Защо в българските филми всичко изглежда преднамерено
Людмила Дякова разговаря с продуцента Иван Тонев - ARS Digital Studio
ARS DIGITAL Studio е специализирано студио за продукцията и постпродукцията на филми, ТВ сериали, ТВ програми и рекламни спотове.
ARS DIGITAL Studio разполага с творчески и технически екипи за изработка на рекламни клипове, презентации, PR филми, ТВ предавания.
Филми в производство: „Жената на моя живот” - игрален, сценаристи Али Талиб и Антоний Дончев; „Голямата манипулация“ („Какво стана с нас?“) – документален, сценарист и режисьор Атанас Киряков – подкрепен за развитие от европейската програма MEDIA и от ИА „НФЦ“
Завършени: Игрални филми: „Заложна къща“ – късометражен, режисьор Нешка Караджинска, „Слънчево“ - режисьор Илия Костов, кино постпродукция
ТВ игрални филми: „Пату ”, режисьор Станислава Калчева; „ Последното пътуване”, режисьор Васил Барков; “Завръщане у дома”, режисьор Стоян Камбарев
Документални филми: „Горяни” – копродукция с „АРТ 47“, режисьор Атанас Киряков, „Филмова орис“ – сценарист и режисьор Никола Корабов, „Случайни гости от случаен влак“ – копродукция с ПРОФИЛМ, сценарист и режисьор Антоний Дончев. ТВ поредици: “Капиталов Пазар” , “Успели.bg” – документална поредица, “Закрила на децата”. ТВ ситуационна комедия: “Клиника на третия етаж” – продуцент БНТ, изпълнителен продуцент, продукция и постпродукция – АРС ООД (Ars Digital Studio),– селектиран за фестивала в Монте Kарло 2010 г. в състезателната програма.
Кино пост продукция: “Вратата на Ева” – албанско-руска филмова продукция, “The Pelswick” – Канадска анимационна продукция, “Стюарт Литъл” – пълнометражен игрален филм на Columbia Picture (изработка на българската версия). Музикални видеоклипове: “Желание” – Авеню , “Сам” – Николай Урумов. Рекламни видеоклипове: Napoleon, Vodka Smirnoff.
Игрални и анимационни пълнометражни филми – пълен дублаж (post-sync / L.S.): “Артур и отмъщението на Малтазар” – пълнометражен игрално-анимационен кино филм – адаптация на български език за кино – продуцент и режисьор Люк Бесон, “Артур и войната на двата свята” – пълнометражен игрално-анимационен кино филм– адаптация на български език за кино – продуцент и режисьор Люк Бесон
Други: Театрална постановка – “Черна дупка” – ТВ адаптация. Театрална постановка – “Васа Железнова” – ТВ адаптация. Между 1996 и 2010г. в студиото са създадени и произведени повече от 35 документални и игрални филми. В същия период ARS Digital Studio e направило адаптациите за разпространението по българските кина на пълнометражни анимационни филми на компаниите „20th Century Fox“, “Dream Works Pictures”, “Columbia Pictures” и други. Както и множество курсови и дипломни работи на студенти от НАТФИЗ и Нов Български университет.
Какви са новите проекти, върху които работиш ти и съответно АРС Диджитал?
В момента работя върху един игрален филм с режисьора Антоний Дончев, който стартира преди три години. Това е любовна история на фона на силен терористичен беграунд, главните герои са кюрдско момче и кюрдско момиче. Историята започва от Кюрдистан – Северен Ирак, пренася се през Ливан, Кипър, Германия, за да се развие в България. Това наложи да се привлекат като копродуценти представители от всички тези страни. Снимахме в Кюрдистан – Северен Ирак, също и за кратко в Бейрут, но сега политическата ситуация там е доста напрегната и ще трябва да търсим подходящи места за снимки в нашия регион. Планираме, да е живот и здраве, филмът да бъде завършен през 2013 година.
В този филм съм продуцент и оператор, но е трудно да се съчетават двете професии, затова на този етап от работа ще престана да бъда продуцент и ще бъда само оператор.
Друг проект е документален филм, също европейска копродукция, чието заглавие е „Голямата манипулация” с режисьор Атанас Киряков. Темата, най-общо казано, е търговията на досиета, подготвени от силовите служби на екскомунистическите страни – ЩАЗИ, Секуритате, Държавна сигурност и КГБ. Оформя се много интересна картина - ето аз, който съм живял в този преход, протестирал съм по улиците, сега видях събитията от друга гледна точка и за мен това беше любопитно, интересно, важно и полезно. Убеден съм, че и за зрителите ще бъде така. Той също трябва да бъде готов следващата година...
БЪЛГАРСКИЯТ ИГРАЛЕН ФИЛМ И НЕГОВИТЕ СОЦИАЛНИ ПРОЕКЦИИ
НЕЗАВИСИМО, УСПЕШНО, ОТКРИТО
Александър Янакиев
Художникът Павел Сираков след първата си самостоятелна изложба прибира картините си с пикапа на тъста си. Но една изпада в полето, където я намира селянин. След пазарлък селянинът се съгласява да я продаде на художника за ... 2 лева.
Вероятно се досещате, че това е финалът на „Самодивско хоро“ (1976, Иван Андонов), а героите са Павката (Павел Поппандов), тъстът (Петър Слабаков) и селянинът (Иван Григоров).
Сцената достатъчно точно фиксира отношението на работниците и селяните в периода на социализма към изкуството. И носталгичните заклинания няма да помогнат. Самата идеология отрежда на прослойката интелигенция някакво забутано място в социалната стълбица. Това отношение тегне и до днес върху хората на духа – особено по отношение на възмездяването на труда им.
Плебсът не се нуждае от изключително високо изкуство и авангардни прояви. Но ще е грешка, ако приемем, че не желае определени форми на изкуство и развлечение. И има правото да ги получи, особено когато в производството на подобни продукти се влагат обществени средства.
За кого тогава се прави високото изкуство?
Преди всичко искам да напомня, че опитите на терена на художественото творчество не винаги са успешни, независимо към каква публика са насочени и с какви средства са създадени. Не можем да очакваме всеки вложен лев и всяко авторско усилие да доведат до нещо стойностно. Не трябва обаче да се отказваме от правото си да задаваме въпроси като формулирания по-горе…
Галерия
С подкрепата на ЕВРОБЕТ- http://www.eurobet.bg/
От брой 4-5 / 2011 списание „Кино” стартира нова рубрика - „Галерия”.
В нея се представят популярни български актьори,
спечелили любовта на публиката и завладели вниманието на критиката.
Създаването на рубриката стана възможно с подкрепата на „Евробет” – Игри на късмета,
Генерален спонсор на Българската филмова академия и на Филмовия конкурс за студенти „Игри на късмета”.
Какво кино, като всички говорят единствено за финансиране
С актьора Захари Бахаров разговаря Катерина Ламбринова
Захари Бахаров е роден на 12 август 1980 година в София. Завършва актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ в класа на професор Надежда Сейкова. Първата му роля в театъра е в „Ромео и Жулиета" по Шекспир. От 2003 година е в трупата на Народния театър „Иван Вазов”, където има множество роли. В „Макбет" от Шекспир играе Сийтън, а в „Макбед" от Йожен Йонеско е Дънкан. В постановката на Александър Морфов „Хъшове” по Иван Вазов Захари се появява в ролята на Попчето, играе и в „Пушката ще гръмне след антракта” по Чехов на Теди Москов. В шекспировия „Крал Лир“ играе Шутът под режисурата на Явор Гърдев, както и Сганарел в „Дон Жуан” по Молиер, в постановка на Александър Морфов. Последните две роли му носят важни награди: „Аскеер 2006” за поддържаща мъжка роля за Шутът в „Крал Лир” и „Икар 2007” за поддържаща мъжка роля за Сганарел в „Дон Жуан”. Захари играе и във „Вишнева градина" – последният спектакъл на Крикор Азарян...
Първата му важна роля в киното е Молеца в „Дзифт" – игралния дебют в киното на Явор Гърдев по сценарий на Владислав Тодоров. Веднага след това се захваща с романтичната приказка на Анри Кулев „Цахес“, появява се в по-малка роля и в „Стъклената река“ на Станимир Трифонов. В дебютния филм на режисьора Илиян Джевелеков „LOVE.NET” Захари Бахаров се превъплъщава в лайф-стайл журналист. Следват роли в много чужди продукции, както и в „Операция: Шменти Капели“, но най-голяма популярност сред зрителите придобива с ролята на Иво Андонов от сериала „Под прикритие“ на БНТ.
И това е само малка част от една биография в развитие, биография, която предстои да се дописва с нови роли и запомнящи се образи, но със сигурност вече е ясно, че Захари Бахаров е извоювал мястото си на важен и значим актьор в съвременното българско кино и театър.
Да се върнем назад към годините ти като студент в НАТФИЗ и първите ти срещи с Шекспир.
Първата ми професионална актьорска роля беше в „Ромео и Жулиета” на режисьорката Лили Абаджиева, където играх Капулети, бащата на Жулиета. За актьора освен удоволствие Шекспир е и безценна школа. Ако нещо не се получава, то при всяко положение е ясно, че грешката е при теб, не при Шекспир.
По повод киното ми се струва, че т. нар. кинаджии имат също какво да научат от класическата драматургия: структура, анализ и т. н. Но те още от академията свикват да гледат с лека насмешка на „театралния факултет” и на „актьорчетата” и резултатите са налице, т .е. липсата на резултати...
Българският кинопроцес - „временно замразяване” или перманентна драма?
За книгата на Неда Станимирова
Ингеборг Братоева-Даракчиева
Аз съм сред малкото хора, които прочетоха този текст още през 1989 година, когато беше написан. Обсъдихме го в тогавашната секция „Кино и телевизия” на тогавашния Институт по проблемите на изкуството при БАН. Бяхме осем души – някои от нас ентусиазирани от появата му, други - по-скоро отрицателно настроени. За своите тогавашни привърженици текстът носеше неподправената атмосфера на перестройката – страстното търсене и откриване на истината. За нас бяха неочаквани и предизвикателни и оголването на задкулисието на българското кино, и излагането на парадоксите в управлението му, и политическите машинации и интриги, премълчавани в продължение на десетилетия (текстът обхваща периодът 1950-1970). Най-силно въздействаше обаче честният и категоричен протест на авторката срещу „минираното поле” на политическите репресии в нашето кино, нескриваната й болка за „замразените” планове на творците, за несъстоялите се техни филми. Помня също, че този патос не беше споделен от всички тогавашни мои колеги. С днешна дата дори си позволявам да допусна, че обсъждането на текста изигра значителна роля за това научният път на Неда Станимирова също да бъде „замразен” преждевременно.
Сякаш за да сподели съдбата на разглежданите филми, книгата на Неда Станимирова се появи в публичното пространство с двадесет години закъснение. Бих казала обаче – точно навреме, за да може да бъде осмислена и приветствана извън-конюнктурно. Слава Богу, причината за това забавяне не е външен натиск за „замразяване”, а проява на характерната за авторката самокритичност. Днес Станимирова е поела рисковете да публикува текста си почти без съвременна редакция, такъв, какъвто го е създала през бурната 1989 г. Поради това книгата й, освен всичко друго, е и автентичен документ за времето и духа на „перестройката”...
Любовта е лудост Варна 2012
Тъга и копнеж
Людмила Дякова
Юбилеите винаги пораждат вълнения – равносметка, очаквания, амбиции, перспективи. Приповдигната атмосфера с много емоции, малко носталгия, но преди всичко размисъл и поглед към бъдещето. Така усетих ХХ Международен филмов фестивал „Любовта е лудост” във Варна. Може да се каже млад фестивал, но на фона на моментната преходност на други уж амбициозни събития, с времето (няма да възкликвам: ”а бяхме млади”) „Любовта е лудост” се наложи като зряло, стойностно и важно събитие в културния ни живот. Това са разнообразните филмови програми и ракурси, дело на артистичния директор и главен селекционер професор Александър Грозев (подчертавала съм го неведнъж). Внимателното и деликатно обгрижване на публиката както с развлекателно, така и със сериозно и значимо кино. Топлото, сърдечно гостоприемство към българските творци и гости на фестивала, заслуга за което имат не само организаторите, но и варненската общественост, която се радва и цени срещите с тях, но и участва като спонсор на събитието и спомага за превръщането му в истински празник. В тази посока се развива и утвърждава фестивалът още от първото си издание през 1992 година – благодарение и на Илко Раев, негов дългогодишен директор. Дано и Тошко Гяуров – настоящият директор, да следва най-доброто от традициите и натрупания опит и да бъде още по-креативен.
Голям интерес сред зрителите предизвикаха и съпътстващите програми: Фестивали и награди; По световните екрани; Големите майстори на руското кино – Андрей Тарковски и Андрей Кончаловски; Юбилеите на писателя и сценарист Анжел Вагенщайн – на 90 години, и на Гинка Станчева – първата звезда на българското кино; Панорамата „Образите остават” в памет на Коста Цонев, Георги Черкелов, Иван Андонов, Велко Кънев; Ретроспекция от наградени филми „20 години Международен филмов фестивал „Любовта е лудост”; Специален фокус: Киното на Изтока – Турция,Иран; и не на последно място - Кръглата маса, организирана съвместно със списание „Кино” на тема: „Киното и краят на света” - от гледната точка зависи, дали ще погледнем на нея с ирония, или на сериозно.
Страхотно е, че фестивалът се откри с български филм, нещо,което за съжаление не се случва толкова често. Независимо че „Аз съм ти” – филм на Петър Попзлатев – бе извън конкурса, той даде висок старт на филмовата програма...
КРЪГЛА МАСА - Киното и краят на света
Темата, която избрахме за петата кръгла маса, организирана от списание „Кино” и фестивала „Любовта е лудост” за неговото юбилейно двадесето издание, би трябвало да се приема с голяма доза условност и отстранение, но е и достатъчно провокативна за размисъл, ако не буквално за края на света,
то за всичко онова, което се случва с нас и около нас, и което ни кара да се чувстваме като пред Апокалипсис.
Списание „Кино” публикува трите експозета, предизвикали интересна дискусия сред участниците в кръглата маса.
Апокалипсисът в неигралното кино – документ или фикция
Людмила Дякова
Прогнозите за края на света не са новост в историята на човечеството, но поредната психоза възникна заради календара на маите, който свършва на 21. 12. 2012 година. Според някои учени това предвещава, че тогава ще настъпи краят на света. По подобен начин тълкуват и предсказанията на Нострадамус, а и написаното в древната китайска книга „Книга на промените”. Според други учени обаче не става дума за световен апокалипсис, а по-скоро за духовна трансформация на човечеството. Промяна в начина на мислене, на отношенията между хората, тяхното вътрешно израстване.
Затова на мен лично ми допада пророчеството на баба Ванга, според която в близките години (колкото и условно да е това понятие, съизмерено с безкрайността) религиите ще изчезнат и човечеството ще се обедини като едно семейство. Ще настъпи мир и благоденствие. Ще дойде месианска личност, която ще ни поведе като миротворец или, ако цитирам дословно казаното от нея: „Този, който ще подпише окончателния договор за мира на планетата.”
Иска ми се да насоча вниманието ви към произведения от неигралното кино, създадени през последните една - две години, някои от които са коментирани в списание „Кино”. Досега това кино не е било обект на нашите кръгли маси, но има изключително много неигрални филми,създадени в различни точки на света, попътни на нашата тема. Те провокират с тревожните си наблюдения и констатации за съществуването, за поведението ни като гости, но и като стопани на планетата Земя, и болезнено поставят въпроси за това какъв свят създадохме, в какъв свят живеем и какъв свят ще оставим на следващите поколения. Човечеството допусна и продължава да допуска много грешки в отношението си към Земята, или по-скоро в своята безотговорност към нея. И в този смисъл филмите, на които ще се спра, красноречиво говорят за това, какво причиняваме на себе си и на планетата, а и какво бихме могли да променим, ако не е късно, за да се сбъдне пророчеството на баба Ванга за мир и благоденствие на Земята…
В режим на бедствие
Геновева Димитрова
Живеем в режим на бедствие, на свръхпротиворечие между разум и действие, в културна шизофрения, според израза на Фредерик Джеймсън. Дишането ни е конгломерат от разрушителни съмнения – философски, религиозни, любовни, политически... И почти всеки един е готов да заяви като Иван Карамазов: „Не приемам света!“.
Но го обитаваме. Нещо повече - от древността до днес „краят на света” е една от най-едрите и най-употребявани метафори за пределност. От една страна, тя обема краха, от друга – стремежа към другост. Прогнози за Страшния съд, Армагедон или края на света като резултат от абсурда на съществуването откриваме още в Библията, през Сенека от 69-та година преди Христа, Мишел Фуко в „История на лудостта в класическата епоха” от края на ХХ век, та дори и всекидневно. Тази година оракулите са особено активни, тъй като, според календара на маите, както е известно, на 21.12.2012 би трябвало да настъпи краят на света. Прочее, известни са поне десетина несбъднали се апокалиптични прогнози, включително и тази на Нострадамус.
Игралното кино, свръхподвластно на куриозитетните изкушения, „яхва” темата за края на света още в генезиса на своето еманципиране като изкуство и през десетилетията я експлоатира безотказно, независимо дали върху терена на развлечението, или върху този на философския размисъл. Примерите са стотици, но е достатъчно е да споменем „Краят на света” (1931) на Абел Ганс, „Денят на края на света” (1955) на Роджър Корман, „На брега” (1959) на Станли Креймър, омнибусът „Ro.Go.Pa.G.” (1963) на Годар, Грегорети, Пазолини и Роселини, „Последният човек на Земята” (1964) на Убалдо Рагона, „Акира” (1988) на Кацухиро Отомо, „До края на света” (1991) на Вим Вендерс, „Петият елемент” (1997) на Люк Бесон, „Армагедон” (1998) и „Transoformers” (2007) на Майкъл Бей, „Денят на независимостта” (1996) и „2012” (2009) на Роланд Емерих, „След края на света” (1998) на Иван Ничев, „Времето на вълка” и „Бялата лента” на Михаел Ханеке...
Независимо дали се отнасяме към края на планетата параноично, скептично или иронично, през 2011 концентрацията на авторска енергия върху темата на режисьори от различни националности, поколения и стилове доведе до обособяване на тенденцията „края на света”, белязала филмовата година - от Ротердам през Берлинале и Кан до Венеция. В нея се вписват „Торинският кон” на Бела Тар, „В събота” на Алекандър Миндадзе, „Меланхолия” на Ларс фон Триер, „Дървото на живота” на Терънс Малик, „Имало едно време в Анадола” на Нури Билге Джейлан, „Кожата, в която живея” на Педро Алмодовар, „Елена” на Андрей Звягинцев, „Фауст” на Александър Сокуров...
Тези филми елиминират социума, втренчени в екзистенциалните демони на индивид или група, независимо дали става дума за насилие, смърт или катарзис. Екстремни фактори или банални грехове са разказани като предвестници на краха през обектива на стръвното наблюдение – авторите се впиват в историята, екранизирана или измислена от тях самите, за да извадят своите безутешни визии за света и неговите обитатели. Героите в тези филми бродят из кошмара на безнадеждността, съграден често от тях самите...
Да вдъхнем любов на „Любовта е лудост”
Вера Найденова
Не зная кога човекът се е досетил, че светът ще има край, но е сигурно, че в същия момент се е замислил и как да го спасява. Оттогава са започнали да се раждат насочените към това художествени, религиозни и научни идеи.
Научните са сложни и многостранни, та е непосилно тук дори минималистично да ги представим. Религиозните по-лесно могат да бъдат назовани, тъй като са събрани в т. нар. Есхатология (от гръцки - окончателен, последен + логос и знание) - система от възгледи, представи за края на света, изкуплението, задгробния живот, съдбата на Вселената. Религията различава т. нар. индивидуална есхатология, т. е. дисциплина за задгробния живот и спасението на собствената душа, и всеобща или вселенска есхатология, която е свързана с космоса и историята, техния край и спасението на всемирното човечеството.
Що се отнася до художествените възгледи и образи, то за свързаните с „края”, както можахме да се убедим, по-компетентни са преждеговорившите колеги. Считайте, че аз съм „специалист” по спасението (това, разбира се, с доза самоирония). В сферата на индивидуалното, а и по-общо на хуманитарното, а не на физическото оцеляване, най-кратко и силно го е казал Достоевски: „Красотата ще спаси света”. Ако се вгледаме в сюжетите, фабулите, конфликтите и финалите на безбройните произведения, засягащи интересуващата ни тема, създателите на изкуство се досещат и за спасителната сила на Добротата. Но най-често - за всемогъществото на Любовта. Любовта – като синоним на човечност (в смисъла на песента на Бийтълс: „Всичко е любов”), която формира човека през целия му живот - другарството, нежността, съвестта, справедливостта. По-частна и специфична тема е любовта между половете - душевното привличане, чувствеността, страстта.
Преодоляването на препятствията пред щастието на влюбените, битката помежду им за постигане на хармония, жертвата за спасяването на нелечимо болен любим човек, страданието след загубата му („Орфеевият комплекс”) и т. н. - това са все полета, където се вихрят енергиите на драматизма, оплождащ жанровете „любовна драма” и „мелодрама”.
Подчертавам: любовна драма и мелодрама. Отдавна, при началата на литературната и театралната поетики, е било много по-лесно да се отдели самостоятелната им характеристика. Мелодрама е производно от drama (от гръцки - действие) и melos (песен, мелодия). В теорията тя е обособена през ХVІІІ век като музикално-драматично произведение, при чието изпълнение на сцената речта на действащите лица се съпровожда от инструментална музика или от хорово пеене. Може да се каже, че онова, което не е можело да се изрази чрез слово, се е допълвало (или подсилвало ) с музика. В наше време обаче музиката не е задължителна и характеристиките на двата жанра се размиват и преливат една в друга. Общо взето се приема, че любовната драма е психологически по-дълбоко мотивирана и слиза в по-сложните пластове на екзистенциалните проблеми (тук ми идват наум „Хеда Габлер” на Ибсен и „Госпожица Юлия” на Стриндберг). Що се отнася до мелодрамата, то неин монопол са ярката фабулна композиция, пресилената емоционалност и подчертаната дидактична насоченост...
Световен фестивал на анимацията Варна 2012
АНИМАЦИОННОТО КИНО МЕЖДУ НАРАТИВА И ИЗЯЩНАТА ВИЗУАЛНОСТ
Надежда Маринчевска
Световният фестивал на анимационния филм във Варна тази година представи повече от богата програма и практически показа на българската публика реалистична „снимка“ на състоянието на световната анимация днес. В конкурса и в Панорамата бяха включени редица филми, получили престижни отличия на големи анимационни форуми като Анеси, Хирошима, Отава, Загреб, Щутгарт и много други. Това е свидетелство, че в България идва най-доброто от съвременното анимационно кино. А седемте конкурсни пълнометражни филма станаха своеобразен гарант за нарастващия престиж на фестивала, защото не е тайна, че именно пълнометражното кино често е мерило за авторитетността на един форум – продуцентите рядко изпращат „големите“ си филми на малки регионални срещи.
Наградата на журито за най-добър пълнометражен филм отиде при испанския „Бръчки“ на Игнасио Ферерас, който само няколко дни по-късно получи същата награда и в Отава. Филмът е създаден по комикса на известния художник Пако Рока и засяга една доста притеснителна тема – старостта, деменцията, бавното угасване в старчески дом… Същевременно това съвсем не е угнетяваща картина на печалния житейски залез, а филм, изпълнен с енергия и парадоксална жизненост. Възрастният банков мениджър Емилио попада в старчески дом заради напредващ Алцхаймер. Там среща съквартиранта си Мигел, който изобретателно прибира пари от останалите обитатели на дома, като извършва несъществуващи услуги и непрекъснато намисля нови и нови щуротии – при това в странна обстановка, която леко напомня за „Полет над кукувиче гнездо“. Приятелството между Мигел и „Рокфелер“ (прякор, който Емилио получава заради професията си) стопля атмосферата на бавната, но неотклонна загуба на паметта и все по-силната дезориентация. Във финала Емилио попада на безнадеждния „втори етаж“, където да дочака смъртта. Цялостното действие на филма е посветено на достойнството да остарееш, на волята да съхраниш до последно усета за доброто и красивото въпреки необратимата разруха на тялото...
„ВАЖНО Е МЛАДИТЕ ДА ОБИЧАТ АНИМАЦИЯТА”
Разговор с Клеър Китсън - Боряна Матеева и Зина Соколова
Клеър Китсън е известна на няколко поколения режисьори в британската анимация. Докато работи в АСИФА (Международната асоциация на анимационния филм), тя всеотдайно подкрепя некомерсиалното анимационно кино. Интересът й към авторската анимация започва още от началото на 70-те години на миналия век, когато организира анимационни прожекции в окръжния Музей на изкуствата в Лос Анджелис. През 1978 е поканена за програмен директор на National Film Theatre и Лондонския филмов фестивал. Тя е и един от инициаторите на програма, насърчаваща новаторските идеи и предоставяща на млади аниматори възможност да се изявяват като професионалисти. От 1989 до 1999 е главен редактор на Отдела за анимация на Британската телевизия Channel 4. Именно през този период британската анимация достига разцвет и световно признание. Когато бюджетът намалява дотолкова, че не може да върши работата си така, както би искала, Клер Китсън напуска високия пост. Тогава от Центъра за изследване на анимационното кино към Института за изкуство и дизайн в Съри й предлагат да напише книга за големия руски майстор на анимацията Юрий Норщейн. Така се ражда задълбоченото изследване „Юрий Норщейн и „Приказка за приказките: пътят на един аниматор”, което Китсън публикува през 2005. Успехът я стимулира и за втората й книга „Британската анимация: факторът Channel 4”. Нея авторитетното списание „Sight & Sound” определя: „Интелигентна и неакадемична история на британската анимация, със специален фокус върху творческите й върхове през 80-те и 90-те години. Пленителна!“ През 1999 Китсън е удостоена със Специалната награда на АСИФА за принос към британската анимация. Същата година на Загребския фестивал „Анимафест” получава и Награда за изключителни постижения в областта на анимационната теория. Клеър Китсън беше член на журито на VІІІ Световен фестивал на анимационния филм във Варна и беше любезна да отговори на няколко въпроса.
Как започнахте да се занимавате с анимация?
Клеър Китсън: Когато завърших немска филология, нямах идея какво ще работя. Изкарах и курсове по мениджмънт, но те ми бяха много скучни. Моя приятелка работеше за Джон Халас – помагаше му в организационната работа, свързана с АСИФА. Той имаше нужда от човек с френски, а аз владея и този език. Когато моята приятелка напусна, поех тази работа и тя ме увлече. Отидох на фестивал и бях очарована от това, което гледах. Така постепенно се запалих по анимацията и се стигна до работата ми в Channel 4 – десет години бях там. След като напуснах, се занимавам с преводи, както и с проучвания за двете ми книги. Пиша и статии за бюлетина на АСИФА , за режисьори от миналото. Канят ме да изнасям лекции на различни места по света. Сега имам покана от японския режисьор Коджи Ямамура да гостувам в Токийския университет.
Какви са впечатленията ви от конкурсната програма на фестивала във Варна?
К. К.: Повечето филми много ми харесаха, особено в категорията за късометражно кино. Селекцията е много добра. Вече не ходя на толкова фестивали както някога, но скоро бях на един, където нямаше толкова интересни неща... И затова съм много доволна от Варна. Искаше ми се да видя повече студентски работи, но може би селекционната комисия е била твърде взискателна… Изключително съм благодарна за топлото посрещане и гостоприемството, на които се радвах по време на престоя си в България…
АНИМАЦИОННАТА РАБОТИЛНИЦА „ ВАРВАРА - 2012”
Невелина Попова
За трета поредна година анимационната работилница на Нов български университет, програма „ Анимационно кино”, се проведе в живописната есенна Варвара – веднага след 8-я Световен фестивал на анимационното кино във Варна. Чудесно продължение на фестивала, пренасящо неговия дух и енергията на видените филми към най-младите, към тези, които сега прохождат в анимацията и искат час по-скоро да се приобщят чрез работата си към нейните тайни. Все по-многобройна, жива и пъстра, изправена всяка година пред различни творчески предизвикателства, „Варвара-2012” отново успя да се превърне в една незабравима празнична среща с безкрайните възможности на анимационното изкуство.
В броените пет дни четирима водещи гост-лектори, с ярко присъствие на световната анимационна карта, запознаха студентите с особеностите и тайнствата на различни анимационни техники. Белгийският аниматор и продуцент Жан-Люк Слок и френската аниматорка Карин Мирал, водещи и на миналогодишната работилница, сега предложиха на студентите съчетание на изрезка с пясъчната анимация. Световноизвестният руски аниматор Алексей Алексеев (работещ от години в Унгария и в най-популярните филмови компании по света), също за втори път във Варвара, продължи да разкрива импровизационните възможности и потенциала на пиксилацията. Съвсем нова и непозната за нашите студенти беше техниката, в която ги въведе другият невероятен руски художник, Сергей Меринов, работещ от години в известната студия „Пилот”: обемната пластилинова анимация, като най-вече наблегна на плоските барелефни форми.
В работилницата участваха 30 човека: 26 студенти на Нов български университет, трима от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и един професионален аниматор...
КАН 2012
МЕЖДУ ЧОВЕШКОТО И ИНДУСТРИЯТА
Разговор Вера Найденова - Боряна Матеева
ВЕРА НАЙДЕНОВА: Аз вярвам в бъдещето на нашето списание и поради това бих препоръчала занапред то да отразява по-пространно големите фестивали (нямам предвид само Кан), а да спестява място от по-периферните, някои от които с неясни селекции и цели.
Кан е от тези фестивали, които избират филмите си от огромен кръг произведения. За да се състави основната програма от 40-50 заглавия, се гледат над 1500 единици. И избраните се подреждат в много строга програма. Основната част е състезателната, която включва 20-21 филма (имало е случаи да са и 19). Втора по значение е „Особен поглед”, която до неотдавна не беше конкурсна, а сега е. Също с около двайсетина творби. Извънконкурсната програма се състои от 10-12 заглавия. Има и късометражни, и студентски филми, и „Кан Класик” – избрани произведения по повод важни годишнини. Това е основната или иначе казано „официалната програма” на Кан. В състезателната български филми са попадали един единствен път - „Последната дума” на Бинка Желязкова (1974). Рангел Вълчанов беше след това в „Особен поглед” със „За къде пътувате?” (1986), а през 1985 Слав Бакалов и Румен Петков взеха „Златна палма” „за късометражен филм” с анимационния „Женитба”. Много по-отдавна, при друг статут на фестивала, е бил и „Звезди” на сценариста Анжел Вагенщайн и режисьора Конрад Волф.
БОРЯНА МАТЕЕВА: Той дори е получил Специалната награда на журито през 1959, но да не забравяме, че е копродукция с ГДР. Не бива да пропускаме и суперпродукцията „Героите на Шипка” с Наградата за режисура от 1955. Режисьорът е руснак, Сергей Василиев. Филмът също е копродукция - със СССР.
В.Н.: „Земя” на Жандов , и „Тютюн” на Корабов също са показвани в Кан . От 1990 година насам сме участвали само в така наречените „паралелни програми” - „Петнадесетдневка на режисьорите” и „Седмица на критиката”. Трябва да сме съвсем наясно – те са дори извън Двореца и се говори , че не са и много желани от Дирекцията на Кан. Разбира се, засега имат своето място в общата панорама, имат престиж, пресата ги отразява. Нашият „Последната линейка на София” е много симпатичен, проблемен, ангажиран филм, но, ако трябва да сме точни, той получи награда не от основното жури на „Седмица на критиката”, а от едно второ, младежко жури. Имаше добра преса, самият вестник ”Либерасион” му посвети статия с прекрасно заглавие: „Мистерията на българските линейки”. Филмът ще има голяма поддръжка и в телевизионната мрежа. Всичко това е чудесно. Но трябва да бъдем точни, когато информираме за успехите си в Кан. Ако, разбира се, уважаваме себе си…
Стефан Стамболов – пророк на кинематографичната ера
Велик българин „изобретява” седмото изкуство преди Едисън и Люмиер
Петър Кърджилов
Лето 1879-о. Минали са едва три години от Априлското въстание, две от изобретяването на фонографа (механизъм, позволяващ регистрирането и възпроизвеждането на звук) и само една от освобождението на България. Бедният ни народ с мъка се надига от „робската люлка” благодарение на своите най-светли умове. Един от малцината „призвани” е Стефан Стамболов (1854–1895). Същият, който след време ще стане държавник, политик, депутат, председател на парламента, премиер-министър, „диктатор” и „тиранин”...
Изобретателят от старопрестолния Търнов
Макар че зад гърба си има бурно минало на главен революционен апостол, през пролетта на 1879 той е само един 25-годишен мъж, увлечен по либералните идеи и журналистиката. Тъкмо като пламенен публицист и злободневен сатирик Стамболов се изявява във вестниците, издавани от Петко Славейков в родното и за двамата Велико Търново. Един от тях е хумористичният „Остен”. Там на 30 март 1879 бива отпечатан политическият памфлет „Размишленията на един честит българский гражданин”. В него Стефан Стамболов, подписал се с псевдонима Незлоблив поет, изобличава недъзите на следосвобожденското ни общество, загърбило възрожденските идеали и отдало се на печалбарство и самодоволство. Авторовият сарказъм не подминава управляващото съсловие и знатните граждани – „полупияните български нотабили”, народните представители, бюрокрацията – „растящите като гъби след дъжд комисии”, служителите на Темида (която нарича „Сляпа-Баба”) и дори тогавашните медии. Няма грешка, бившият комита не иронизира само жреците на писменото слово – вестникарите, превърнали се в рупори на имащата власт суета, а мечтае за „телефон, на който клонищата да бъдат проведени в дома на всеки български гражданин”, „така щото да мога отведнъж да предам на народа си всичко, що се е набрало в душата ми, за нашето добро сегашно положение, за нашето блестящо бъдеще...”. Пришпорил въображението си, Стамболов прави своята следваща крачка на „изобретател”, добавяйки към гръмкостта на звука и неудържимата стихия на движещия се образ. Като по този начин навлиза дълбоко в абсолютно непознатата тогава зона на аудиовизуалните средства за масова комуникация. Споменавайки „Едисоновия апарат, фонографа”, младият търновчанин изтъква онова негово несъвършенство, което го прави „безполезен и за нищо неспособен”. „Тоя недостатък е, че фонографа не е снабден с един „бързофотограф”, който да възприема и сетне да възпроизвежда всичките движения и жестове на говорящия – с една реч, всичките мимически красоти и прелести на оратора”.
„Представете си, че тоя „бързофотограф” е изнамерен и приложен към фонографа – развива идеята си Стамболов. – Представете си, че аз, честития български гражданин, стоя и говоря пред него и всичко, което излезе от моите зурлообразни устица и думите, и гласа, и ударенията, и трептенията, и точките, и запетанието, и многоточието се отпечатват във фонографа, а пък моята фигурка, хубавата ми главица с лисината, като танур (кръгла дъска за пренасяне на тесто - б. а.) на темето, брадичката ми, мустачките ми, късото ми вратленце, мъничките ми лукави очички, носенцето ми, фрака ми, вратовръзката ми, с една реч цял-целокупен аз се отпечатвам в бьрзофотографа. Аз си издигна ръката и с един благ, като мед, и ясен като звънец, глас изкажа в началото на речта си: „Господа-а-а!!” И всичко това – и думата ми, и гласа ми, и фигурата ми и полуотворените ми устица, се отпечатва във фонографа и бьрзофотографа и остава навеки вечния да се гледа и поменува от потомството ми.”…
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 4-5 / 2012
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ ФИЛМОВО ДЕСЕТИЛЕТИЕ Защо в българските филми всичко изглежда преднамерено / Людмила Дякова разговаря с продуцента Иван Тонев - ARS Digital Studio БЪЛГАРСКИЯТ ИГРАЛЕН ФИЛМ И НЕГОВИТЕ СОЦИАЛНИ ПРОЕКЦИИ Независимо, успешно, открито / Александър Янакиев ГАЛЕРИЯ Какво кино, като всички говорят единствено за финансиране / С актьора Захари Бахаров разговаря Катерина Ламбринова НОВИ КНИГИ Българският кинопроцес - "временно замразяване" или перманентна драма - За книгата на Неда Станимирова / Ингеборг Братоева - Даракчиева КИНОСЪБИТИЯ "Любовта е лудост" Варна 2012 Тъга и копнеж / Людмила Дякова КРЪГЛА МАСА - КИНОТО И КРАЯТ НА СВЕТА Апокалипсисът в неигралното кино - документ или фикция / Людмила Дякова В режим на бедствие / Геновева Димитрова Да вдъхнем любов на "Любовта е лудост" / Вера Найденова |
СВЕТОВЕН ФЕСТИВАЛ НА АНИМАЦИОННИЯ ФИЛМ ВАРНА 2012 Анимационното кино между наратива и изящната визуалност / Надежда Маринчевска Важно е младите да обичат анимацията - Интервю с Клеър Китсън, Великобритания / Боряна Матеева, Зина Соколова СРЕЩИ Варвара 2012 - Все по-многобройна, жива и пъстра / Невелина Попова Гласове от Варвара СВЕТОВЕН ЕКРАН ФЕСТИВАЛИ Кан 2012 Между човешкото и индустрията - Разговор Вера Найденова и Боряна Матеева НАШАТА ИСТОРИЯ Стефан Стамболов - пророк на кинематографичната ера / Петър Кърджилов СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ Но не е тя / Мая Петкова Носете си новите дрехи / Александър Мануилов Живот на червеното килимче/ Александър Мануилов |
