Списание "КИНО" - брой 3 / 2012

Списание "КИНО" - брой 3 / 2012

филмовата критика за:

БЪЛГАРСКИЯТ ИГРАЛЕН ФИЛМ И НЕГОВИТЕ СОЦИАЛНИ ПРОЕКЦИИ

Този проект се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура” и

има за цел да анализира и осмисли аспектите,

с които българското игрално кино се вписва в съвременния социален и културен живот. 

Художествена реализация на филма, параметрите и каналите за реализация на филмовия продукт

ще бъдат между основните дискутирани теми 

 

За новото българско кино и новите вируси

автор - Ирина Иванова

филмовата критика за:

МЕЖДУ МИТОЛОГИЧНОТО И ИСТОРИЧЕСКОТО ВРЕМЕ

Свободни размисли около три нови български документални филма

автор - Елена Михайловска


За новото българско кино и новите вируси

© Ирина Иванова

Пиша този текст в 6 сутринта, борейки се с ужасяващ летен грип и физически ми е толкова зле, че някак мозъкът ми отказва да овладее нещата, които искам да кажа. Темата за съвременното българско кино е много важна и е възможна най-вече поради факта, че слава богу такова има. Така че много ми се иска в самото начало да направя уточнението, че въпреки всичко най-важното е да се снимат български филми. Ничие его и мнение не са по-важни от това. Второто уточнение, което искам да направя е, че текстът е написан по-скоро под формата на мнение в блог и вероятно му липсва структура и така нататък. От летния грип е. Но пък колко е хубаво, свободно и щастливо, че съществува и такава форма на изразяване на мнение – блог.

Когато преди известно време прочетох прословутото ядосано интервю на актьора  Мариян Вълев в „24 часа“, си помислих много неща, някои от които ще споделя по-долу. Но основно си помислих, че щафетата между поколенията в нашето кино или не е предадена, както трябва и от сърце, или въобще не е предадена. Има нещо гнило, когато един актьор, който дори не е от най-най-младото поколение, нарича Георги Дюлгеров „некадърник“. Защото би следвало този актьор да знае кой е Георги Дюлгеров и да не му й хрумва да го нарича по този начин. Това не е бунт срещу „киното на бащите“, защото един подобен бунт означава, че има приемственост, която ти осъзнаваш, но искаш да отхвърлиш. Това е нещо като публична битова свада за пари. Не виждам и защо Вълев толкова се възмущава, че брадатият козел от филма на Дюлгеров е взел такава огромна сума. Доколкото знам, по цял свят най-скъпи и най-тежки от юридическа гледна точка са снимките с деца и животни.

Дотук са несъгласията ми с Мариян. За всичко друго съм съгласна с него. За лобитата най-вече. Ето например лобито „Емил Христов“.  Ами имаше един период, в който от петте  филма, които се снимаха в България за една година, например, той снимаше три. Или четири. Защо? Не може да има монопол, нали така. Това няма нищо общо с факта, че Емил Христов е прекрасен оператор и супер професионалист. Така че има лобита около комисиите, в НФЦ и единственият проблем е, че тези пари са държавни. Защото около частните продуцентски компании също има приятелски кръгове, но те са си за тяхна сметка. Да разкъсаме всички омагьосани и затворени кръгове в българското кино – това трябва да е лозунгът ни, си мисля. Мисля си, но не вярвам да стане. Но да бъдем позитивни поне в началото…

В някакъв момент просто стана модерно да се гледат новите български филм, убедена съм в това. Модерно, при това сред тийнейджърите. Причината  е, че се появиха режисьори и продуценти, които ударно заложиха основно на визията. На първо място – Димитър Митовски и Димитър Гочев, които бяха врели и кипели вече в рекламния бизнес (най-гледаните нови бг филми са дело на рекламисти, не случайно), знаеха кое продава, имаха пари, имаха техника или поне знаеха каква техника им трябва.. Заложиха на „своите” оператори – Антон Бакарски и Ненад Бороевич, (операторите, с които снимаха и рекламите си), и двамата на възраст 30+ - талантливи, с достатъчно опит, с достатъчно енергия в кръвта, познаващи езика на новите технологии. И така българските филми – първият бе „Мисия Лондон” – заговориха на езика на младите хора. Веднага след това се появи сериалът „Стъклен дом” – отново с модерната визия, със супер тренди място на действие – Мола, току- що открит, в който хората тепърва трябваше да се учат да си прекарват времето (не, че е много трудно, но ние просто вече имаме нужда от реклами, за да пожелаем нещо – толкова са ни залинели сетивата). В крайна сметка „Стъклен дом” си бе част от пи ар акцията на голямото молско строителство в България. Не знам дали е известно, но конкурсът, проведен за сценарен екип на сериала, е формулиран точно така – сюжет за сериал, чието действие се развива в Мол.

Един от най-добрите ходове на Митовски и SIA е, че заложиха на шепа, тотално неизвестни студенти от НАТФИЗ – Радина Кърджилова, Явор Бахаров, Луиза Григорова, Бойко Кръстанов. Със силата на телевизията ги направиха звезди за няколко седмици, и то сред тийнейджърската аудитория. Българските тийнейджъри много отдавна не бяха имали български звезди – и то такава силна група като тази от „Стъклен дом”. Тъкмо Кърджилова и Бахаров станаха известни – хоп, и се появи „Тилт” (струва ми се, неслучайно след старта на сериала, макар че бе сниман преди това) и тийнейджърите отидоха да гледат и „Тилт”. И след дълги години на тотално негледане на български филми, се появиха два филма, които пълнеха залите. Независимо от резервите, които имам и към двата филма – цифрите говорят. Говорят и казват, че някой най-малкото добре си е изиграл картите. Затова аз лично казвам Браво! на Митовски и Гочев и въобще не ме интересува нищо. Защото знам колко е трудно да събереш много хора на партито си. Когато някой го направи, това значи много - че човекът е готин; че се знае, че прави добри партита; че е разгласил за партито си точно сред хората, които по принцип обичат да ходят на партита, както и че е уцелил момент, в който очевидно е съществувала някаква необходимост от парти. Ами пак – Браво!

Истина е, че много хора не харесаха „Мисия Лондон” и „Тилт”. Но отидоха да ги гледат. Значи, са били предизвикани. Може би от мощната рекламна кампания. Ами нека, да имаме и този опит. Според мен „Мисия Лондон” си изпълни мисията – много хора отидоха на български филм. Разшумяха се медиите, вятърът довя различни мнения – тъп бил, дърварски, „а аз много се смях”, „това не е България” и прочие „за” и „против”.  До този момент обаче повечето български филми сякаш се правеха в нелегалност. Някакъв затворен кръг хора си ги обсъждаше от уста на уста. И това определено не ги правеше по-добри.

Така че българското кино най-после даде своя дан към хилавия български шоубизнес, като го „подхрани” с нови лица, а освен това взе от него нови лица – моделките. Таня Илиева се снима в „Дзифт” на Явор Гърдев, Луиза Григорова (актриса, но и модел) в „Стъклен дом”, Диляна Попова в „Love.Net”, Ирена Милянкова в „Под прикритие”, Ива Янкулова в „Отплата”...  Пиша и за сериалите, защото мисля, че съвсем спокойно могат да бъдат включени в понятието „съвременно българско кино”. Първо, защото са заснети като игрални пълнометражни филми, второ, защото възможността да ги гледаш в Интернет, наред с филмите за голям екран, те кара да ги възприемаш по еднакъв начин и трето, защото „бумът” на българските сериали е едно от събитията в културния ни живот.

Та ставаше въпрос за моделките. Знам, че много актриси протестираха срещу нашествието на манекенките, но си мисля, че протестът им не е адекватен. След като в музикалния бизнес влязоха хора от риалити предавания като Стар Академи, Мюзик Айдъл и прочие, и никой от професионалните изпълнители не скочи, че тези хора не са завършили консерваторията, например, и актьорите ни нямат право да се сърдят. В крайна сметка, след като си професионалист, излизаш срещу непрофесионалиста и го разбиваш. Всяко разрушаване на което и да било статукво е добре дошло за българското кино, вярвам в това. Взривове ни трябват, терористични (в преносен смисъл, естествено).

Наскоро прочетох, дори, мисля че беше в списание „Кино”, материал, в който авторът говореше за това как вече хората гледат филми само в Моловете и то заради пуканките и колата. Не цитирам точно, а по смисъл. На мен лично въобще не ми пречи да гледам филми в Молове и Арени. Ама нямало ги старите кина. Е, няма ги. Да вземем да свикнем най-после. Цели села изчезват, София се пръска по шевовете, ние двадесет години говорим колко хубаво било да отидеш на кино в малките, квартални кина. Хубаво беше, да, и край. Отидете на делнична прожекция в любимия ми Дом на киното, или в „Одеон” и вижте на колко хора им липсват хубавите, малки, стари кина. Броят клони към нула. Просто е смешно да продължаваме да коментираме това. При едно пътуване преди няколко месеца трябваше да прекарам седем часа на летището в Истанбул и си изгледах на лаптопа „Приключението“ на Антониони и целия втори сезон на „Сексът и градът”. И не вярвам да съм осквернила Антониони с това, че го гледам на 17-инчов екран и то в такава компания. Напротив, благодарих на Господ, че е благословил създаването на лаптопа. И вярвам, че и Антониони би се зарадвал. Защото, както казваше наскоро отишлият си от нас Рей Бредбъри: „По-голямото престъпление от това да гориш книги е да не ги четеш”. Та определено мисля, че по-голямото престъпление от това да гледаш филми в Молове, Арени, с пуканки и коли в ръка, е да не ги гледаш.

По-големият ми проблем е, че продължавам да гледам всички нови български филми (а съм гледала повечето – „Мисия Лондон”, „Кецове“, „Love.Net“, „Тилт“, „Лов на дребни хищници“, „Подслон“, „Източни пиеси“, „Островът“, „Лора от сутрин до вечер“, „Още нещо за любовта“, „Операция Шменти Капели“, сериалите и др.) с леко отстранение. Не мога да потъна в тях, не мога, както се казва, „да вляза във филма“. Не мога и не мога да си обясня тази криворазбрана простота, към която се стремят повечето от младите или не чак толкова млади режисьори, които направиха първите си филми. Простота не означава липса на дълбочина и нюанси. Смея се малко насила, харесвам ги малко насила – само и само да не ме обвинят, пък и да не се самообвиня, за „хейтърка“. Да съм положителна. Или защото трябва да правя интервюта с тези хора и те, чисто по човешки, са ми симпатични и готини. По дяволите, много по-готини са от филмите си. Онзи ден гледах по телевизията „Самодивско хоро“ (1976) на Иван Андонов по сценарий на Георги Мишев и си мислех колко е жив този филм! Гледаш го и е жив, нищо, че са минали толкова години. Може би по логиката със старите кина и новите зали в Моловете, трябва да се простим – и аз самата да се простя – с мечтата да видим точно този живот, точно тази „живост” в нов български филм?! Може би „вирусът” на дигиталните технологии е унищожил именно това и то си е отишло безвъзвратно. Може би съм неадекватна хейтърка. Може би и аз самата вече не мога да пиша структурирани текстове с увод, изложение, заключение, тезиси и т. н., а само така, блогово, и причината за това да не е просто летният грип. Не знам. Наистина.


МЕЖДУ МИТОЛОГИЧНОТО И ИСТОРИЧЕСКОТО ВРЕМЕ

Свободни размисли около три нови български документални филма

© Елена Михайловска

Подзаглавието държи да уточни: става дума за три конкретни филма - „В ляво от пътя Лондон - Калкута” (режисьор Михаил Мелтев, сценарист Влади Киров, оператор Емил Пенев, продуцент Пенко Русев  - „Две и половина”), „Момчето, което беше цар” (режисьор Андрей Паунов, продуцент Мартичка Божилова – „Агитпроп”) и „Човека и народа” (сценарист и режисьор Светослав Овчаров, продуценти  Теодор Василев, Дико Михов, Светослав Овчаров, Ани Йотова, „Омега филмс”). Тези филми „се събират” тук не въз основа на предварително обмислен техен подбор, който обикновено се основава върху повече последни български документални заглавия. Просто видени по волята на случая един след друг, трите филма - толкова различни като замисъл, авторски търсения и стилистика - някак неочаквано създават своеобразен, по-общ свой контекст, в който като че започват взаимно да се допълват и осветляват някои от техните послания. А това предразполага, наред с всичко друго, към известни  размисли около начина, по който документалното ни кино борави с избрано историческо време, което сякаш непрекъснато се разтваря и преплита с онова, което малко приблизително и условно бихме нарекли българско митологично време, по-присъщо навярно за други жанрове кино и въобще изкуство.

Затова нека още веднъж да подчертая: редовете, които следват, не се опитват да заменят по-детайлната критическа оценка, която трите посочени произведения заслужават. Те се опитват по-скоро да уловят и откроят няколкото заложени в същите произведения по-общи социалнопсихологически тенденции и нагласи – в случая творчески, но несъмнено и зрителски, свързани с потребностите от разширяващо се социално познание и самопознание  на българското общество днес…

В ляво по пътя на историята с главна буква или натрапчиви спомени за камили…

Признавам си, че преди да видя филма, заглавието му „Вляво от пътя Лондон - Калкута” ми се стори малко претенциозно. Та нали по-близо или по-далеч от знаменития път, по който са се движили стоки, хора, но и най-разнообразни, включително криминални сюжети, могат да бъдат разположени още толкова други селища, със съответно населяващите ги етнически групи? Постепенно обаче, с разгръщането на малко носталгичния разказ за българския градец, който чак по-късно идентифицираме като Тополовград, както за неговите жители през определен, по-дълготраен исторически период, та чак до наши дни, избраната авторска метафора добива и по-ясен  смисъл. 

Да, описваният малък град не е май всред селищата, оставили по-ярки или трайни следи в масовото българско съзнание. Не е свързван като че с важни имена от нашата история или култура. Дали пък авторите на филма не са пожелали да преобърнат и даже малко да се надсмеят точно над тези наши ограничени представи, почти клишета? Та пластовете живот, за които ни се разказва, са не само интересни и богати! Но за цяла поредица от споменавани поколения - вчерашни и днешни, същият непознат ни Тополовград се е превърнал отдавна в град-форма на духовен живот, ако се възползваме от известния израз и заглавие на Томас Ман в есето за родния му Любек.

Близки като че по дух са внушенията, които се търсят чрез колективния портрет на града, бавно и с пестеливи средства изграждан пред нас. Прекрасни са някогашните камили, които натрапчиво прекосяват човешките спомени – били те във вид на устни разкази пред камерата или запечатани в снимки, картички и други визуални знаци за едно близко и като че все още живо минало. Камили ли? - стряска се малко зрителят при първата им поява на екрана. А после на свой ред обиква бавната им причудлива грациозност и разбира тяхното особено място в колективната и групова памет на хората от този край. И камилите, чието каменно корито за водопой се е съхранило до днес и се показва като важна забележителност на самото място, остават сякаш странния и върхов знак за иначе губещата се и наново конструираща се във времето идентичност на града и на неговите жители…

Този знак може да ни изглежда красив или странен и екзотичен, на моменти – дори малко абсурден. Но колко силно обединява той разказващите за многообразните потоци от хора, които са се устремявали, заседявали или разбягвали от и към това място, в резултат на балканските исторически и емигрантски сътресения. Пришълци, идващи от Македония или Тракия, после техни потомци, тръгващи на свой ред към света. Отнасяни буци пръст, които трябва да достигнат до далечни краища, където са се приютили днешни потомци. За всичко това ни се говори с нежност и обич, понякога  по-носталгично, понякога – по-иронично или насмешливо. В същото време изгражданият портрет на града и на неговите обитатели - някогашни или днешни, като че най-малко се нуждае от уточнения за техните политически страсти, нагласи или поведения през различните десетилетия от изминало време. Казано по друг начин - става дума за история, но най-вече за такава, от която нарочно са изчистени по-конкретните й политически измерения. Та те наистина биха били само подробност спрямо по-мощния ход на живота, за който всъщност филмът иска да свидетелства…

Ето го, всъщност, част от своеобразието на този разказ – авторски и събиращ интервюираните лични истории на реалните персонажи - днешни и вчерашни жители на града. Няма детайли за собствено политическите обрати или сблъсъци, които са ги вълнували. Сякаш каквото и да било тяхно по-обстойно коментиране сега по-скоро би нарушило вътрешната мяра на разгръщащото се дълготрайно историческо време, за което си остават като че по-важни митологичните знаци за камилите и за  човешките копнежи (наоколо има и археолози, които отвеждат назад, към съвсем отдалечени епохи), отколкото възможните подробности за властови или политически обрати и промени.

Нека подчертая: правя тези констатации не за да „похваля” или обратно – „упрекна” авторите на филма. Моите симпатии  към разкриваните от тях  пластове на живот са, струва ми се, ясни. Опитвам се по-скоро да изразя определени особености на техния разказ - и то не толкова в естетически, а по-скоро в социологически и социалнопсихологически план. И по-точно - как портретираното от тях историческо време, свързано с живота на малкия български град, непрекъснато се разтваря в едно почти митологично време, с което най-вече се търси желаното социално познание, но и самопознание, към които се стремим днес.

Живяло някога  момчето-цар…

Колкото да е странно, но подобни и близки до последните констатации можем да направим и въз основа на напълно различния със своите стилистични акценти филм на Андрей Паунов „Момчето, което беше цар”. След заслужения успех и международно признание за неговия разказ за комарите и Белене („Проблемът с комарите и други истории”) младият автор отново предпочита да се вглежда в някои от абсурдните знаци, свързани с близката ни история и нейните по-сложни проекции върху днешния ден.

Става дума за наистина мащабен и амбициозен проект, по който – според думите на продуцента Мартичка Божилова - екипът работи цели шест години. Документалният замисъл възкресява жизнената траектория и история на Симеон ІІ и най-вече тази на момчето-цар, останало в съзнанието на поредни български поколения именно с галеното име Симеончо. Историята, разбира се, продължава – както тази с главна буква с отношение към съдбата на страната, така и другата – на момчето-цар, което все пак пораства. И се завръща триумфално (кой ли е можел през определени десетилетия да го предположи!) в страната на своето детство и скъпи спомени. Така че характерни моменти от по-късното развитие на същия някогашен приказен сюжет също не липсват. Само че някак напълно откъснати от собствено политическите днешни реалности, в които така или иначе те вече се вписват. Такива впрочем – съвсем сдържани и отдалечени от тези реалности, са и кратките коментари от страна на самия  герой, междувременно приел гражданското име Симеон Сакскобургготски.

Въвлечени сме целенасочено и последователно в разказ - конструиране на определено историческо време – най-напред това, свързано с момчето-цар, а после и с мъжа, който някога е бил това момче. Парадоксът обаче е в това - напомня ни и подчертава по-нататък филмът - че въпросното реконструирано историческо време е преди всичко време на приказката или на мъгливия, но сладостен сън-спомен - както за самия Симеон, така за мнозина от някогашните му или днешни последователи и почитатели.

С находчивост се разгръщат пред нас събраните редки и непознати ни документални кадри и материали, призвани да разкрият щастливото детство на момчето-цар, което тича на воля, събира пеперуди или играе със сестра си във Врана. Почти като в приказките – коментира тази част от историята си самият днешен възрастен мъж Симеон Сакскобургготски. Споделя още как тогава и в разгара на щастливата приказка (неговата, но и за него!) идва моментът, когато баща му почива. И всичко завинаги се променя за малкото момче. То има вече нови задължения и трябва да се подчинява на по-различна дисциплина. После принудително трябва да замине и да напусне завинаги детския рай. Показано ни е дори как всред съпровождащите го към границата млади офицери е и бъдещ министър-председател на България след 1989 година…

Така драматургията на живота предлага също по- разнообразни свои анекдотични моменти. Но без да се вторачва особено в някои от тях или в шеговитите й съвпадения, Андрей Паунов по-скоро ги отбелязва мимоходом. И пак така – без особени акценти, само подсказва за целия онзи тежък и трагичен психологически товар, който има тепърва да влачи през живота си доскоро невръстният му герой. Въпросът обаче е, че не точно това е като че най-интересното за филмовото действие, чиято гледна точка и фокус неусетно са се сменили. И вместо за момчето-цар или за мъжа, който го наследява, ни се предлага да поразмислим за всички онези парчета от накъсана, болезнена, противоречива колективна памет, която витае днес около тях. Въплъщават я няколко поредни абсурдни персонажи - мъжът, който си татуира корона на ръката, шивачката, която шие царския костюм със 77 джобчета, пеещото японско семейство и т. н.

На премиерната прожекция на филма чух весел смях в залата, но и възгласи на яростно негодувание от други групички зрители, когато на екрана въпросните епизоди се разгръщаха в забавено-обстоятелствен ритъм. Очевидно проблемът за всички ни – може би иска да ни каже този филм – е, че отвъд всеки възможен подобен смях, изпитвани копнежи, чувство за странност или негодувания спрямо миналото-настояще, които отделните епизоди могат да предизвикват, съществуват самите тези паралелни, но и несъвместими помежду си социални светове и митологични представи, които населяват днешното българско съзнание…

Човека и народа

Историческото време, чрез което на свой ред трябва да научим повече за нас самите, включително за групови или поколенчески манталитети, е времето на и с Тодор Живков начело на държавата и партията с главна буква. Дълго е наистина това време! Трае цели 35 години от съзнателния и активен живот на мнозина от нас. Как тогава да не сме любопитни и с особено високи очаквания към този филм на Светослав Овчаров, още повече, че авторът му (при своя телевизионна изява по повод на премиерата) изрично споделя измежду своите намерения и размисъл над въпроси като: защо сме такива? или: защо все пак бяхме толкова послушни и уплашени?

В този дух заглавието съдържа малко закачливо напомняне за някогашния известен документален филм на Христо Ковачев „Човекът от народа”, възхваляващ и възвеличаващ личността на Тодор Живков. А ако всички, грижливо създавани някога подобни митологични негови образи са отдавна опровергани от самия ход на историята, това съвсем не означава, че въпросителните около конкретната личност и мястото й в новата ни история са напълно изяснени. И в случая анализът се опира върху обективно и хронологично биографично проследяване на Тодор-Живковия път и участия в поредните партийни борби за власт и за съхраняването й през десетилетията.

Познаваме Светослав Овчаров като майстор на ярките исторически анализи, с релефно откроени в тях персонажи на български политици и водачи от различни епохи. На широко признание се радват филмите му за Стефан Стамболов, за Фердинанд, както и за Константин Стоилов. Самата аз ценя високо изследователската страст на режисьора спрямо българската история и човешките манталитети, вплетени неизменно в нея, които той разкрива не само умно, увличащо и интелигентно, но с неизменни откривателски елементи във всеки един от споменатите филми. Закономерно е тогава предположението, че заниманията му сега с пътя на Тодор Живков и с годините, в които той се устремява към властта и успява да я задържи толкова дълго, са своеобразно продължение на все същото авторско и изследователско разбулване на уж добре познатото ни, но може би недоизречено или неосмислено докрай наше битие до 1989 година.

Има, разбира се, определена приемственост между отделните авторски начинания, както и в самия основополагащ принцип за осветляване на конкретните исторически ситуации. Неизменно става дума за дълбоко и разностранно проучване на богат исторически и архивен материал, както и за умение от него да се извличат значения, които служат не само на авторските тези, но които заедно с това предразполагат към по-цялостни и мащабни историческа обобщения. И все пак, защо тогава в този филм и по отношение на човека без особени белези, каквато е подчертаваната метафора на Овчаров за Тодор Живков, всичко това хем присъства в авторския разказ, хем някак си се пропуква или по-точно неизбежно повтаря - особено визуално – много от онова, което не само добре познаваме, но което отдавна ни е омръзнало да наблюдаваме във вид на характерни човешки жестове, интонации, тембър на гласа, смеха и т. н…

Давам си сметка за тези характерни моменти от възприятието на филма, които засягат вероятно най-вече хората от моето или близките му по-възрастни вече поколения. Та ние твърде дълго живяхме, когато - не по избор и предпочитания, дните ни и новините бяха изпълвани все с някои от появяващите се сега наново кадри със смеещия се или ръкомахащ Тодор Живков. Така че започвам да изпитвам своеобразна, почти физическа съпротива да проследявам - и то по-дълго време, на екрана някои от тях, независимо от целия съпътстващ ги умен, аналитичен, ироничен, добре балансиран коментар на Светослав Овчаров. Престават да ме интересуват дори малкото извлечени важни детайли за поредните години и свързаните с постоянни борби и политическо-идеологически  надхитрявания между отделните комунистически величия, кланове, родове и т. н.

Напълно съзнавам обаче, че това по същество важно гмурване в близкото ни минало, превръщащо се във все по-отдалечено или дори съвсем непознато за поредните нови млади поколения, вероятно трябва да намери своето по-пълно и адекватно признание именно от тях.

Копнежи, странност, омерзение…

На  Орхан Памук принадлежи чудесната формула  за пространство между копнежите по миналото и странността на това минало. Припомням я сега, защото трите филма, за които говоря, попадат – естествено всеки със своите си важни нюанси – все в това духовно пространство. Причастни са към него отделните авторски търсения, но причастни са и зрителските възприятия.

За колко много копнежи по миналото, включително по човешките връзки и солидарност тогава, свидетелства „В ляво от пътя Лондон - Калкута”! Но и как се вглежда още в странността на онази човешка и групова памет, от която  продължават да изскачат изчезналите отдавна камили и точно те да предопределят сякаш чувството за по-трайна човешка и колективна идентичност…

Има силно усещане за странността на миналото в „Момчето, което беше цар”. Има дори своеобразно стъписване пред жизнеустойчивостта на  приказката за момчето-цар и неговото продължаващо да съществува сякаш и днес царство с пеперудите, с царския койот в националния природонаучен музей, но още с реално принадлежалите му някога марки, банкноти, пощенски картички и т. н. Колко многообразни човешки копнежи – по-стари или днешни, и по-нови, са  всъщност вплетени във всички тези знаци-фетиши и парчета от същото минало! (Не е ли естествено тогава, че съответните вещи, предмети и документални свидетелства, използвани във филма, се появяват на специалната изложба, назована „Царят, който беше момче”, последвала филмовата премиера. А сред експонатите й, визирани като предмети, истории, отпаднали сцени от един филм, е нареден и самият оригинален негатив на филма.) Оставени сме свободни да се зарадваме, но и да се надсмеем над копнежите и чувствата, които различните групи хора изпитват спрямо приказката или съвременните й продължения. Очевидно е обаче, че точно странността на миналото не просто ще продължи да ни занимава и изкушава, но и ще продължава да се вплита в много от мислите или възприятията ни към настоящето…

Едва ли можем да наречем само странни реалностите, които възкресява и над които разсъждава Светослав Овчаров. Но и на него, и на филма му подобно чувство към миналото и особено на живеенето тогава не е съвсем чуждо. Но като че този път (и малко отвъд цитираната формула на Орхан Памук)  във въпросното чувство се намесва още омерзението към моменти от същото минало. А за тях май все още не е нито леко, нито толкова просто да си отговорим докрай: а защо всъщност бяхме точно такива?