на заобикалящата ни среда сякаш придобиват магически значения…


СОФИЯ – LA FEMME FATALE, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ

Венцислава Миладинова

„София през погледа на 100-годишното ни кино“ е инициатива, която няма как да не се съгласите, даде широко поле за размисъл. Ако сега например ви попитам „коя е най-значимата тема, повдигната в рамките на прожекциите в Дома на киното?“, най-вероятно и тук ще сте съгласни с мен: трудно е да се отговори на този въпрос. Защото всяка от трите прожекции имаше своя атмосфера, свои усещания и разкри различни актуални за столицата теми. А освен всичко останало в пълната кинозала на Дома на киното бе изключително приятно.

След  което прожекциите свършиха. Това обаче, противно на очакванията, е един вид начало. Начало на един много интересен анализ, който може да направим заедно. И така: коя е най-значимата тема, повдигната в рамките на прожекциите, и съответно кое е най-характерното в и за София? Дали хората, които правят София такава, каквато е? Дали личностите, които са градили основите й и са я строили и рушили през годините? Нейните проблеми? Нейната магия? Вероятно изпускам нещо... Разбира се, реакциите на публиката по време на прожекциите също могат да бъдат разглеждани като един вид показател за усещането ни като граждани на този град.

От друга страна може би трудността на тези въпроси е обяснима. Все пак София е съвкупност от традиции. При това тази сложна плетеница намира своето естествено продължение в характеристиката на обитателите на самия град. Вследствие на емоцията, която цялата инициатива събуди у мен, започвам да мисля, че София - това са нейните жители! (казано в стила на громките лозунги от социализма, залегнали в основата на ироничния филм на Юлий Стоянов „Разкрасяване на градската среда“ /1989/). В този смисъл няма как да не се съглася с един от гласовете зад кадър от филма „Кой е този град?“ (режисьор Мария Аверина, 2012): „София има един неповторим колорит, който е вътре в хората“. И като че ли наистина именно хората правят града ни такъв, какъвто е…


НОВИ КНИГИ

ВЕРА НАЙДЕНОВА ЗА ФЕСТИВАЛА В КАН

Божидар Манов

Книгата „Фестивалът Кан” на професор Вера Найденова не изненадва никого. Защото авторката повече от 20 години е редовен наблюдател и анализатор на най-важния кинофестивал в света! Зад гърба й са двадесет и три фестивални издания от 1993 досега, без нито един пропуск. А това означава стотици гледани филми от „каймака” на годишната кинопродукция, десетки публикации, присъствия на пресконференции, лични срещи с най-изтъкнати представители на световното кино, разговори с тях, участия в дискусии и други подобни професионални дейности. И така всяка година през май на Лазурния бряг, а след това в родината, където фестивалното ехо отзвучава във вестници и списания, в радио - и телевизионни предавания, в часовете със студентите. Затова е напълно естествено Вера Найденова да обобщи огромния си фестивален опит, натрупаните богати впечатления, анализите на конкретни заглавия и по-общи наблюдения, да проследи цялостния кинопроцес, осветен от екрана в Кан. И закономерно дойде време редовно публикуваните през годините оперативни критически текстове в различни издания (най-вече във вестниците „Сега”, „Култура” и списание „Кино”), да бъдат събрани и поднесени именно като преосмислен и обобщен критически възглед, който не само описва и систематизира филмовия феномен Кан, но го разглежда като част от един цялостен културен дискурс. Защото фестивалът само географски е ситуиран на Лазурния бряг, а иначе е вграден в по-общата идейна и художествена парабола на световното кино, което пък от своя страна акумулира много и разнообразни съпътстващи характеристика на социума и времето...


КИНОСЪБИТИЯ

ЛЮБОВТА Е ЛУДОСТ 2015

ВЪЗНАГРАДЕНА И БЛАГОДАРНА ПУБЛИКА

Людмила Дякова

Напълно закономерно бе, че двадесет и третото издание на филмовия фестивал „Любовта е лудост“, независимо, че е международен, премина под знака на „100 години българско кино“. Специален акцент за Юбилея  бе концертът с българска филмова музика, в който взеха участие Маргарита Хранова, Орлин Горанов, Дони и Нети, Мариана Попова, Иван Лечев и др. Публиката въодушевено и възторжено аплодираше хитовете от любими филми, а култовата песен на Борис Карадимчев „Оставаме“ от филма „Оркестър без име“ на Людмил Кирков взриви аудиторията и припевът многократно огласяше залата - публика и изпълнители не искаха да се разделят. На голям зрителски интерес се радваше и панорамата от филми, посветена на юбилея:  „Господин за един ден“, „Два диоптъра далекогледство“, „Двойникът“, „Йо-хо-хо“, „Дами канят“, „Рицар без броня“, „С деца на море“, „От нищо нещо“, Самодивско хоро“, „Адио Рио“, „Гола съвест“. Така по-младите зрители усетиха пулса на българското кино през годините, а по-възрастните изживяха отново емоциите, предизвикани от тези филми. Ежедневно от фотоизложбата, организирана във фоайето на залата: „19 секунди с Татяна Лолова“, с дяволито намигване от всеки фотос ни посрещаше голямата актриса, а в книжарница „Сиела“ във фестивалния комплекс, кинокритикът Атанас Свиленов представи новите книги на Александър Грозев, на Георги Смиленов и Георги Мишев, и на Вера Найденова. Професор Вера Найденова бе удостоена с Наградата за цялостен принос в развитието на българското кино, което се случва за първи път в историята на фестивала - кинокритик да бъде оценен за тази награда. Това безспорно е признание за приноса на кинокритиката ни в развитието на стогодишното българско кино. Кръглата маса, организирана ежегодно от списание „Кино“ и екипа на фестивала, също бе посветена на българското кино и неговата стогодишнина и някои от експозетата могат да се прочетат в този брой. По повод на юбилея в официалната филмова програма бяха включени и четири български филма…


КРЪГЛА МАСА

БЪЛГАРСКОТО ROAD MOVIE

Геновева Димитрова

Въпреки че газта често се натиска, не може да се твърди, че road movie (или филм по пътя) заема важно място в по-голямата част от изминалия век на българското игрално кино. Но избрах тъкмо него в тази юбилейна кръгла маса по две причини: 1. Колкото и парадоксално да е, първото наше road movie „Бъди щастлива, Ани“ (1961) на Владимир Янчев е създадено 8 години преди еталонния филм на Денис Хопър „Волният ездач“ (1969). С уточнение – ако по времето на Ричард Никсън, когато излиза, той се смята за „най-пародийно-антимериканското произведение в историята на киното на САЩ“, нашето road movie се опитва с наивна виталност да надхитри идеологическата скованост, характерна за епохата. Там сияйната шофьорка Ани на Невена Коканова обикаля по задължение България със съветски пилот (Василий Меркуриев), а пътуването им с шкода кабрио е свързано с любов и ревност от страна на любимия й (Коста Цонев). Втората и по-важна причина да избера road movie е отчетливото присъствие на жанра в поне дузина филми от първото десетилетие на ХХІ век, повечето от които са дебюти. И именно през неговия демократизъм се изваждат съществени елементи от спецификата на българския преход и промяната на манталитетните нагласи.

Роденият в САЩ жанр road movie е синоним на американската контракултура и двигател на филмовия нонконформизъм в глобален мащаб. Генезиса му бихме могли да търсим в националния му „батко” уестърна. Третиран по-скоро като атмосферна „опаковка” (на драма, трилър, комедия, мюзикъл), отколкото като суверенен жанр, в стотици филми от разни националности, road movie артикулира културната психоза, че именно поемането нанякъде е обещание за ново начало. Пределно лаконична е дефиницията му, предложена от Сам Норт: „Придвижване с превозно средство на индивид или група хора, храбри или отчаяни, по пътя им към бягството от света, който обитават, към друг житейски вектор”…


НОВИ ТЕМИ ВЪРХУ БЪЛГАРСКОТО КИНО

Вера Найденова

Именно „върху”, а не „в”, тъй като темите обективно съществуват, но тук се пледира за това те да бъдат формулирани и осъзнати като ядра с изследователска насоченост. Давам си сметка, че с посочването им не откривам непознати хоризонти, но същевременно допускам, че някой от колегите ще се възползва от тях и от предложените кратки характеристики. Би било добре да осъществим и един общ сборник с разработките им.

С уговорката, че предлаганите тук теми са само част от възможните, които аз самата бих могла да открия, ще започна с

Любовните отношения в българските филми.

И тук, както навсякъде в драматургичните изкуства, те са не просто пружина на действието, а важен, понякога всеобемащ съдържателен пласт. Следователно тези отношения могат да послужат като индекс за проследяване както на еволюцията в социума, чийто живот отразяват, така и на професионалната еволюция в киноизкуството. За своеобразни жалони в това отношение могат да послужат популярните „любовни двойки” – Невена Коканова и Йордан Матев („Тютюн”), Невена Коканова и Раде Маркович („Крадецът на праскови”), Невена Коканова и Иван Андонов („Отклонение”), Доротея Тончева и Апостол Карамитев („Бялата стая”), Янина Кашева и Иван Иванов („Всичко е любов”), Ваня Цветкова и Иван Иванов („Бумеранг”) и др.

Всеизвестно е, че изкуството като цяло, в частност киното, през последните десетилетия се освободи от предишните си задръжки в интерпретиране на интимните отношения, засили интереса си към „телесността”. На екрана все повече се изобразяват сексуални контакти. Известна свобода в това отношение прояви и българското кино (във филми като „Моето мъничко нищо”, режисьор Дочо Боджаков; „Изпепеляване”, режисьор Станимир Трифонов; „Мила от Марс”, режисьор Зорница София; „Аз съм ти”, режисьор Петър Попзлатев и др.). Но примерите са повече по посока на т.нар. хардсекс, а еротиката, считана за поезията на секса, все още твърде малко ни се отдава.

Темата е важна, тъй като се знае, че любовните отношения в изкуството са проекция на манталитета, на психо-физическите особености на персонажите, а с това и на техните етно-психологически и национални особености. Разбира се, и на  умението, с което кинематографистите ги експонират.

Кинематографизмът в българските филми.

Като преподавател често ми се случва да гледам някои от по-старите ни филми. И си давам сметка колко малко е писано за собствено кинематографичните особености на тези филми, за кинематографизма им, който, в произведения като „Ребро Адамово” на Антон Маринович, в „Земя” на Захари Жандов, да не говорим за по-късните режисьори – Рангел Вълчанов, Въло Радев, Людмил Стайков, Георги Дюлгеров и т.н., стига до изящество. А и носи някакви много тънки и трудни за откриване, но несъмнено съществуващи национални особености в киноизразяването.

Кинематографизмът, както е казал един от класиците на седмото изкуство, е онова нещо във филма, което не подлежи на разказване…


НЕЮБИЛЕЙНИ БЕЛЕЖКИ ОТ НЯКОГА И СЕГА

Божидар Манов

Първото столетие на киното ни отминава. Настъпва второто. В разкрача между двете погледът назад ни е нужен. И много повече – вярна ориентация днес. Нали затова са юбилеите – да прочетем добронамерено миналото и да търсим пътя си сега. 

І. 100 години и още малко

Някак лесно се отказахме от поне 5-6 години собствена културна история на родното ни кино, проходило поне през 1910 със скромни документални филмчета, снимани от прожекциониста на тогавашното кино „Модерен театър” и прожектирани от него преди „главния филм”. Знаем поне за едно от тези филмчета, назовано „Беловърха Витоша”. По-късно, през 1912-13 година Александър Жеков прави забележителния документален филм „Балканската война”, който без никакво снизхождение и умилителни бонификации можем да считаме за първия истински голям и важен филм в историята на нашето кино, от чиито документални кадри и до днес европейски продукции ползват  архивни цитати за епохата. Този филм е много по-стойностен и ценен от евтината бонвиванска закачка на г-н Васил Гендов „Българан е галант”. Но така е в киното: медийният ефект много често избутва от екрана други действителни стойности и кампанията „100 години българско кино” подлъга хиляди недостатъчно информирани хора за истинското начало на родното ни кино. Все едно да пропуснем братя Люмиер и да броим началото на световното кино от фантазиите на Жорж Мелиес и постановъчните драми на Пате.

Има още поне два забележителни примера, които несправедливо са забравени и подценени. През 1928 година режисьорът Велико Стоев прави великолепния документален филм „Сърцето на България” (или „Мини Перник”). Тогава мините са дадени на концесия на немска компания и поради това филмът се отличава с всички положителни качества на немското кино от онова време: прецизна техническа и технологична информация по темата, перфектно качество на негатива и позитива, много сериозен акцент върху техниката на безопасност при подземния труд и най-изненадващото: цялата последна част е фактически великолепен екологичен филм на тема „рекултивация на унищожени земи”! Защото при повърхностното изгребване на пластовете лигнитни въглища се унищожават десетки хектари ниви, които обаче на следващата година отново са плодородни житни поля след нарочна рекултивация и обработка. Категоричен съм, че това е първият български екологичен филм, а навярно и един от първите в европейското кино. Уви, нашите еколози днес са недостатъчно информирани и дори не подозират за този бисер, а би трябвало да ползват филма като изключително силен аргумент в акциите си. Но те малко се интересуват от селскостопанска екология, залагат повече на морски плажове и дюни, замърсени води и планински гори в ски-курорти.

Друг подобен документален филм е „Нашето море” (1929, режисьор Кирил Петров) – впечатляващ географски документ, който спокойно би могъл да се излъчи в рубриката „Атлас”, ако тогава е имало БНТ. Но пък днес морските общини от Каварна до Ахтопол могат да го ползват за разумни градоустройствени решения по агресивно застрояваното крайбрежие, като аргумент за опазване на Морската градина във Варна, в битката за Алея Първа, Златните пясъци, Слънчев бряг, Карадере, Иракли и така до Резово.   

Следва важна обща поука: недооцененото старо документално кино ни укорява, че покрай любимото глезено дете „игрално кино” несправедливо сме го забравили като „грозно пате” сред претенциозни лебеди. Нима някога някой се е съмнявал, че Андерсеновата приказка е просто четлива басня за човешки съдби и късогледство?

ІІ. Уроци за каръци.

Навярно мнозина помнят прекрасния филм на Георги Мишев и Людмил Кирков „Момчето си отива” (1972). Там се разказваше за гимназисти от малък провинциален град, които приключват гимназиалното си образование, в градчето идва музикална група от София и Ран си „отива” от безгрижното юношество, за да поеме пътя, в който сам ще носи отговорност за себе си.  Сега гледаме един нов, също така прекрасен филм за подобни момчета и момичета от малък провинциален град, и при тях идват музиканти от София, и те търсят пътя си, но филмът можеше да се казва и „Момчето няма къде да отиде”. За „Каръци” става дума, разбира се. Когато преди няколко години четох първата версия на сценария, а миналото лято и окончателния вариант, признавам, не си представях, че филмът ще е черно-бял. И той наистина не е. Защото е черно-сив! Така Емил Христов визуализира по великолепен начин художествената идея на Ивайло Христов. Дори и далтонистите ще забележат, че на екрана няма бяло поле, няма чиста светлина. Защото момчетата и момичетата от екрана няма къде да отидат, изправени пред сивата безнадеждност на своето бъдеще. Като че само склерозиралата баба знае къде отива и всяка сутрин, качена върху железопътната дрезина, поема нататък…


СВЕТОВЕН ФЕСТИВАЛ НА АНИМАЦИОННИЯ ФИЛМ ВАРНА 2015

ВЕДРОСТ, КРЕАТИВНОСТ...  И НЕ САМО

Людмила Дякова

Трябва да се каже, че 11-ото издание на Световния анимационен фестивал във Варна не само богато представи световната анимация, но достойно отбеляза и 100-годишнината на българското кино. Панорамата „Българската анимационна  школа – възход, падение и реанимация“ включваше пет програми, които обзорно представиха развитието на българската анимация през годините – от създаването на Отдел по анимация към Българска кинематография през 1948 година до наши дни. Зала „Европа“ на Фестивалния комплекс не можеше да побере многото желаещи да видят тези филми и това е доказателство, че българската анимация се радва на внимание и обич от страна на зрителите и е жалко – говорим го за кой ли път, че телевизиите не могат да намерят модел, за да я показват.

В рамките на фестивала бяха представени и три книги – а специалистите знаят, че книгите за анимация в България се броят на пръсти. Луксозното издание „Анимационният свят на Иван Веселинов“ – със съставител Светла Христова, представя големия художник и аниматор Иван Веселинов с богат илюстративен и текстови материал от и за него, и дава визуална представа за творческите пристрастия, търсения и уникален стил на бележития творец. Книгата на Цветомира Николова „Хипотезата за „странната долина и анимацията“ е мащабно изследване, показващо високата ерудиция и интелектуална мощ на авторката, но, за съжаление, бе представена по-смъртно. „Анимационните хибриди“ е третата книга на Надежда Маринчевска – единственият автор у нас, който постоянства с писането на книги за анимация.

Организираната в галерия „Графит“ изложба „Автори-художници“, аранжирана изключително професионално и с изискан вкус от Ася Кованова и Андрей Кулев, също кореспондираше с Юбилея и беше силно емоционално преживяване за всички присъстващи. В нея участваха около шейсет автори от всички генерации, включително техни деца и внуци.

Талантът на творците, разнообразието от почерци и стилове – искрящи от хумор, поразяващи с ирония и сатиричност, стъписващи с мрачна обреченост, но и вдъхновяващи с витален оптимизъм – ни върна в най-добрите години на българската анимация. Към чувството за общност, единение и креативност...

Иначе единадесетото издание на фестивала, въпреки финансовия недоимък, отново доказа световното си ниво и утвърден авторитет, което пролича както в селекцията на филмите за петте конкурсни програми, така и в програмите на филмовите училища от различни страни, а също и в панорамата „Най-доброто от света“. Анимационната  работилница за деца, въпреки че разполагаше с по-голямо пространство в галерия „Графит“, и тази година не можа да побере всички желаещи. Особеност на нашия фестивал в сравнение с останалите световни форуми е стилът и начинът на провеждане на пресконференциите. Те не са посещавани от много журналисти с трафаретните въпроси и отговори, а преминават като работни срещи на професионалисти – споделя се опит, разменят се идеи, обсъждат се особености на световния анимационен процес и това е изключително ползотворно. Атмосферата е неформална и вдъхновяваща…


 МЛАДИТЕ, МИТОЛОГИИТЕ, МАЙКИТЕ, МИСТИКАТА, МАЙСТОРСТВОТО

Надежда Маринчевска

От години вече следя отблизо и нашите, и международните фестивали на анимационния филм и убеждението ми, че младите не отстъпват на утвърдените световни майстори, а с хъс и напориста енергия им дишат във врата, се потвърди и на поредния фестивал във Варна.

Студентският конкурс определено представи стойностни произведения, като във времетраенето си те варираха между 1 и 12 минути. С малки изключения професионалният конкурс за късометражни филми също разполагаше историите си в подобен интервал от време. В случая обаче има съществена разлика и тя е във финансирането. Студентите осъществяват филмите си с минимален бюджет, често почти само със собствени средства; грантовете не са нито твърде многобройни, нито твърде щедри. Но резултатите, за радост, надминават вложените парични средства. Очевидно, че амбицията на младите да докажат способностите си, е този бърз локомотив, който тегли напред много от глобалните процеси в авторската анимация. Наградата за най-добър студентски филм тази година беше присъдена на „Митополис“ (Чехия, режисьор Александра Хетмерова) – филм с много интересна и иронична двупластовост. Древногръцката митология в него е като че ли нарисувана от петгодишно момиченце, провокирайки с цялата си привидна невинност знанието ни за форма и архетипна дълбочина. Момченце-Минотавърче, мишки-сиамски тризнаци, майка-Горгона с коса от змии (особено забавно е, когато тя ги свива на кокетен висок кок в подготовка за предстояща среща), кълбото на Ариадна, поставено на входните постелки в многоетажен градски блок, Сатир на гости (гол, със синя вратовръзка)… След митологическа разправа със Сатира в пародиен план (майката сваля розовите си очила и го вкаменява) следва абсурдно преобръщане на сюжета в битово-сантиментална плоскост. Момченцето загубва нишката за връщане към дома. След известни перипетии и грешки Овчар-Циклоп го води вкъщи, звънейки погрешно в апартаментите на Харибда, Аргус, русалки, еднорози, трите Мойри, Мидас… Следва хепи-енд. Детето събира Горгона (оказала се междувременно медицинска сестра) и Циклопа в сантиментално-сълзлив финал с ядене на сладолед и посещение на кино. Филмът на Александра Хетмерова обаче не е само поредната пародия върху гръцката митология. Той е и печално наблюдение на съвременното общество, което е заменило древните мъдри архетипи със сурогат за всеобщо ползване…


ДЕТСКАТА ПРОГРАМА –ДОБРИ ПОСЛАНИЯ И АРТИСТИЧНИ ВНУШЕНИЯ

Красимира Герчева

Джоан Грац, член на журито на ХI Световен фестивал на анимационния филм във Варна–2015, ни върна в спомените си към далечната 1981 година, когато прожекциите на фестивалните филми се провеждаха в Спортната зала на града, а публиката беше почти изцяло от деца. Препълненият салон удивляваше кинематографистите, но и ги хвърляше в смут, тъй като техните  филми не бяха адресирани към малките зрители. Фестивалите в Анеси, Загреб, Отава и Варна - под егидата на АСИФА, бяха извикани на живот, за да дадат тласък на авторската анимация като контрапункт на комерсиалната продукция, да станат средище за обмяна на опит и творчески дискусии и естествено да приобщят публиката  към новите идеи и търсения в анимационното  кино. Варна даваше възможност на много кинематографисти от социалистическите страни, за които пътуването до Франция, Канада и Югославия беше реален проблем, да бъдат в крак с времето си и да се съизмерват с най-големите постижения в анимацията. Постепенно Варненският фестивал започна да създава своя публика, а за децата бе обособена специална категория „детски филми“. Всъщност конкурсната програма „филми за деца“ винаги и навсякъде е присъствала, но рядко акцентът на специализираните анимационни фестивали е падал върху нея. В прицела винаги е била категорията „късометражни анимационни филми“ – областта на авторското новаторско кино, откъдето по принцип се излъчваха и главните награди. Тази година журито взе доста нестандартно решение, избирайки филм от категорията на пълнометражните филми. С Гран при бе отличен „Песента на морето” – Ирландия, режисьор Том Мур - изключително впечатляваща с артистизма и визуалното си изящество приказка за деца и възрастни…

Пълнометражните анимационни филми, предназначени за широко комерсиално разпространение, подобно на филмите за деца, не се ползват с особен авторитет сред специалистите. Разбира се, има изключения. Дори във Варна на първия фестивал Голямата награда бе присъдена на пълнометражния филм на Бруно Бозето „Алегро нон тропо“, който съвсем не беше за деца. Но изключенията са сякаш за да подкрепят правилото, че фаворит е късометражният анимационен филм.    

Означава ли това, че нещо се е променило в разбиранията на аниматорите за целите на техните творения, или пък самото кино дотолкова се е променило, че налага корективи в оценките за него? …


СРЕЩИ НА МЛАДОТО ЕВРОПЕЙСКО КИНО

КРАТКИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ ОСТАВЯЩИ СЛЕДИ

Деница Петрова

Вече се убеждаваме, че среднометражното кино заедно с късометражното се превръщат не само в едни от най-гледаните и предпочитаните от зрителите филми, но и ярки представители на авторското кино. Във виртуалното пространство вече отдавна не живеят „клишета“ като пълнометражен, среднометражен и късометражен филм.  Все повече филмови творци, както дебютанти, така и много по-утвърдени, създават филми в тези формати, а всеки притежател на телефон или таблет познава удоволствието да изгледа един подобен филм в метрото на път за работа.  

Цялата тази прелюдия идва да покаже, че именно заради нарастващата значимост на късометражното и среднометражното кино появата на едно сериозно начинание като фестивала „Срещи на младото европейско кино” е още по-важнa .

В рамките на второто издание на фестивала филмите бяха разпределени в три раздела: „Поява на ново френско кино“,  „Европейски срещи на среднометражния филм“ (Брив, Франция),  и  „Картбланш на Международния фестивал за късометражно кино Курташ - Вила до Конде” (Португалия). Допълнителните събития включваха уъркшопа „Кино, транс и крос-медия“ с участието на лекторите Алекс Пиърсън, Янив Волф и Георги Грошков, които коментираха новите предизвикателства пред киното в дигиталната ера. Организаторите на фестивала Ралица Асенова, Лена Руксел, Йоана Панкова, Елена Мошолова отново проведоха семинар по кинообразование, като този път паралелно с него се състоя и ателие „Първи опити в киното”, чиято цел бе да запознае ученици от две столични гимназии с „магията на европейското кино“. Сред гостите на фестивала тази година бяха Елза Шарбит, артистичен директор на „Европейски срещи на среднометражния филм“ (Брив, Франция), Натали Буржоа, ръководител на „Киното, 100 години младост“ (Френска Национална Филмотека), както и някои от режисьорите на филми от програмата…


Северно сияние 2015

ШВЕДСКИТЕ ФИЛМИ НА ФЕСТИВАЛА

Мирела Василева

В седмото поредно издание на фестивала „Северно сияние“ за скандинавско кино бяха включени петнадесет филма от Швеция, Норвегия, Дания, Финландия, Исландия и Естония.

Най-силно присъствие имаше шведската програма с „Его“, „Хотел“, „Срещата на випуска“ и „Без сълзи“. „Его“ (2013) разказва за повърхностен младеж, който ослепява и тази драматична промяна му помага по-късно да разбере по-добре света около себе си и истински важните неща в живота. В „Хотел“ (2013) героинята бяга от себе си, прекарвайки дните си в различни хотелски стаи заедно с групата си за справяне с житейски травми. Псевдодокументалният „Срещата на випуска“ (2013) представя една неслучила се среща между режисьорката Анна Одел и нейните съученици, които не са я поканили на събирането си двадесет години след завършването. Младежът от „Без сълзи“ (2013) се бори да преодолее крайната си чувствителност в желанието си да стане известен музикант.

Ако потърсим връзката между тези четири съвсем независими филма, то можем да я обобщим със заглавието на първия от тях – Его. Конфликтът на персонажите е със собствено име Его, с невъзможността да пораснат и да преодолеят изпитанията, които животът им е поставил…


ЗЛАТНА РОЗА 2015

РЕЧНИК НА ЗАГЛАВИЯТА ОТ КАТАЛОГА

Божидар Манов

11 а – ученически филм, ученическа режисура, ученически надежди. Зрелостен изпит за младата Михаела Комитова, но до режисьорската зрелост я чакат още много „изпити” пред взискателната „дипломна комисия” на зрителите и критиката.

Бартер – в изкуството няма равностоен бартер, винаги един филм е по-добър, друг – по-малко. В случая познайте кой: документалният „Омагьосан от морето” или игралният „Бартер” – и двата на варненеца Атанас Киряков.

Виктория - означава победа, но не винаги и не обезателно. А в изкуството - само понякога...

Докато Ая спеше - други „будни” режисьори и сръчни продуценти направиха доста скъпи и лоши филми, като похарчиха греши пари. Най-после нискобюджетната Ая се събуди и се видя, че добрият филм се случва в главата на режисьора, а не в бюджета на продуцента. Очаквам и следващите заглавия от нискобюджетната сесия да потвърдят тази безспорна истина.

Досието Петров - като проект беше „Досието Попов”. Както е известно, името не прави човека. Оказа се, че не прави и филма.

Жажда – добро заглавие на добър филм. Утолява жаждата за ярък, четлив и убедителен кинематографичен дебют. Очакваме от Светла Цоцоркова да засити и глада ни за добро кино.

Жената на моя живот – тя във всеки живот винаги е само една! Но талантливият Антоний Дончев не трябва да остава с един филм, а по-скоро да подготвя нискобюджетен проект и да снима без отлагане, че не е в първа младост и има да наваксва.

Имало едно време един уестърн – работата е, че не е само един, а са много. Да се надяваме обаче, че няма да правим късен римейк на всички.

Каръци – бяха каръци, докато преодолеят Националната художествена комисия (чак от трети опит). А сега са успешен български филм с респектиращи фестивални селекции и награди, които ни отсрамват по света и радват у дома. Дай Боже повече такива „каръци”!

С лице надолу – след толкова надежди около „Източни пиеси”, дойде провалът „Островът”, а сега Камен Калев е „с лице надолу”, независимо от пресилената награда за режисура. Все още вярваме, че у него има творчески живец за бъдещ успешен филм. Дано не ни опровергае още веднъж.

Семейни реликви – те затова са семейни, защото са предназначени за семейно ползване от родата и фамилията, но не и от публиката. При неволна печатна грешка заглавието става „Семейни реликти”. Случайност някаква.

Сняг – успешен „първи сняг” за режисьора Венцислав Василев. След няколко добри сценария очакваме и следващите му успешни режисьорски сезони. Под снега кълнят пролетниците, които винаги са метафора на обновлението и надеждата.

Събирач на трупове – млад режисьор (Димитър Димитров) може да дебютира и със събиране на трупове, ала по-добре е да продължи с живи сюжети за живи зрители. Т.е. да търси във филмите си exitus vitalis, а не exitus letalis.

Ecce homo – според Евангелие от Йоан това са думите на Пилат Понтийски, когато показва невинния Иисус Христос на тълпата пред Синедриона. С измислените думи Ecce direttore можем да посочим младия Димитър Кутманов на кинематографичната общност у нас като обещаващ млад режисьор, който в своя късометражен филм прилича на Бела Тар. Но дано по-бързо забрави това и намери себе си.

Синът – в сюжета на този добър късометражен филм Синът замества Бащата. Ала в режисьорската професия никой никого не може да замести, а трябва да търси и открие своя самостойна оригиналност. Това пожелавам на младия Христо Симеонов.

Солвейг – когато добра актриса направи добър режисьорски филм, това е знак за внимание! Яна Титова напусна (засега) театралната сцена, дано екранът я приласкае трайно. При Ибсен и Григ Солвейг е символ на вярната любов - въпреки дългата раздяла. Ала в днешното кино и театър подобни 40-годишни раздели не са препоръчителни, Яна. 


ФИЛМИ ОТ ЗИМАТА НА НАШЕТО НЕДОВОЛСТВО

Иво Драганов

Честно казано, от 2010 не е имало фестивал с толкова много силни филми като тазгодишното издание на „Златна роза”. Сред тях се откроиха две тенденции. В едната, доминиращата, имаше гняв към невероятно бързо ширеща се посредственост и организирала се престъпност и много отчетлива тревога за съдбата на децата на прехода, които бяха пренебрегнати от родителите си в името на оцеляването. А това е повече от едно поколение.

Втора тенденция очертаха филми, които показваха нравствената устойчивост на обикновения „голям малък човек”, която му дава сили да не изпада в отчаяние и резигнация, а да продължава да се бори с живота, да търси и открива светлите му страни и въпреки цялата горчилка да остане доверчив към другите. Тези филми укрепват крехката ни надежда и упование във вярата и духовността у хората.

Като цяло в селекцията имаше от всичко. За щастие нямаше безразличие към хората.

De profundus clamavi… (Извиках от бездната – църковен химн.)

В този регистър на отчаяние от сивото, смазващо сетивата ежедневие поставям няколко филма. Основната тема, която ги обединява, е цената, която децата плащат за този преход. Семейството просто го няма, независимо дали родителите са в България или гурбетчийстват по света. Обществото, държавата и нейните институции боледуват, учителите са разколебани и нямат авторитет.

Голямата награда „Златната роза” отиде при „Каръци” на Ивайло Христов. Главните герои са лутащи се тийнейджъри (Елена Телбис бе удостоена с Наградата за женска роля), изоставени на самоотглеждане от своите родители. Близките им са или неадекватни (бабата на героя на Ованес Торосян), или безпричинно груби и себични (майката на момичето). Малките се опитват да намерят ориентири в убийствено безличен и скучен град, в който събитие – празник за душите се оказва концертът на една неформална и маргинална поп-рок група. Желанието им да отидат на концерта е огромно, но финансовите възможности оскъдни. И те правят чудеса, за да се справят със ситуацията, но не за себе си, а за техен приятел. На финала режисьорът ги оставя на надлеза, под който по релсите върви поредното малко каръче, родено в тихия, обречен малък град. Удоволствие е да се наблюдава майсторската работа на Ивайло Христов с актьорите, спокойният тон, с който поднася тази тъжна история, без да отнема надеждата. Напомня и е съизмерим с най-добрите образци по темата като „Американски графити”, например.

„Докато Ая спеше” е забележителен филм. Цветодар Марков ясно, отчетливо, дори гневно поставя проблема с търговията в храма на изкуството…


ГОЛЯМОТО ОТВАРЯНЕ

Боряна Матеева

Новият импулс от „Златна роза” 2015 за мен дойде по линия на отварянето на българското кино и кинопроцес към света. Това става на много нива и в двете посоки, като копродукциите са най-видимата част – от тринадесетте конкурсни филма пет са копродукции. Но за тях много се говори, включително и на фестивала - и като за „европудинги”, и за мажоритарния елемент, и за неизбежността им като бъдеще на световното кино.

Отварянето, разбирано като основен елемент на сценарното мислене, на сюжета и фабулата, ми се струва обновяващата силна страна на тазгодишното издание на „Златна роза”. Не че преди е нямало примери – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” с режисьор  Стефан Командарев е достатъчен, но все пак единичен случай – мощна копродукция, тласък за сценария от писател с български корени – Илия Троянов (който е и съсценарист), действие в няколко държави, чужди звезди в главни роли.

 Нещо много важно е отварянето като макроструктура в културен смисъл. Изненадващ брой такива филми се появяват по едно и също време на един и същи фестивал и това може да се възприеме като същностна промяна в мисленето и нагласите на авторите. Художествената реализация не е равностойна, но основното, което ги обединява, е желанието за разширяване на мирогледа, за преодоляване на националните, регионални и кинематографични граници.  

Най-мащабно, да го наречем геополитическо отваряне показва дебютният филм на Антоний Дончев „Жената на моя живот”. Той е копродукция от пет държави – България/Ирак/Кюрдистан – регионално правителство/Македония и Румъния и действието се разгръща от Ирак през Ливан, Турция, България до Германия. Основната тема е представянето и съпоставянето на различните култури, но не като „сблъсък на цивилизации” и религии, а през интимно навлизане в традиции и бит, заплашени от грубите политическите реалности на региона. Според режисьора, това е „любовна история на криминално-политически фон. Малко наивна, малко като в приказка за възрастни…” Водещата нишка са емоциите на Изад и Виан, сгодени като деца, както повелява местната кюрдска традиция, и перипетиите пред тази любов, разкриващи сложни социални и съвсем нееднозначни политически ситуации. Първоначалната идея идва от кюрдския журналист от Ирак Али Талиб, който става и съсценарист. Актьорите са от десетина държави и народности и успешно и ефективно си взаимодействат. Ясно е, че междукултурното общуване, толерантността, проблемът за мястото и ролята на жената и отстояването на културната и национална идентичност са остро актуални в този момент на най-голямото „преселение на народите” след Втората световна война, но ценното е, че (подобно на „Съдилището”) филмът не е бил замислен „конюнктурно” - авторите са задвижили проекта си години преди вълната от мигранти да натисне портите на Европа...


МЛАДИТЕ СЕ ВТУРВАТ, ВЪПРЕКИ ВСИЧКО...

Олга Маркова

33-тото издание на Фестивала на българския игрален филм „Златна роза” ще се запомни, според мен, не само с юбилея за всички онези, които посветиха у нас живота си на седмото изкуство, но и с изобилието от нови имена и почерци, заслужаващи наистина добро бъдеще! В понятието „бъдеще” включвам и ефективна разпространителска стратегия. Не е нормално кинотворбите на младото поколение да имат само фестивален живот. Убедена съм, че те трябва да се показват на публиката в блокове в Дома на киното, в „Одеон”, а и по Интернет, например в сайта „Cinema bg”. Както дебютите, така и активното участие на младите творци в обсъжданията по време на пресконференциите с техни по-опитни колеги, безспорно обнадеждават. Неволно си спомняме миговете, в които по време на празници, с букети цветя, посрещаме и изпращаме на софийската аерогара наши възпитаници, реализиращи се в чужбина. Какво щедро изтичане на национален капитал! Проблемите с младите явно започват веднага след дипломирането им. Да вярваме все пак, че са разрешими. И да не забравяме, че българското кино е неделима част от нашата вековна култура, от духовното извисяване на нацията ни.

Каквито проблемите, такива и темите на екрана. Възможно ли е един наистина професионално подготвен и старателен преподавател, дори в елитна гимназия, да овладее недоверието, своенравието и разюздаността на днешен ученически колектив, възпитаван от примера на обкръжаваща го обществена среда? Пълнометражният игрален дебют „11-ти А” на сценариста Николай Колев и режисьорката Михаела Комитова  емоционално дава на екрана утвърдителен отговор, но при едно условие – учителят искрено да обича учениците и да намери подход към тях. Доказала своя интерес към проблема „Майки и дъщери” в едноименния документален филм, създаден в сърежисура със Светослав Драганов преди седем години, сега Майя Виткова продължава да го изследва в игралния си 155-минутен дебют „Виктория”. С него тя отправя към зрителите тревожния въпрос: могат ли да намерят мост за сближаване помежду си най-близки хора като неотстъпчивата Боряна и нейната дъщеря Виктория в подтискащата политическа криза на новото време. Венцислав Василев, съсценарист на удостоения със „Златна роза” за дебют през 2008-ма „План за отмъщение” и сценарист на успешния „Отрова за мишки” (2014),  на този фестивал се изяви с режисьорски дебют - „Сняг” (копродукция с Украйна), съвместно с талантливия, също млад оператор Димитър Костов. Филмът поставя в центъра на своето екранно изследване отношенията между братя и синове на фона на една сурова, безнравствена действителност. Умело поднесеният драматургичен разказ за избора, предателството и прошката е увенчан с адекватен финал. От любопитния сценарий на опитния Марин Дамянов, награден на този фестивал със „Златна роза”, начеващият режисьор Димитър Димитров успява да изгради с възможностите на пълнометражното кино цялостен интригуващ филм с недвусмисленото заглавие „Събирач на трупове”.

Моите пристрастия в тази конкурсна програма, съставена от тринадесет пълнометражни игрални произведения, сред които осем дебюта, са за  „Докато Ая спеше”, втори филм на Цветодар Марков след успешния дебют  „Лов на дребни хищници” (2010) - с няколко престижни награди. Сега отново младият творец  доказва авторското си умение на разказвач със своя собствена, при това категорична позиция, която завладява както широката публика, така и взискателните професионалисти…


МАЛКИ ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ ОТ МОЯ ЖИВОТ С ЛИЦЕ НАПРЕД

Пламен Михайлов

В конкурсната късометражна програма на тазгодишното издание на фестивала „Златна Роза” участваха 17 филма, но винаги се получава така, че този тип кино остава в сянката на пълнометражното. Късият филм е „карък” в това отношение и гледа малко или много „с лице надолу”. Но тази форма е също толкова интересна, защото има своите специфични структурни изисквания, които се различават от тези на пълнометражния филм. И също се изискват характер и вкус, така че резултатът да е добър.

Все пак мисля, че трябва да се отърсим от нагласата да сме доволни от всичко, защото „си е наше” и е българско. Добре е да останем обективни и критични, защото това е в интерес на всички занимаващи се с този тип изкуство, а и на зрителите. Трябва ясно да се покаже, че има критерии и не може просто да направиш филм, да ти лепнат званието „режисьор” или „сценарист” и да вървиш гордо. Всички харесваме големите автори в киното и се стремим да се учим от тях. В този смисъл подминаването на грешките около естетиката и съдържанието на филмите е вредно и нездравословно и ще доведе до безкрайни „кръгли маси”, на които всеки път ще се тъпче на едно и също място.  

От тези 17 заглавия само 4 или 5 са наистина добри. В останалите има куп слабости, дебнещи отвсякъде. Личи си, че не е помислено докрай, не е вложено достатъчно старание.

Филм като „Окото на Брахма”, например,  провокира у мен думата „просташки”, като започнем дори с грозната типография, която е и оцветена. По замисъл филмът се стреми към жанрова заигравка, но в действителност се е получило нещо безформено и безвкусно. Нека споменем и прекаленото използване на дрон. Този толкова модерен начин за снимане тук се преекспонира. Идеята е, когато разполагаш с дрон, да го използваш там, където ти трябва, а не да го използваш максимално, защото разполагаш с него.

Има филми, преследвани от идейна недостатъчност и посредственост като драматургично разтегления „Sms до мама” на Калоян Петарков или свръхнаивния „Магазин „Обичам те” на Пламен Николов. Едно от най-важните правила на късометражното кино е, че то изисква цялостно, стегнато, но и изчерпателно разказване. В рамките на минути трябва да съумеш да изразиш всичко важно за историята. И ако това се обърка, ще се получи неграмотен продукт като „Празни приказки” - режисьор Ясен Генадиев, където разказът е претрупан от обстоятелства и герои. Звукът е кънтящ и затлачен. Имаш чувството, че искат да те изгонят от кинозалата. Изглежда сякаш казват „сега ще покажем нещо набързо”. В „Стопанинът на къщата”, режисьор Галина Георгиева, пък са допуснати елементарни операторски грешки, а темата е онова зациклило елементарно мислене - клише, което слушаме докато се возим в градския транспорт – „скапана ни е държавата, младите напуснаха”. Козът на този филм е, че звучи актуално.  Или друг – „Auf Wiedersehen” (режисьори Йордан Петков, Еди Шварц), който също не мога да разбера какво точно цели да разкаже, освен вицът „колко е луд този Слънчев Бряг”.

Но за да не е всичко толкова черногледо, ще изтъкна зрелостта на филмите, които наистина заслужават внимание и изпъкват контрастно на фона на другите. Например „Зевс” - режисьор Павел Веснаков. Мрачна безизходица, отсъствие на всякаква надежда. Филм, в който можеш да се довериш на цялото действие. Разказвателен и увличащ. Силни и достоверни локации. Може би добрият късометражен филм е този, в който забравяш, че е късометражен. Това важи и за наградените от журито със Златна роза „Синът”, режисьор Христо Симеонов, и „Ecce Homo”, режисьор Димитър Кутманов, както и за дебютния в игралното кино филм на Борислав Колев „Коледа”. Не чакаш края. Той сам идва. В тези филми я няма натрапливата очевидност на сюжета. Не прозира…


ЖАЖДА И ХЛАД

Катерина Ламбринова

Два важни дебюта през 2015 година правят състудентите от класа на професор Георги Дюлегеров в НАТФИЗ Светла Цоцоркова с „Жажда” (Златна роза за дебютен филм) и Венцислав Василев със „Сняг”. И в двата филма авторите дълбаят в семейните отношения, пускат дълбоко сонда в отсъстващите духовни и нравствени стойности, като оголват най-вече болезната липса на любов. И двамата кодират метафората за тази недостатъчност дори в заглавията на филмите си, а в хода на действието изкуплението идва с висока трагедийност, която разполагат върху активен природен фон (сняг/огън). В „Сняг” темата за предателството и изкуплението е разработена сурово и натуралистично, а природата е в унисон с жестоките отношения между персонажите. Докато в „Жажда” пресъхналата земя има важна драматургична роля за изграждането на конфликта.

Във фактурата на разказите си и двамата автори полагат лични истории и спомени от детството, преработени в монолитни художествени структури. За Венцислав Василев разказването в жанр е начин за оттласкване на историята от конкретното и интимното: „Исках да направя филм за баща ми, без да разказвам лично преживени неща. Филмът има криминален сюжет, но мисля, че в основата на разказа стоят взаимоотношенията между баща и син. А те са ми по-важни”. Във филма на Светла Цоцоркова спомените са замесени в сюжетната тъкан: „Израснала съм в странжданско село. Всеки ден баба ми пътуваше до Приморско, където переше чаршафи в тогавашния Международен младежки център. Като дете прекравах много време сред стотиците развяти чаршафи. Разбира се, в сценария мекотата на детските спомени е изострена от дистанцията на времето.”

Намерени са и запомнящи се кинематографични образи - разветите чаршафи на хълма и замръзналото езеро с дървото... И в двата дебюта прозират дълбока кинематографична култура и умение за опитомяване на средствата – било то жанрови или стилови.  Ако „Сняг” извежда силното внушение за разпад на ценностите и човешката оскотялост върху жанрова конструкция, то в стопроцентовия артхаус на Цоцоркова драматургията е равна, но плътна, конфликтите се експонират бавно, а взаимоотношенията на персонажите градират върху дребни, почти незабележими натрупвания. Сценарият на „Жажда” е писан от Венцислав Василев и Светла Цоцоркова под работното заглавие „Тетрадката”, а на по-късен етап към сценарния екип се присъединиява и професор Светослав Овчаров. Режисьорката вглъбено и прецизно работи с актьорите (Александър Бенев, Моника Найденова, Светлана Янчева, Ивайло Христов и Васил Михайлов).  Намерен е и визуален израз на сушата и жаждата, която изгаря душите на героите (Награда за операторско майсторство на Веселин Христов).

Венцислав Василев (съвместно с оператора Димитър Костов) също съумява да изгради ярка визуално-смислова среда, извеждайки ожесточените семейни отношения на суровия фон на пернишките прокайнини и индустриални зони, където всичко е потънало в кал. Накрая снегът измива и калта, и мъстта. И идва опрощението. А Цоцоркова потушава жаждата за любов на своите персонажи в смъртоносен пожар, а след това от небето се изсипва и библейски дъжд. Все ярки символи...


ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА ФЕСТИВАЛА

Деян Статулов

Навсякъде по света на фестивалите съществуват паралелно няколко реалности, които  понякога се случва да се пресекат, но това не е задължително. От едната страна са филмите, участващи или не в конкурсната програма, а от другата -  животът извън киносалона по време на антрактите, във фоайетата, барчетата, кръчмите или хотела. В това отношение 33-тото издание на „Златна роза” не се различаваше много от предходните с изключение на един факт – липсата на зрители, зажаднели да попият не само новите филми от програмата, но и да се докоснат до своите любими и не толкова актьори, режисьори, оператори, сценаристи. Нямаше я публиката. „Нейно величество” отсъстваше, и то в годината, в която се отбелязват 100 години от раждането на българското кино. Варненци и гости на морската столица подминаваха фестивалния комплекс, сякаш там нищо не се случваше. През повечето фестивални дни залата беше празна, а филмите бяха почетени най-вече от професионалната общност, но не и от обикновения зрител.   

Тази година конкурсната програма от пълнометражни филми беше изключително силна. Всяка от творбите се отличаваше със своята индивидуалност и по-важното, със стил – от „Каръци” на Ивайло Христов, „Жажда” на Светла Цоцоркова  и „Семейни реликви” на Иван Черкелов до „Сняг” на Венцислав Василев и „Докато Ая спеше” на Цветодар Марков. Добрата новина е, че в програмата имаше силни дебюти, а лошата е, че повечето от тях са създадени от творци на възраст от тридесет и пет – четиридесет години и нагоре. Ако изобщо може да се мисли в посока тенденция, то тя е свързана с все по-застаряващите дебюти, което е парадоксално и абсурдно. Този факт е показателен за сериозни финансови и производствени проблеми в процеса на филмопроизводството в България. Затова не може да се говори за някакви устойчиви тенденции в идеен и художествен план. Вероятно лъч надежда са първите лястовички на т. нар. нискобюджетна сесия на НФЦ, рожба на която е „Докато Ая спеше”. Следващата година ни очакват още няколко филма, които ще дадат по-ясна представа дали си е струвала идеята.

Финансирането на филмите, работата в копродукция с БНТ и бъдещият показ на готовите творби на български и международни фестивали бяха в основата на дискусиите, които се проведоха като част от програмата на Фестивала. В тях пролича безпокойството на общността и страховете на колегите. В представянето на новите инициативи на NU Boyana Film липсваше воля за диалог и желание за взаимно изслушване. Разговорът претърпя пълно фиаско. Младите представители на студиото не успяха ясно да формулират какви цели си поставя новото ръководство и какви конкретни ангажименти поема в бъдещата съвместна работа с българските си колеги. От друга страна, част от общността продължава да ближе стари рани, заради приватизацията на Киноцентъра, която намира за порочна и несправедлива. Колко е болезнена темата пролича с репликата от място: „Искаме национализация на Киноцентъра!”. Идея, която е претопляна през последните години без особен резултат, а в конкретния случай е насочена в грешна посока. Представителите на новото ръководство не могат и не са длъжни да поемат такава вина. Липсата на модератор на срещата беше основен пропуск на неосъществения разговор, а той можеше да бъде полезен и продуктивен, особено за младите колеги, които искаха да научат повече за новите условия, които NU Boyana  предлага. Уви, нищо не разбраха!

За поредна година се провежда и безплодната дискусия, свързана с проблемите на филмопроизводството в България и тяхното решаване. На фона на разгорял се скандал, предизвикан в медиите от бившия и.д. директор на НФЦ Павел Васев, колегите от общността продължават да настояват за промени в нормативната уредба.

Тази година формулировките на дискусиите бяха: „Стратегии, перспективи и възможни решения за развитието на филмовата индустрия в България” и „Устойчиво развитие на кинофестивалите в България – ролята на държавата, общините и бизнеса”. Тези „тежки” и витиевати формулировки могат спокойно да служат като евфемизъм на отлагани с годините проблеми в българското кино и пълната безизходица, свързана с целия филмов процес – от разглеждането на проектите в НХК и последвалите съдебни дела до показа на филмите в кината. Както очаквах, въпреки препълнените зали в хотел „Черно море”, дискусиите „не произведоха” новина, не доведоха и до някакви решения и резултати. Не знам и кой би се вслушал в тях при положение, че не бяха поканени депутати или представители на изпълнителната власт, които могат да инициират и да предложат в Парламента предлаганите промени в нормативната уредба, която да промени „правилата на играта” в нашенската си „велика илюзия”. За поредна година виждам дори добри предложения, които  остават  нечути, защото не са поставени пред верния адресант…


РАКУРСИ

НЕЗАБРАВИМИЯТ ГЛАС - СПОМЕН ЗА МАРИЯ РУСАЛИЕВА

Неда Станимирова-Крънзова

Помня този глас от детските си години. Бях 4-5 годишна, а Мими Русалиева бе с четири години по-голяма от мен. Песните, които тя изпълняваше при честите взаимни гостувания на семействата ни, особено серенадата на Шуберт, изпята от нея с още детски, но много красив глас и с учудващ артистизъм, ми станаха любими. Когато бях вече на 9, а Мими - на 13, родителите ни ни бяха изпратили да летуваме в детска колония в Костенец. Всички момичета спяхме в огромна стая с около 20-30 легла и вечер, за приспиване, Мими ни пееше така хубаво, че бяхме като омагьосани. Приятелството ни с нея се задълбочи по-късно, през 1951 г., когато постъпих в ДВТУ, отдел театрознание, а Мими бе в трети курс, в отдел актьорско майсторство. Разказваше ми как две години тя и Георги Георгиев-Гец кандидатствали и все не ги приемали, та чак на третата... През тези две години тя следвала философия.

Влечението си към сцената Мими бе наследила от баща си. Ето как е описал неговите актьорски изяви моят баща в мемоарната си книга “Пленник на две музи” (1984): “Бях на тринайсет години, когато се запътих към непознатото ми село Драганово. Най-дълбоко в паметта ми се вряза литературно-музикалната вечеринка. Там видях за пръв път 19-годишния Ангел Пенков. Той се появи на сцената окован във вериги, с окъсани дрехи, разчорлени коси и издекламира “Лудият” от Петьофи. С такова вътрешно изживяване изпълни той популярното в ония години стихотворение, че веднага съзрях бъдещия професионален актьор. Две години по-късно той е участник в полупрофесионалния работнически театър в Перник. Там актьорът Ангел Пенков написва поемата си “Рудничари” (1923 г.), за да се прехвърли на литературното поприще с името Владимир Русалиев. Когато през пролетта на 1929 г. се срещнахме отново, той вече бе от ония интелектуалци, които ходеха с очила, бастун и широкопола шапка. И имаше самочувствието на творец, свързал съдбата си с “най-нещастните в света”, особено след като проф. Асен Златаров бе писал в един предговор, че стиховете му са “пропити с дух на човечност и носят болката на сърце, узряло за жертва и подвиг”.

Очевидно бащата на Мария Русалиева е оказал решаващо влияние за формирането на личността й. Когато тя представи  автобиографичен моноспектакъл в театър “Възраждане”, в спомените й доминираха не личните й актьорски успехи, а разговорите на баща й с писатели – разговори, на които тя е присъствала и ги е запомнила.

Сигурно театроведи ще публикуват анализи за изявите й в Театъра на българската армия, в който тя дебютира блестящо в централни роли (в “Лудетината” и “Хусарска балада”) и му остана вярна докрай. Ще спомена само нейната Катерина в постановката на “Железният светилник” – темпераментна, вихрено прекосяваща сцената, но спотайваща обречената си любов. В тази роля Мими сякаш бе изиграла себе си - на вид тя винаги бе весела, духовита, но това бе маската на един тъжен човек. Споделяше с мен, че мнозина я смятат за “финтифлюшка”, а всъщност в душата й се бяха загнездили преживявания, свързани с полудяването на майка й след смъртта на малката й сестричка, както и спомени за четирите й несполучливи брака. Останала без любещ съпруг, тя бе отдала цялата си обич и преданост на дъщеря си Елена, наследила фамилния актьорски ген, и на внука си Мартин.

В киното Мария Русалиева влезе през 1951 г. – заедно с голяма група млади актьори – във филма “Утро над родината”. В “Димитровградци” (1956) тя и Георги Калоянчев бяха в главните роли -  влюбена двойка бригадири. И двамата дребни на ръст, но с огромен талант. За жалост дарбата им и в този, и в други филми не можеше да се прояви в пълна сила поради схематичните сценарни образи, сковани от каноните на нормативната естетика. Истинските си възможности на киноактриса Мария Русалиева доказа във филма на Борислав Шаралиев “Рицар без броня” (1966) по чудесния сценарий на Валери Петров. В него тя деликатно се включи в забележителен актьорски квартет – редом с Апостол Карамитев, Цвятко Николов и детето-чудо Олег Ковачев – без да се самоизтъква, предоставяйки възможност на партньорите си да блеснат. Имаше и филми, в които красивото й лице с големи, изразителни черни очи не бе на екрана, а звучеше само гласът й. Така бе в “А бяхме млади”, за който Бинка Желязкова търсеше съвсем млади, непознати изпълнители. Открила бе за главната женска роля студентка по архитектура, която по външност отговаряше на изискванията й. Успяла бе да постигне и правдивото й поведение пред камерата, но при звукозаписа неопитната дебютантка не се е справила. Мария Русалиева бе озвучила нейните реплики…


СТО ГОДИНИ БЪЛГАРСКО ИГРАЛНО КИНО

ЗНАЧИМИ ТЕМИ В ИГРАЛНОТО КИНО

И ТЯХНОТО ОТРАЗЯВАНЕ В КИНОПЕРИОДИКАТА

ПЕРИОДИЧНИЯТ ПЕЧАТ В БЪЛГАРИЯ 1944 - 1989

Боряна Матеева

В периода от 9 септември 1944 до началото на 1946 специализирана българска кинопреса отсъства. Радикалните социално-политически промени са предизвикали трусове във всички области на живота, а културата и киното са последна грижа на новата власт. Хроникално-документалният вид кино и в частност „Отечественият кинопреглед” изчерпват нуждите на времето. Но отзиви, съобщения, рецензии, реклами за филмите от киноафиша, включително и българските, се появяват във вестниците и списанията, които тогава все още са стотина. Така например първият български филм, излязъл на екран след 9.9.1944 „Ще дойдат нови дни” (започнат 1943, реж. Антон Маринович) е представен богато преди и след премиерата си във вестниците „Дунавски отечествен фронт”, „Земеделско знаме”, „Изгрев”, „Народна армия”, „Отечествен глас”, „Отечествен фронт”.

„Кино и фото”, първото профилирано списание за кино след деветосептемврийските събития, започва да излиза от 20 февруари 1946, но всъщност е замислено много по-рано - през 1934, когато Съюзът на филмопроизводителите се преименува в Съюз на филмовите деятели в България и се обсъжда идеята сдружението да има свой специализиран орган. Както отбелязва Александър Грозев, то наследява „прогресивните традиции на своите ярки предшественици от 20-те и 30-те години „Нашето кино”, „Кино” и „Екран” и „не се лута в търсене на своя облик”.  През първата си година то излиза в четиринадесет книжки и на цена двадесет лева. Издава се от „редакционен комитет” с редактор Асен Бояджиев и се заявява като полумесечно списание за кино и фотокултура, а в т.нар. Editorial се набелязва програмната му политика:  „Изкуството не е самоцел, а средство за познание и строеж на живота… Пред общественото мнение трябва да бъдат изяснени основните философски, научни, художествени и технически въпроси на кинематографията. Също и въпросът за създаване на българска кинематография следва правилно да бъде поставен с оглед художествените, технически и организационни възможности у нас”. Виждаме обемна и свободомислеща издателска платформа, но само след две години политическата ситуация и тонът коренно ще се променят…


СВЕТОВЕН ЕКРАН - ФЕСТИВАЛИ

Docs Barcelona 2015 - ФИЛМИ, КОИТО НЕ ПРОМЕНЯТ СВЕТА

Мариана Христова

Има документални филми, които са повече социален отдушник, отколкото кино. Когато са от тази порода, най-често се фиксират върху еднолични беди и перипетии, олицетворяващи общочовешки неправди, понякога дори изобличават конкретни виновници. Критичната позиция в документалното кино е откровено поощрявана  – всяка година немалко атакуващи днешното обществено устройство, социалните несгоди и политически машинации филмови проекти са финансирани от фондове с непроследими родословия, а често и от институции, подопечни на системата, която бива критикувана. Наричаме този парадокс „свобода на словото“, но това всъщност е добре смазан механизъм за укротяване на страстите. Вместо да бъде санкционирано, на неудобното мнение е предоставена гласност, само за да стане ясно, че въпреки отприщения публичен дебат, реалността си остава непроменена. Цялата работа напомня онези японски антистрес терапии, при които влизаш в празна стая, нахлузваш удароустойчив костюм и чупиш чинии в бетонна стена. А после се връщаш в офиса, за да доизбуташ шестнайсетчасовия работен ден. Казват, че облекчението е правопрорционално на цената на материала, от който е направена чинията. Каква ли е компенсацията за документалистите, щом се окаже, че въпросите, които задават филмите им, нищо не променят?

Подобни разсъждения предизвикват няколко ключови заглавия от тазгодишния Docs Barcelona, който по традиция се опитва в пет дни да представи резюме от каймака в световното документално кино. Заслугата за тази хитова селекция е на датския специалист по документално кино и фестивален номад Тю Стеен Мюлер, който се грижи за международната програма (редовните му репортажи за новоизлезли документални филми могат да бъдат следени в блога filmkommentaren.dk).

За филм, откриващ фестивала, бе избран „Списъкът на Фалсиани“ (Германия/Испания, 2015; режисьор Бен Люис) за програмиста Ерве Фалсиани, който през 2009 се добира до секретните файлове на швейцарския клон на банката HSBC и предава на няколко европейски правителства данни, разкриващи солидно укриване на данъци и пране на пари. Роден в Монако, детската мечта на Фалсиани е била да работи в прочутото казино, но фиксацията му върху парите и нюха към новите технологии го отвеждат доста по-далеч. Филмът го щрихира като хазартен тип, прелъстител на банкови чиновнички и изкусен интернет шпионин, но по-важен е дебатът между швейцарските банки и европейските правителства относно етиката на секретното банкиране и данъчното бягство. Оказва се, че въпреки скандала „Суислийкс“, въпреки цялата медийна патаклама около Фалсиани и въпреки този филм, нито един от финансовите престъпници, разкрити чрез изнесените списъци, не е осъден…


ВЕНЕЦИЯ 2015 - ВЕНЕЦИАНСКИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ

Соня Александрова

Освен конкурсните заглавия от Мострата на киното във Венеция, които не пропущам, старая се да следя и останалите паралелни програми, за да доловя новостите, изненадите или разочарованията, които всяка година фестивалът предлага. Не бе по-различно и на тазгодишното 72-ро издание.

Особено ме развълнува проблемът за неизживяното детство, за лутанията на младото поколение, който бе в основата на конкурсния филм ”Зверове без нация” - САЩ / „Beasts of no nation”/на Кари Фукунага. Той разказва действителна история на дете - новобранец, откъснато от семейството му и заставено да се бие в гражданска война. Детството му е откраднато, принудено е да стане боец, превърнат в убиец. Независимо от прекалената дължина и натуралистично показаните издевателства, филмът впечатлява с изумителната игра на малкия чернокож изпълнител. Неслучайно Ейбрахам Аттах получи наградата на журито „Марчело Мастрояни” за изгряваща млада звезда. Тази награда бе една от малкото, приети с единодушие и овации и от зрители, и от критика. Смразяваща е репликата на малкия  войник, опитващ се да оцелее: „единственият начин да не убиваш е да умреш”.

Не по-малко стъписващи са детските преживявания в друг филм от САЩ “Spotlight” на Томас Маккарти. Едноименният тим от репортери на всекидневника „Бостън глоуб” изкарва безпощадно на бял свят смущаваща истина: местни свещеници педофили злоупотребяват с малолетни. Всички институции - семейство, училище, политици, средства за масова информация, население, знаят, но мълчат с десетилетия. Първи проговарят някогашните непълнолетни жертви, днес зрели хора, все още сънуващи кошмари. Акцентът е върху психологическите, а не толкова върху физическите травми, останали след издевателствата у малките герои. Актьорите Майкъл Кийтън и Марк Ръфало в персонажите на двама от журналистите са удивителни. Ритъмът ескалира драматизма на този стряскащ филм, който се следи на един дъх.

Реални факти, примесени с художествена измислица, са в основата на един от най-силните италиански филми „Не бъди лош” на наскоро починалия Клаудио Калигари, неясно защо непопаднал в конкурса…


БИТОЛЯ 2015 - БРАТЯ МАНАКИ

ФИЛМЪТ Е КРАСИВ

Зорница Йончева-Даниловска

„Филмът е красив“ - това бе мотото, под което премина тазгодишното тридесет и шесто издание на Фестивала „Братя Манаки“. Новият директор Димитър Николов започна многообещаващо с напълно променена  визия. И ако досегашните издания, ръководени от Лабина Митовска, шокираха малка Битоля с големи звезди като Катрин Деньов, Изабел Юпер, Жулиет Бинош, то тази година прожекторите бяха насочени върху големите имена във визуалното филмово изкуство – Ришард Ленчевски, оператор на полския филм „Ида”, носител на „Оскар” за чуждоезичен филм (той  е оператор и на филма на Иван Ничев „Черните лебеди“/1984/), Яромир Шофър – започнал кариерата си с Иржи Менцел и Чешката нова вълна, създател на изображението на прекрасните „Селце мое централно“, „Служех на английския крал“, „Чучулиги на конец“ и др. 

Старият нов фестивал заложи на множество придружаващи официалната селекция програми, мастер класове, различни работилници и дискусии. От българска страна кинокритикът Павлина Желева взе участие в дискусия на тема „Как светът да приеме филмите от балканския регион. Кинокритиката като трамплин - проводник между филма и публиката”. Дискусията бе съсредоточена върху работата на кинокритика като посредник. Някои от кинокритиците, участвали в разискванията, изразиха мнение, че често негативната критика поражда вражда между режисьора и критика. Затова много от кинокритиците избират положителния тон в своите материали.

Разбира се, Фестивалът не беше лишен и от актьорско присъствие. Големият немски актьор Бруно Ганц („Криле на желанието“) получи Награда за особен принос в киноизкуството. Актьорът Алексей Серебряков от руския филм „Левиатан“, участвал във фестивала миналата година, получи Специална награда „Златна камера 300“ за особен принос в световната кинематография.

Международното жури трябваше да направи своя избор от тринадесет филма. С изключение на филмите „Тимбукту“ (режисьор Абдерахман Сисако) - с номинация за „Оскар” за чуждоезичен филм (2014), „Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“ с оператор Александър Симонов (режисьор Андрон Кончаловски) и „Черни души“ с оператор Владан Радович (режисьор Франческо Мунци), останалите филми са създадени през 2015 година, като повечето от тях са имали своите фестивални премиери в Кан, Берлинале и Венеция. Конкурсната програма се отличаваше изобразително с много силна експериментална  визия…


СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 6 / 2015

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

ЕДИН ГРАД ВЪВ ФОКУСА НА КИНОТО

Софийските градски метаморфози / Кристиян Христов

София - как се строи социалистическият град на красотата? / Невена Германова

София - la femme fatale, без която не можем / Венцислава Миладинова

НОВИ КНИГИ

ВЕРА НАЙДЕНОВА за фестивала в Кан / Божидар Манов

КИНОСЪБИТИЯ

ЛЮБОВТА Е ЛУДОСТ 2015

Възнаградена и благодарна публика / Людмила Дякова

КРЪГЛА МАСА:

Българското road movie / Геновева Димитрова

Нови теми върху българското кино / Вера Найденова

Неюбилейни бележки от някога и сега / Божидар Манов

СВЕТОВЕН ФЕСТИВАЛ НА АНИМАЦИОННИЯ ФИЛМ ВАРНА 2015

Ведрост, креативност и не само / Людмила Дякова

Младите, митологиите, майките, мистиката, майсторството / Надежда Маринчевска

Детската програма - добри послания и артистични внушение /Красимира Герчева

СРЕЩИ НА МЛАДОТО ЕВРОПЕЙСКО КИНО

Кратки преживявания, оставящи следи / Деница Петрова

СЕВЕРНО СИЯНИЕ 2015

Шведските филми на фестивала / Мирела Василева

ЗЛАТНА РОЗА 2015

Речник на заглавията от каталога / Божидар Манов

Филми от зимата на нашето недоволство / Иво Драганов

Голямото отваряне / Боряна Матеева

Младите се втурват, въпреки всичко... / Олга Маркова

Малки празни приказки от моя живот с лице напред / Пламен Михайлов

Жажда и хлад / Катерина Ламбринова

Дискретният чар на фестивала / Деян Статулов

РАКУРСИ

Незабравимият глас - спомен за Мария Русалиева / Неда Станимирова-Крънзова

СТО ГОДИНИ БЪЛГАРСКО КИНО

Значими теми в игралното кино и тяхното отразяване в кинопериодиката - Периодичният печат в България (1944 - 1989) / Боряна Матеева

СВЕТОВЕН ЕКРАН

ФЕСТИВАЛИ

DOCS BARCELONA 2015

Филми, които не променят света / Мариана Христова

ВЕНЕЦИЯ 2015

Венециански преживявания / Соня Александрова

БИТОЛЯ 2015 - БРАТЯ МАНАКИ

Филмът е красив / Зорница Йончева Даниловска

СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ

"Нощни светлини и бягащи риби" / Петър Русев