Европейският съюз на световната сцена
Урок Единадесети
Многостранни преговори, диалог, икономическо сътрудничество, помощ за развиващите се страни, а не силова политика, но и твърда защита на общия европейски интерес и ценности
|
Партньорство за присъединяване Accession partnership Партньорството е юридически механизъм (1998) от предприсъединителната стратегия (1994), чрез който ЕС осъществява отношенията си с всяка страна-кандидатка. Съдържа работна програма и график за приемане на acquis communautaire. Има за цел да обобщи в единна рамка приоритетните области за работа, дефинирани в становищата на ЕК за кандидатурите за членство в ЕС, финансовата помощ за СЦИЕ за осъществяване на тези приоритети и условията за предоставянето й. Всяка страна разработва подробна програма за приемане на достиженията на общностното право, посочвайки сроковете, човешките и финансовите ресурси за изпълнението й. Програмата се актуализира от всяка страна-кандидатка в сътрудничество с Комисията. Съвместно се уточняват и икономическите приоритети. Три са финансовите инструмента, подпомагащи реформите в страните от Централна и Източна Европа: предприсъединителен фонд в помощ на селското стопанство (САПАРД), предприсъединителен фонд за структурно подпомагане (ИСПА) и програма ФАР. (ЕВРОПОРТАЛ http://www.evroportal.bg/?tid=40&oid=672237) Принципи на Партньорството за присъединяване Главните приоритетни области, идентифицирани за всяка страна-кандидат, се свързват с тяхната способност да поемат задълженията за постигане на Копенхагенските критерии, които определят, че за членство е необходимо:
|
В икономиката, търговията и на валутните пазари Европейският съюз се превърна в могъща световна сила. Той има значително влияние в международните организации като Световната търговска организация (СТО), в Организацията на обединените нации (ООН) и по въпросите на околната среда и развитието.
Някои определят Европейския съюз като икономически гигант, но политическо "джудже". Това е преувеличено, независимо че страните-членки на Европейския съюз имат да извървят дълъг път, преди да заговорят на един глас по главните въпроси на мира и стабилността, тероризма, Близкия изток, отношенията със Съединените щати и ролята на Съвета за сигурност към ООН.
Европейските страни запазват пълен национален суверенитет над въоръжените си сили. Техните системи за отбрана са в ръцете на националните правителства, а единствените връзки между тях са тези, които са скрепени от съюзи като НАТО.
Зараждане на Обща политика за отбрана
Общата външна политика и Европейската политика на сигурност и отбрана, залегнали в Договорите от Маастрихт и Амстердам, определят главните задачи на Европейския съюз в тази област. На тази основа Европейският съюз изгражда своя "втори стълб". Или сфера на политиката си, в която решението за всяко действие се взима като споразумение между правителствата и в която Европейската комисия и Европейският парламент играят по-малка роля, а решенията се взимат с консенсус, което позволява на отделните страни да се въздържат от едно или друго решение.
Студената война вече е история. Русия тръгна по пътя на приятелството със западния свят. Бившите комунистически страни от Централна и Източна Европа избраха пътя за присъединяване към НАТО и към ЕС. Европейският континент се обединява мирно и европейските страни си сътрудничат в борбата срещу международната престъпност.
През декември 1999 в Хелзинки Европейският съвет поставя специфична цел пред Европейския съюз: да бъде способен да сформира за 60 дни 60-хилядна военна част, включително с морски и въздушни подразделения, както и да е в състояние да я поддържа поне една година. Тези сили за бързо реагиране не са "европейска армия" – те се съставят от контингентите на националните въоръжени сили. Но техните действия се координират на европейско ниво от Комитета за политика и сигурност, Военния комитет и Военния щаб, които са подчинени на Съвета на Европейския съюз. Това дава на Съюза политическа и военна възможност за изпълнение на специфични задачи – участие в хуманитарни и спасителни операции извън Европа, в мироопазващи операции и управление на кризи, включително миротворчески.
САЩ приемат, че за военни действия, в които Америка не иска да бъде въвлечена, Европа може да използва частично логистичния капацитет на НАТО в сферата на разузнаването, комуникациите, командните му и транспортни възможности.
Съществуващите защитни и ядрени възможности – като ядрените оръжия, с които Франция и Обединеното кралство разполагат, остават под национален контрол. С поскъпването и усложняването на военните технологии, европейските правителства си дават сметка, че трябва да работят заедно при производството на оръжия. Нещо повече, че ако въоръжените им сили участват в съвместни мисии, техните системи трябва да могат да оперират съвместно и тяхната подготовка и въоръжение трябва да са достатъчно стандартизирани.
Нападенията срещу Вашингтон и Ню Йорк, както и терористичните удари в много части на света след това, основно промениха стратегическия пейзаж. Европейските страни работят сега в много по-голяма степен заедно, за да обменят информация, която би помогнала да се предотвратяват такива атаки в бъдеще. След като борбата с тероризма е глобален приоритет днес, Европа отива отвъд традиционните си съюзи, работейки не само със Съединените щати, но и с много други страни в защита на демокрацията и човешките права.
Европейският съюз се стреми да намери верния баланс между различните национални традиции в политиката за отбрана и сигурност и общите европейски интереси.
"Ако искам да кажа нещо на Европа, на кого да телефонирам?"
Конвентът за бъдещето на Европа предлага промени, които дават на Европа далеч по-ясна идентичност. Такава е идеята за Европейски президент, който да има правото да говори от името на Европа на международната арена. Това би дало отговор на прочутия въпрос на Хенри Кисинджър от 1970 година: "Ако искам да кажа нещо на Европа, на кого да телефонирам?"
Подписаният през 2004 текст на бъдещата Европейска конституция дава отговор на подобни въпроси. Очакванията са Европейската конституция да влезе в сила в края на 2006 след ратифицирането й.
Договорът от Амстердам все пак установи процедура за достатъчна гъвкавост в сферата на отбраната и сигурността, като тъй нареченото "засилено сътрудничество" позволява на група страни да предприемат действия, в каквито други страни-членки, примерно поради техния традиционен неутралитет, не искат да бъдат въвлечени. Проблемът на това прагматично решение е, че сплотеността на Съюза и реалното му присъствие на световната сцена ще бъдат минирани, ако европейската външна политика се превърне в предмет на "променлива геометрия". Нещо повече, ще има голям риск от прекъсване на връзката между вътрешната политика на ЕС (управлението на единния пазар, политиката по отношение на конкуренцията, икономическия и монетарния съюз, вътрешната сигурност и т. н.) и неговата външна политика (международната търговия, помощта за развитие, дипломацията и отбраната).
От особена важност е европейците да действат в унисон и да водят ясна политика. Европейските страни трябва да говорят с един глас, да показват решимост за защита на своите интереси и да са солидарни в грижата за съдбата на техните народи.
Европа - отворена към света
Изграждането на единния пазар оказва влияние на европейската търговска политика. Ограниченията на вноса, които европейските страни имаха право да прилагат, примерно са забранени. По настояване на Европа се създава Световната търговска организация, която предвижда постоянен форум за разрешаване на търговски спорове чрез многостранни преговори.
Европейският съюз е единен търговски блок, който е дом за почти половин милиард потребители с относително високо средно равнище на доходите им. И като такъв е много атрактивен пазар за износителите от други страни. Европейският съюз може да използва това си влияние, за да принуждава търговските си партньори да спазват "правилата на играта" – правила, които осигуряват здравословна конкуренция и равноправен достъп до други пазари.
Важен партньор в индустриалния свят
От гледна точка на Съединените щати, Нова Европа, която се гради в момента, е съюзник, който споделя същите ценности, но заедно с това e и конкурент в търговията и технологиите. Съюзът НАТО, който свързва САЩ и много европейски страни, помага да се смекчи ефектът от трансатлантическите търговски спорове.
Краят на Студената война промени международната политика. В новите условия членовете на НАТО трябва да дефинират отново своите взаимоотношения. Европейско-американското сътрудничество се нуждае от нови цели. Съюзниците трябва да работят заедно, за да се справят с новите опасности: разпространението на ядрено оръжие, международния тероризъм, международната престъпност и т. н. Но Европа трябва да оспорва определена тенденция в Конгреса на САЩ - прибягването до едностранни действия, което може да застраши глобалните й интереси.
Взаимоотношения между Европейския съюз и страните от Средиземноморието
Недалеч от Европа, на брега на Средиземно море се намират страни, с които Европейският съюз има исторически и културни връзки. Миграцията между двата региона е голяма, налице е и потенциал за още по-голяма. Ето защо тези страни са много важни като партньори на Европейския съюз, който предпочита да води политика за регионална интеграция на Средиземноморието.
Средиземноморските съседи на ЕС са сред първите, които установяват специални икономически и търговски връзки със Съюза. През ноември 1995 в Барселона се провежда конференция, на която присъстват всички страни-членки на ЕС и страните, граничещи със Средиземноморието (с изключение на Либия, Албания и страните от бивша Югославия). Тази конференция поставя основите на ново европейско-средиземноморско сътрудничество, базирано на контрол над въоръженията и на мирно разрешаване на конфликтите. Идеята е да се създаде (2010) европейско-средиземноморска свободна търговска зона в съответствие с правилата на СТО. Когато това се случи, произведените стоки ще се търгуват без мита на този транссредиземноморски пазар, който ще се превърне в най-голямата свободна търговска зона в света с 800 милиона потребители. Едно икономическо партньорство, което ще се допълни и от партньорство в социалната, културната и други области.
Взаимоотношения с развиващите се страни
С Договора от Рим (1957) предишните колонии и задморски територии на някои страни-членки на Европейския съюз се асоциират към Общността. Деколонизацията, която започва в началото на 60-те години, превръща тази връзка в асоциация на суверенни страни.
Споразумението с африканските, карибските и тихоокеанските страни (АКТ) е най-амбициозното и с най-голямо значение споразумение за търговия и помощ, сключвано някога между развити и развиващи се страни. То е резултат от Конвенцията от Ломе – първоначално подписана през 1975 в столицата на Того и впоследствие регулярно преработвана във времето.
Споразумението от Котону, подписано през юни 2000 в столицата на Бенин, поставя началото на нов етап в европейската политика за развитие на света и има по-широк обхват. То въвежда например нови процедури в случаи на погазване на човешките права. Европейският съюз направи специални търговски отстъпки за най-малко развитите страни, които слагат подписа си под него
Информация от портала на ЕС "Europe"
http://europa.eu.int/abc/12lessons/index1_en.htm
Европейският съюз не е федерация като Съединените щати или Русия. Нито пък е просто организация за сътрудничество между правителствата като Организацията на Обединените нации. Съюзът фактически е единствен по рода си. Той представлява уникална в световната история политическа система. Страните, които съставляват Европейския съюз (или страните-членки), споделят своя суверенитет, за да получат сила и световно влияние, каквито нито една от тях поотделно не би могла да има.
Споделянето на суверенитета означава на практика, че страните-членки делегират правата на някои от своите взимащи решения власти на европейските институции, които те са създали, така че решенията от общ интерес да могат да се взимат демократично на европейско ниво.
Тези страници са изготвени с финансовата помощ на Европейската комисия. Изложените на тях възгледи са на Съюза на българските филмови дейци и по никакъв начин не отразяват официалната позиция на
Европейската комисия.
