60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "КИНО

Топография, типография, типология, табу или Трибуна, тематика, тенденция, тираж

Александър Янакиев

Твърде много думички, които се опитват да обхванат разнообразието от проблеми, които заслужават да бъдат изучавани и дискутирани по повод 60-годишния юбилей на сп. "Кино".

В българската културна история се броят на пръсти изданията с толкова дълга непрекъсната история. Това е почти половината от периода след обособяването на страната от Османската империя.

Редакцията на списанието се е намирала на повече от половин дузина места в София – не е чак толкова много за дългия период. Но всяко преместване е сигнал за някакъв проблем или трансформация. През първите години от съществуването си – като "Кино и фото" – информацията за редакционната колегия е оскъдна. Но неизменно се посочва адресът на редакцията. Затова обръщам внимание върху топографията на изданието. Ето една хронология на преместванията…

---

Юбилеен разговор

Александър Александров на 80 години

Пенка Монова

Повече от 30 години имам възможността да разговарям с Александър Александров. Той бе мой преподавател в НАТФИЗ, дълги години ми говореше от екрана на телевизора, гласът му често се носеше от радиото, преди прожекции фигурата му прорязваше екрана, статии и публикации в специализирания печат често завършваха с това "А. А". По стечение на обстоятелствата е и мой съсед, затова и разговорите ни не спираха и на живо и аз вече не само мислено можех да му отговарям. Така се сдобих и с приятел, смея да се надявам.

С него може да се разговаря за всичко, но сега ще обсъждаме киното. Склонен към постоянни самоанализи, равносметки и самооценки (изразявани картинно дори в цифри!), той отдавна е превърнал кинознанието наистина в ПОЗНАНИЕ за киното...

---

Златна ракла 2006 - Изберете българското

Людмила Дякова

Изненадата на 31-я Международен телевизионен фестивал "Златната ракла" бе, че се състоя извън Новотела в Конгресния център на Панаирното градче. Впечатленията ми от тази промяна са противоречиви. От една страна, не мога да преодолея сантимента си към залите и фоайетата в Новотела. В атмосферата там има нещо интимно, да не кажа будоарно, и това за мнозина, както и за мен, е много симпатично и приятно. От друга страна, Конгресният център наистина е фестивален център с много възможности и удобства: добре оборудвани пресцентър и зала за пресконференции, многофункциониращ видеокиоск, достатъчно пространство за разрастващия се филмов пазар и три кинозали. За съжаление, прожекционната техника не е най-добра и създаваше проблеми както със звука, така и с изображението при много от прожекциите, а нивото на техниката е първото и задължително условие за излъчване на програмите. Добре би било да се помисли и за организиране на пресклуб в кафенето, за да се улесни общуването между участниците във фестивала...

---

Трябва да ме убият, за да се откажа

Разговор с немския режисьор Флориан Галенбергер

Мариана Христова

Освен носител на "Оскар" и режисьор, от когото има какво да се научи, Флориан Галенбергер е симпатичен и разговорлив събеседник – качество, което ние, интервюиращите, неизменно оценяваме. По време на изчерпателния му мастърклас в Дома на киното в рамките на фестивала "Ранно пиле" ми се струваше, че няма да остане нищо недоизяснено, за което да го питам в последствие. Флориан обаче се погрижи за общия ни комфорт и даде всичко от себе си, за да се получи интересен разговор.

През последните два дни говорихте предимно за сценарното писане и режисьорските тънкости. Бихте ли обобщили - какви са най-важните черти на характера, които човек трябва да притежава, за да бъде добър режисьор?

Не е много лесно да отговоря, трябва да помисля малко... Струва ми се, че за един режисьор от изключително значение са упоритостта и постоянството. Да не се отказваш лесно, защото да бъдеш режисьор означава непрекъснато да се сблъскваш с много, много, много проблеми. Те тръгват първо от теб - да намериш подходящата история, което означава да се бориш със себе си. После да намериш пари и правилните хора, с които да осъществиш идеите си. Оттук тръгва борбата с актьорите, останалите в екипа и т. н. Така че, ако не си готов да водиш битката до последния ден, можеш да си прецакаш филма. Друго важно качество е силата на духа и то за дълго време. Трябва да си подготвен да стоиш зад проекта си, колкото време е нужно. Защото в началото нещо може да е много очарователно и вълнуващо, но има хора, които бързо губят интерес. За да направиш филм, е възможно да се наложи да се занимаваш с него в продължение на години. Ако не си готов на тази "дълготрайна връзка" с проекта, ще се откажеш още в самото начало. Разбира се, има много хора, които имат талант да разказват истории в картини и те просто трябва да го правят. Но не всички притежават сила да се борят за проекта си.

---

Новите български хроники 

Мариана Христова

От невръстния си и колеблив критически опит успях да разбера, че да се пише за националната кинематография е трудно, дилемно, понякога дори коварно занимание. Тук нямам предвид гризящата невротична треска, породена от това, че ще ни прочетат творци и колеги, които са пряко обвързани с локалния филмов процес. Но когато става дума за българско кино в България, чието развитие ни засяга не само в професионален, но и в социален, етнически и културно-принадлежностен смисъл, винаги има риск да сме твърде пристрастни, да попаднем в клопката на полюсните емоции. Това понякога смазва несправедливо, друг път възвеличава излишно, а нерядко прескача границите на добрия вкус. И все пак, обективната критика, поне за мен, си остава свръхчовешка химера. А нашите филми, добри или лоши, заслужават повече от отстранен анализ, бил той и сериозно задълбочен. Заслужават недоволство и стълкновения, възторзи и екзалтация, иззад които, освен задължителен професионален интерес, прозира истинско отношение. В този смисъл е радостно, че най-новите български заглавия предизвикаха положителни, но и противоречиви реакции, вдигнаха шум, разразиха се спорове. Това е белег за наличието на живо, пълнокръвно кино-случване, от което най-сетне тръгва началото на достоен филмов процес...

---

За новото българско кино в трето лице

Йоана Павлова

Започвам този текст с уговорката, че нямам амбицията да се конкурирам с всички анализи, които списание "Кино" публикува през тази година за новите български филми. След като присъствах на дискусиите по време на "Златна роза" във Варна и прочетох много статии върху проблемите и успехите на новото българско кино, бих искала да представя една по-различна гледна точка. Тъй като години наред някои качествени филми излизаха на екран почти в анонимност и бързо потъваха в забрава, сега според мен е важно да се осмисли средата, в която съществува така нареченото "ново българско кино".

Някои от  българските филми, за които се заговори след 27-ия фестивал "Златна роза", всъщност бяха прожектирани предпремиерно още в началото пролетта – на "София Филм Фест' за директорите на международните фестивали. И да си призная, заглавието и съдържанието на нито един от тях не ми даде стимул да ги гледам. Едва когато през лятото гръмна новината за призовете на "Обърната елха" и "Маймуни през зимата" в Карлови Вари, се заговори за някаква закономерност, за връзка с отличените филми през 2004 и 2005 година и най-вече за това, че кризата е преодоляна. Но какво от тези обобщения е стигнало до "обикновения човек", който потенциално би отишъл на кино и би купил билет за съвременен български филм?...

---

Европейското кино - тестване на границите

Ингеборг Братоева

 

Ноемврийският филмов празник, стартирал преди двадесет години като "Кинопанорама", отпразнува юбилея си като "Киномания 2006". Названията се променят според публиката – през тези две десетилетия израсна цяло ново поколение и рекламата заговори на неговия език. Днес това поколение безпрепятствено тегли от интернет всеки филм, който си пожелае, и едва ли би разбрало, защо родителите му са се редили на среднощни опашки в ноемврийския студ, за да се сдобият с билети за "Панорамата", както я наричахме тогава. Правехме го, защото преди двадесет години фестивалът предлагаше уникална възможност - да гледаме накуп филми, за които само бяхме чували или чели, че се прожектират отвъд затворените граници на тоталитарното ни пространство. После "Панорамата" се залута между американските касови хитове и случайната екзотика, деградира до предпремиерно мероприятие на разпространителите, за да започне постепенно да се завръща към уникалността и празничността. Тази година, както и предишната, "Киномания" се очерта преди всичко като панорама на европейското кино, а новото поколение се нареди на опашка, за да гледа предпремиерно именно европейски филм – "Завръщане" на Алмодовар...

---

Педро Алмодовар и Иглика Трифонова - фаворити на критиката на Киномания 2006

Георги Ангелов

В (за)бележките си към анкетата на сп. "Кино" преди пет години разсъждавах за мястото на Киномания в условията на София Филм Фест. До голяма степен тя се беше обезсмислила като Световна кинопанорама, превръщайки се в Парад на фирмите разпространителки. На това мнение бяха и колегите, участващи в класацията. Спомням си как през есента на 1992, на съвещание в кабинета на шефа на новосформирания Национален филмов център предложиха да се промени наименованието и формулата на Панорамата. Първи се обадих, произнасяйки думата "Киномания", без да претендирам за някакво авторство. Така се смени заглавието, а постепенно и смисълът на събитието. Станах неволен кръстник на Киномания, но вътрешно съжалявах за Световната кинопанорама.

От година на година Киномания става все по-добра. Но и в най-слабите си издания, ако се погледне класацията, откриваме редица образци на световното кино. Ще припомня поне победителите от началото на века: 2000 – "Магнолия"; 2001 – "Сватба в сезона на мусоните"; 2002 – "Сестрите Магдаленки"; 2003 – "Вкусът на другите"; 2004 – "Солино" и 2005 – "Каше" ("Скришна игра"). Тази година станахме свидетели на една от най-амбициозните и силни селекции в историята на Киномания. Сега видяхме 81 кинотворби от цели 25 държави. По-радостното обаче е тяхното качество – от тези на утвърдените кинематографии до рядко срещаните на кинокартата Иран, Ирландия, Таджикистан, Шотландия, Тайланд, Австрия, Хонконг, Израел и пр., както и дебютанта на българския екран - Хималайското кралство Бутан, чийто филм се превърна в откритието на Киномания. Ако продължава така, Киноманията може би отново трябва да смени името си, а София Филм Фест да очаква сериозна конкуренция...

  

---

Киноанкета

Рали Ралчев

Рали Ралчев е завършил операторско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1982 година и е оператор-постановчик на повече от тридесет игрални и документални филми, между които: "Парчета любов", 1998; "Търкалящи се камъни", 1995; "Лунен татко", 1999 (Pandora Film, прод. Карл Баумгартнер); "Писмо до Америка", 2000; "Самсара", 2001 (Pandora Film, прод. Карл Баумгартнер); "Маймуни през зимата", 2006; "Разследване", 2006, "Обърната елха", 2006 и др.

От 1995 година преподава операторско майсторство в Академията за филмово и телевизионно изкуство – DFFB, в Берлин.

По какви критерии избирате филмите, които снимате?

На първо място, разбира се, е сценарият. Той трябва да ме "запали", да ме накара да си представя бъдещия филм, да предизвика въображението ми, да ме въодушеви.

Хората, с които ще работя – режисьор, художник, продуцент – също са много важни. Идеалният вариант е с режисьора да имаме идеи, които се допълват, с художника – еднакво виждане за визуалната концепция на филма, а с продуцента да намираме златната среда по отношение на идеите и реализацията им.

Какво е за вас камерата?

Техническо средство, на което никога не бива да се доверяваш докрай.

А светлината, композицията, движенията, цветът?

Това са изразните средства на оператора. Как да бъде осветен един мизансцен, как да бъде "погледнат" един герой, това е същинското творчество на оператора. То зависи много от визуалната култура, живото чувство и интуицията на човека зад камерата...

---

Нашенската страна на бермудския триъгълник

Владимир Ангелов

Бермудският триъгълник затова е бермудски, защото крие много "страни", между които винаги откриваме и нашенска, с определени  меридиани, климат и маршрути. Малко късно си дадох сметка, че темата е пренеприятна – ще вземе някой пак да ми се разсърди, пък иди му обяснявай след това има ли бермудски триъгълник, или няма. Затова предварително се извинявам на  редакцията на списание "Кино" и на неговите читатели, че поднасям толкова скучен материал, а ако някой се почувства засегнат, нека се постави на наше място – мястото на кандидатстващите - и тогава да претегли нещата.

Темата за комисиите, които селектират филмовите проекти у нас, е многократно дискутирана още от времето преди приемането на Закона за филмовата индустрия, та чак до наши дни. Повод за това  станаха  и  внесените от гилдиите тази година предложения за поправки в същия закон. Често сме я дискутирали и в нашата рубрика. В рамките на този дебат се откроиха някои изстрадани акценти, образуващи нещо като гръбнака на бермудски триъгълник, сред който изчезнаха десетина от най-силните професионални години на две-три генерации. Това са все въпроси, произтичащи от модела, който бе въведен у нас след ликвидирането на студийната система през 1990-1992. Всъщност, в една бедна, с разрушена икономика страна, в която демократичните промени се озоваха в капана на полукриминална реставрация и на пазарната инвазия на задокеанските филмови компании, именно този модел се оказа бермудския триъгълник. Всички от бранша платихме скъпо за илюзиите си от зората на прехода, затова лелеяното приемане на Закона за филмовата индустрия и развихрилите се около него дебати и страсти натовариха този закон с прекомерни очаквания. След което, естествено, не закъсняха и разочарованията. Между тези два полюса непрестанно  се препъваме в детайлите, станали  част от гръбнака на този модел: начина и обема на финансиране, мандатността на комисиите, числения им състав, квотния принцип, професионалното представителство, отговорността и контрола върху филмовите проекти и др. На този фон изглежда странен фактът, че така и не се появи задълбочен анализ, който да обобщи натрупания опит през последните десет-петнадесет години и да открои аргументите в полза на един по-ефективен оценъчен механизъм...

---

СИЛАТА НА ЗАКОНА И ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО: УРОЦИТЕ НА ФИЛМОВОТО ИЗКУСТВО - МАТРА/ КАП

Когато Мохамед убива Ван Гог или уроците на ненасилието

Марияна Лазарова

Годината е 2004, когато посред бял ден на 2-ри ноември, на една оживена улица в Амстердам, някъде близо до сградите на общината и полицията, брутално бе убит кинорежисьорът Тео Ван Гог. Причина за жестоката и показна саморазправа е неговият филм "Покорство" (част І), възприет от консервативните ислямистки кръгове като обиден, унизителен и дори богохулен.

Шокът от това, че единадесетминутен телевизионен филм може да убива, прерасна не само в масови протести, но и в може би най-голямата следвоенна политическа криза в Холандия. Последвалите обществени дебати се вихреха в диапазона между критика на несполучливата интеграционна политика, свързана с приобщаване на мюсюлманските малцинства в кралството (предимно мароканци и турци), до ожесточени спорове в публичното пространство за свободата на творчеството и верската търпимост. Предизвиканата криза бе едновременно социалнополитическа, но и нравствена, провокирана от различните ценности и етични норми на етносите в едно мултикултурно общество.

След всичко това, човек си представя, че филмът, взривил отвътре гражданския мир, ще е също толкова яростен, предизвикателен и непримирим в посланията си. Всъщност, в "Покорство" няма и следа от директните внушения и агресивната визуална естетика на филмите-памфлети. По-скоро става дума за арт-филм със съкровено изповедална драматургия, неконвенционално изобразително решение и дръзко изявен краен авторски субективизъм. Без съмнение, филмът засяга неделикатно една болезнена за мюсюлманската вяра тема – неравноправното положение на жените. Самата дума ислям означава подчинение, изискващо пълно себеотдаване на Всевишния Бог Създател – Аллах. Драматургически филмът няма класически наративен сюжет, а е изграден върху объркания словесен "лабиринт" на художествено обобщения образ на Жената – жертва на унижения и жестокост в най-затвореното и трудно достъпно място в ислямския свят – семейството. Зрителят става свидетел на вътрешния монолог на  мюсюлманката, разтърсван от конвулсивно нервно напрежение, породено от изначалната човешка ненавист към насилието. Кадровото пространство е доминирано от характерните за еклектичното абстрактно изкуство на Изтока орнаментално декоративни форми – геометрично композирани и визуално изчистени. Червено-черните цветове на изображението са чувствено наситени в духа на старите персийски и византийски традиции, и идеално импонират на загатнатата еротика на женските тела, изпъстрени с надписи от Свещеното писание – Корана.

Посланието е недвусмислено и адекватно на западноевропейския култ към индивидуализма: естествено право на всеки човек е да бъде личност, да се чувства свободен, да се усъвършенства, да твори и да общува със своя Бог. С абстрактната си символика и типологизирани персонажи, филмът защитава по артистичен начин личната гледна точка на авторите си, без да претендира, че изразява единствено възможната истина.  Освен че взриви общественото мнение, той предизвика и небивали лични драми в житейската съдба на създателите си, с което доказа, че обръгналото на материалистическа скука ежедневие на съвременния европеец може да бъде разтърсено от истински "шекспирови" страсти.

По особен начин филмовата реалност "се преля" в действителния живот, оставяйки в него непоправими, кървави  следи. Режисьорът Тео Ван Гог – пра-правнук на художника Винсент Ван Гог, наречен още "гроте монд" (голяма уста) заради обществената си активност в защита на свободата на словото, беше прострелян и почти ритуално обезглавен от дълбоко наранен в религиозните си убеждения млад мароканец с емблематичното име Мохамед. Тео Ван Гог има стари сметки за уреждане с фундаменталистите, тъй като най-нашумелите му работи са насочени срещу тях, включително един от последните му филми "06 / 05" от 2004 година, посветен на убийството на Пим Фортайн, политически активист, убит през май 2002 година по време на предизборната кампания.

Причината? Осмелява се да определи исляма като "назадничава религия"...

Прочети повече

---

Битоля 2006: За киносънищата, дъжда и тайната на живота

Зорница Йончева - Даниловска

"Дами и Господа сънуващи....." Това бяха думите, с които беше открит 27-т Международен фестивал на филмовата камера "Братя Манаки".

Фестивалът в Битоля е един от малкото фестивали, които връчват наградите си за операторска работа. За майсторството на онези, които стоят зад обектива и рисуват със светлина, цветове, сенки. Запечатват сънищата и живота в тях. Сънища, понякога тъжни и тревожни, но обвити от магията на киното, те пленяват, провокират, тревожат. Като някакво неписано правило в Битоля както винаги по това време валя няколко дена дъжд. Дъждът се сля с кинореалността. Природата като че ли се беше наговорила с екрана и във всеки един от филмите валеше дъжд. Капчици, които се стичаха от платното и напомняха за тъгата от загубата на великия шведски оператор Свен Нюквист, заснел едни от най-прекрасните съновидения на Ингмар Бергман.

Фестивалът беше посветен на Свен Нюквист, който през 1998 става носител на Наградата за цялостно творчество "Златна камера 300"...

---

Солун 2006: Балкански прозорец

Божидар Манов

Солунският фестивал отдавна вече се утвърди като един от най-значимите форуми на световното кино. А провеждането му винаги в края на календарната година му придава допълнителна тежест на своеобразна равносметка за годишната киножътва. Поредното му 47 издание (17-26 ноември 2006) не измени на тази важна характеристика. Повече от 300 филма (!) от всички континенти и меридиани, амбициозен конкурс за млади режисьори (14 първи или втори филми в главното състезание), широка панорама на некомерсиалното авторско кино в подборката "Независими дни", специален фокус към новото китайско кино (22 ленти), панорама на избрани бразилски заглавия, почетна панорама на специалния гост Вим Вендерс (всички 26 филма на бележития немски режисьор плюс негова авторска фотоизложба), и, разбира се, преглед на всички нови 22 гръцки филма – ето такова "море от кино" предлага Солун край брега на есенното Бяло море…

---

За Семьон Черток - приятелски и не точно прощално

Елена Михайловска

Предполагам, че много са българските му приятели, колеги и особено  кинематографисти от различни поколения, за които вестта за неговата кончина  ще бъде повод за много тъга и различни спомени. Не малко са навярно онези измежду тях, които са гостували в някогашния му дом  в Москва, с толкова характерната и незабравима атмосфера там. Сигурна съм обаче, че не липсват и такива, които познават по-късния му  дом  в Йерусалим, където аз така и не стигнах, въпреки многократните и настойчиви покани от негова страна.

И няма просто как тези редове да не бъдат насочени най-напред към всички у нас, които са го познавали от едни или други периоди на неговия живот и които са общували с него през годините. Възможно е обаче те да стигнат и до някои от читателите му, които никога не са се срещали с него самия и не познават специфичното и винаги шеговито настроение, което той обичаше да внушава.

Възможно е, разбира се, прощалните ми думи да засегнат най-вече онези, за които той е писал и то най-вече с любов, а след това също по някакъв начин са се сприятелявали с човека и то обикновено за по-дълго. Наистина твърде много и то разнообразни са българските кръгове, с които в продължение на доста десетилетия вече той беше създал свои неповторими връзки и които познават неизчерпаемата му енергия и удивителна работоспособност някога, както и онези доста точни негови оценки за хора, филми и факти, с които обичайно се отличаваше перото му. За мен обаче, както вече споменах, като че най-ярко и незабравимо сякаш остава точно неговото чувство за хумор, което винаги и неизменно обагряше случващото се наоколо му. Имаше весел и бликащ смях, който Сенята обичаше да събужда у хората, с които общуваше, и който пронизваше различни негови жестове, включително и най-сериозните думи за сериозни неща.

Имаше още неизменна ирония и още по-заразителна самоирония, с които той се устремяваше към другите и обикновено - все като че ли тичайки, работеше и се движеше из света. Защото Семьон Черток – журналистът, публицистът, кинокритикът, авторът на много книги, статии, интервюта с почти всички големи филмови творци от средата и края на 60-те, 70-те и по-късни години, постоянният коментатор, анализатор или кореспондент от Йерусалим на различни радиа, в това число и на Би Би Си, бе човек, който никога не се взе много на сериозно. А иначе пишеше много и без да спира, като продължаваше да се шегува с всичко и още по-често – със самия себе си...

---

СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКОТО КИНО

За необходимостта да се изследва източноевропейското кино

Иван Иванов

Осъществяването на  изследване на тема "Унгарската кинематография като специфична част от източноевропейското кино" е продиктувано от конкретен интерес към унгарското кинематографично творчество. В не по-малка степен обаче и от интерес към киното на страните от Източна Европа като цяло. По времето, когато темата бе избрана, изглеждаше сякаш кинознанието е престанало да се интересува от нея. През 1999 година в специалния си брой със заглавие "На Изток от Рая" списание "Кино" първо възобнови интереса към тази тема. По-късно се появи силно свидетелство в подкрепа на актуалността и значимостта й – авторитетното руско историко-теоретично списание "Киноведческие записки" издаде брой, назован "Източноевропейски". В него са събрани множество студии на автори от страните от Източна и Централна Европа, коментиращи стари и нови проблеми от киното на региона...

---

Пери Векров - българинът, който написа сценарий за Холивуд

Костадин Костов

От дълги години се занимавам с изследване на филмите-екранизации, прожектирани на българския екран за периода от 1908 до 1970 г. При уточняване на филмологията на филма "Детето на затворника", прожектиран в България през 1931 г., се наложи да ползвам база данни от "Leonard Maltin Review". При направената справка се установи, че оригиналното заглавие на този филм е "Голямото момче" ("Big Boy"), музикална комедия, черно-бяла лента, екранно време 69 минути, продукция 1930 г. Режисьор на филма е Алън Кросланд (Alan Crosland, 1894-1936) по сценария на Уйлям К. Уелс (William K. Wells) и Пери Векроф (Perry Vekroff) върху поставения в Бродуей мюзикъл "Big Boy" от Харолд Атенридж (Harold Attenridge). На пръв поглед нищо за отбелязване. Но единият от сценаристите се оказва, че е българинът Пери Векров, подвизавал се в началото на 20-те години на миналия век като актьор и помощник-режисьор при Томас Харпер Инс.

За дейността на Пери Векров в американското кино най-напред може да се научи от публикуваната в сп. "Кинозвезда", г. IV, № 1 и 2 от 1924 г., информация "Българите в американското кино", подписана от някой си Григорий Клюз. От кратката биография на българина, изпратена от Холивуд през август 1924 г. Научаваме, че той е роден през 1881 г. в Шумен. Още от малък заминава с родителите си за Александрия-Египет, където като ученик влиза в една френска драматическа трупа. Учи в "Роберт колеж" в Цариград. В началото на 20. век се връща в България и следва право в Софийския университет. Посещава и лекциите на Първата българска драматическа школа.

Едва 20-годишен заминава в САЩ. Влиза в трупата на Аугустин Дели, където се пробва като драматичен актьор, изпълнител във водевили, а и поставя театрални пиеси съвместно с известния в онези години театрален режисьор Дос Рейли.

Макар и за кратко време учи в школата на Томас Х. Инс на Кълвър сити и изпълнява малки творчески задачи, поставени му от Супервайзера на американското нямо кино.

По препоръка на Томас Инс фирмата "American Kinemacolor" го ангажира и му поверява постановката на някои от първите си филми. От тук започва кариерата му като актьор и режисьор в полето на кинематографията...

---

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  6 / 2006