Списание "КИНО" - брой 2 / 2014

Списание "КИНО" - брой 2 / 2014

филмовата критика за:

"ОТЧУЖДЕНИЕ"

автор - Иван Стефанов

филмовата критика за:

"ОТЧУЖДЕНИЕ" ОТ СОБСТВЕНОТО НИ КИНО

автор - Ирина Иванова


"ОТЧУЖДЕНИЕ"

© Иван Стефанов

В последно време в нашата все още скромна филмова индустрия забележимо нарасна присъствието на филмовите сериали. На тази основа започнаха да изчезват границите между филмовите произведения за кино, телевизия и видео. В този общ кюп неочаквано се появи и филмът „Отчуждение” – като заглавие на Българската национална телевизия. Но той още от пръв поглед нямаше белезите на серийните филмови продукти. Последните се отличават с позитивна предварителна реклама, с динамичен, задъхан сюжет и скоростно навлизане в темата, с участието на известни актьори и изобилни диалози, с дългото, понякога безкрайно отлагане на финала. Нищо подобно няма в „Отчуждение” – филмът на непознатия за мене режисьор Милко Лазаров се появи абсолютно безшумно и досега е лишен от особена реклама.

Той представя един почти потаен сюжет, зает от анонимното всекидневие на днешния ни живот; действието е изключително мудно, диалогът е крайно ограничен в банални фрази и реплики, липсва присъствието на известни и желани от публиката актьори, а финалът идва съвсем навреме, за да затвори не само действието, но и да затвърди и подчертае авторските намерения и идеи. Режисьорът очевидно съзнателно страни от използване на иначе много привлекателните средства, здраво залегнали в съвременната естетика на телевизионното кино. От малкото сведения за историята на филма разбрах, че в началото е имало някакъв друг замисъл, после той се е променил, а накрая се е появило нещо трето, което сега ми изглежда като направо сбъркано от гледната точка на доминиращата тенденция към създаването  на един единствен тип съвременно кино. „За “Отчуждение” се промъкнахме през „задния вход” – кой иначе ще ти даде да правиш какъвто искаш филм” – признава режисьорът Милко Лазаров. Но рискът си струва. Когато в студия „Екран” обсъждахме каква категория да дадем на току-що готовия филм, между другото казах, че „Отчуждение” може достойно да ни представи на всеки филмов фестивал. Това се случи – на фестивала във Венеция „Отчуждение” не само бе забелязан, но и получи награда. След това последваха и други три награди. (Но иначе и досега филмът е с присъдена втора производствена категория…)

Както вече казах, собственото значение на филма най-напред се определя от това, че той ни предлага съвършено непопулярен в българското кино начин на кинематографично мислене. Този начин на мислене ни връща към свободата на изразяване, с която още преди години ни снабди авторското кино. Но в случая е важно да се подчертае не само фактът, че избраният филмов стил на разказване гарантира независимост от естетиката на високо тиражния сериал, но още и това, че той е напълно адекватен на пресъздаваната ситуация.

„Отчуждение” ни разкрива същността на една крайна, гранична ситуация в нашето ежедневие: продажбата на едно още неродено дете. Този акт, забранен от закона и абсолютно недопустим от гледна точка на морала, отдавна стана факт в хрониката на преходното ни съществуване. И сега филмът си поставя трудната задача да ни разкрие интимния облик на хората, които се решават тайно да прекрачат границата на чисто човешкия свят. Съответно на тази изключително трудна тематична задача камерата съзнателно възприема едно продължително във времето и най-подробно съсредоточаване - до най-малките подробности - върху лицата, действията и реакциите на участниците в престъпното начинание. Последователно виждаме как Йоргос, главният герой (в проникновеното изпълнение на гръцкия актьор Христос Стергиоглу) напуска гората, в която е бил на лов, как, с пушка на рамо, стои безмълвен и продължително наблюдава убитата птица, как след това, заедно със своята съпруга, почистват и изяждат изпечената вече птица, как отдъхват, правейки лишен от страсти секс, как накрая двамата полагат грижи за болната му майка. По този начин филмовата камера навлиза дълбоко във външно подредения, но вътрешно пропит от екзистенциалната безизходица и лишен от възвишени моменти всекидневен живот на обикновените хора. Този живот е изграден от поредица механични действия, извършвани от отчуждени хора. През времето на обяда героите водят кратък, наситен с паузи разговор, при който Йоргос мъдро заключава: „Елени, няма лоши хора!”. Мисля, че това тривиално обобщение има ключово значение за разбирането света на филмовите герои. Всъщност, бездетното гръцко семейство е свело живота си до една важна и сигурно много добра - от своята житейска гледна точка - цел: чрез покупката на пеленаче да осигури и продължи физическото съществуване на фамилията и в идващото неясно време. Така добрите хора не осъзнават, че тръгват по един не само лош, но и направо престъпен път. Затова, когато по телефона съобщават на Йоргос къде и кога трябва да получи срещу 11000 евро новороденото дете, той последователно и вътрешно съсредоточено извършва всички действия, за да осигури толкова важната за семейството сделка.

Сделката се осъществява в изолирана сред природата вила, принадлежаща на анонимен собственик. Идващите от българската страна млада бременна жена, придружаващите я неин ням брат и медицинска сестра са мълчаливи, самотни и вътрешно безразлични един към друг индивиди. Лесно е да се досетим, че само хора, доведени до крайната и безперспективна ситуация на простото физическо оцеляване ще се решат на такава отчайваща постъпка. Дните на очакваното раждане на детето са изпълнени със скука и неуспешни, банални опити за установяване на по-нормално общуване. Нито общите познати, нито признанието на Йоргос, че има по-далечни български корени, премахват дистанцията между двете търгуващи страни. Пресичането на държавната граница на България също така не се оказва някакво препятствие пред героите – те са поразени от общата болест на отчуждението и само стремежът към оцеляване в трудните времена се оказва единствената функционална връзка. В един момент камерата се съсредоточава върху облика на един появил се мравуняк (сигурен сигнал за идващата буря). И тази моментна картина се оказва чудесна метафора, показваща същността на репрезентативния филмов свят: показваната човешка среда е съставена от индивиди, всеки е съвсем сам и търси сам своя път. Същото се стремят да правят всички заедно и това е всъщност човешкият мравуняк; в обществото от индивиди връзките между хората са изградени от общия интерес, от взаимната полза, а не от взаимната любов. Ето как филмът „Отчуждение” ни казва, че нищо не е останало в днешното ни време от стария нравствен порядък, нищо не е останало от традиционната човещина. В обществото от самотни индивиди всеки е оставен да бъде самият той и само, изхождайки от своята гола екзистенция, стига до своята несполучлива или трагична перспектива.

Какво заслужават тези нещастни, тези неизлечимо болни от самотата хора? Намират ли верния път на съпротива срещу безсмисленото всекидневие?

В разглеждания филм присъдата е категорична. Само че тя не е дадена от обществото от индивиди, а от самата природа. В момента, в който проплаква новороденият човек, природата излиза от своето равновесие, извива се изключително силна дъждовна буря, мълнии изпълват небето и сякаш по този начин тя дълбоко и трагично преживява случващото се покушение върху новороденото същество. Гневът на природата се противопоставя на равнодушието на хората, той е призован като последна и безмилостно осъждаща морална инстанция относно престъпните дела на отчуждените един от друг индивиди. Без съмнение, великолепен финал за една напълно ирационална екзистенциална ситуация.

„Отчуждение” ни казва, че злото вече е дошло, че то присъства в нашето всекидневие, че то не признава нито държавните, нито моралните граници. “Може би вече живеем в някакъв апокалипсис?” - пита се режисьорът на филма. Но той ни оставя и възможност да помислим за някакъв изход от ситуацията.

Този изход не е посочен като реалност, а като мисловна проекция. В поместената във вестник „Култура” философски съдържателна рецензия за филма „Отчуждение” Красимир Крумов много точно забелязва: „В този филм имаме много време за мислене и това е наваксването на липсващото вътрешно време. Отнето от героите, то ни е върнато на нас, зрителите, под формата на големи филмови пасажи, в които, разтърсени от драматичния конфликт, ние можем да преживяваме и да мислим; или поне да си припомним какво е това да преживяваш и какво е това да мислиш”.

Да, наистина, пред нас е един уникален и амбициозен филм, който действително ни кара да си припомним какво е това да преживяваш и какво е това да мислиш. „Отчуждение” очаква да го допълним с нашето въображение, с чувствата за срам, вина и грях, да го преживеем като истински катарзис и осмислим като трагична перспектива, която може да се преодолее. Не успеем ли да се приобщим към стила на творбата, като я изпълним с нашите асоциативни мисли и чувства, дълбокото преживяване или мисловното проникновение няма как да се реализират и филмът ще остане една скучна и малко понятна художествена схема. Нещо, което „Отчуждение” на режисьора Милко Лазаров не заслужава.


„ОТЧУЖДЕНИЕ” ОТ СОБСТВЕНОТО НИ КИНО

© Ирина Иванова

Кухо, сухо, глухо. Гледам „Отчуждение”, дебютния филм на Милко Лазаров, и през цялото време тези три думи се въртят и подскачат в главата ми досущ като вещиците от „Макбет“. За пореден път се убеждавам в две неща. Първо, че така наречените фестивални филми (а „Отчуждение” безспорно е такъв) се възприемат пълноценно и напълно адекватно единствено във фестивален контекст. И второ, че голямото предизвикателство пред тези филми е именно да преодолеят този контекст, да го надскочат, да докоснат и неизкушения зрител, който не е нито филмов критик, нито киноман и който не ходи по фестивали. И въпреки това нещо в него откликва на филма, нещо между тях се случва...

Кухо, сухо, глухо. Преспивам една нощ, за да укротя трите вещици в главата си. Просто искам да съм  максимално адекватна и обективна. И да се настроя, че за пореден път ми се налага да пиша за нов български филм, който няма никаква връзка с мен. И аз – с него. Никаква. Нямаме нито една допирна точка. Нито за секунда не се почувствах предизвикана, докосната, изненадана приятно или дори неприятно, все едно. Изпитах само мирово равнодушие и вселенско отегчение. И това ако не е отчуждение...

Не ми казвайте, че не е професионално да пиша за филма по този начин, сама си знам, и по-нататък обещавам да се поправя. Но от друга страна може би не е много професионално и човек да лъже и да притворства чак до такава степен, както бих излъгала аз, ако говоря само някакви общи неща за филма и пропусна основното. Или греша? Истината е, че изпитвам страстно, гигантско разочарование не просто от този български филм, а и от цяла върволица преди него. Просто сега недоволството ескалира, както казват в новините.

„Отчуждение” е поредният български филм, който откровено ме убива най-вече с равнодушието си лично към мен. Да, лично към мен. Наградили са го във Венеция, добре. И европейските, че и средиземноморските (не знаех, че има и средиземноморски, вървят със зехтин и пармиджано ли или какво?) филмови критици са го наградили. Нека. Ще си позволя за три-четири изречения време това да не ме интересува. Понеже новото българското кино и моя милост сме като мъжът и жената от „Отчуждение“, които правят секс съвсем механично и в пълна тишина – та никой да не чуе колко не им е хубаво. Куца метафора, но ясна, надявам се. Защото вече направо ми идва да крещя колко ми е тъпо всеки път, когато съм с въпросното ново българското кино, то да лежи по гръб и да не помръдва, а аз после да трябва да го изкарвам невероятен, или хайде поне приличен любовник. И не искам да си мълча.

В „Отчуждение” има две хубави неща – красивото лице на Мариана Жикич (истинска прерафаелитска Мадона с ръждивите си коси, мраморното лице и сините си очи) и финала на филма, когато се извива страшна божия буря, а в къщата в подножието на планината се ражда дете, българско дете, което ще бъде продадено за няколко хиляди евро на някакви гърци. Тук съм длъжна да кажа нещо. С приятели и колеги проведохме няколко дискусии и доста поспорихме дали главният герой участва в схема за продажба на деца или си купува дете за себе си. Аз поддържам първата версия, тъй като преди да тръгне, за да вземе детето, той телефонира на някакви. Освен това цялата подготовка за трафика вършеше много отработено, сякаш го беше правил много пъти. Някои колеги са разбрали другото, но доводите им бяха неубедителни и аз си държа на своето. Всички участващи в дискусията сме нормални, средноинтелигентни хора и сме гледали кино до припадък - с всякакви наративни конструкции и какво ли още не. Не е нормално точно ние да спорим на чисто сюжетно ниво. Тоест историята не е добре разказана, след като се налагаше да носим от девет кладенеца вода, за да подредим пъзела. Пак казвам – за мен този човек е част от схема. Но в крайна сметка може и аз да не съм разбрала, може да съм задрямала някъде, въпреки че го гледах два пъти.

Героинята на Мариана Жикич не за първи път участва в тази схема и очевидно и друг път е износвала и раждала деца за продан, може би защото трябва да се грижи за глухонемия си брат (Ованес Торосян). Може би обаче, защото тази линия беше само загатната. Свързващото звено в гореописаната престъпна схема е около петдесетгодишен мъж, грък с четвърт българска кръв във вените си, който отвежда бременната, заедно с акушерка в точно определена къща при точно определен човек (Китодар Тодоров), изчаква да се роди бебето, плаща го и после го отнася където трябва, скрито в специално изработен тайник в багажника на колата си. В името на истината пред очите ни го изработи този тайник, което работи в полза на вражеската теза, а именно че купува дете за себе си. Иначе (или когато не продава бебета), този човек си води чистичък и простичък живот в Гърция. Ходи на лов, убива бекаси, има си и овце и кози в нещо като ранчо. Има си и жена - да му чисти, готви, да прави редовно с него гореописания механичен, глухоням секс и да се грижи за болната му неподвижна майка, към която той е направо пристрастен, както всеки средиземноморец, доколкото ми е известно. Логичният въпрос е защо този човек търгува с жива плът, нали така? И отговорът би трябвало да е: защото не се чувства свързан с никого и нищо и защото никого и нищо не обича. И е упоен от собственото си равнодушие. Но ние видяхме как същият този човек се грижи за майка си, как й пее песни, оправя й леглото и й прави фрикции на краката. Значи не е съвсем отчужден от всичко. За съжаление,  линията с майката си остана в началото на филма и там си умря. Ни вест после от нея, ни кост.

Защо този човек продава бебета? Или да направя реверанс към тезата на колегите – защо си купува бебе по този абсурден начин? И до днес продължавам да се питам. Може би е нещо, свързано с характера му. Може би е обикновено чудовище, делнично, скучно чудовище, но все пак явно ти е интересно това чудовище, след като си го превърнал в главен герой на филма си. Би следвало да разберем повече за него. Защо е такъв? Не можеш да стовариш на плещите на един актьор, колкото и добър да е той (в случая Христос Стергиоглу) толкова схематичен герой и да искаш той да извади нещо от него, да му вдъхне живот.

Препълнена съм с въпроси от този тип: Защо тези хора вършат това? Отговорът няма как да е: ами просто са си такива, има такива хора. Един филм не е новинарска емисия, в която се съобщават фактите и никой не се занимава да погледне какво има зад тези факти. Освен това един филм може да даде отговор на много въпроси без думи, само с кинематографичната си тъкан, но дори тя не бе използвана тук. Много по-силно и въздействащо кино гледахме в „Разследване” (2006) на Иглика Трифонова – филм, който кореспондира с „Отчуждение” и като тема, и донякъде като стилистика.

Едва в самия край на филма, когато вече си омаломощен (а филмът е само час и четвърт, тъй като е бил замислен като едночасов телевизионен, но в крайна сметка е заснет на лента) от дълги и празни погледи в нищото, от единични въпроси, останали без отговори, от висящи във въздуха реплики, от монотонен монтаж (този монотонен монтаж, една от отличителните черти на новото румънско кино, не бива обаче да е самоцелен, не винаги върши работа и би могъл да се използва, за да създаде напрежение и очакване в ритъма на филма, стига да има откъде да ги вземе, те все пак трябва да са заложени в сюжета), та едва след като си съсипан тотално, в последните минути на филма се разразява буря. Разразява се буря, удря те една светкавица и ти просветват някои неща. Като например, че цялата история  е превратен преразказ на Рождението на Младенеца в тихата и свята нощ. Или поне, че ех, колко хубав можеше да стане филмът, ако беше малко по-здраво впрегнат в ярема на този архетип. Защото ето я Майката (не е непорочно заченала, но има излъчването на такава). Ето я „плевнята” – къщата, сгушена в планината. И ето я Витлеемската звезда – бурята, която „ознаменува” злощастното раждане на детето, което обаче, за разлика от Христос, няма да промени света.

Уви, и „Отчуждение” няма да промени картината в българското кино и най-вече няма да разреши проблема ми с него. Всъщност мисля, че е нормално да приемаме нашето си кино като „лично дело” и да влагаме повече страст, и повече емоции, когато говорим или пишем за него. Да не сме безразлични, да не сме равнодушни. Само така няма да допуснем отчуждението да се настани между нас.