СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 4/2019

Попаднах в НБУ и въобще в киното случайно. На деветнайсет имах смътна идея за живота в бъдеще. Имам леля във Виена и бях решил да ѝ се натрапя, за да си пробвам късмета там. Събирах пари, като бачках в един дърводелски цех на Гара Искър. Работата не беше тежка, но ми докара дискова херния и изпълнено с физическа болка лято, в края на което ме оперираха в Пирогов. Не отидох в казарма, а и никъде не бях кандидатствал. От операцията се възстановявах с бира и леки опиати. Очертаваше се труден период за моите родители. Един ден те ми връчиха конспекта на Нов Български Университет и ми казаха, че ще ми платят образованието там, стига да си избера подходяща специалност. Така попаднах в кинофакултета. Документално кино ни преподаваше Юлия Кънчева. Готина и цапната в устата, тя ни „зарибяваше“ с българско документално кино, показвайки ни филмите на Джеки Стоев, Иван Младенов, Николай Волев, Елдора Трайкова и други. Филми като „Броени дни“, „Селска война“, „Дом номер 8“, „За мечките и хората“, „Неонови приказки“. До преди това мислех, че „български документален филм“ е филм, в който учени хора говорят на фона на скучно заснети документи, озвучени с патетична музика и задкадров глас. 

 

Мира Янкова е родена в София. Завършва Национална Художествена Академия през 1999 година. Още докато следва започва работа в Анимационна студия „Каданс” към Киноцентър Бояна и там специализира анимация в курса на Пройко Пройков. По-късно завършва „Кино и ТВ режисура ” в НБУ. Работи като аниматор на класическа и 3D анимация и сториборд артист.

Мира Янкова е позната на съвременната българска сцена със своите видео-арт творби. Тя има четири самостоятелни изложби и многобройни участия в общи проекти у нас и в чужбина. Използва класическата ръчно рисувана анимация като основно изразно средство в последните си работи и създава кратки абсурдни филми, пълни със символизъм и черен хумор. През 2017 нейни видео-арт творби са представени във Венеция (в съптъстващо събитие на 57-мо Венецианско Биенале) и участват в редица международни кураторски проекти в Лисабон, Лондон, Богота, Виена и др.
„Пеперуда и мишка” е режисьорският ѝ дебют в анимационното кино.

На седмото издание на международния филмов фестивал „Златната липа“ специален гост бе големият полски актьор и театрален режисьор Ян Енглерт, който получи наградата за цялостно творчество „Златна липа“. В програмата на фестивала бяха включени петдесет и четири филма от двадесет и шест държави, които бяха разпределени в конкурсна секция, фокус ново българско кино, детски филми и съпътстваща програма. Председател на международното жури беше българският режисьор Илиян Джевелеков, а членове бяха актрисата Анна Попова (Русия), актьорът и сценарист Янис Кокинос (Кипър), режисьорите Донатас Улвидас (Литва) и Али Джаберансари (Иран), които присъдиха следните награди:
Най-добър игрален филм - „Ага“ на Милко Лазаров (България/Германия/Франция, 2018);
Най-добра режисура – на Бенедикт Ерлингсон за филма „Жена на война“ (Исландия/Франция/Украйна, 2018);
Най-добра женска роля - Халдора Гейрхардсдотир („Жена на война“);
Най-добра мъжка роля - Михаил Апросимов („Ага“).
Наградата на СБФД бе връчена на филма „Залез“ с режисьор Ласло Немеш (Унгария-Франция, 2018). 

Ян Енглерт (1943) е един от най-изявените полски актьори и театрални режисьори. Той дебютира на 13-годишна възраст във филма на Анджей Вайда „Канал“. През 1964 завършва Държавното висше театрално училище „Александер Зелверович“ във Варшава (в момента Театрална академия) и през същата година дебютира на сцената на Съвременния театър. Той е изпълнител на над 100 филмови и театрални роли, за които получава много престижни награди, в това число и наградата за главна мъжка роля на отец Ередия във филма на Въло Радев „Осъдени души“, 1975, на VI Международен кинофестивал във Варна.

 

Съвсем случайно попаднах на стенограма от генерално събрание на МФФА (FIAF - Международна федерация на филмовите архиви), състояло се на 27-28 май 1977 година във Варна на тема „Влияние на нямото съветско кино в света“. На тази срещa се събират филмови критици от цял свят и от България, към момента със сигурност мога да потвърдя от българска страна присъствието на Тодор Андрейков. Точно тук се ражда и идеята за колективна работа по създаването на многотомна световна история на киното. От днешна гледна точка този незавършен проект е интересен заради историческия си контекст - обединява историци на киното, които работят заедно въпреки идеологическите различния на страните, които представляват.