Списание "КИНО" - брой 4/2017
филмовата критика за:
ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е КПД НА ФИЛМА ИЛИ ЗА НИСКОБЮДЖЕТНИЯ ШАНС
© Божидар Манов
Погледнато статистически и обективно – днешната фестивална съдба на новото българско кино може да не е отлична, но е добра. Не са необходими много усилия, за да си припомним веднага респектиращ списък от заглавия и фестивали, на които те са били селектирани и дори отличени. При това фестивали от ранга на Сан Себастиян, Локарно, тази година и Кан! Защото до неотдавна по електронната поща ни заливаше всекидневен възторг за отличия на български филми от „престижни” фестивали с ранг като Търну Мъгуреле или Баня Лука.
Но веднага да припомним: фестивалите са много важни и радостни, ала това е само видимата част на айсберга, т.е. само 1/8 от общата маса! Докато същинският кинематографичен процес (национално производство, реално разпространение и показ, защо не и икономическа ефективност) са невидимата, но изключително важна подводна маса, която фактически крепи айсберга и му придава страховита сила, способна да потопи дори „Титаник” (кораба, не филма)!
Тогава вече разговорът става друг и по същество. И сме го водили неведнъж, та едва ли някой очаква нови открития. Дори имам чувството, че всичко е изговорено и написано, всички генерални проблеми са обсъждани, дори и идеите за законодателни промени са формулирани многократно. И както и да започваме този дебат, той бързо преминава към познатите теми: законът за киното не се изпълнява; дайте ни повече пари; настояваме да се създаде Фонд „Българско кино”, който да е независим от капризите на бюджета и волята на управляващите; оценъчните карти са лоши и спъват работата на националните художествени комисии; БНТ не спазва бюджетната квота за филмопроизводство; искаме оставката на директора на НФЦ, а още по-добре на министъра или поне зам. министъра; миноритарните копродукции са изключително важни и полезни за българското кино; всичките ни искания са съобразени с европейското законодателство и нотификациите на Еврокомисията; и т.н. познати до болка словесни залпове.
В последните две години най-после се появи и темата за нискобюджетните филми и няколко разумни гласа, че козметичните промени в Закона за филмовата индустрия (колкото и високопарно да звучи официалното му название) не са достатъчни, а е нужен нов закон с реални, полезни, перспективни и вече неотложни клаузи, които не само да са съобразени с европейското законодателство и да настояват за неговото безусловно спазване, а да отчитат и националната ни културна специфика, и наследената полезна практика, и най-важно – да гледат на кинематографичния процес като сегмент от общата културна стратегия в държавата и мястото му в цялостната перспектива на обществено развитие. Това някои претенциозно наричат „философия на закона”, което е празно лексикално клише, защото в добрия закон няма място за философия (това е друга сложна наука), а му е достатъчно компетентно професионално съдържание, изчерпателно приложно поле, разумна социална ориентация, изчистена юридическа логика и (евентуално) дългосрочна стратегическа перспектива.
За съжаление досега сме свидетели на многократни опити, предложения, консултации, съгласувания, дори съдебни битки, които винаги са били „на парче”, по конкретен конфликтен повод или във видимо едностранен частичен интерес, и т.н. Само един пресен пример е достатъчен. Сформираната работна група за промени в Закона за филмовата индустрия, съставена само от продуценти, подготви редица предложения, които няма сега да коментирам. Достатъчно е да прочетем само новото назоваване, което се предлага - „Закон за филмопроизводството”, и по-нататък не е необходимо да четем. Защото веднага става ясно, че текстът е плод на мощен продуцентски уклон, който се интересува само от филмопроизводството, тъй като там се разпределят и усвояват някакви пари. И излиза, че тъкмо продуцентите въобще не се интересуват от разпространение и показ на филмите им, които са другите важни дялове на националния кинопроцес. Или може би трябва да има други два отделни закона: за разпространението и за показа?
Случаи на почти неразпространени или формално разпространени филми има много, но най-крещящ е отказът „Миграцията на паламуда” (2001) да отиде в кината. Въпреки юридически издържания договор, въпреки доброволно поетите ангажименти и, разбира се, усвоени стотици хиляди лева! Ами не беше ли подобно юридическо своеволие конфликтът за прословутите 5процента, които обединиха продуцентите и доведоха до оставката на тогавашния директор на НФЦ Марин Марчевски, който като наивен немски гражданин си мислеше, че законите и договорите трябва да се спазват.
Все пак в един момент в работната група са се усетили, че така промените много куцат, и са добавили нов член 12 а, който предвижда създаване на национална комисия за фестивали и промоция на филмите. Защото може би са си припомнили популярния слоган „No motion without promotion”. Но прецизно погледнато, фестивалите и промоциите не са част от филмопроизводството и всеки нормален експерт ще забележи този нонсенс. Т.е. пак наблюдаваме фриволно заиграване с видимата част на айсберга, а мощното му подводно тяло пак го няма!
Заявих, че няма да коментирам подробно всички предложения на продуцентската работна група - това направиха доста загрижено, аргументирано и подробно представители на режисьорската гилдия, тъй като те справедливо са забелязали, че тъкмо творческият аспект на кинематографичния процес е пренебрегнат и подценен. Но аз като представител на гилдия „Критика” ще отбележа само, че е огромна грешка предложението в националните художествени комисии да не участват филмови критици. Излишно е да припомням, че това са експертите с най-широк поглед тъкмо върху творческия аспект във филмовата практика и единствените, които не попадат в конфликт на интереси при оценяване на проекти, тъй като не участват във филмопроизводството. Всички други професии участват. Също предложението мандатът на комисиите да е само 6 месеца е необмислено недоразумение.
Особено важен е проблемът с финансирането и респективно формирането на годишния бюджет за кино. Сега съществуващият чл. 17 от ЗФИ е почти абсурден, защото обвързва бюджета за всяка следваща година със средностатистическия бюджет на произведените филми през предидущата година (цитат: „...субсидия..., чийто годишен размер не може да бъде по-малък от сумата на средностатистическите бюджети за предходната година, съответно на 7 игрални филма”). Проста аритметика, която се опитва да отчете евентуалния инфлационен коефициент. Ала нейното буквално разшифроване означава: да правим по-малко (например 7), но колкото се може по-скъпи филми, за да очакваме повече пари за следващата година!
