РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ

Завършва театрална режисура при проф. Боян Дановски във ВИТИЗ "Кр. Сарафов".

Работи в СИФ "Бояна" от 1952 като ас. режисьор и режисьор.

Член на Европейската филмова академия. Народен артист.

Актьор в: "Тревога", "Утро над родината", "Песен за човека", "Точка първа", "Две победи", "Невероятна история", "Карнавалът", "Нещо във въздуха", театралната постановка "Лазарица" и други.

 

Режисьор на игралните филми: "На малкия остров" (1958), "Първи урок" (1960), "Слънцето и сянката" (1962) – Награда за режисура Варна' 62, Наградата на FIPRESCI - Карлови Вари' 62, "Инспекторът и нощта" (1963) – Награда за режисура Варна' 64, "Вълчицата" (1965), "Джейси Джеймс срещу Локум Шекеров" (1966), "Езоп" (1970), "Лице под маска" (1970), "Шанс" (1971), "Бягство в Ропотамо" (+ сц., 1973), "Следователят и гората" ( + сц., 1975) – Награда за режисура и Награда на СБФД Варна' 76; "С любов и нежност" (1978); "Лачените обувки на незнайния войн" (+ сц, ак., 1979) – Награда за режисура Варна' 80, Голямата награда "Златен паун" Делхи' 81, "Последни желания" (+ сц., 1983), "За къде пътувате" (+ сц., 1986) – Награда за режисура и Награда на СБФД Варна' 86, "А сега накъде" (+ сц., 1988) – Специална награда на журито и Награда на критиката Варна' 88, "Немирната птица любов" (+ сц., 1990) – Награда на СБФД за цялостно творчество; Специална награда на Международната академия на изкуствата за цялостно творчество' 97;"Фатална нежност" (+ сц., 1993)

Режисьор на документалните филми: "Пътешествие между два бряга" (1967), "Любомир Пипков" (1974), "Индия, моя любов" (1983), "Гена Димитрова" (1983), "Индия завинаги" (1985), "Марангозов" (1992), "За кервана и неговите кучета" (1999) и др.

ЧУЙТЕ СОБСТВЕНИЯ СИ ГЛАС

(Аудио запис, 10 март 2006)

Рангел Вълчанов:  Първо, аз имам една такава теория или една такава приказка, че изкуство, което печели почести, губи честта си. Разберете ме в най-добрия смисъл на думата, защото обикновено наградите могат да разглезят човека, могат да го подведат, да го карат да се почувства много добър и затова казват, че награденият първи филм означава, че ще направиш много лош втори филм. Цялата практика го доказва, защото поради характера на нашата професия, ние сме поставени в положението да бъдем харесвани или не, и сме суетни... Все едно, че сме в някаква любовна игра и ако не ни харесват, ние започваме да капризничим. Не външно, а вътрешно. Ние се свиваме и преставаме да бъдем хора организирани и да имаме истински поглед върху света. Затова, ако нещо мразя в цялата история, това са наградите - ще преувелича малко тази тема.

Казвам, че нещата трябва да бъдат така... Човек, каквото и да почне – дали ще бъде битов случай или изкуство, аз защитавам една такава теза, така нареченото преувеличение. Примерът, който ще дам, е преувеличен, за да бъде разбран по-добре. Дето казват хората: не става дума за салата, а за са-а-лата, огромна салата. Като е просто салата, не я виждаш. И давам пример с моя внук, който един ден каза: "Вчера, деди, от гората излетяха седем риби, а пък други четири зелени отидоха да ги гонят горе към небето." Аз го гледам с недоумение и радост. А той казва: "Виж какво, всичко, което е на ужким, е най-хубаво, нали разбра, деди?"

Да, наистина, е най-хубаво. Думата "на ужким", всъщност, това е детското начало, а пък това детско начало трябва да го съхраним и то най-много в изкуството.

Тоест, учудването от всичко като че ли е най-доброто нещо. Колкото по-дълго човек запази учудването, толкова е по-добре. Да имаш учудване от съня, от шоколада, от това, че виждаш... истински да се зарадваш, а не да си мълчиш... Учудването като че ли е основа на много и много неща. И сред примерите, които човек може да даде, са тези награди. Наградите винаги, според мен, много или малко възпитават зле...

Иржи Менцел, когато получи "Оскар" за "Строго охранявани влакове", съвсем искрено ми каза, че този филм не е истинският и че това, че го награждават с "Оскар", е една случайност. Филмът, разбира се, беше много добър, но той си имаше свои собствени съображения. "Още повече,  Рангеле, ти много добре знаеш какви филми има в Чехия, ненаградени, например филмите на Евалд Шорм!" Един Божи човек, пред който и Форман, и Немец, и Менцел, всички стояха с едно благопочитание, с най-дълбоко вътрешно въодушевление и респект към таланта му - всички му знаеха цената. Той не я знаеше, може би, но хората, които бяха около него, дълбоко го усещаха и признаваха, независимо от своята суета и своя егоизъм.

Така че, аз сега може би се разхвърчах много настрани, но започнах с въпроса за наградите, който е въпрос на възпитание и собствено отношение, което вие самите като хора би трябвало да си изработите, без да нарушавате, разбира се, собствената си конституция - човешка. Дали сте агресивни или примирителни, дали сте раними или обратно, няма никакво значение. Има такива универсални неща, според мен, които човек, ако ги вземе за правилни – като например, не пресичай на червено, не се радвай на нищо, което..., по-хубаво замълчи, отколкото да се изсилваш - ще бъде грешка.

Вие ще видите, че например Валери Петров е един от тия хора "над"... Вродено скромният човек, като думата скромен не значи безхарактерен - вие много добре знаете що за човек е, що за личност е той. Но понеже хората си живеем в един затворен свят, ние се учим един от друг, гледаме кой какво прави и в зависимост от нашето си състояние, ние си взимаме добрите или лошите неща, повече добрите неща, поне така са ни учили, нали?

* * *

Едно от нещата, които дълбоко се мъча да изповядвам, е, че младите хора по принцип  винаги имат право, даже когато правят грешки. Бъдещето е тяхно и това, което правят, всъщност, е истинският прогрес. Забележете, само в младостта са ставали големите неща, а мъдростта след това ги е осъзнавала, формулирала по някакъв начин.

И ако вие внимателно се вслушате в гласа си и определите, така да се каже, вашия си портрет за света, а не имитирания, винаги ще имате право. И имате право. Затова, може би по тия причини, не съм се занимавал с преподаване. Страх ме е, да не би случайно да се опитам да манипулирам. Даже и сега, като говоря с вас, се страхувам да не би да ви отнема правото на ваш собствен поглед върху нещата. И в този смисъл смятам, че по-хубаво е човек да споделя, отколкото до преподава... Аз мога да си говоря за съмнението, но не за истината. Така че, иска ми се да ви чуя и като ви чуя, ще ми бъде по-приятно и по-лесно да говоря, а не да ви чета лекция или поучавам, защото не е възпитано... Не се притеснявайте, преодолейте тази цивилизованост, макар че аз се намирам в низината или във височината на своите години. Искам да ви кажа - колко е хубаво човек  да има самочувствие...

* * *

Като правя филм, снимам някакъв епизод, дали имам  усещането, че правя изкуство или просто някаква обикновена битова дейност? Като кажем "изкуство"... В "Немирната птица любов" имам епизод, в който Ицко Финци се мотае в една лента. В момента той снима реклами. Питат го какво прави. "Ами, занимавам се изкуство!" Рекламата се смята за висше изкуство, нали разбирате? Пак го питат: "А какво е това изкуство?" И той започва: "Изкуството е..." Знаете маниера на Ицко. "Изкуството е... изкуството е... хъм-м, хе-е, хъм-м, изкуството... Изкуството.., де да знаех какво е." А героинята казва: "А пък аз ще ти кажа: изкуството е онова, което не се яде." Искам да кажа, че когато човек започне да дава определение на неща от този характер, които са непреводими, които нямат собствена дума.... на такъв тип дейности, които не се поддават, според мен, на формулировки, просто е... Това са все неща в сферата на чувствено нерационалните. Изкуството - и то натам върви. Например някой се опитва да обясни каква е механиката на смеха, кое е смешното. И в инвалидна количка, и с патерици обикаля около това, но не може да  каже за какво става дума... Трябва да го преживееш!... Защото много е глупаво да изскубеш тревата, за да видиш как тя расте. Тя вече престава да расте. Остави си я да расте... И, според мен, тая дейност, за която говорим, е нещо като... любовния живот на човека. Започва от въздишките, от пикаещите очи, които гледат неясно, от думите казани-недоизказани. След това преминаваме в стихове и понеже и това не достига, преминаваме към музиката, започва и мънкане, и всичко това се превръща в един свят, който не може да се формулира, а  само изразява нещо като че ли извън него...

Ще отворя скоба. Илия Бешков казваше, че киното не е изкуство, а изотоп на изкуството. "Много е грубо - казваше, - за да бъде изкуство. То е комбинация от най-различни елементи и тая комбинация има претенция, че е изкуство. При нас такова нещо, такова животно няма." Разбира се, той беше краен и преувеличаваше... Между другото, тук колегите, които се занимават с кино, знаят добре, че всъщност киното е доста груба работа. Груба като занимание, но от резултатите могат да се получат трепети, които да те подведат, че не е кой знае колко сложно. А това не е така. Например метафората, която в литературата лесно може да я изразиш, в киното не можеш. Да кажем: "Човек лети като птица." Лесно му е на писателя, на поета. Написал го е - колко е хубаво. А сега, я заснеми "човек лети като птица"?!  Идва ти на ум - една птица лети, до нея човек маха с ръце, после пак кадър - птица лети, и пак човек маха с ръце. И си казваш: "Тоя ахмак защо маха с ръце?" Не можеш да го докараш до тая метафора, която много леко става с думите, а в киното става грубо. Друга истина е  чисто професионалната дейност, където с вдъхновение, прозрение и майсторлък трябва да преодолееш тази грубост, да направиш голямото овладяване на пространството. Такъв прецедент в световното кино, според мен, е Фелини, който най-майсторски успя да овладее квадрата, да раздвижи по една питагорова теорема фигурите си в съотношение на звук, изображение, характер...

За себе си мога да кажа, че изпитвам страшен страх, когато почвам да работя. Пълна каша е в главата ми и понеже знам, че е така, започвам да се разтрепервам и да се мъча да събирам отвсякъде аргументи, за да мога да отложа още малко, за да ми дойде в акъла за какво става дума. Почвам сънища, почвам бръщолевения, четене на книги, тръгвам след някаква музикална фраза - дано хвана някаква идея... И виждам, че всъщност аз съм се мъчел, както казва Бешков, да събирам, от разни места да скубя разни възгледи, за да мога да го докарам донякъде. И  разбирам за себе си, че правенето на кино при мен е свързано с добре направени компромиси...

* * *

На въпроса ви какво става, когато приключат снимките и филмът заживява свой собствен живот... Когато се завърта последната ролка, последната репетиция, и се чуе и последната клапа "трак", когато приключи и мишунгът, и всичко е завършено, разбирам, че филмът спря, т. е. отиде си, той вече не е мой. "Ха, честито" - казваме ние и в момента аз се натъжвам. Защото филмът тръгва като някакво дете новородено -  поемат го акушерките, само ти казват кой номер е детето и ако имаш кърма, да го храниш малко, дотук... Това чувство специално за мен е много тежко, защото знам какви хубави неща ми е донесъл - сприятелил съм се с хората, с които съм работил, какви предизвикателства съм имал...  Ние работихме навремето на любовния принцип, т. е. обичахме си работата и така и не разбирахме какви пари получаваме, дали ги имаме, пък май и не получавахме. "Лачените обувки..." получи трета категория - 1200 лв. Толкова получих, няма значение, не ме интересува. Искам да кажа, че не това е било важно. Важното е, че се разделяш с нещо си. И то тръгва по свой собствен път и ти започваш да гледаш какво си родил. А си го обичаш, мама му стара, понеже е твое дете – може да е куцо, сакато, еднооко, но си го гледаш какво става. Забелязал съм, че когато най-много нападат, най-много се заяждат с моето дете, то ми става все по-скъпо и по-скъпо. Казвам си, горкото, какво стана, че не можа да стане така, както трябва да бъде. И то виновно ли за това ?...

* * *

Ама, каква радост аз съм имал от моите филми... Развил съм много силно чувство за мазохизъм....Всеки човек обича майка си и баща си. И аз обичам мама и татко. И понеже те са хора неграмотни, от село, аз ги водя на премиера на мой филм. Те са гледали само мои филми. Най-много три филма са гледали, повече не пожелаха да видят. Водя ги на премиерата на "На малкия остров". Аз тогава се бях оженил, от пет дена. Жена ми имаше едни големи очи, две очи едновременно, от тук до тук – значи, четири очи, и клепачите й така се вдигаха половин час и падаха така "как шорох ресниц"… С млечно бяло лице, беше много красива. Аз бях много влюбен и си бях изпочупил краката от спъване по нея в тротоари. Пишех писма, все едно, че съм пленник в Ленинград по време на блокадата. Жестока работа. Тя стоеше с една огромна шапка, като се оженихме, и мама стои, тя е като от земята направена, защото е селянка, и шапката на Саша, жена ми, стои над нея. Един фотограф снимаше и направи много голямо откритие – това лице бяло и това лице, на майка ми. Невероятно нещо. И те  вървят достойно една до друга на премиерата. Свършва филмът и аз питам мама какво ще каже. Тя мълчи. А много е важно какво ще каже мама. После вика: "Е, па..." "Какво ти хареса?" "Ами, това водата дето шава, шава, като живо." Аз се изненадах: "А детето? А хареса ли ти как умират героите?" "Кое да ми хареса?" "Дето ги застрелват, дето умират героите." А тя: "Леле, майче, затова ли си учил...? Как умират... ти да беше показал хората да се женят, да се кръщенеят, па да пеят песни, па да си целинат ръце. Я това разбирам убаво. А това, че ще умрем, аз това го знам. Кажи ми как да живея." Искам да ви кажа, че това беше страшно респектиращо... От това по-късно се роди идеята за "Лачените обувки...". В него има една хипербола, в която жените си целуват ръце една на друга. Преувеличавах даже, само да си целуват ръце непрекъснато. Т. е. напускаш реалното, но казваш метафората за целуването на ръцете... После питах баща ми за филма. Той каза: "Е, хубаво е." "Откъде разбра?" "Така, като излизах, ония около мене викат хубаво е. Значи, хубаво е." А майка ми: "Он спа през цялото време, ще ми вика хубаво е..." Баща ми, защото е уморен, заспал на филма, естествено... Та това е част от радостта, за която говорим. Както и  при "Слънцето и сянката". Имах съмнения към този филм и продължавам да имам . Ние сме говорили с Валери, че този филм не успях да го разбера, макар че го правих, макар че получи толкова много награди. А се оказа, че наградата си е награда, а твоето чувство си е чувство. А и публиката също като че ли не му обърна много внимание. Защото симбиозата между поезия и кино май не стана. Минаха осем години и организираха прожекция в университета. Гледаха го млади хора на вашата възраст и като започнаха да дерат филма - съсипаха го. И на мен ми стана страшен кеф. Най-после хората разбраха филма.

Така че - радостта от срещата с публиката... Аз нямам много добри срещи, имам много добър опит. И от тогава, как да кажа, като че ли развих чувство на мазохизъм. Като не го харесват и на мен вече ми е хубаво.

Много интересно, в момента, в който дойде публика и гледа филма, ти започваш да го гледаш с техните очи. И викаш: "Леле, колко е лошо, леле тук как не е станало... Ей сега това ще го отрежа." Не случайно Чарли Чаплин е събирал публика на филмите си преди да ги пусне на екран. По реакциите й той установява къде точно е сбъркал... По време на снимане аз не съм много сигурен и гледам как реагират хората наоколо, онези, с които работя. Шофьора, реквизитора гледам - не им е направило впечатление, и усещам, че май нещо не е наред... Актьорът, като играе пред камерата, иска да бъде харесван и в момента, в който свърши кадъра, гледа оператора. Ако лицето на оператора е  усмихнато, той се радва и играе... Бате Димо, бог да го прости, беше феноменален. Той го имаше това – запазеното детско, радваше се непрекъснато, за разлика от други негови колеги,  които гледат осветлението и пр., а не разбират, че ти установяваш контакт с човека отсреща. Като свърши кадърът, бате Димо отиваше: "Мама...", целува го по челото, а те всички почват да се радват, играят и всичко е както трябва. С лоши думи песни не стават...

* * *

За отношенията ми с актьорите. Дали познават сценария? Тези отношения са шарени, зависи от филма. Например, в "Лачените обувки..." не само не знаеха сценария, а не знаеха въобще за какво става дума. Това бяха мои хора от село –  роднини, тетки, лели, стрини. Нощно време поливаха нивите, а през деня снимаха - през целия ден в жегата играеха хората. Питам ги: "Бе стрини, не се ли уморихте?". Ония викат: "Какво, че се  уморим. Да играеш цял ден, това какво е. Един път да се наиграеме, та ако може да ни омръзне." Та те двадесет дена играха. На такива хора какво да им четеш сценария, той ще ги натъжи и няма да може да изиграят нито едно хоро. Да не говорим за децата, за тоя тип непрофесионалисти...  Големите хиени в американското кино, изработените актьори, с изработените методи на работа си подготвят ролята отдалече, намират начини да влязат вътре в манталитета, в характерите. Но даже и в големите образци на киното виждам  кога актьорът не играе, а е в ролята си. В такъв случай историята става най-добре... Често крия сценария от актьорите, защото всеки иска да разбере колко му е ролята. И започват: "Ха-ха... той има повече реплики от моите." "Добър ден..." –  започват да те ухажват и всеки дърпа чергата, виждайки себе си в цялата история. То е малко нечестно, но условията при нас са такива – срокове, професионална подготовка, така че май че това е единственият или поне един от по-добрите начини за работа, според мен. Ако искаш да бъде теоретично подготвен, е добре, ама нещата са практически, мама му стара. Това се отнася за актьорите, виж за другия персонал не е така. При оператор, звукооператор и пр. нещата трябва да бъдат страшно изчистени. Даже правейки импровизация, те трябва да знаят от какъв характер ще направят импровизацията.

* * *

Имам навика да снимам синхронно и взимам лентата, прослушвам всичко и много често си казвам – картината може да е най-добра, но, съжалявам много, звукът е зле. "Ама, чакай, знаеш ли как ми стана движението." Не ме интересува, ще опитаме отново, ще направим така, че изображението и звукът да се покриват. Трябва да се разбере, че картината се състои не само от изображение, но и от звук. Борете се и се грижете за него. Ние отдавна не сме в ерата на нямото кино. Звукът има пристрастие, има обем, има характеристика, има цвят. Вие трябва да знаете цветовете на звука. И ако си възпитате ухото, може би ще откриете много интересни неща. Много ме е занимавала и паузата, т. е. мълчанието в киното. Намерено точно, то може би е най-звучното нещо.

* * *

Ще ви покажа епизод от "Бягство в Ропотамо", един филм, който бе изяден от критиката от началото до края. Пък за мен това е едно от добрите ми деца, както казват, "сакатото". По простата причина, че се върнах от Чехия и този филм не случайно се казваше "Бягство в Ропотамо". Защото бягството като тема за мен е много важно. Даже като се вторача, пак по системата на преувеличението, бягството изглежда е едно от основните състояния на човека. Например плодът иска да избяга от утробата на майка си, детето иска да избяга от първите класове и да стане гимназист, гимназистът да стане студент, студентът иска да избяга и да стане научен работник, след това иска да се ожени, а след това да се разведе, което е най-...  Все да избяга от нещо, да бяга. И всъщност, той бяга, известно ви е накъде отива, има едно място, което се нарича Орландовци. Но какво да правим, това е измамата на бягството. Почваме отнякъде и се задънваме там. Така че този филм беше направен като опит да се върна към онова, което ние сме задънили в себе си и да отидем към по-пантеистични неща, като морето, въздуха, самотата. Да чуеш себе си, ако можеш, да си направиш иронията и да се подиграеш, ако трябва, да изпиташ някакъв сантимент, ако трябва. Съжалявам, че не мога да ви покажа целия филм, но съм избрал финала, който на мен ми доставя удоволствие, което не мога да го разкажа. Може би вие ще останете безразлични, а пък аз винаги, като го гледам, тихо се просълзявам от умиление, от радост, която не мога да ви кажа защо е...

* * *

Ние живеем много кратко време и искаме да кажем колкото се може повече неща. И май че нищо не казваме, като се забързаме много. Има известна теория, че в малка държава като нашата, понеже нямаме възможност истински да  разположим своите течения, своя символизъм, футуризъм, дадаизъм и т. н., искаме да преминем през всичко по-бързо. И може би затова и в соцреализма искаха да вкарат всичко и изведнъж. И ако може да се каже едновременно. Да се изпеят всички песни едновременно, даже да ти се спукат жилите. Това е от чувството за нетърпеливост, че няма време, че ние трябва да застигнем някого, все едно, че някой ни гони. Ама ние сами се гоним, изглежда. Тази припряност, специално за себе си мога да кажа, не ми даде много добри плодове. Защото жанрово съм се хвърлял от история в история, кои от кои все по-противоречащи си и непоследователни. Само от историческото платно винаги съм стоял настрана. Влизам в конфликт с монументалните платна по простата причина, че не мога да ги приема. Като че ли има някакво нечовешко мислене в тях. Всъщност, може би съм един последовател на непоследователността. Това не е хубаво. Докато има хора, които си избират един камертон и си изпяват песента, а тук все да опитаме и това, и това, да не би случайно да сбъркаме...

* * *

Казвал съм го и друг път, че "Лачените обувки" беше опит да изчистя съвестта си. Споменах ви вече какво каза майка ми - "да си целиват ръцете, и да има кръщенета, да има сватби, и хората да пият, да ядат, да се веселят". Това е единият мотив за този филм, който във времето зрееше в мен по един особен начин. И тъй като, когато снимам, съм в кошмарно състояние, по време на снимките на "Слънцето и сянката" също не можех да спя. И слънцето още неизгряло, отидох да се разходя по брега, дано ми дойде акълът, като че ли акълът ще ти дойде, като се разхождаш. По едно време пристигнаха два камиона със селяни, плажът пуст, защото хората спят, това е курорт. Тези селянки и селяни си запретнаха полите, крачолите, ръкавите навиха, нагазиха във водата и знаете ли какво изпяха? "Горо ле, горо, зелена". И слънцето изгряваше. Това ме порази. Аз се занимавах със спасението на света от атомна бомба, а те пеят "Горо ле, горо, зелена". Нямат песен за морето, а са се обърнали към морето... Това нещо още повече ме хвърли към село и към целуването на ръце. Тогава всъщност написах сценария с чувство за вина. При това разбрах, че не съм много добрият син на своите родители, на своето село, а по някакъв начин съм направил емиграция, избягал съм от тях. Оставил съм ги. И макар че те ме гледат с доброта и снизхождение, дълбоко в себе си усещах, че аз съм ги напуснал вече... Ние си говорим за глобална психопатология или за драматургия, която се смесва, която не се смесва. А като се върна в село, започват да ми говорят: "Ето, картофите сега... всичко е станало на..." Започвам да сравнявам средствата на кинодраматургията с тия думи, с ръждивите гласчета на децата, които пеят около биволите, и сърцето ми се обръща. И разбирам колко по-велики неща ми съобщават те. От тези хора телевизията, изкуството - официалното, не се интересуват. Те сами са си направили собствен микроклимат, в който живеят, един патриархален бит, в който по друг начин възприемат света – не с фукня, а с някакво знание. Просто така, естествено. Тогава почувствах, че моето възпитание и моето образование не е много вярно. И като акт за извинение направих "Лачените обувки...", който е особен поклон към това, което съм преживял като детство, което е почти биографично. Но, разбира се, в художественото произведение историята е нова. Та това бяха "Лачените обувки...". Аз не съм се интересувал как ще го приемат, а имах нужда да се извиня на моите тетки и стрини, на мама и татко да кажа: "Много лош човек съм, извинявайте много." Това нещо не можа да го разбере нито художественият съвет, май че и публиката не можа да го разбере, това си го знам само аз. Това извинение доста скъпо ми струва, но си казвам: какъв лукс, какъв аристократизъм, правих си кеф на душата по някакъв начин...

* * *

Може би ставам нравоучителен, но, моля ви се, много е важно да имате собствена история и собствени гласове. Всеки има собствено отношение към някого или има безразличие - трябва да го осъзнае.

Както и при драматургията - трябва да се знае всеки пункт в нея, от какъв вид е. Дали има странстващ герой, какъвто е Дон Кихот. Той е типичен странстващ герой, който в своето странстване се докосва до неща, от които ние разбираме неговото светоусещане. Като правиш своята драматургия, лесно можеш да се изправиш на нокти и да кажеш: "То после ще ми дойде." Като че ли това е мензис – ще ти дойде... Казвам ви, изберете вашата собствена структура. Тя може да е мърлява, нескопосана, може да бъде отпусната, недисциплинирана даже. Но чуйте си гласа! Истински. Затворете си очите и чуйте! Тогава може би ще намерите истинския път. Може да обичате страшното, смешното, парадоксалното, печалното, символичното, ритмичното, неритмичното... И даже ако имате чувство за безсмислие, осмислете безсмислието. То също има своя физиономия. Но във всичко трябва да чуете себе си. Това, което ви говоря, възприемете го като нещо чуждо, което не ви интересува, но ви давам само пример вие да чуете гласа си, а не да ме чуете мене. Ще чуете и много други хора, които воюват за собствения си глас.

Искам да подчертая, че в съвременния комуникативен свят, който е агресивен с клипове, с Азиси, с какво ли не, с цялата тази глупост или не, вие би трябвало да имате селекционно чувство, за да защитите собствения си портрет, собствения си глас. Това е страшно трудно, от вас се изисква смелост. Но разберете, че това е единственият път, по който може да се защитите. Ако някъде се спънете, намерете сили, излекувайте си колената, пак почвайте! Но недейте да започвате така – не желаеш нищо да кажеш, пък го правиш. Дето Горки има една приказка: "Какъв водач ще бъдеш ти, щом пътят ти е непознат."... Абстрактно или не абстрактно... Ако вие имате ваша собствена песен и ми разкажете песента написана - ще стане. Ако нямате песен, а само правите формални неща – няма да стане... Сънувайте го това, което го казах.

* * *

А в Чехия отидох… - само не искам да се пиша дисидент, но ми захлопнаха вратите на няколко сценария след "Вълчицата". Един филм, който много си харесвам. Може би е малко театрален като структура, но е най-страстният ми филм, с най-страстно изиграване и от Илка Зафирова, и от Калата, от всички актьори докрай. Хората там бяха побеснели на темата "страст". И сега мога да ви кажа, че се фукам, когато стане дума за падането на Берлинската стена, защото ние през 64-та бутахме "стената" с тая ограда във филма. Нашите филми не се разпространяваха широко и не можем да кажем, че сме пророци в бутането на стената и така останахме в подножието на "Пинк флойд". Но няма значение, ние трябва да си знаем собствената песен, ние сме си бутнали стената през 64-та година, пък те да си я бутат по-късно, когато са решили. Това е техен въпрос... Та тогава една година се мотах, нищо не става. Неочаквано, да не кажа един луд, но умствено не съвсем добре човек, ми предложи да снемем юбилеен филм за българския флот. И се оказа, че този човек няма нищо общо нито с киното, нито с флота. Аз се подлъгах по него, отидох при Георги Найденов, шефа на "Тексим",  и казвам: "Другарю Найденов, доколкото разбрах, искате да се прави филм за вашето корабоплаване, за 50 години Български флот." Той се учуди, но: "Я спри, знаеш ли, че това е идея, хайде да го направим." И той се хвана, купи ни микробус с въздушно охлаждане, издаде ни морски паспорти, отидохме в Африка, където често бъркаха BG с GB... И тъй като ме попитахте дали съм правил поръчкови филми - не съм. И този не беше поръчков. Те не знаеха какъв филм ще направя. Всъщност, в това дълго пътешествие с нашия кораб, чийто капитан беше много готин човек, приличаше на Жан Габен, ние не направихме филм за флота, а за двете култури между два бряга. Наричаше се "Пътешествие между два бряга".

По същото време Анжел Вагенщайн написа сценария "Езоп", предложи ми го, поеха го и чехите. И след това по чисто естетико-любовни причини аз останах там и направих още два филма.

* * *

Сега на следващия въпрос - за езоповския език, с който често се е налагало да се работи в нашето кино. Езоповският език, продължавам да мисля така, създава много повече възможности при положение, че искаш да кажеш индиректно нещата, а не директно. "Директно" е документален принцип, а другото изисква друг тип усилие, за да можеш да кажеш нещо с по-други думи. И често това не е страхливост, а художествен метод. Разбира се, ако е художествен метод, е добре, но ако от уплаха го правиш - не е красиво.

* * *

Напоследък не съм гледал много филми, нямам много любопитство към киното. Не е  хубаво... Гледах "Детето", който получи награда в Кан. И се изпокарах с едни хора, няма значение... Подобен примитивизъм.... не може ти половин час с автобуса нанякъде да вървиш, не се случва нищо, едно тъпо пъпчиво момче, което се държи инфантилно... Филмът може да се развие, според мен, за три минути.

Питате харесвам ли "Мила от Марс". Това според мен е филм – пример за неосъзнаване на вида на драматургията. Тук има също странстващ герой. Странстването на героя си има също подчинен ритъм, в който той се движи - кога влиза в него, кога излиза извън него. Дали хората, които са "извън" този ритъм, са илюстрация на нещо, което е отделно, т. е. са описани, че са странни като хора, а не че са в съдбата на човека? Тук имам чувството, че хората, които бяха около главната героиня, бяха интересни сами по себе си. "Я, колко са интересни" – казвам си, и не включвам всичко това в драмата на това момиче, ако смятаме, че това може да бъде драма, не знам. Когато твърде хлабаво започваш да свързваш героя си с другата линия, филмът започва да се разпада, настъпва "отлепване" на филма. Много ми хареса началото. Филмът започна странно, динамично, такова едно съзнателно безсмислено, клипообразно правене. Но основното чувство беше едно ритмично въвеждане към една история. За съжаление, след това начало си отидох, имах важна работа, и си викам – как изпуснах филма, мама му стара. След време го гледах и възникнаха тези въпросителни. Виждам, че режисьорката е способна и изглежда има бъдеще. Но не ми е ясно, ще го кажа грубо, не ми е ясно от коя партия е. Нали ме разбирате? Не става дума да ги разпределиш на леви и десни, по някакви други признаци и т. н., но трябва да има социално чувство някакво. Тук това е напуснато и затова любовната история накрая, с която завършва филмът, за мен беше недоумение, а не любовно преживяване. Защо тя се е закачила за тая любовна история, за която се изповядва? Аз трябва по някакъв начин да застана зад героите, зад героинята, да съпреживея, да се идентифицирам, за да стане катарзисът. А аз оставам в недоумение. Така че в първия момент затова замълчах на вашия въпрос. Не мога да кажа еднозначно, имам много въпросителни. Ще ми се това момиче да поработи, да има дисциплинирана драматургия. Иначе изпадаме в синдрома на всички български филми – ние сме майстори на епизодите, но не можем да направим цялостен филм. Епизод направим, филмът – го няма. Защо така?...

* * *

Какво е останало пренебрегнато или неосъществено в моята душа? Всеки човек, особено когато се докопва до моите години вече, има една особена ненаситност, която не мога да разбера откъде идва  -  да продължи още, да продължи още. Да иска да работи, да не спира. И през цялото време се пита: "Какво искаш да кажеш повече ?" "А бе, толкова неща искам да кажа", и изброява маса неща, които иска да разкаже, истории. От жанрова гледна точка на мен наистина много неща ми се правят. Не маниакално месиански - "сега ще кажа нещо, та да изтръпне светът". Става дума за неща, които ми се струват важни и занимателни. А също и формални -  видове разкази, видове начини на монтиране... Монтаж във вид на валс... та-та-та. Толкова дълъг, къс, толкова дълъг – къс. После почвам да разминавам – звукът да бъде в ритъма на танго, монтажът във вид на валс. Какво ще се получи? Толкова е любопитно!

* * *

Преди години в Карлови Вари за първи път направиха фестивал на слабо развити кинематографии. Беше невъобразимо нещо! Бяха дошли и от Монголия със своя филм "Хохоженица". Режисьорът беше толкова  - 1.43, като Ленин беше висок. Зад него - техният Евгени Михайлов и най-висок беше техният Грозев. По ръст ходеха, с еднакви костюми – сини, и със зелени гребенчета. И се разхождаха през цялото време – вървеше техният Грозев, техният Евгени Михайлов и накрая Хохоженица.  Те не знаеха никакъв език. Само режисьорът знаеше на руски следните думи: "Я монгол, из Монголии, режиссер, "Хохоженица" мой фильм. Мой фильм "Хохоженица". Журналистите умираха от радост, защото това е голяма екзотика. Задават му разни въпроси, а той: "Хохоженица" мой фильм, я монгол..." И все така по време на цялата пресконференция. Самият филм, аз му завидях, това бе също портрет на света. Той забил една камера с 300 метра материал, монтирал я , а в дъното поставил трактор, който оре. Тракторът оре и само се чува "там, там, там , там..." Скрива се от кадъра. Камерата си стои. Връща се тракторът – "там, там, там, там..." И отново. Петнадесет минути ора този трактор. С това искаха да покажат "колко ни е грамадна нашата пустиня". Появиха се и двама герои, девойката беше с мокра юнашка фланелка и черни гащета, явно се е къпала някъде. Тракторът ореше през цялото време. Това беше филмът. Отидох и целунах по главата  Хохоженица:  "Ти си гениален, бе братко, какво е това кино, което ти правиш, напук на всичко."  Накрая те получиха диплом. Хохоженица, понеже знае много добре езици, реши, че това е Първа награда. Върви из Карлови Вари с дипломата, не може да спре: "Хохоженица, мой фильм." Жестоко. Що нещо съм видял, не мога да забравя на Хохоженица филма. Не можеш, страшно личностен филм, пример за собствен портрет. Разбира се, той не можеше да бъде разпространен, нищо общо нямаше с американските фукливи разпространения. Обаче е Хохоженица! Съжалявам много...

Е, в "Слънцето и сянката" съм направил един мой Хохоженица. Една подводна сцена има, в която ми хареса да се разделя с реалното време. Тоест, една целувка в морето под водата трае примерно 10-15 секунди, а аз реших, че може да продължи безкрайно, колкото може. И взех, че заснех, че толкова им е хубаво на влюбените, че не могат да излязат из-под водата. Това, разбира се, е хипербола, метафора е. Казвам ви го като пример как човек може да преувеличи нещата, за да запази красотата им. Поне така претендирам, не знам дали е така.

* * *

Много са тежки условията на работа в това проклето кино, хайде да не го казвам изкуство, но в професията кино. Трябват пари, които особено сега човек много трудно може да намери. И всеки би се отчаял – какво ще правя? То си е и за отчайване, между другото, аз говоря и за себе си. Вече десет години като идиот се мъча и нищо не мога да направя. Много е трудно. Представям си на вас колко ще ви бъде трудно при положение, че нямате киноструктури, нямате лоби, както се казва по модерному. Ако толкова го обичате, поне започнете да си правите, така да се каже, "въображаемо кино". Въобразявайте си, че правите кино, разкадровайте, анализирайте от колко кадъра се състои, какви крупности употребявате, защо, научeте обективите, мислете си защо този цвят, а не онзи. Опитайте се по някакъв начин нещо да откриете, нещо да си преживеете. И ако намерите малки камери, снимайте, хайде условно да кажем, животинки, котка, куче, мухи. Нещо правете, правете някакви разкази от тях, създавайте си нещо, което може да бъде минимално, но може да се окаже, че всеки ще направи своя "Хохоженица". Опитайте, ако толкова обичате професията. Ако не я обичате - тя сама ще отпадне от вас.

Арт&Култура

ШВЕЙЦАРСКА КУЛТУРНА ПРОГРАМА В БЪЛГАРИЯ

LogoHelvecia

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ДЕЙЦИ


erasmus.logo

МОИТЕ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ АРТ РЕШЕНИЯ КАТО ПРИМЕР

ЗА РОЛЯТА НА КУЛТУРАТА В ОБЩЕСТВОТО

6 УЪРКШОПА & ДЕБАТА

за студенти от Националната академия за театрално и филмово изкуство "Кръстьо Сарафов", Софийския университет "Климент Охридски", Нов български университет, Югозападния университет "Неофит Рилски"

и други колежи по изкуството с:

 

Рангел Вълчанов

Валери Петров

Никола Корабов

Юлий Стоянов

Виктор Чичов

Константин Джидров