Завършва кинорежисура в Академията по изкуства в Прага, Чехословакия, през 1956. През същата година дебютира с "Ден година храни". Работил е като кинорежисьор в Студия за хроникални и документални филми.
До този момент е заснел над 60 документални филма.
Режисьор на документалните филми (най-известните): "Дни" (1964) - "Златна роза", Варна 1966; "Другарска среща" (1966) - Наградата на критиката, Варна 1966; "Панаирът в Лайпциг" (1966); "30 май – 2 юни" (1967) - Наградата за режисура, Варна 1966; "Път през годините" (1968); "Биографична справка" (1969); "100 години БАН" (1969); "Началото" (1971); "Призивът" (1972) - Наградата за документален филм, Кюстендил 1972; "Захари Стоянов" (1975) - "Златен ритон" и Наградата на СБФД, Пловдив 1976; "Празникът" (1976); "След години" (1977) - Наградата на БНФ, Пловдив 1977; "Любен Каравелов – материали от едно проучване" (1979) - Наградата за документален филм и Наградата на критиката, Пловдив 1978; "Професия" (1981); "Поминък" (1981) – "Сребърен ритон" за двата филма, Пловдив 1981; "Към биографията на Димитров" (1982) - Голямата награда, Лайпциг 1982, "Златен ритон", Пловдив 1983, Наградата на СБФД; "Дъщерята на посланика Дод" (1985) - Наградата на Съюза на журналистите, Москва 1985; "По начин най-благороден" (1985); "Момчето, което наричаха "Господин Възхищение" (1987) - Специалната награда, Пловдив 1987; "Пътят към Йолковица" (1988); "Разкрасяване на градската среда" (1989) - Наградата на София 1989; "Около паметника" (1991); "Борислав и Балканите" (1993); "Българско време" (1995);
"Като на кино" (1999); "България: база данни" (2004) – Специалната награда на "Златен ритон", Пловдив 2005;
"За възможността да се живее" (2005)
Втори режисьор на игрален филм: "Случаят Пенлеве" на Георги Стоянов
Актьор в: "Случаят Пенлеве" и "Небето над Велека"
УВАЖАВАЙТЕ МАТЕРИАЛА!
(Аудио запис, 7 април 2006)
Юлий Стоянов:
Някога, когато имаше кина в София и в големите градове, в по-хубавите кина имаше пред залата светещ надпис: "Главният филм не е започнал." Хората можеха да закъснеят, защото "главният ", това е игралният филм, не е започнал. Тоест, могат да изпушат една цигара, докато мине Седмичният кинопреглед или някакъв малък документален филм. Наричаха ги "приложения". И който иска, влиза в залата, повечето не влизат – дошли сме за събитието, а не за разни глупости. Все пак с тези "приложения", трябва да призная, имаше една амбиция – да се култивира гледане и отношение към документалното кино. Допреди няколко години на пл. "Славейков" съществуваше и кино "Култура", което прожектираше само документални филми. Това беше, така да се каже, екранът на документалния филм...
* * *
"Главният филм не е започнал" - това говори за йерархията на ценностите – къде е "главният", къде са другите. И много трудно се примирява човек, че не е в главния филм, а е в приложението. Имаше хора, които с интерес работеха в документалното кино, но маса мои колеги се измъчиха. Очите им бяха към "главния", към Киноцентъра. И никаква радост от това, че прави документален филм - и защо го прави, когато го чака игралното – там, там трябва да работи...
Сега вече нито главен, нито малък... Ако се появи някой по-главен филм, то е голямо събитие, нали? Това е начинът, по който се прекъсна тази не съвсем зряла връзка, но както и да е. Искам да кажа и нещо друго. Много колеги от игралното кино започнаха работата си в документалното и то наистина с любов, и с някакъв хубав старт. Някои и след това гастролираха в документалното с хубави неща. Онзи, който продължаваше да има интерес към документалистиката, правеше и хубави документални филми. Докато на повечето документалисти, които искаха да правят игрално кино, не им провървя много – "там" е трудна работа. Едно е да влезеш с късометражен филм в документалното кино, да разкажеш за неща, които те вълнуват или просто познаваш, с един малък бюджет, с едни по-достъпни начини, а друго е в игралното. Но има колеги документалисти, които отидоха в игралното и се представиха добре. Ако сега имаше нормално филмопроизводство и "движение", когато имаш идеи, ще правиш едното, след това ще правиш другото, ще се връщаш, ще отиваш - като естествено твоите предпочитания и привързаности си остават.
* * *
Все във връзка с този "главен" филм... Все за това си спомням, когато си мисля за нашето документално кино. Това май е израз не на някаква бъркотия, а на сложността в понятията. Казват: "документален филм", след това някъде - "хроника", след това - "късометражен" филм, другаде – "дългометражен". И това особено личи в наименованията и преките действия на институциите и студиите. "Студия за хроникални и документални филми" - беше точно наименование. Това означаваше, че хрониката е също документално нещо, но първото. Оттам се почва. Когато се появи телевизията, тази студия бе наречена Студия за телевизионни филми "Екран", защото решиха, че всичко това принадлежи на телевизията. След това еди-си какво, след това съвсем друго, което се отрази и на фестивалите. Имаше Фестивал на българското късометражно кино и изведнъж на такъв фестивал ни в клин, ни в ръкав – дългометражен филм. Какво прави там? Или пък нямащите нищо общо с документалистиката кратки игрални новели? Последното, до което се стигна, бе Фестивал на неигралното кино, което все пак събра нещата. Успореди ги, въведе някакъв ред. Този, който работи в киното, това не го интересува, но хората отвън не винаги могат да се оправят или да си изяснят кое какво е. Подобен проблем примерно имаше и с тъй наречения "поръчков" филм. По едно време започнаха да се появяват такива филми – сключва се договор с предприятие или фирма, тя плаща на Студията да направи определен филм. Но имаше и "тематична" поръчка - да се направи филм за Априлското въстание, или за нещо друго. Това също е поръчка, но поръчка, при която няма поръчител насреща, а стои цялата държава с цялото си величие и иска от теб да направиш нещо, което да прослави държавата...
Когато телевизията се появи, тя пое от цялата тази бъркотия онова, което на нея й трябваше. Пое новините, които преди бяха в Седмичния кинопреглед. Започна да прави предавания, които преди бяха наистина филми с изследователски или с друг характер. Започна да прави и различни рубрики. За съжаление, там настана друга бъркотия – онова, което хората правят там според своите си възможности, изисквания и критерии, започнаха да го наричат "документален филм". Документалистите се засегнаха: "Това не е филм, а предаване, нали? Предаване, което е ограничено финансово, което е ограничено във време, което има определена задача. Филмът все пак има една по-друга задача – да проникне малко повече, така, навътре…" Не можахме да се разберем, те продължават пак това да правят. Но факт е, като ги гледам от време-навреме, че вече правят предавания, някои от които по-хубави от филм, когато са схванали спецификата. Или пък сами правят документални филми, знаейки какво е това. Но са ревниви - да не би някой "отвън" да го направи, те сами да си правят всичко. Не бива така да се говори, но такива са отношенията. Все пак има някакви разлики в метода, в начина на правене, в задачите... И когато все по-често се появяват хубави телевизионни документални филми (а и предавания, не може да не се признае това, и отделни сюжети в новините) човек не може да не се радва.
* * *
Всеки, който се занимава с кино, знае, че въобще в основата на киното е документалното кино, хрониката, регистрирането на събитието - с "Пристигането на влака" на братята Люмиер. И след това то се развива по тази линия. Оказва се, обаче, че това не стига. Работи тази машинка – камерата, и тя може да улови повече неща, а не само улицата или гарата... Човека може да улови, състоянието му, което не е само предмет на занимание на игралните филми, а и на документалните.
Може би също знаете, че се намират хора, които взимат камерата и се "забиват" нанякъде, за да се вгледат тъкмо в човека. Такива са "Човекът от Аран" или "Нанук от север" на Флаерти. Той е родоначалникът на този тип кино. Във всеки случай, това двуначалие или тези два извора, от които тръгва документалното кино, винаги присъстват и винаги, развивайки се, се смесват в някакви потоци. И от това стават бъркотиите – този филм какъв е, онзи – какъв е. То зависи и от времето, зависи и от модата, зависи от това, което се иска. Например, когато започнахме да се опитваме да развиваме нашето документално кино, беше важно да се изследва, да се открие човекът. До тогава човекът – никакъв го нямаше. Мярва се нещо, което работи, не говори или говори само по написана реч... Дойде звукът, появи се по-подвижната камера, откри се човекът и просто стана чудо.
Нещата, които сега изглеждат толкова обикновени, навремето за нашите колеги бяха невероятно преживяване. Беше открит най-после този, живият човек, който работи, но и който мисли, който говори. Сега го гледаме всяка вечер, той общо взето се научи да говори баналности, но понякога казва нещо. Ако хората от телевизията имат малко повече време да вникват повече в заснетия от тях материал, могат да изтръгнат от него и повечко неща...
Големият успех на нашето документално кино, според мен, е, че успя да проникне в човека. Може би не може така да се каже "в" човека... А успя да се приближи "към" човека.
* * *
Искам да ви припомня откъде е тръгнало българското документално кино. Васил Гендов и маса любители са правили всякакви опити - добри и лоши. И от всички тях има останало по нещо и това е безценно, нали? Но ако можем да говорим за някакво начало на българското документално кино, което му дава посока и образ, мисля, че това е Захари Жандов. Фотограф, освен това запален спортист, скиор, планинар, който влиза във Фондация "Българско дело", взима камера и започва да снима. Човек с вътрешни измерения, с енергия и виждания, с усет. И прави документално кино, което действително е на ниво... Когато гледаме неговите филми от онова време - малко са, два-три филма е направил, освен спортните репортажи - виждаме, че знае какво прави и го прави със страхотна любов. Емблематичен филм за него и за българското кино е "Един ден в София". Ако щете, заради метода, заради това как го е направил. Той казва: "Днес е тази и тази дата, 1945 година." И тръгва из София. Естествено, не го е заснел само в този ден, но е уловил всичко в деня, за да си го довърши след това. И изгражда една картина (дано не само аз съм толкова запален по филма), която остава като образ на времето – с отношението си, с любовта към града и неговите хора, с откритията, които може би за някои да не са кой знае какви.
Но самото това откритие - да тръгнеш така непреднамерено, е вече голямо нещо. И съм си мислил, че има филми за градове – десетки, стотици. Един от най-известните е "Берлин: симфонията на големия град" на Валтер Рутман. Нещо невероятно. Снимал е през 20-те години, възприел е, както казват, опита на съветските кинодейци – на Дзига Вертов и на другите хора на така нареченото "кино на истината". Хванал е нещо от френския авангард, но си е направил нещо съвършено свое, съвършено неповторимо, което е останало и в историята на киното, и в съзнанието на зрителите, и е скок в изразните средства на киното. А "Един ден в София" си е нормален реалистичен разказ за този ден и хората в него и въпреки това, на мен поне, ми въздейства така, както филмът на Рутман. И си казвам – когато си на висотата на задачите, когато знаеш какво правиш, може да си направиш филма по свой си начин, както си искаш. Но отговаря ли на истината - той въздейства! И ще го поставиш наред и с Рутман, ще го поставиш наред и с всеки, независимо от всичко.
След това Захари Жандов засне "Хора сред облаците" - за планинските наблюдатели, и "Един забулен свят" – за българомохамеданите. Дали са романтични, дали - поетични... но във всички случаи са високо естетическо преживяване. Дълбоко преживяване... А, да не забравя, освен тези кинематографически качества, Захари Жандов имаше и това човешко качество, че много поддържаше младите хора. Нито го знае, нито го познава, взима филма му, гледа го, разнася го... След това вече събра младите, приобщи ги – такъв човек, сърдечен... Една любопитна подробност – в края на творческия си живот, след много игрални и още документални филми, той направи филм за едно пътуване в САЩ, "Крос Америка". Сам. Една глава – една камера.
* * *
Захари Жандов си измисли теорията "една глава – една камера". Искаше да каже – не ти трябва никой, взимаш си камерата и снимаш, това е истинското кино. Малко се изхвърли, но няма значение. Той постави началото, той пръв го направи, а и не важи ли това с пълна сила днес при новата дигитална техника, когато всеки може да име камера в телефона си? Но не всеки е Захари Жандов.
Този начин - "една глава – една камера", наистина беше добър път за българското документално кино. И когато настъпиха не съвсем добри времена за киното и за обществото ни – с догматичните идеологически изисквания, това беше енергията или тенденцията, която поддържаше поточето на истината. Много голяма работа свършиха операторите на Седмичните кинопрегледи, които бяха съставяни от няколко обекта. Снимат ги различни оператори, режисьорът и монтажистката ги монтират, последната нощ не спят, оформят ги и на сутринта кинопрегледът тръгва по кината. В Седмичния кинопреглед решаваща роля имаше редакторът – определя обектите, води текста. Но операторите все пак успяваха да снимат нещата, както ги усещаха и както ги виждаха... Като се гледат тези техни кадри, все пак може да се улови картината на времето, а и човекът понякога се прокрадваше, промъкваше се в тях... Някои от тези оператори станаха автор-оператори, после режисьори-документалисти и успяха да съхранят тази традиция на Жандов по някакъв начин. Не е нужно да изброявам сега всички имена.
Спомням си първия кинообект на едно момиче като вас - Елена Попова. Беше снимала една жътва, ама аз се изненадах направо – с такова отношение, с такъв вкус. Тя поработи малко като оператор и после стана режисьор... Или пък друго име, което, мисля, също трябва да се знае – на оператора Георги Алурков. Той имаше точно усещане за кинообраз, умееше да направи опит за човешки разказ, да търси човека в нормалното му състояние. След това нещо не можа да издържи, мина към "изкуството", към "художеството". Стана много добър оператор на игрални филми. Но в своята собствена творческа работа наистина беше един много интересен автор... И още един човек смятам, че е необходимо да го знаете - оператора Кирил Тошев. Той също мина към режисурата и направи първия у нас действително художествено-документален филм - документ, но много високо естетизиран. Един филм за Младежкия симфоничен оркестър на Влади Симеонов. Заглавието е "Хармония". Той бе оператор с културата на музикант и с виждането на режисьор на документален филм, който схвана точно какво трябва да направи от тази тема. Показа го и го обвиниха във формалистичен уклон. Естествено, с намесата – "сложи това, махни онова" – филмът беше направен "по-реалистичен". И все пак, по-хубав филмов образ на симфоничен оркестър не съм виждал.
* * *
Въобще операторите бяха хора с призвание, макар и да имаше и случайно попаднали – колко му е да се научиш да натискаш копчето.
И понеже започнах да споменавам различни хора, ще спомена и Христо Ковачев, също оператор и режисьор, вярвам, че знаете това име. Той много точно боравеше с "една глава - една камера". И беше чудесен оператор, можеше да улавя неща, които не всеки виждаше. Снимаше самостоятелни обекти, след това мина към самостоятелни филми, които са много важна част от историята на българското кино. Но след като бе стигнал до страхотни попадения за човека и времето, не можа да избегне официозното, налагано тогава на всяко изкуство, на киното също. И Христо Ковачев, един от най-талантливите, също създаде официозни филми. Аз от сърце му завиждах за някои негови по-ранни филми и съм му го казвал. А после ме беше яд, че прави работи, които не трябваше да прави, и също съм му го казвах. И накрая направи "Овчарско", който възторжено се прие навсякъде и от всички! Така че Христо Ковачев се върна към своето, към същностното си.
* * *
Когато започнах да работя в документалното кино, се правеше така: ако имаш някаква идея – даваш я. Можеха да я приемат, можеха – да не я приемат. Обаче има неща, които трябваше да се правят независимо от всичко – дали по поръчка, дали по искане на някого. Ако направиш филма – добре, ако не го направиш – ще ти помогнат, ще стане. Ала възможността сам да изразиш себе си - не, че беше спъвана, - но инициатива за това като че ли нямаше. Аз поне дълго време смятах, че не мога да направя това, което искам – първо, защото още не съм се научил на кино; второ, защото, де да знам, не, че ще ме спрат, ама .., дали ще мога да изведа нещата както трябва.
Бях много объркан какво да правя. Точно по това време се появиха възможности за някакви реклами и директорът на Студията ме извика: "Трябва реклами да правим. Това ще е полезно за студията, а и за вас ще има работа." Той беше един такъв запален човек - Георги Панчев. Казват, че всички в ръководството от онова време били не знам какви си, но трябва да се знае, че между тях имаше дълбоки, сериозни и с отношение хора, които наистина искаха нещо да се върши и помагаха, поемайки и доста рискове... Само да напомня, че при Георги Панчев започна да се прави "Фокусът" на Радой Ралин. Така започнах да правя рекламни филми, навих се, запалих се. Аз съм така, нещо като "първомайстор". Направих една нормална реклама за ТАБСО с актьор – Стефан Илиев. След това за минералната вода, която се появи за пръв път бутилирана. В нея показах как актьорът Константин Коцев ходи - такъв един, кофти му е, изпива една минерална вода и става свеж и прекрасен. Реклама! Направих и за млекоцентралата "Сердика", която беше току-що създадена. Там използвах дикторски текст и една нарисувана крава, която отначало се чуди защо й взимат млякото, но след това е доволна. Излезе рекламата, а във в. "Народна култура" се появи един, ама съсипващ текст: "Кравата е доволна, ама зрителите не са доволни." Съсипа ме. Но беше съвършено правилно - човек защо трябва да се занимава с работи, които нито ги разбира, нито ги знае. Върнах се към това, за да кажа, че човек няма ли отношение към материята – нищо не става. Ще виси, ще изпълнява план. Няколко години аз изпълнявах план, след като пропаднах с тази моя идея... Но като гледам сега телевизионните реклами, се чудя, защо толкова драматично преживях този опит.
Та в един момент, когато мислехме, че нищо особено не може да се направи, се оказа, че дойдоха по-млади хора, които разбъркаха работите и промениха критериите. Имам предвид Едуард Захариев, който след това отиде в игралното кино, Оскар Кристанов, който остана в документалното, Георги Стоянов, който после влезе в игралното...Те създадоха едно ново усещане, което увлече и нас, които вече работихме в студията – Невена Тошева, която отначало беше монтажист, а след това режисьор в хрониката, мен... Започна едно раздвижване. Януш Вазов и Лада Бояджиев обогатиха жанровете в посока на публицистичното и поетичното. Людмила Шишкова експериментираше с формата. Започна "преливане" между поколенията. Ако аз съм благодарен за нещо, това е, че установих контакт с по-младите.
Със смяната на поколенията постепенно се създаде онзи тип естетика, която нещо разчупи, размърда, за да се стигне до това – неофициално признато, но признато!, че в нашето документално кино нещо живее. Филми като "Толкова ли съм лош?" на Невена Тошева, "Люпилнята" и "Майсторът" на Оскар Кристанов, "Сол" на Едуард Захариев, "Жеко Манолов" на Георги Стоянов, с начина, по който поглеждаха към героите, вече са филми - не са само летопис на епохата.
Тези филми, към които се прибави и моят "Другарска среща", на един фестивал във Варна колективно получиха Наградата на критиката. При това ни оцениха и ни дадоха наградата тъкмо за филми, които даже не бяха допуснати на фестивала. И тогава разбрах, че критиката не само може да те удари, като направиш глупости, но ако направиш нещо свястно, може да го улови и да го види. Така тогава ние получихме наградата колективно – Еди Захариев, Оскар Кристанов, Георги Стоянов, Невена Тошева, аз... Беше странно, необичайно – филмите ги нямаше, но понеже се бяха навили да ни помогнат, да тръгне, да се развие тази нова посока, ни подкрепиха. Беше голям стимул, така ние пробихме.
Явление в нашето кино наистина беше и сатиричната редакция "Фокус", която бе създадена по идея на Радой Ралин. "Фокус" толкова много направи за нашето документално кино – разчупи го, разтвори хоризонта му, превърна се във феномен и хората го очакваха, вече не пропускаха приложението.
След време се появи един театрален режисьор и актьор - Никола Ковачев. Той впечатляващо влезе в киното с документални филми, които направиха втория удар. Да не очакваш, че театралната естетика може да се трансформира по начина, по който той го направи. Просто не мога да повярвам, че в България са направени филми като неговите "In Memoriam", "Зимно време", "Е, и?...".
Едно кино не се прави от един глас. Традицията на Жандов, тази на младите, за която споменах, всеки постигаше нещо и от всичко това се получи документално кино, което остави някаква следа.
* * *
Ще ви покажа един от последните "Фокуси", който Радой пусна в производство - малък късометражен филм за Ботевите тържества. Регистрира едно събитие, което като събитие доказва доста безумни неща. Съвременниците знаеха, че така се правят работите – с кебапчета, с панаир, с маймунки, с бира без надценка... За мен поразяващото беше, че и "Тото"-то си беше намерило място там. Затова реших, че всичко трябва да бъде показано така, както е било уловено. Казвам го, защото един от големите и сериозни въпроси, които стояха в документалното кино, бе въпросът за "намесата – ненамесата", за възстановката и инсценировката или за автентичността, и т. н. Аз съм този, който държах на абсолютната чистота и ненамеса в нещата, ако искаме да изразим по най-точен начин събитие, обект. Колеги ми казваха: "Ама ти, кинаджия ли си или какво? Какви възможности имаш тук – разстрел на Ботев, панаирджийско стрелбище, тото-фишове... Обиграй всичко това. Не разчитай само на финала... Кой ще те разбере?" Аз: "Който ме разбере!" За мен това, което видях на Ботевите тържества, беше потрес. И мисля, че ако бях направил "кинематографичното", което беше в ръцете ми, вие сами виждате – то е тука, малко разместване и щеше да превърне това нещо във фойерверк, щеше да бъде чудно! Тютинка! И маймунката, и пр., и... Ботев си е отишъл. Щеше да бъде интересно кино, но нямаше да бъде кино за това събитие и за това отношение. Грешен съм, обаче продължавам да смятам, че така трябва да бъде. Аз така смятам, а вие може да не смятате така, защото сега на всеоръжие е всичко. Но мисля, че е важно това да се знае. Искам да ви препоръчам да си гоните онова, което си имате наум, и да уважавате материала. На мен винаги са ми казвали, че прекалено изсушавам нещата, и сигурно е така. Но продължавам да мисля, че така трябваше да бъде.
* * *
Случи се миналата година да правя филм за Валери Петров. Не "случи се", а много отдавна исках да го направя. Заснехме разговор с Валери Петров, който се оказа много голям, затова направихме нещо като "първа част", но която си е самостоятелна. Нарича се - "За възможността да се живее". Предварително си говорихме, как да го направим, за да не стои Валери неподвижен непрекъснато пред камерата. На филмите с "говорещи глави" вече им мина модата. Но аз избрах все пак Валери да стои пред камерата, да говори и на който му е интересно - да слуша, на който не му е интересно – да не слуша. За мен всяка негова дума беше важна. И според мен той каза неща, които пред никого не е казвал, които ние, слава богу, успяхме да изтръгнем и които са част от историята на българската литература. А и на българската история, изразена по определен начин чрез един човек на духа и на словото, който е доста високо. Затова поех риска точно така да присъства във филма, а не да ходи насам-натам. Казвам го, защото филмът се хареса много, но някои питаха: "Не можеше ли малко да го раздвижиш? Освен това какво ще разберат, да кажем, учениците? Не трябваше ли да се направи по-достъпно?" Ако има възможност, ще го направя в другата част. Валери много интересно говори за преводите си и разчитам те да бъдат "покрити" предимно с Шекспир и с всички възможни постановки с негов превод, от които също може да се получи "кинематографичност". Филмът работихме с Ицко Финци, който помогна много да стигнем до това, което трябва. Разбирате, че и досега не съм се отказал от този начин да изсушавам нещата, да ги оставям такива, каквито са, и да не използвам могъщата сила на киното - с целия риск за това и с цялата отговорност.
* * *
Всеки филм се прави различно – тръгва се от материала. Не е хубаво да се повтаря човек. Интересното е непрекъснато да търсиш различните средства, различния подход, различното решение.
Бях направил филм за Захари Стоянов само върху документи. Разчитах на чистия документ и смятах, че документът е страшно важен, и сега смятам същото. Но тогава плахо подозирах, че и документът може да лъже. И той лъже и трябва много да внимаваш. След "Захари Стоянов" започнах филм за Любен Каравелов и не ми се искаше отново да бъде по документи, защото ще е скучно, затова инсценирахме епизод от живота на Каравелов, който го има в един материал. И това разиграване, репетиране на този момент даде повод да се отиде към друго нещо, което беше за мен важното - разнищване на историята, при което зрителят все пак да бъде вътре в събитията...
Или да взема филма за Съединението – "По начин най-благороден". Ако навържем само фактите от Съединението - какво става? Фактът е факт. И избрахме начина да покажем това действително единствено българско нещо, направено само от българи, през очите на цяла Европа, за да се види и какво е отношението на Европа към това събитие, и нашето към Европа. И си спомням, че измъчих всички с огромното количество архивни материали, които сценаристът Влади Киров мъкнеше, а операторът Иван Цонев още сънува кошмари от хилядите репродукции, които направи за този филм.
Мисля, че има смисъл от такова ровене. Същото беше и при филма, който направих за площад "9-ти септември". Смятах и продължавам да смятам, че чрез нещата, които са ставали на този площад, може да се разкрие историята на България. Направих го в два филма, но, за съжаление, не довърших темата за Площада. Материалът стои и сега, и ако се намери възможност, може да се направи трети филм, в който да се съберат нещата.
Предпоследният ми филм пак е за България и Европа, в който, както и за Площада, ми се видя интересно да се види историята ни от най-различни гледни точки, за да се осмисли националната съдба. Да се види през какво сме минали, къде сме отишли и какво ни чака, ако караме все така. Заглавието е "България: база данни", тъй като в него има една огромна палитра от факти, от случки, през които светът ни е виждал и ние сме гледали света. И затова решихме да го направим от различен материал – да има архив, ние да заснемем нещо, да има исторически знаци... Когато го събрах и го гледах като филм, мислех, че съм кой знае какъв новатор. А се оказа, че не съм , т. е. такова нещо си е съществувало и съществува. Казва колега: "Това е един пачуърк". Аз понеже не съм англоговорящ, правя се, че разбирам. След това научих, че това е тип изделие, който съчетава различни елементи, както се прави покривка за легло. Това е американска практика, която се е превърнала в изкуство. Знаех за това, ама чак така, че аз съм носител на пачуърк в България, не очаквах!... Филмът се прие много добре. Никоя телевизия не поиска да го купи. На една прожекция млад човек каза: "Този филм не го приемам." След това започна дискусия, едни го приемат, други - пак не го приемат, и като се разотивахме, дойде този, въпросният, и ми казва: "Много хубаво направен филм, между нас казано." Не че е проумял, той ги знае работите, обаче не иска да признае, че идеите в него не е харесал, не ги обича. Той е българин и ако аз съм направил един антибългарски филм – да си тегля последствията... Антибългарски? Ами аз по-патриотичен филм не съм правил! Но нека и да се похваля - един компетентен човек ми каза: "Това е нещо като "Оптимистична теория за нашия народ"." Аз се изпотих чак... Това ми беше достатъчно след всички ругатни.
Хайде, да ви покажа финала на филма - един размисъл "ако това беше, ако онова не беше, ако не знам какво ли не беше"... Вие сте млади, но ние сме израснали с това - "на нищо не приличаме, ама, ако не беше турското робство, ако не беше това, ако не беше онова" ни блокира и мисля, че по някакъв начин оказва влияние и на сега съществуващата апатия и примирение.
Но при една от последните прожекции отново се поставиха въпросите за национализма, за българското... Значи, имаме някакъв скромен принос – да се разбърка малко в главата, това е важно, нали? Тук да раздвижи нещо, каквото излезе – излезе. Филмът не може да промени света, но може да помогне малко да се променят умонастроенията ... За разлика от "една глава - една камера" над него работихме няколко глави и си спомням как навремето един голям чешки режисьор го бяха питали: "Как ги правиш тия хубави филми?" А той обяснява: "Как ги правя? Просто ги правя. Събирам си екип." Това, което е ясно за всеки кинематографист открай време, той го каза с една дума. Както виждате, има различни становища как се прави кино.
Филмът зависи от съвестта на режисьора, от работоспособността му, но зависи и от окото на режисьора да си подбере екипа. Факт е, че аз имах късмет с екипа – с операторите Иван Цонев, Христо Ц. Ковачев, Стефан Бояджиев, представители на три различни поколения; с монтажистката Радосвета Петрова, която, докато не разбере издълбоко за какво става дума, не започва да монтира, ама като се хване, е повече от драматург. Или с редактора Кирил Доброславски, който, за да извади един кадър от историческите кадри, преравя огромен материал и не допуска нищо приблизително. Или с продуцента Асен Владимиров, с когото работя доста отдавна и който е от тези продуценти, които ровят, ровят, ровят и те засипват с работи, стоят плътно зад режисьора в търсенията, в решенията, и накрая ти дават още малко време за монтаж, което никога не стига.
* * *
Има един проблем с архивните исторически материали. За съжаление, нашите колеги нямат отношение към историческите фото и изобразителни материали. Става дума за типа исторически филми, които и аз правя. Защото виждаш: върви някакъв епизод и някакви снимки - мърляви, непипнати. Човек си казва: те са автентични. Как са автентични? Те са минали през пет прекопирвания. И са там, и ти развалят всичко, но той не се е сетил, колегата, че може малко да изчисти или малко да изреже, или малко да ретушира, за да го докара да е прилично за гледане и да е вързано с предния и със следващия кадър. И да отговаря все пак на някаква атмосфера. В игралния филм си има художници. Има художник по костюма, който следи за всеки детайл. А колегата – документалист, грабва материал, който е на рафта, слага го на определено място, без да мисли от това време ли е. Когато ползва архивен снимков и филмов материал, човек трябва да знае кога е сниман, за какво се отнася и да го използва съответно за времето, за което се говори, като го върже така, че да въздейства естетически. Ако е дефектен - да го оправи, запазвайки характера му, ако не може – да го развали още, да дращи, да е ясно, че е старо, но да има стил, да е вързано и да се знае, че е истинско. Това е единственият критерий. Онзи в игралния филм ще внимава какво ще направи, когато прави епоха - филм за войната от 1914 година, да кажем, а документалистът, правейки филм за 1914, пуска понякога – хора с униформи от 1944 година. Не е имал други! Ами, хайде, мини без това. Иначе се стига до парадокса, че историци, които си гледат историята, като видят такъв кадър, си казват – брей, виж това не съм го знаел.. А той е излъган – показали му материал от тридесет и не знам коя си година, а той си мисли, че за него това е откритие. Ами, защото човекът, който е направил това, не е имал отговорност пред историята и пред зрителите. Много е дребно, много ме ядосва, но е много важно.
* * *
След един показ на "България: база данни" един журналист каза: "Е, какво сега, Юли Стоянов цял живот прави това – демитологизира." А тук сега ме питате дали това е начинът да се самоопознаем – чрез обръщане на нещата. Да, така е, както и чрез представяне на нещата такива, каквито са – без напъни, без жестове.
Някъде не може да иронизираш, има неща, които... Не е хубаво да говориш срещу народа си, както се казва, ама такова е положението, какво да правя. Аз така мисля. Слава богу, други мислят иначе и можем да се срещнем и да спорим. Но българският характер наистина си е доста тежко нещо. Хората казват – ама, само българите ли сме такива? Оказва се, че по силата на определени исторически обстоятелства българите си имат някаква специфика. И тая специфика, като се извади, лъсват такива едни неща - не съвсем каквито трябва да са. Но наистина българинът трябва да не се поддава на всякакви изкушения - емоционални. А малко повече да има възможност да мисли. Умният човек не трябва да има посредствена позиция, а трябва, като чуе различните становища, малко да се помъчи да разсъждава. Много неща могат да бъдат решени чрез анализ. Оказва се, че чрез емоции доникъде не се стига – най-много да се изпобием...
