Bulgaria 728x90

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 3 / 2015

Потребителски рейтинг: 0 / 5

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

един град във фокуса на киното

София - градът на бога

Боряна Матеева

kor 3 2015Българското кино обича София и я гледа любовно от всички възможни гледни точки и ракурси, описва я и я анализира с най-различни стилове – традиционни и новаторско-експериментални. Режисьори от всички поколения, от класици до дебютанти, с методите на игралното, документалното, научно-популярното кино, хрониката и анимацията са привлечени от „стоте лица” и всеки избира да изследва и рисува онова, което най-силно го е вълнувало. Киното е огледалото на града, неговата модерна аудиовизуална памет, негов коректив. Не може да е случайно името „София”. Градът, както ще видим накрая, е кръстен на храма „Света София” или „Премъдрост Божия”, което според теолозите е второто лице на Бога, Исус Христос. Иска ми се да вярвам, че във всеки авторски поглед проблясва макар и частица от „премъдростта Божия”, която ни крепи повече от две хилядолетия. Непосилно е да се разгледат всички  филми, създадени през всичките 100 години на българското кино на тема София. Би станал каталог, полезен като справка, но скучен като съдържание. Затова избирам да проследим как София се е развивала през обектива на документалното кино (и как то се е развивало) в един период от 70 години – от възстановяването й след Втората световна война до наши дни. Подборът на филмите е субективен и вероятно пристрастен. Много стойностни филми няма да бъдат разгледани поради липса на място. Други пък едва ли си струва да бъдат споменавани, защото са поръчкова халтура. Но всички те остават в колективната кинопамет и могат да послужат както за познание против забравата, така и за вграждане в бъдещи проекти. София е вечен и неизчерпаем сюжет, подобно на любовта.   

Ще започна неизбежно с „Един ден София” (1946), прелестното филмово есе и безценен документ за следвоенна София с „автор-оператор” Захарий Жандов. Това е първият режисьорски опит на бъдещия класик, дотогава пробвал се като оператор на документални и научно-популярни филми…


В ПАМЕТ НА

ПРОФЕСОР АЛЕКСАНДЪР ЯНАКИЕВ

Професор Янакиев често стоеше зад обектива на фотоапарата си и шеговито се подсмихваше, поклащайки глава. Поглеждаше многозначително към събеседника си и ако разговорът натежеше, той умело го олекотяваше с някой анекдот. Анекдотът прерастваше в дълга история, която аз прекъсвах безкрайно много пъти, преди той да успее да довърши, но това никога не успя да го изнерви. Той се плъзгаше над злободневното дребнотемие и така успяваше да обедини изключително различни хора около една идея. Повярва в мен, когато аз самата не вярвах в себе си, и не само ми помогна да следвам пътя си, но откри пред мен много нови… 

Василена Василева

Печално е, когато си отиват големите личности в българското кино и българската култура. За професор Александър Янакиев преподаването беше призвание. Не са много преподавателите с такава всеотдайност и енергия, които успяват да съхранят любовта си към студентите през годините.  

Въведе ни в професията, като ни покани  да работим по различни проекти в Института по изкуствознание. Стоеше с нас от късни нощи до ранни зори, докато успеем да предадем поредния брой на фестивалния бюлетин. Шегуваше се, че не е лесно да си с деца на море. Наричаше ни биберони и със специфичното си чувство за хумор приемаше всяка наша глупост. Съветваше ни мъдро, без да се налага. Съветите му ще помним цял живот. Професор Янакиев остава завинаги в сърцата и паметта ни като любим преподавател, учител и приятел.

Катерина Ламбринова

Вчера се запознахме, а днес трябва да си кажем сбогом... Имаше случаи, в които почти денонощно, усърдно работихме по някакви текстове и проекти. И пак не стигна времето и останаха толкова много... Безкрайните пътувания бяха шанс да преборим безсънието. Резултат от това бяха мейлите по всяко време на денонощието. Безсъние имаше и по други поводи...Но сега безсънието продължава, откакто чухме среднощните новини от Атина. А там земята се разтресе, сякаш за да предупреди...

В нашата професионална сфера и начин на живот няма много време за сън, но ето че сега поне ще си починеш... Сбогом Професоре, Приятелю, Сашо! И наздраве!

Росен Спасов

Казваше, че е време да започнем да си говорим на „ти”. Има хора, към които не ти идва да се обръщаш така, заради респекта, който изпитваш към тях. Професор Янакиев беше прекрасен човек. Ще запомня неговото кредо, че нещата имат различни гледни точки.

Всяка една сълза за него е заслужена.

Пламен Михайлов

Добър, забавен и интересен беше професор Янакиев. Обичаше живота и знаеше как да се забавлява. Трудно е да повярваш, че вече няма да чуваш историите и смеха му. За мен не беше просто преподавател, а и приятел, и наставник. Съветите му значеха много,  самият той ме научи на много. Професор Янакиев винаги се грижеше за нас, неговите студенти, обичаше ни като собствени деца. Ще ни липсва.

Сигурна съм, че е намерил покой.

Деница Русланова

Трудно е да се намерят думи, с които да опишеш отишъл си завинаги близък човек. Професор Александър Янакиев беше професионалист  от А до Я, винаги леко саркастичен, винаги насреща, когато му поискаш помощ. Завинаги ще го запомня с фотоапарат в ръка, снимайки себе си и студентите си по време на изпит, или пък с това как оставаше до пет часа сутринта да помага за следващия брой на „Фестивалния бюлетин“.

Почивайте в мир, професоре! Никога няма да ви забравим.

Марко Салиери


ГАЛЕРИЯ

КАМЕРАТА Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ СЪДНИК

РАЗГОВОР С актьора СТЕФАН ДЕНОЛЮБОВ

Нели Калчева

Стефан Денолюбов е от онези актьори, които видиш ли веднъж, не можеш да забравиш. За това не са „виновни“ само характерният му глас и приспособимото му към ролята лице. Той просто притежава способността да влезе в един филм, да си свърши майсторски работата и на изхода да те остави без дъх.

Принос към това, разбира се, имат и режисьорите, с които той избира да работи в последно време. За тях той говори като за приятели, за партньори, които знаят как да взаимодействат с актьора, уважават го и  разбират, че за да бъдат успешни, режисьор и актьор трябва да са неразделни и взаимосвързани категории.

Последно гледахме Стефан Денолюбов в „Урок“, който продължава да жъне успех и награди по световните филмови форуми. В него му е поверена ролята на „бизнесмен“ от тъмния сектор и той така влиза в нея, че не остава място за съмнение, че този образ е изваден директно от реалността. Неслучайно тази година е номиниран за поддържаща роля от Националната филмова академия.

„Урок“ обаче не е първият път, в който Стефан Денолюбов си партнира с тандема Петър Вълчанов/Кристина Грозева. Преди няколко години те работят заедно по телевизионния „Аварийно кацане“, а за късометражния „Скок“ получават награда от  фестивала в Клермон-Феран. Съвместните им занимания ще продължат и във втория филм от трилогията на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, в който на Стефан е поверена главна роля. След това той ще се посвети на общия им проект с Елин Рахнев и Николай Гундеров, чийто сценарий вече е на финален етап. А скоро ще го видим и в „Докато Ая спеше“ на Цветодар Марков.

Но, разбира се, животът на един актьор далеч не е „цветя и рози“. Затова със Стефан поговорихме както за „Урок“, така и за изборите, за ината, за свободата и за оплетените взаимоотношения – в индустрията и не само.

Започваме с несъмнено най-честия въпрос, който ти задават. Как реши да станеш актьор?

Да, всеки това ме пита. Притеснявам се, че звучи клиширано, но естествено го реших още като малко дете. Детска мечта ми е било. Бил съм и в самодейни драматични състави на доста високо ниво – при Катя Папазова във Варна например. Тогава стартира творческата ми кариера. Бях и в музикално училище освен това...


ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА

МАГИЧЕСКОТО ИЗПЛУВАНЕ НА СОЗОПОЛ

Ингеборг Братоева

На светлата памет на Александър Янакиев

Докато работех над този текст, ме застигна страшната новина за смъртта на моя приятел и колега Сашо Янакиев. Припомних си  постоянните ни ожесточени спорове за мястото на арт филмите в съвременното българско кино. С типичното си чувство за хумор Сашо не пропускаше случай да се пошегува с моето пристрастие към заглавия, адресирани към киноманското малцинство. Сашо, поднасям ти този текст с надеждата, че границата между двата различни свята, които вече обитаваме с теб,  е пропусклива, такава, каквато я вижда нашият общ приятел Коце Бонев. Разчитам, както винаги, на  чувството му за хумор.

„Потъването на Созопол“ на Костадин Бонев е безкомпромисно сложен филм – адресиран изключително към публика, ангажирана с основните въпроси на битето и способна да навлезе в нелинейно конструирания му екранен разказ, накратко – филм-удоволствие за ценителите на арт киното. Не знам, какъв е броят им сред съвременната българска  публика, но съм убедена, че ценностите в изкуството не се измерват статистически и че българските киномани имат право на своите български филми.

Затова мисля, че „Потъването на Созопол“ ни е много нужен тук и сега. С него Костадин Бонев се обръща към мислещия и образован български зрител (който, впрочем, винаги е бил в центъра на интереса му) и извежда на преден план същността на киното като изкуство, като средство за художествено себеизразяване, като естетическо поле, в което се дискутират  екзистенциални въпроси. През последните години, и то не само в България, тези възможности на киното все повече биват маргинализирани, за сметка на развлекателността и злободневието. Затова фактът, че сред премиерите от последните месеци едновременно  се появиха „Буферна зона“ на Георги Дюлгеров и „Потъването на Созопол“ на Коста Бонев  е повод за надежда. Това са два арт филма, които възстановяват разпадащата се комуникация на нашето игрално кино с естетически по-взискателната публика. Знаменателно е, че Бонев е ученик на  Дюлгеров. Паралелното излизане на екран на тези техни заглавия показва, че изтънялата нишка на сложното българско кино не е прекъсната. Различните поколения творци все още я заплитат, за да увлекат зрители  от различни поколения в трудни асоциативни и метафорични пътувания навътре към човека.

Основният стремеж на Бонев в „Потъването на Созопол“ е да потопи публиката под повърхността на живота и заедно с това да я извиси над  видимостта на ежедневието. Тази авторска амбиция е красиво защитена на всички нива на филма – от визуалното представяне на Созопол като магическо място; през метафориката на гмуркането към дълбините; през избора на персонажите, живи и мъртви, вплетени в общо битие; до драматургичната символика на финалния дъжд, освобождаващ от зависимости и вини, пречистващ и напояващ новото начало.  Магическата атмосфера на Созопол, предпоставена от едноименния роман на Ина Вълчанова, която е и съсценарист на Бонев, е сътворена на екрана от оператора Константин Занков (познат като магьосник още от документалните филми на Бонев, особено в „Европолис“) и подводната камера на Стефан Тодоров. Съществен неин елемент е и омайващата като свещената будистка дума „ОМ“ музика на Николай Иванов, сътрудник на Бонев и в последния му засега документален филм „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“. Въобще, ако трябва да определим с две думи стилът  на „Потъването на Созопол“, те са магически реализъм...

Прочетете целия текст: http://www.filmmakersbg.org/focus-critic-3-2015.htm 


В КРУПЕН ПЛАН

НЕСПОКОЕН ПЪТ

РАЗГОВОР С БОРИСЛАВ КОЛЕВ

 Геновева Димитрова

Боре, в нашия киноведски клас (с Жанина Драгостинова и Стефан Китанов) ти беше най-малкият и единственият без друго образование – дойде във ВИТИЗ направо от казармата. Все още минаваш за млад, а на 27 април навърши 50...

А, млад...

Мина през много и разни предизвикателства, но има ли нещо, което мислиш, че ти се е изплъзнало?

Много късно влязох в реалното правене на кино. Вярно, имам опит като сценарист в документалното, обаче режисурата си е друго нещо. Но пък съдбата си знае работата – така е трябвало да стане. Очевидно съм някакъв бавноразвиващ се.

Като си спомня студентските ни години във ВИТИЗ/НАТФИЗ, изпитвам радост, че в несвободно време обитавахме територия на свободата – благодарение на мастера ни доц. Красимира Герчева, а и на нашата си непримиримост – как си издействахме за преподавател по режисура Георги Дюлгеров, който после ни взе да работим с него в „Лагерът”.

На Краси Герчева съм й изключително благодарен! Тя е чудесен психолог. Съобразяваше се с индивидуалността на всеки от нас. Не се опитваше да ни вкара в някакъв калъп, а ни даваше свободата да бъдем каквито сме. И ни подкрепяше в онова, което правехме.

Веднага след като завършихме ти специализира при Дюлгеров филмова режисура.

Много яка бригада се заформи в тоя курс: Коце Бонев, Теди Москов, Сашо Морфов, Стефан Джамбазов... Но тогава нямаше никакви пари – кой да ти мисли за снимане! Само ходехме в тогавашната сграда на Съюза на българските филмови дейци до „Кристал” и си говорехме с Дюлгеров. Накрая трябваше всеки да направи филм. Със Светльо Овчаров бяхме написали сценарий, който се казваше Go To California – на името на едно парче на Led Zeppelin. Годината беше 92-а, емигрантската вълна от България към чужбина вече беше тръгнала и в сценария имаше една мрачна ебавка с „американската мечта“. Той Овчаров по принцип е по-мека бленда, ама в този текст се беше съобразил с моята тогавашна радикална същност – в историята имаше любов и смърт, секс и бой. И корав хеви метъл, разбира се – звучеше Nightmare (The Dreamtime) на любимата ми банда Motorhead. Действието се развиваше във Варна, но кинти за снимки няма. Отивам при проф. Христо Христов, Бог да го прости, тогава беше декан на кинофакултета, той ме праща при шефа на РТВЦ-Варна да ми даде камера. А човекът ми казва: „Тия във ВИТИЗ полудяха ли? Аз тук хора съкращавам, нямам пари за заплати, те те пратили тук филм да снимаш. Няма да стане тая работа”. И после ме завъртя шайбата и влязох в журналистиката. Там имаше пари в ония години, имаше и простор за културна журналистика, за разлика от сега, а и на мен ми харесваше тази професия. И останах в нея бая години.

Ето защо чак на 47 направих първия си документален режисьорски филм. На 50 пък – първи игрален, и то късометражка. (Смях) Явно съзрявам по-бавно за някои неща...


НОВИ КНИГИ

"ПРЕХОДНИ ИСТОРИИ ЗА КУЛТУРА И КОМУНИКАЦИИ"

НА ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА

Боряна Матеева

На корицата на книгата е изобразен полунареден пъзел със стоящи върху блокчетата хора в еднакви офис-униформи. Всеки е заел своя малка територия, като на самотен остров, изолиран от другите и в очакване нещо да се случи. Картината обобщава съдържанието на сборника „Преходни истории за култура и комуникации”, поредната книга на Петя Александрова след „Мъките на заглавието” (2006) и „Изгубени в гледането” (2011). В заглавията и на трите е кодирана идеята за преодоляване (мъки, да се изгубиш, преходност). Книгата, по определението на авторката, е „моментна снимка на комуникациите на творци и творби – помежду им, с техните публики, с новите технологии”.  

От една страна е изследвано действието на медиите в новата информационна среда, непозната досега и неспирно променяща се; от друга – функционирането на изкуството в дигиталната мултимедийна ера, когато е „консумирано” като бърза храна през YouTube, всевъзможни сайтове и платформи, коментирано във фейсбук, форуми, блогове и др. Тези отношения, отбелязва Петя Александрова, са „изменчиви и фрагментарни” и в книгата си тя се опитва да сглоби пъзела, за да се очертае картината на необозримо сложната културна ситуация… Това не е строго научно издание в класическия смисъл на думата. Избраният метод е заимстван от руския документалист Дзига Вертов, действал през 20-те години на миналия век и познат като „жизнь в разплох” -  улавяне на  „неподправения живот” изневиделица. Материята, обект на изследване, неизбежно изисква интердисциплинарен подход, а резултатът логично е мултижанров текст. Книгата е мозаечно структурирана и представлява сбор от текстове, подготвяни в различно време и по различни поводи - като доклади за научни конференции, изкуствоведски четения, летни школи, форуми и срещи, като отзиви за конкретни арт-събития или казуси, като продължение на обсъждания с колеги и студенти, публикувани на електронен или хартиен носител. Езикът не е обременен с академична сложност, доближава се до разговорния, което определено прави книгата лека за четене. Стилът е лежерен, игрив, асоциативен, с препратки, напомнящи търсенето по „ключови думи”, характерно за интернет културата, но зад привидната непретенциозност се усеща солидна ерудиция, трупана в продължение на години и впечатляваща информираност за всички меандри на съвременния културен поток. Това може да се види отразено и в научния апарат – респектираща библиография, използването на шейсет и един интернет сайта, подсказващо изострена съвременна чувствителност.. .   


АКЦЕНТИ

НЕПРОЧЕТЕНИТЕ СЦЕНАРИИ НА ДЕЧКО ДАРАКЧИЕВ

Цветелина Стефанова

Наскоро на полицата върху камината у мои приятели филмови оператори съзирам заглавие, което привлича вниманието ми – „Филмови сценарии” от Дечко Даракчиев (псевдоним) и по-долу, сякаш нарочно с някак скромен шрифт, е добавено: „Като хоби”!

Като че с лекота е писана тази книга – хем сценарии, хем разкази, хем учебник. Оказва се, че е и едното, и другото, и третото. Иска ми се да се запозная с автора й, но оставям това за по-късно, когато ще препрочета и преосмисля съдбите на героите. Асен, Сюлбие, Аки... Тежки и трудни съдби в още по-трудни времена. Писани „като за кино”!

Звучат готови за екран. Диалогът е жив, действието задъхано, интригата грабва от първите думи. Повествованието е накъсано, но ясно, образите – с по две-три щрихи, но живи. И непредвидими - като в живота. Такъв е Асен от „Братя”, такива са Елица, Боби, Роси, Владо. Непредвидими, но логични, аргументирани в поведението си. Защото авторът добре познава човешката природа и като добър психолог води героите си.

В тази книга авторът е събрал шестнадесет сценария, като в предговора прави уговорка, че поднесеното четиво има задача да провокира фантазията на студенти, курсисти, колежани в творческите им търсения. Той дава пример за писане на филмови сценарии - далеч не най-модерния, разбира се, като се има предвид кога и в какви условия работи. В същото време темите са актуални, звучат съвременно. Проблемите с наводненията например, които изпълват медиите днес, са разгледани още в първия сценарий „Под и над нивото” - и то по чисто човешки, непринуден начин. Вечните теми за любовта,честността, вярата и лоялността, за приемането на инакомислието са в основата на тези творби. Героите са обикновено хора от Родопите – бедни, но свикнали да се трудят честно. Понякога са изправени пред сериозен избор или са провокирани „отвън” да постъпят по един или друг начин. Рецепти няма. Често историите завършват със смърт, разкаяние, разбити чувства. Структурирани са ясно и просто – като по учебник. Много преди т. нар. „курсове по художествено писане” да станат популярни и особено модерни напоследък за млади писатели и сценаристи, Дечко Даракчиев дава пример за това как се пише сценарий.

Нека обърнем поглед към личността на Дечко Даракчиев – режисьор и сценарист, завършил Филмовия факултет към Академията по изкуствата в Прага.

Още през 1953 година реализира първата българска киноновела по сценарий на Генчо Стоев с актьорите Иван Братанов, Георги Георгиев-Гец и Кунка Баева. През 1957 снима „Среднощна среща” по сценарий на Павел Вежинов с участието на Невена Коканова и Иван Комитов. Филмът е причислен от тогавашната власт и критиката към така наречения „сив поток”. Показан е по екраните в страната едва след седем години. В този филм Невена Коканова прави първата си главна роля в киното – факт, упорито премълчаван и до ден днешен, за да бъде премълчавано и името на режисьора.

Десетина години по-късно Дечко Даракчиев снима за телевизията „Пътешествие със сал” – детско-юношески филм по сценарий на Васил Райков, и „Здрачаване” със сценарист Борис Априлов – Ахото, с участието на Петър Слабаков и Елена Димитрова.

Той снима и десетки късометражни филми, на някои от които освен режисьор е и сценарист, и оператор. През 2007 сп. „Кино” (кн. 3) публикува сценария му „Ние, бездомните кучета”...


КИНОСЪБИТИЯ

"ЗЛАТЕН КУКЕР" 2015

РАБОТИМ ЗА МЛАДИТЕ

РАЗГОВОР С директора на фестивала НАДЕЖДА СЛАВОВА

Красимира Герчева

Разкажете предисторията на фестивала. Как се роди идеята за него и с какви амбиции бе създаден?

На последния Световен фестивал преди неговото прекъсване преди много години се роди идеята да го прехвърлим от Варна в София като  негово продължение - момиченцето Софи да хване за ръчичка Кукерчето – емблемата на фестивала, и да го доведе в София. Регистрирах марката и започнах подготовката на фестивала в София заедно с Асоциацията на независимите аниматори на името на Пройко Пройков, която организирах. Отначало в нея членуваха около 60 - 70 аниматори, после станаха 120. Успях да издиря много български аниматори, които работят в чужбина, и установих контакт с тях. Всички прегърнаха идеята, но беше много трудно във финансово отношение. Първата година никой не ни помогна, организирах го със свои средства. После, като се видя, че успяхме, НФЦ започна да ни подпомага. Столична община също се включи и така  вече правим шесто издание.

Смущава ли ви фактът, че у нас има още един международен фестивал на анимационното кино във Варна?

Напротив, даже се радвам. Това е добре за българската анимация. Но не е много редно да мислят, че само те са продължение на предишния фестивал. Иначе и София, и Варна са големи градове, има университети, млади хора, не всички биха могли да си позволят да пътуват... Така че ги поздравявам, че успяха.

Спомена младата анимация. Това ще рече, че на вашия фестивал поставяте акцент върху младите в анимацията.

Първият фестивал направихме през есента, каквато беше традицията на стария. Но аз реших, че на младостта повече й отива пролетта. Ние акцентираме върху провеждането на майсторски класове, анимационни работилници, изложби и пост-фестивали из цялата страна. И най-важното - празник на децата. Опитваме се да помагаме на младите. Даже направихме нещо, което никой не е правил досега – сътрудничество с Оперативна програма „Опазване на околната среда” към Министерството на околната среда и водите. В рамките на три години организирахме конкурси на тема „Отпадъкът като ресурс”, „Човекът като част от многообразието” и „Опазване на околната среда и водите” – различни теми, свързани с екологията. И младите аниматори направиха петдесет и шест едноминутни филма, които Оперативна програма финансира, като присъди в две поредни години по три първи награди по 3000лв, три втори по 2000лв и три трети по 1500лв. С тези пари младите хора успяха да си закупят техника.

Едно от нещата, с които много се гордеем, е чудесното партньорство с Природен парк Витоша.

Гордеем се също и с това, че поддържаме чудесно партньорство с известния наш аниматор Румен Петков, който живее и работи в САЩ. Всяка година го каним и организираме майсторски класове за студенти и млади аниматори. Курсовете се ползват с изключителен успех...


"ЗЛАТНАТА ЛИПА" 2015

БУТИКОВ ФЕСТИВАЛ

Людмила Дякова

Макар и едва трето, тазгодишното издание на „Златната липа“ дава основание да се говори за един вече зрял фестивал със свой облик и утвърдено присъствие. И въпросът не е в устремния ентусиазъм и пламенно желание на организаторите, въпреки че без това не може, а в професионализма на екипа и на Магдалена Ралчева – директор и селекционер. Те се стараят и успяват  да направят един стойностен, европейски по дух и стил фестивал. В това отношение е неоценима подкрепата на общината и областната управа, които са приели „Златната липа“ като едно от най-значителните културни събития в календара на Стара Загора.

И докато предишните две години публиката някак плахо се приобщаваше към инициативата, тази година залите и в операта, и в библиотеката бяха пълни, особено на българските филми, което е много радостно. Хората вече имат настройката и очакват стойностно европейско кино, каквото конкурсът и съпътстващите програми им предложиха. Специален акцент бе поставен на 100-годишнината на българското кино. Краткият монтажен филм на Маги Ралчева, представен на откриването, изправи публиката на крака, за да почетем през сълзи и с аплодисменти големите имена в българското кино – някои вече далеч... но и тези, които продължават да творят. Освен включения в конкурса „Урок“,  бяха показани и новите български филми: „Омбре“ – режисьор Захари Паунов, „Прелюбодеяние“ – режисьор Явор Веселинов, „Събирач на трупове“ – режисьор Димитър Димитров, документалният филм на Диана Иванова „Чуй“, както и седем късометражни игрални филма. Особено ценна бе изложбата от оригинални филмови плакати от миналия век – колекция, която вече е собственост на „Златната липа“. В неповторимата атмосфера на историческия музей проф. Вера Найденова и Юрий Дачев представиха двете книги на актрисата Емилия Радева (самата тя емблема в българското кино): „Недовършен пъзел“ и „Коя съм аз“. Също при засилен интерес се проведе срещата „Деца и родители актьори“. Мартина Вачкова и Момчил Карамитев завладяха аудиторията както със спомени за своите родители, така и с откровения за своя път в киното и театъра, а Маги Ралчева отново спечели адмирациите с филмчето си за Григор Вачков, Петър Слабаков, Апостол Карамитев. Дано някоя телевизия се заинтересува, защото си струва повече хора да се възхитят и преклонят пред тези изключителни актьори и бележити личности. Друга емблематична фигура за българското кино и театър – актьорът Васил Михайлов – бе удостоен с Наградата за цялостно творчество и вече има своя липа в града на липите.

 

Така стигам и до филмите - десет в конкурсната програма. Безспорно „Урок“ – България/Гърция, режисьори Кристина Грозева, Петър Вълчанов - беше фаворит и на публиката, и на журито (Награда за най-добър филм и Награда на Маргита Гошева за най-добра актриса). Аплодисментите започнаха още с представянето на екипа и не стихваха дълго след края на филма. След прожекцията хората не искаха да се разотиват и се получи спонтанна среща – обсъждане с авторите...


НАШАТА ИСТОРИЯ

СТО ГОДИНИ БЪЛГАРСКО ИГРАЛНО КИНО

ЗНАЧИМИ ТЕМИ В ИГРАЛНОТО КИНО И ТЯХНОТО ОТРАЗЯВАНЕ

В КИНОПЕРИОДИКАТА

БЪЛГАРСКИЯТ ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ ОТ ЕПОХАТА НА РАННОТО КИНО (1909-1915)

Петър Кърджилов

Родният периодичен печат не е единственият източник на информация за миналото на киното в нашата страна. Но е най-изобилният, най-достоверният, най-надеждният извор. При това – непресъхващ. Дори в него обаче на пръсти се броят редовете, свидетелстващи документално, непосредствено, репортажно за създаването на първите български филми.

1909: Началото на българското национално кинопроизводство

Рождеството на най-ранните отечествени кинохроники за щастие бива отбелязано от софийската преса. На 5 май 1909 всекидневният вестник „Реч”известява: „Кинематографът прави голям прогрес в настояще време. Лека полека той си пробива път и у нас. На 2 того в военното училище станаха големи тържества, за праздника на престолонаследника. По този случай столичният инжинер Игнат Гайдушев от дружеството „Пате”, който има свой кинематограф в театъра „Аполо” в София, е направил с специални фотографически апарати многобройни снимки на юнкерските игри и от увеселението въобще, както и от околностите на града, които снимки ще бъдат възпроизведени и представени чрез кинематографа му подир 14 дена”

Изминават не 14, а цели 54 дни (от 2 май) и чак тогава (на 25 юни) във вестник „Софийски новини” се появява съобщение, според което „в модерния театър „Аполо” е пристигнала „една голяма картина, представляюща тържес­твата на 2 май в Военното училище” След три дни вестник „Вечерна поща” допълва информацията: „От няколко вечери в градина „Аполо” Театър се дават картини из нашия живот. Особе­но интересна е картината за упражненията и раздаванието на наградите в Военното учи­лище, която е снета и приготвена от съдържателя на Аполо Театър г-н Гайдушек”. Скоро се узнава и съдържанието на хрониката: „Особенно привлекателни съ картините, които възпроизвеждат праздненството на вторий май в тукашното юнкерско училище. Образите съ много сполучливи и понеже възпроизвежданието им е без­упречно, то публиката вярва да гледа пред себе си многото познати почти в същност да се движат. Парада и другите упражнения на юнкерите дават един забавителен и релефен изглед за отличното обучение, което бъдещите офицери на българската армия добиват в това заведение”.

„Заведението” има свой патронен празник – споменатата дата 2 май, на която Българската православна църква от векове почита паметта на Св. цар Борис–Михаил Покръстителя. Тогава е и именният ден на престолонаследника княз Борис Търновски (бъдещия българския цар Борис ІІІ), който още 12-годишен бива зачислен в списъците на Военното училище. Ето защо тъкмо в неговия двор на 2 май 1909 се устройват „големи тържества”, част от които са „упражненията и раздаванието на наградите”.Споменатите „картини из нашия живот” (за „юнкерските игри” и „от околностите на града”) най-вероятно са били заснети от анонимен чуждестранен кинооператор, но са продуцирани (или поне поръчани) от Игнац/Игнат Гайдушек – унгарски електротехник, живеещ в София от 1905, съдържател на кино „Аполо”, споменато най-рано в печата на 21.ХІ.1908. Според ЮНЕСКО и неговата „Препоръка за опазване и съхранение на движещи се изображения” (от 27.Х.1980) двата филма, „приготвени” от Гайдушек, са българска „национална продукция” („nationalproduction”). С тях през 1909 „се слага началото на българския филм” или „началото на българското национално кинопроизводство”– факт, известен още от 1960! С отзива пък в „Български търговски вестник” се ражда първият информационно-оценъчен журналистически материал, посветен на български филм – той не е „рецензия” (в днешния смисъл на понятието), не е „идейно-художествен анализ”, но е наченка на мисловна дейност в сферата на кинорекламата, плаха крачка в областта на „оперативната кинокритика”.

1910: Киноцентърът „Модерен театър”

На 4.ХІІ.1908 от 18:00 часа в София бива официално открито първото стационарно кино у нас – „Модерен театър”, чиито основатели, съсобственици и управители са унгарците Аладар Оттай-Остерайхер и Сигмунд Силаги. „Модерен театър” обаче „не е само салон” (Александър Янакиев, не е само разпространител на филми, а и техен производител, продуцент – включително и на първия български игрален филм „Българан е галант” (1914).Появата на това „ново артистично заведение” провокира и активизира, разширява и обогатява (постепенно) кинорекламата в периодичния печат. Покрай него и благодарение на него тя става редовна. На 11.ІV.1909 поне шест софийски вестника започват да отпечатват рекламни карета, озаглавени „Програма на Модерния театр” и оповестяващи заглавията на показваните през съответния ден филми. Сред тях в края на август 1910 се оказва и репортажът „София и околността й, охарактеризиран като „последни собствени снимки на Модерния театр”. Едно-единствено изречение, ала появяващо се за първи път в българската преса през цялата дотогавашна история на киното! Така на бял свят грейва първият филм, за който с положителност може да се твърди, че е продукция на „Модерен театър”!...


СВЕТОВЕН ЕКРАН

Фестивали

ФЕСТИВАЛ НА ДОКУМЕНТАЛНОТО КИНО СОЛУН 2015

СЪВРЕМЕННА ЕЛАДА

Йоана Павлова

Въпросът „Какво е за нас Гърция?” може би звучи точно толкова абстрактно колкото „Каква му е Хекуба?” на Гео Милев, но пък предразполага към най-различни отговори. За голяма част от българите Гърция е като че ли най-достъпната чужбина - като географско разположение, цени и култура. В действителност Гърция е единствената държава на Балканите, която не се обръща към социализма след края на Втората световна война, което й придава „западен” чар. За други българи пък Гърция е сбор от всичко онова, което ни преподават в часовете по философия, художествено възпитание и най-вече по история. И ако се замислите, българо-византийските войни могат спокойно да засенчат Game of Thrones. Аз самата съм пътувала няколко пъти до Гърция и ми се иска да вярвам, че я познавам добре. Дори съм писала за новата Гръцка вълна в киното, но така или иначе най-доброто средство да опознаеш една страна е посредством документалните й филми.

Когато узнах, че кандидатурата ми за ФИПРЕССИ на документалния фестивал в Солун е одобрена, първо, разбира се, се зарадвах.

Но втората ми мисъл беше, че ще трябва да замина за една държава, която пълни новините на всички световни медии, а кой би могъл да предвиди как ще се развият събитията в рамките на няколко месеца? Моя позната от Гърция ме успокои, че в момента Атина прилича на Париж от 1968-а, усещането за солидарност и надежда е магическо. Типично по български приех подобно твърдение „със зрънце сол”, както биха казали англоговорящите. Още с качването в самолета се опитвах да разчета знаците на едно общество на ръба на всички възможни кризи, но освен дискретните мартенички по ръцете на гърците и обичайното блъскане по балкански нищо друго не ми направи впечатление.

Солун, пет години след последното ми посещение, за пореден път ми напомни на родната Варна, дори и в начина, по който старее или по-скоро се захабява. И точно като у нас, междукласовата борба е най-видна на улицата – пешеходците са потискани от колите с помощта на абсурдната система от светофари, а велосипедистите на свой ред са потискани от пешеходците, които смятат, че правото на свободно придвижване трябва да се отстоява предимно на тротоара независимо от наличната маркировка. Иначе ресторантите, кафенетата, баровете и сладкарниците са все така пълни.

На фона на тази лежерна атмосфера, в комбинация с тихо море и слънчево време, списъкът ми със 17 гръцки заглавия за журиране беше наглед лесна задача. Когато в един престижен фестивал са включени близо 200 заглавия, разпределени в 11 основни секции плюс три ретроспективи, би било добре местните филми да са в рамките на благоприличието. В противен случай, програмирани заедно с най-доброто, което световното кино предлага, рискът е голям. Вярно, че това дава по-добра видимост на държавата-домакин, но ако качеството не е конкурентно, ефектът е по-скоро обратен. Фестивалът в Солун няма състезателен характер, секциите са тематични, а отделно има и специална гръцка панорама, включваща 46 (!) продукции, така че въпросните 17 заглавия бяха показани наравно с  тези, номинирани за Оскар.

В този смисъл няма нищо странно във факта, че голяма част от тези документални филми бяха на телевизионно ниво, а някои дори и на ниво регионална телевизия. На фона на финансовата криза, която се задълбочава от няколко години насам, не е възможно всичките шейсет и три гръцки заглавия, показани в Солун, да са с качествата на шедьоври. Но говорейки за телевизия, това не винаги означава автоматично „второ качество” - напротив, прожекциите на Fascism Inc. На Арис Хадзистефану и Agora – From Democracy to the Market на Йоргос Авгеропулос от програмата на гръцката панорама се оказаха напълно разпродадени...


Ракурси

"ЛЕВИАТАН"

Борислав Климентов - студент I курс кинознание

На земята няма подобен нему -  

той е сътворен безстрашен.

На всичко, що е високо, гледа смело.

Той е цар над всички синове на гордостта.

Книга на Йов

Руският север. Малко градче на брега на Баренцово море. Тук вълните опират в ниските облаци. Пейзажът е с цвят на олово. В плитчините сивеят останки на кораби и белеят кости на китове. А някъде вътре ври. В дълбините на океана и в душите на хората. Природата изглежда толкова силна, толкова безпощадна. Но не е само тя. Прогнилото общество е станало новата бездна, в чиито недра се спотайва Левиатанът.

На пръв поглед сюжетът на филма „Левиатан“ (2014) е доста прост. Скоро обаче разбираме, че зад него се крие пълнокръвна и истинска картина на живота с много поставени въпроси и казани истини. Режисьорът Андрей Звягинцев разгръща фабулата по възможно най-достоверния начин и ни въвежда в привидно спокойния живот на местните...

Автомонтьорът Коля живее със сина си Роман и с младата си жена Лиля. Тя му е втора съпруга и мащеха на детето. Делникът им е обикновен и скучен. Хората в района добре се познават и живеят по своему. Всичко е привидно спокойно в крайбрежното градче. Поне засега...

И ето, оказва се, че в града пристига приятелят на Коля от казармата – московският адвокат Дмитри. При това - не за да се видят. Дмитри трябва да помага - монтьорът да запази имота си от набезите на алчния и корумпиран кмет. А градоначалникът наистина не си поплюва. Скоро разбираме, че всички властимащи в градчето, цялото „войнство на закона“, са замесени в мръсната игра. Дори и местният митрополит казва неведнъж на кмета, че „всяка власт е дадена от бога!“ А щом е така, тя трябва да се прилага! Тоест – кметът да действа безкомпромисно и да вземе имота на Коля.

„Никой не може да е виновен за всичко. За всичко са виновни всички!“ - това са думите на Дмитри към съкрушената Лиля. Всъщност, наистина е така. В този филм никой не е невинен. Разрухата на обществото се вижда в пълна сила. Коля е предаден от най-близките си - приятеля Дмитри и съпругата Лиля. Уж те държат на него, а са станали любовници. Не случайно на няколко пъти Дмитри на въпроса дали е вярващ отговаря, че вярва в законите. Явно това са само формалните, писани от юристи закони. Още един щрих към общата картина на бездуховността.

Когато Коля изгубва и втората си жена, той започва непрестанно да пие. При срещата си с обикновения свещеник монтьорът пита съсипан: „И какво? Къде е твоят бог? Милосърдният?“ Свещеникът отговаря: „Моят е с мен, но къде е твоят – не зная“. И описва Левиатана по Книгата на Йов. Силни думи, силно внушение...

Друг запомнящ се момент от филма е, когато местните юноши пият и се забавляват в някаква срутена сграда. Който гледа внимателно, разбира, че това е църква. Едно важно парче от пъзела на разказваната история. По- нататък във филма, при втората сцена със срутената църква, Коля пие водка край хлапетата и проклина живота си мислено. Той не забелязва цялата бездна, надвиснала над главата и дома му. Иконите мълчат и го гледат от стените сред лющеща се мазилка и пробягващи сенки. Тягостна призрачна обстановка, а на другия ден...

След премиерата на „Левиатан“ в медиите се тиражира информация, че Русия иска да забрани филма за излъчване в тамошните киносалони. Някои авторитети даже призовават парите от държавната субсидия, които са похарчени за филма, да се върнат от режисьора. Това е безумие! Защо чак толкова ги притеснява филмът?! Да, някои ще кажат, че „Левиатан“ събра толкова награди, защото западът се радва на разобличената руска действителност. Други ще кажат, че Звягинцев обслужва чужди антинационални интереси. Трети ще кажат друго... А всъщност, „Левиатан“ е една притча, която би могла да се случи на много места по света. Е, в Русия се случва доста колоритно, но - голяма държава – различни хора – драматични истории, всякакви... Вярно - Путин гледа от портрета на стената в кабинета на корумпирания кмет. Но това прави ли президента съучастен?! Градоначалникът може просто да е сервилен опортюнист - готов да сложи снимка и на Обама, ако може да извлече полза... Вярно - почерпените местни стрелят с калашник по портретите на бившите руски държавни ръководители... Но пък репликата, че на настоящите лидери още не е дошъл редът, е по-скоро като намек – те все още могат да направят нещо градивно, за да не станат прицел на омразата...

Звягинцев е успял да направи разгърнат социално критичен, символистичен и едновременно философски филм. Виждаме и онова намигане, и флиртуване, а в същото време – осъждане към темата за „националния порок“ на Русия...

_____________________________

ЖИВОПИС В ДВИЖЕНИЕ

КОЙ Е ОПЕРАТОРЪТ МИХАИЛ КРИЧМАН?

Зорница Йончева - Даниловска

Михаил Кричман е един от най-интересните съвременни кинооператори, чийто кинематографичен стил се разпознава още от първия кадър. Той е невероятен майстор - импресионист в киноизображението. Неговата камера не манипулира пейзажа. С помощта на изразните средства на киното той го дооцветява и подчертава експресивността му.

Кинооператорът Михаил Кричман е художникът зад камерата, създал магичното изображение във филмите на руския режисьор Андрей Звягинцев. От това силно творческо сътрудничество са сътворени  пълнометражните филми „Левиатан“ (2014), „Елена“(2011), „Изгнание“ (2007), „Завръщането“ (2003), както и късометражните филми „Тайна“ - част от „Експеримент 5“ и „Апокриф“. Филмът „Апокриф“ е заснет като част от „Ню Йорк, обичам те“ (2008), но не влиза във версията за разпространение, а е само като бонус към DVD-то.

По повод на филма „Завръщането“ - първия пълнометражен филм на тандема Звягинцев-Кричман, руският режисьор казва: „Изборът ми на оператор за този филм не е случаен. Случайна беше срещата ни с Михаил. Намерих човек, с който споделям еднакви вътрешни убеждения. Има някакъв метафизичен контакт между нас, работим на едни вълни. Не е необходимо да говорим. Знам, че когато ме погледне в очите, той разбира какво искам да кажа. Чувствам, че той ми е партньор и няма да ме предаде“. И наистина тази силна връзка между оператор и режисьор взривява киноекрана.

За силно експресивното изображение на „Левиатан“ Михаил Кричман получи главния приз „Златна Жаба“ на 23-я международен фестивал, посветен на операторското майсторство „Camerimage” в Полша. Той е и един от  любимите оператори на фестивала в Битоля „Братя Манаки“, чиято мисия също е да популяризира работата на оператора като художник, който с изразните средства на киното създава истинската магия на движещите се изображения. Неговите филми са чакани и обожавани от публиката в Битоля. Скромен, тих, спокоен, балансиран, такъв го познават на фестивала „Братя Манаки”, а сцената там очаква с нетърпение всеки негов следващ филм. Спомням си с какво обожание и възхищение бе приет от операторите филмът „Овесарки“ на режисьора Алексей Федорченко на 32-рия кинофорум в Битоля през 2011. И макар че на 35-ия фестивал „Братя Манаки“ 2014 „Левиатан“ не получи така очакваната от всички награда „Златна Камера 300“, филмът предизвика силна емоция чрез своето грандиозно киноизображение.

По повод работата върху „Левиатан“ в едно свое интервю Кричман разказва: „Времето в този регион е много променливо. Това може би изглежда, че затруднява снимките, но на мен ми харесва, когато облаците влизат в кадъра и остават дълго време там. Вятърът духа, цветовете се променят, дори падащите дъждове преминават бързо. Андрей винаги успява да направи нещо велико от тези непредвидими ситуации, които времето ни предлага. Започнахме снимките на 1 август 2013 година. Нощите бяха къси, може би три или четири часа. Това ни позволи да извличаме максимално светлината, тази известна северна светлина. Изчакахме и зимата, за да заснемем последните кадри със снега. Мисля, че „Левиатан“е продължение на останалите филми на Андрей. Но той е с много по-голямо кинематографично измерение. Нова стъпка, еволюция в режисьорската работа на Андрей“...


СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 3 / 2015

НАГРАДИТЕ НА

БЪЛГАРСКАТА ФИЛМОВА АКАДЕМИЯ 2015

Вижте всички награди на: http://www.filmmakersbg.org/awards-2014-bg.htm

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

Един град във фокуса на киното. София - градът на Бога / Боряна Матеева

В ПАМЕТ НА

Професор Александър Янакиев

ГАЛЕРИЯ

Камерата е най-големият съдник - Разговор с актьора Стефан Денолюбов / Нели Калчева

ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА

Магическото изплуване на Созопол / Ингеборг Братоева

Целият текст: http://www.filmmakersbg.org/focus-critic-3-2015.htm

В КРУПЕН ПЛАН

Неспокоен път - Геновева Димитрова разговаря с Борислав Колев

НОВИ КНИГИ

Преходни истории за култура и комуникации - Боряна Матеева за книгата на Петя Александрова

АКЦЕНТИ

Непрочетените сценарий на Дечко Даракчиев / Цветелина Стефанова

КИНОСЪБИТИЯ

"Златен Кукер" 2015

Работим за младите - С Надежда Славова разговаря Красимира Герчева

"ЗЛАТНАТА ЛИПА" 2015

Бутиков фестивал / Людмила Дякова

НАШАТА ИСТОРИЯ

СТО ГОДИНИ БЪЛГАРСКО ИГРАЛНО КИНО

Значими теми в игралното кино и тяхното отразяване в кинопериодиката - Българският периодичен печат от епохата на ранното кино 1909 - 1915 / Петър Кърджилов

СВЕТОВЕН ЕКРАН

ФЕСТИВАЛ НА ДОКУМЕНТАЛНОТО КИНО СОЛУН 2015

Съвременна Елада / Йоана Павлова

РАКУРСИ

"Левиатан" / Борислав Климентов, първи курс кинознание НАТФИЗ

Живопис в движение. Кой е операторът Михаил Кричман? / Зорница Йончева - Даниловска

СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ

"Купе от трабант" / Сергей Комитски

Bulgaria 240x400