Списание "КИНО" - брой 3/4 2010
филмовата критика за:
"МИСИЯ ЛОНДОН" НА ДИМИТЪР МИТОВСКИ
"ФУТБОЛНИ ХАМЕЛЕОНИ" НА СТОЙЧО шИШКОВ
ИГРАЧКА - ПЛАЧКА / "МИСИЯ ЛОНДОН"
© Марияна Христова
„Мисия Лондон” преизпълни плана, който зададе още на ниво проект. Въпреки някои опасения, че ще се окаже бутафорна клоунада в стил „Испанска муха” на Киран Коларов, заради всевъзможните местни знаменитости в кадър, резултатът не буди поводи за сравнение. И съвсем логично – съвестно е базиран върху забавния, остроумен и актуален едноименен роман на Алек Попов, четен и харесван от по-широка аудитория, а още в трейлъра, който тръгна четири месеца преди премиерата, демонстрира атрактивна визия и широк финансов размах не само като за българска, но и като за европейска продукция. Козовете в кастинга пък са любимият на Гай Ричи британец Алън Форд от „Две димящи дула” и „Гепи”, чието лице респектира и подсказва какъв тип комедия да очакваме; и космополитът Томас Арана, когото сме гледали както в „Гладиатор”, така и в последния късометражен филм на Митовски и Камен Калев „Лошият заек”.
Присъствието им, разбира се, повлия положително на опашките пред касите в мултиплексите, но успехът този път е реален, не е провокиран от изкуствен медиен шум, поради което и цифрите от статистиката са прецедентно високи, но също отразяват реална ответна реакция. За разлика от „Прогноза” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – и двата с ясно заявена претенция, че са „филмът, който ще върне вярата в българското кино”, но спечелили популярност повече с рекламна стратегия, отколкото с качества, „Мисия Лондон” си е пищната комедия, която обеща да бъде, а масовата ориентация не му пречи да е интелигентен, без да подценява зрителя с евтини търговски трикове. Докато първите два залагат на изцяло пасивния ентъртейнмънт, в който посланията са сдъвкани, поднесени на тепсия и обидно схематични, което отблъсква и недотам взискателния консуматор, режисьорът Димитър Митовски и сценаристът Алек Попов ни оставят сами да се досетим, открием, разпознаем, разсмеем от кривото огледало на действителността и да се натъжим от изводите.
Филмът реабилитира в кадър позабравената сатира на неизкоренимата байганьовщина като ползва външна действителност за контрапункт (обратно на повечето други български филми, които докарват чужденец на родна почва да ни гледа сеира), а хуморът е безмилостно саркастичен към провинциалния манталитет на политици, шоумени и обикновени хорица. Право в целта точно сега, когато бясно се мятаме между отскорошните си права и задължения на европейци и балканските корени, за да констатираме честичко и с гузна съвест, че „европейци сме ний, ама все недотам”. И че малко неща са се променили от премиерата на Алековия „Бай Ганьо” през 1895 г. Колкото до ордите знаменитости - чак да се чудиш как Коцето Калки например се е съгласил да участва, след като образът му окарикатурява самия него. А появата на Стойко Пеев, емблематичен с ролята на Хан Аспарух от едноименния филм на Людмил Стайков, като автор на псевдоисторически квази спектакъл, е многозначително намигване за посветените, които са го разпознали.
Актьорската игра е доста разностилна – докато Юлиан Вергов постига изчистен откъм експлицитни емоции образ, но с вътрешна динамика и тялото му сякаш интуитивно съобразява, че е пред кинокамера, Ернестина Шинова гримасничи като в телевизионен скеч. Любо Нейков успява да се спаси донякъде от статиката на телевизионното амплоа, с което се е слял, и изпъква сред останалите поддържащи персонажи, а британската агитка внася „чужбински” колорит. Още в първия епизод е изстреляна същността на мисията – „светската” инициатива на президентшата Селянова (Ернестина Шинова) да спретне високопоставено парти в Лондон, за да покани на него самата Елизабет II, а после да се хвали на гиздавите си приятелки, докато похапват в “Радисън”. Президентът вдига ръце, само и само да бъде оставен на мира, а тя веднага изпраща като нов посланик на Острова амбициозния Варадин Димитров (Юлиан Вергов). В посолството, естествено, цари тотално разпищолване – до края ще го сполетят още забравена в тоалетната президентска реч, фалшива кралица алкохоличка, пироманско шоу с прабългари и пожар в посолството, а ятото патици, изчезнало от лондонски парк, безславно потъва в стомаха на иначе невинната Селянова и добре, че не я разкриват публично, инак резилът щеше да е пълен.
Малко е тъжно обаче, че се смеем най-добре над кирливите си ризи. Ключовата реплика във филма без конкуренция е: „От всичко на света най-много мразя българите”, отправена от българин към българин. Ужасяващо адекватна е и дори обяснява ситуацията в киното ни. Когато се чудим защо български филм стои „фалшиво” спрямо действителността, това е най-често, защото авторът му не я харесва – нито средата си, нито че трябва да работи в нея, нито дори себе си. И все иска да е някой друг или поне критично да констатира отстрани, сякаш се срамува от идентичността си. Затова не е странно, че главният герой в „Мисия Лондон” Варадин от време навреме ни идва леко сноб, нищо че е от „читавите” българи – стои отстрани, презира безучастен и гледа да се измъкне цял. В резултат на което си тръгваш от филма хем развеселен, хем с неприятно чувство към собствения си произход и трупаш още комплекси върху онези, на които досега си се смял. Защото от самонаблюдението винаги боли.
ДО ЛОНДОН И НАПРЕД / "МИСИЯ ЛОНДОН"
© Екатерина Лимончева
Не е необходимо да си чел Алек Попов, за да гледаш „Мисия Лондон”, но определено помага. Особено за изкушените да се отдават на сравнения между литературния първоизточник и екранната му адаптация. В конкретния случай с филма на Димитър Митовски, паралелите не са в ничия вреда. Дори напротив. Защото, ако има зрители, които не четат съвременна българска литература, или такива, които предполагат, че стилът на Алек Попов е твърде елитарен, или пък читатели, които не са дооценили кръстоската абсурд-хумор в романа, то след среща с екранизацията – доказателство за възможното материализиране на всички нишки от историята, разказана на хартия – сто процента ще изпитат желание да ревизират литературните си предразсъдъци.
Филмът „Мисия Лондон” е живо доказателство за това, как една леко засукана, осмиваща книга може да бъде „прочетена” от киното, без да се окаже опростена или ненужно вулгаризирана. И в същото време, дори с риск да се превърне в щастливо изключение, кинотворбата демонстрира потенциала на настоящия филмов момент да създаде продукт, годен да събере българската публика пред големия екран и да възпроизведе за съвременния зрител носталгичното обожание, което отделни образци от родната кинокомедия са пораждали в сърцата и умовете на зрителите преди десетилетия...
Няма как да си затворим очите пред факта, че начален тласък за популярността на филма дадоха предизвестените превъплъщения на „телевизионни муцуни” като Любо Нейков, Малин Кръстев или Юлиян Вергов, но можем само да се радваме, че нашата телевизия е създала имидж, който да се окаже от полза за кинопроект (защото по света често се случва обратното). Също така трябва да се отбележи добрата рекламна стратегия по лансирането на филма. Благодарение на нея бяха оформени три от четирите лъча, необходими и достатъчни за зарибяването на потенциалната аудитория: известен роман (за интелектуалците) + популярни лица (за телеманите) + стилна кампания с послания (за фешъните), а към тях съвсем скоро се присъедини и четвъртият – препоръка на приятел (за твърде заетите). Както и да го погледнеш, „Мисия Лондон. Филмът” се превърна в истинска атракция, дори за обичайните кинопотребители: български, интересен, смешен, прилично културен, очевидно гледаем, гарантирано забавление. Каква по-голяма провокация, дори за претенциозния зрител!?
Чудесно е, че този комедийно-боксофис пробив е дело на дебютанта в пълнометражното кино Димитър Митовски – явно опитът в рекламата му е помогнал да се ориентира в предпочитанията, динамиката и стила, необходими за завладяването на разглезената българска публика. Същевременно, редом със сполучливия прочит на книгата (би било голяма изненада авторът на романа да се изопачи като сценарист, но се случва!), основната заслуга на Митовски си остава подборът на актьорския състав, защото, без да омаловажаваме историята, това, което превърна „Мисия Лондон” в зрителски феномен, е подходящият набор изпълнители – както българи, така и чужденци. На този общ фон особено се набива в очи най-същественият недостатък на филма – присъствието на Ана Пападопулу в ролята на Катя, но за това ще стане дума след малко.
Със средствата на визуалното внушение, олицетворение и снизхождение, кинокомедията на Димитър Митовски и Алек Попов отговаря на всички (макар и дребни) чудения, които романът на Алек Попов може да е оставил в съзнанието на читателя. И най-вече премахва лекото усещане за нереалност на „единствено прочетените” събития. От друга страна, целенасочено или не, филмът неуловимо смекчава критиката срещу българската народопсихология (в стил „цялата ни работа е такава”) до сконфузената въздишка „е, има и такива българи”, което по-лесно балансира с очевидната констатация, че – няма какво да се лъжем – и англичаните не са непременно „цвете за мирисане”. Изчистена от по-отчетливото прокрадване на умозаключения, характерно за литературата, екранизацията просто се е ангажирала с Мисията да ни покаже, а изводите остават за зрителя, но в никакъв случай не го оставят да се чувства национално обезнадежден.
Сюжетните промени са ненатрапчиви, отсъствието на „българския клозет” и „революционния обрат” минават безболезнено, а конкретизирането на образа на г-жа Селянова като президентша, както и появата на самия президент (в авторитетното превъплъщение на Орлин Горанов), придава някаква извънвремева, но забавно-злободневна, допълнителна „политизираност” на сюжетната ситуация и парадоксално я прави по-малко абстрактна. Последното се отнася и до цялостното усещане за „шлифоване” на характерния за романа абсурд, на ръба между пародията и политическата сатира, който придобива неочаквана плътност, овеществимост и битова правдоподобност на екрана.
Не се случва често превъплъщенията на познати актьори да са подчинени на амплоато, в което сме свикнали да ги виждаме, и едновременно с това изненадващи, поставени в неочакван (най-вече заради абсурдността на битовото, на ръба между балканското и британското – предвидимо и непредполагаемо за обикновения български гражданин) контекст. В тази среда Любомир Нейков е неотразим като Баничаров и точно толкова вулгарен, колкото да му отива. Юлиян Вергов съживява посланик Варадин и го прави една идея по-жизнен и човечен, отколкото е в романа, без да жертва вродената му кариеристична студенина. А Георги Стайков и Коцето Калки демонстрират неподозиран комедиен талант. Ернестина Шинова (Селянова) е достолепна, Карла Рахал е чудесно попадение в ролята на Доротея, и само главната героиня е имала нещастието да се превърне от нахакана, оправна циничка (глътка свеж въздух в мухлясалото ежедневие на посолството), в недоразумението, което придава на образа невинното, стерилно излъчване на Ана Пападопулу. Сред чужденците се открояват забавният британец Дейвид Колинс, в ролята на Дийн Карвър, и особено „екшън” американецът Томас Арана – като Мънроу.
Факт е, че актьорите правят филма, а динамичният ритъм и въздействащ музикален микс завършват „картинката” със замах. Балансиран резултат от отделните си компоненти, „Мисия Лондон” на Димитър Митовски е забавен, комуникативен и умело поучителен, уловил духа на романа и „приземил” го, с малко по-лежерен хумор (за сметка на сатирата в рецептата) на визуалния език на съвременния зрител, без назидателност и българоокайваща сърцераздирателност.
ФИЛМ - ПОСТЪПКА / "ФУТБОЛНИ ХАМЕЛЕОНИ"
© Вълчан Вълчанов, кинорежисьор
Теологията говори за Провидение, където всичко е предварително предопределено. От своя страна, материалистичната философия приема, че: „Случайното е само парадоксална проява на Закономерното.” Кое е вярното?
Всеки за себе си ще реши казуса: игрален филм, посветен на нажежаването на футболните страсти, за да се превърнат те в отвратителни и човеконенавистни вандализми, произведен преди 2 години, е програмиран да бъде премиерно излъчен по БНТ буквално ден, след като видяхме в тв новините документални кадри за случилото се в трамвай N 20 - с пролята млада българска кръв! Кръв, „поискана” от идеологията на част от персонажите на постановъчния филм!
За пореден път се оказва, че безспорният, най-великият драматург и режисьор е Животът!
Симптоматиката обаче е далеч от „случайното съвпадение” на фактите – художествени и житейски. Уви!
Филмът-постъпка е твърде рядко срещан жанр във филмовата публицистика. Говорим за него, само когато категоричността на авторовата позиция, градусът на авторския патос органично и убедително се сьизмерват с художествената сила, с която са отстоявани и защитени на екрана.
Филмът "Футболни хамелеони" е белязан с тези качества и затова спокойно можем да го отнесем към споменатата и издигната в заглавие на тази статия жанрова категория.
Защото, ако у нас първо на жълтите павета пред Народното събрание видяхме в действие вандализма на евфемистично наречените в медиите „ултраси", то и руската, и немската, и английската кинематографии в пълнометражни игрални и документални филми изследват „обикновения фашизъм" по стадионите, анализират тревожните симптоми и взаимовръзки между тъй нареченото „футболно хулиганство" и търсещия своите реванши неофашизъм…
Ето защо не може да не радва фактът, че и български филм се нарежда в световното опълчение на киното срещу метастазите и рецидивите на фашизоида с днешна дата.
Дело на единен творчески екип в лицето на сценариста и режисьора Стойчо Шишков, оператора Радослав Гиновски, художника Лъчезар Иванов и композиторите - Румен Бояджиев-баща и син, филмът добива характерната за жанра публицистична мощ и сила на въздействие благодарение на един друг тандем – актьорския. В лицето на бившия шампион по бокс Владимир Колев и актьора Стойко Пеев, където "първата цигулка" логично е в ръцете на професионала Пеев.
Разбира се, футболните страсти са естествената, основната стихия на екранното повествование.
Но защо "хамелеони"? Как зрителят би следвало да разшифрова това заглавие, което очевидно съдържа главното, същественото в авторовото послание?
Следвайки задъхания ритъм на екранния разказ, ние – зрителите, "попиваме" внимателно поставените от автора смислови акценти, като тактично ни е предоставена възможността сами да направим своята "зрителска Еврика": това не е просто филм за футболното хулиганство!
Филмът се докосва до социално явление, далеч по-опасно и - уви! - твърде актуално в световен мащаб!
Кой се възползва от естествените за всяка спортна надпревара човешки страсти? Кой демонично е съзрял, че всяко човешко множество, особено подгрятото от градусите на противоборството, (което пък е същността на всяко състезание!) лесно се превръща в неуправляема тълпа? Кой и с какви злокобни цели е взел на въоръжение един от най-сатанинските цитати в "библията на Третия Райх” - "Моята борба" на Адолф Хитлер, който гласи; "Тълпата, както и жената, охотно се подчиняват на силата"?!
Този цитат се е превърнал в епиграф на една от главите във "филма-размишление" на Михаил Ром "Обикновен фашизъм" - друг рядък и изключително ценен жанр в екранната публицистика.
Но ако във филма на Ром истерията на тълпата се анализира като гротесков инструмент за обожествяване на личността на вожда-фюрер, то във "Футболни хамелеони" тази социална истерия се изследва като изключително опасен със своя деструктивен заряд социален феномен. Накратко, този филм със средствата на седмото изкуство ни изправя очи в очи с една реалност, която или се подценява, или се подминава от всички фактори, които имат отношение към тези очевадни метастази на обикновения фашизъм! Не случайно и щаб-квартирите, и татуировките, и всички "украшения" по вратовете и телата на "хамелеоните" са белязани с регалиите на Третия райх.
А един от централните персонажи (забележете - този, който прави бомбите, които убиват!) носи симптоматичния прякор "Менгеле". Нека припомня на по-младия читател, че името на зловещия псевдолекар д-р Менгеле остана в историята на Третия Райх с чудовищните си садистични "опити" с живи хора - военнопленници и лагерници от Дахау и Освиенцим.
„Боклуци!” – казва в един епизод от филма следователят Джигата, в разтърсващото изпълнение па Стойко Пеев. - Крият се в агитките. Правят се на фенове от разни отбори. Като хамелеони са! Почват ли диващини - хвърлят се! Ако не - изчезват...”
Този микроепизод, дал не случайно и заглавието на филма, не бива да минава "покрай ушите" ни! В него е заложено главното социологическо откритие, най-яркото семантично попадение на този филм!
И защо ли до сега никой и никъде не постави в дневния ред на обществото този проблем? Нито медии, нито изкуства, нито научни изследвания? Колко ли време може да издържи щраусът, зарил главата си в пясъка?!
При това не се касае за спорадично, маргинално явление, а за достатъчно грозни, драстични и кървави факти, случващи се едва ли не веднъж седмично!
Има хора на стадиона, които не знаят имената на футболистите, нямат никакви критерии за това, което става долу на терена, но са дошли единствено с мисълта, че трябва да ругаят, да псуват и да обиждат противника, водени от някаква омраза..."
Бих искал да припомня етимологияга на издигнатото в заглавието понятие за хамелеонство. Наред с политическото, духовното и моралното хамелеонство са най-близки по същността си до характеристиките на животинчето хамелеон, за които в Интернет можем да прочетем:
“Хамелеонът не гони, а дебне своите жертви.
Неговият бърз език е два пъти по-голям от тялото му!
Неговите очи се движат самостоятелно: когато едното гледа напред, другото гледа назад, с оглед на безопасността му.
И всичко това, в комбинация с най-характерното за него - способността му да променя окраската си, безпогрешно и своевременно да се нагажда, сливайки се с околната среда в търсене на жертвите си, го прави толкова ефективен, когато е животно, и толкова многопосочно опасен, когато е социално явление.”
На обложката на дисковете за масово разпространение на филма "Футболни хамелеони", авторите са написали: "Един филм срещу насилието, което руши обществото и променя драматично живота ни.”
