60 години СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 4 / 2006

СПИСАНИЕТО НА МОЯ ЖИВОТ

Неда Крънзова -Станимирова

Позволявам си парафраза на заглавие, в което Стефан Продев бе нарекъл Валери Петров "Поетът на моя живот". Не че списание "Киноизкуство", по-късно – "Кино", е било "върхът". Имаше и наши, и чужди периодични издания за литература, кино и други изкуства, от които повече съм се възхищавала и учила, в някои от които съм и сътрудничела. Но именно "Кино(изкуство)" бе и си остана списанието, най-тясно свързано с личната ми съдба.

Всъщност, бях прописала най-напред в сп. "Театър". Обаче "Киноизкуство", в лицето на незабравимия бай Яко Молхов, който в края на 50-те и началото на 60-те години съумя да го превърне в огнище на свободомислие, в притегателен център и поприще за изява на цяло поколение млади автори, насърчи първите ми опити в кинокритиката и решимостта ми киното да заеме основно място в живота ми...


ВЪЗНАГРАДЕНИ УСИЛИЯ

С режисьорката  Милена Андонова разговаря Мариана Христова

… Имате ли усещането, че в чужбина приемат по-добре българското кино, отколкото тук? Като че ли обликът на киното ни, погледнат отвън, не е толкова печален, колкото на нас ни се струва.

Ами, да. Когато преди време на Берлинале в една паралелна програма беше включен филмът на баща ми Методи Андонов "Бялата стая" и аз бях поканена да го представя от позицията на участник, след прожекцията при мен дойде шефът на тяхната филмотека и каза: "Къде сте ги крили тези филми? Ние защо не знаем за тях? Това е европейско ниво."... Но за да се усети присъствието на българското кино, трябва не само да се говори за него, а да има и процес, атмосфера на конкуренция и производство, за да се раждат нормални филми…


ПОПОВО 2006

ПОВЕЧЕ РАБОТЕН, ОТКОЛКОТО ЮБИЛЕЕН

Людмила Дякова

Като на шега Фестивалът за операторско майсторство "Златното око" в памет на Димо Коларов стигна до своето 5-то издание, което се състоя в края на май в Попово. Този своеобразен юбилей е показателен за мястото и авторитета на фестивала като културно събитие както за града, така и за цялата ни кинематографична общност. И друг път съм изказвала възхищението си от професионализма и гостоприемството на домакините от Попово, които успяват да създадат максимално добри условия и като работна среда, и като творческа атмосфера, а"и с подобаваща празничност и усет за веселие. Знам за амбициите на "Златното око” да прерасне в международен форум и сигурно това ще стане, но както каза и един от чуждестранните гости Андреас Фишер Хансен, председател на Асоциацията на европейските оператори  IMAGO: "Важно е фестивалът да го има и е чудесно, че българските оператори имат свой професионален форум."

Имаше какво да се види и върху какво да се дискутира в Попово 2006. Освен филмите в конкурсната и съпътстващите програми с особено внимание се възприе презентацията на UVT на най-новите технологии на Sony в областта на дигиталното кино. Интерес предизвикаха и фотоизложбите на юбилярите – операторите Иван Цонев и Константин Занков. Експозициите бяха така аранжирани, че творбите на двамата автори, освен че са показателни за високото им фотографско майсторство, за техните творчески пристрастия и провокации, като че ли кореспондираха помежду си, създавайки усещане за приемственост между самите изобразявани обекти, особено що се отнася до цикъла актьорски портрети...


КИНОАНКЕТА

Димко Минов

Какво е за вас камерата?

Камерата е като всяка друга "машинка", но докосването и боравенето с нея е особена тръпка. С помощта на оптиката моделираш и запечатваш изображението, улавяш непринудеността в играта на актьорите, тяхната чувствителност и душевност.

А светлината, композицията, движенията, цвета?

За оператора основните неща са светлината, композицията и движението на камерата. Особено държа на светлината. Тя създава многообразието на формите. Започвайки филм, пред мен стои основният въпрос – да работя с реалността или да се

стремя да я преобразя? Работата с осветлението създава най-широка скала за възможностите как да се предизвикат желаните емоции. Движението на камерата

трябва да е ненатрапчиво и в същото време да успее да улови максималната изява на

актьорите и тяхната душевност. Предпочитам по-меките тонове, но това, разбира се, зависи от сюжета на филма, който може да предложи и по-голямо разнообразие в цвета на изображението.

Какъв е балансът между техническата и творческата страна в операторската работа?

Техниката ми служи да реализирам това, което съм построил в кадър. Камера, оптика, фарт, кран, осветление, пантограф – това е техниката, без която операторът не се чувства свободен при реализирането на филма. Не може да има баланс, ако администрацията те притиска да ползваш по-малко техника, защото парите не стигат. Тогава професионализмът може да помогне за преодоляването на проблема, но това за мен е компромис и загубите на първоначалните идеи са много болезнени.


ЗЛАТОТО, КОЕТО МОЖЕ ДА ИЗЧЕЗНЕ

Александър Янакиев

Необичайна книга се появи в българската кинолитература. "Злато 24 к/сек." на Николай Лазаров прилича на публикации като "Червена книга" за застрашените животински видове. Но корицата е толкова пъстра (освен множество кадри от знакови български игрални филми, вечната филмова перфорация има винетки и дори златни букви), че надали ще се наложи като "Тъмночервена (винена) книга" за съхранението на филмовите копия в България.

Николай Лазаров си е измислил едно сравнение – за това, колко ценни са филмите. Той разделя средния съвременен бюджет на игрално произведение на теглото на позитивното копие, което се получава накрая. Според пресмятанията на габровеца: "Килограм български игрален филм струва 50 667 лв. Килограм чисто злато на международния пазар струва около 20 000 лв.” Така той стига до извода, че "следователно един килограм от български игрален филм е 2,53 пъти по-скъп от един килограм чисто злато" (стр. 8).

Защо утвърденият оператор и специалист по специални ефекти е избрал тази метафора? Това е може би последният, но много нагледен за някои аргумент за необходимостта да се полагат специални грижи за опазване на фонда на Българска национална филмотека от 35 мм ленти.

Книгата е изпъстрена с много таблици и технически параметри. Но заедно с това тя се чете с интерес от интелигентния човек с отговорно отношение към киното. Авторът обяснява убедително проблемите на различните видове подложки и емулсии. Процесите на тяхното стареене, физически промени и т. н. Заедно с това той посочва изводите, до които е стигнала съвременната наука по света за условията, при които трябва да се съхраняват лентите, за да имат шанс да оцелеят по-дълъг период...


АДЕКВАТНИ АКТЬОРСКИ ДОМИНАНТИ

Геновева Димитрова

Комфортът на руския мейнстрийм, независимо от качествата или внушенията на самите филми, дава шанс за естетически експерименти на разни поколенски и формални терени. Като прибавим и логичното натрупване на радикални дебюти ("Завръщане", "Коктебел", "4", "Старици", "По жътва" "Първите на луната" , "9 рота") от последните три години, освен бума на натуршчиците (предимно деца и старци), руското кино, традиционно заредено с мощен актьорски ресурс, лансира свежи лица или стъписващи превъплъщения на звезди.

Докато и след София Филм Фест, показал десетина добри филма, чакаме "9 рота" на Фьодор Бондарчук като Годо, мина и Фестивалът на европейските копродукции, предложил също руска панорама. А тъй като аз на свой ред съм потънала в новото руско кино, отново, както в предишни броеве, няма да следвам фестивалната програма. Ще се опитам да представя най-физиономичните актьорски постижения като ефективни психофизически проекции на народопсихологичните и кинематографични тенденции в Русия днес. ..


МАЛИНА, ДУХЪТ И КАМЪНИТЕ

Боряна Матеева

11-ят фестивал на Европейските копродукции (2 - 8 юни 2006) ни изненада с няколко нестандартни акцента. Единият беше витрината на съвременната естонска анимация, разтърсваща с абсурдисткото си мислене и провокативна визия. Вторият - българската ретроспектива "Пет документални филма на Малина Петрова".

Някой ще запита защо точно 5 и защо Малина. За първото - не зная, вероятно по програмни съображения (иначе е заснела 11 документални и 2 игрални филма). Но Малина - това е сюжет, който си струва да се развие по много причини, най-вече защото досега няма неин портрет и заради понятията "достойнство" и "гражданска ангажираност", така  дефицитни в българското социокултурно пространство. Тези понятия още преди 1989 бяха превърнати в убийствени клишета. Въртяха се като шлагер в писанията на безпардонни хора, наставляващи другите, а с делата си демонстриращи демагогия и цинизъм. Бяха "дежурни", изпразени откъм смисъл коруби. Когато дойде демокрацията, се надигна политическа ярост и разговорът за първичното проявление на човешкото достойнство и ангажимента към другите стана демоде. Уви, "герои на нашето време" станаха ловки далавераджии, тъпи мутри, корумпирани политици. В епохата на връхлетелия ни див капитализъм нормалността (кой тук споменава нравственост!) се оказа ужасно скучна и безинтересна тема. Всеки, който не се беше устремил към пари и успех на всяка цена, се почувства излишен. Да отстояваш мисия, да вървиш по свой път носеше участ на маргинал-неудачник. Всеки, зад когото не седеше политическа сила или икономическа групировка, нямаше шанс за видима реализация. Има обаче и друга реализация, която се оценява на висши нива - от историята и бъдещето. Там консумативният модел не се вписва. Тази реализация идва с невидим за медиите труд, страдания и тревоги. Така е било винаги, така е и сега - всичко е въпрос на избор. За някои Малина Петрова с нейната си житейска стратегия изглежда наивна идеалистка, при това безнадеждно старомодна - не направи политическа кариера, не се възползва от "дисидентското" си минало в Русенския комитет, от височайшите си познанства. А можеше да стане я депутат, я шеф на културен център, я директор на студия, а защо не и министър, каквато е активна и настъпателна, когато реши, че си струва. Но тя е просто човек от друга координатна система. И може би не случайно фондацията, която основа с приятели през 90-те, носи името "Утре"…

Филмите на Малина са продължение с други средства на личната й позиция през годините - човешка и гражданска, колкото тези слова да звучат архаично в контекста на постмодерния жаргон...


ДУХОВНО ПОЗНАНИЕ В ДОКУМЕНТ, В ОБРАЗ, В ЗВУК

"ПО ОСОБЕНО ЖЕСТОК НАЧИН"

Искра Димитрова

Шоково въздействащ документален филм. От него не можеш да се скриеш, ако си живял социализма. Ако си търсил себе си и в неговото време, и след краха му. Но и не само. "По особено жесток начин" поразява с неочакваната метаморфоза на документален портрет на жив човек, наш съвременник, в образ с художествен мащаб и с художествени измерения едва ли не от антична трагедия. Така че към шокиращото съдържание на филма се прибавя и изненадващият арт в езика на кинодокументалистиката.

Поводът за създаването на филм за Свобода Бъчварова – известна фигура в българската култура като писател, сценарист, журналист, редактор и художествен ръководител на творчески колектив "Хемус" към Студия "Бояна", която вече повече от десетилетие живее при дъщеря си в Бразилия, всъщност, е много личен. Кинодраматургът Владимир Ганев, емигрирал пък през 80-те години в Канада, пише сценария, воден от чувство на признателност и обич към, както всички я наричахме - Бодка, заради духовното обгрижване от нейна страна на млади кинематографисти като него във вече далечните 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век.

Режисьорът Росен Елезов и операторът Пламен Герасимов от поколението на прехода в киното ни (края на 80-те и 90-те години пак на онзи век) - очевидно виждат в сценария на Ганев не само филмово обяснение в любов към духовен учител, но и особена творческа провокация за създаване на "мислещ филм". От онези, които заорават дълбоко в човешката природа, в националното ни историческо битие, в колизиите на съвременността и даже на човечеството като цяло. С две думи - в проблемите на духа. И успяват да създадат тъкмо такъв "мислещ филм", който далеч надскача конкретната материя на предмета на разказа... Прочети повече


ВЕЧНИЯТ СМУТИТЕЛ НА ДУХОВЕТЕ

Александър Сокуров присъства на "Златен Витяз" 24 часа

Олга Маркова

Пророк в живота и в изкуството, руският кинорежисьор Александър Сокуров прилича само на себе си. Той мисли и говори, анализира художествените факти по начин, твърде различен от другите. Такива са и неговите филми. Още в средата на 80-те години алармираше за опасността от безсмислената и бездушна масова продукция на съвременната телевизия, която промива мозъците; внушава онова, за което й е платено. Но никой не го чу. Винаги е повтарял: "Русия се крепи на културата си. Сега тя е главното и единственото, с което ни отделят в света от другите." И отново не го слушат. Неговите идеи понякога се оказват непонятни, а обикновено – неизгодни за властимащите. Затова предизвикват раздразнение...

След дълга творческа пауза по време на перестройката, след уникалния художествен експеримент "Руски ковчег" (2002) и "Баща и син" (2003) имах удоволствието да бъда сред първите, които видяха новия игрален филм "Слънце" на нар. арт. на Русия Александър Сокуров в дните на ХІV-я Международен кинофестивал "Золотой Витязь" в Челябинск (Южен Урал) миналата година. Подобно на другите премиери на режисьора и тази бе последвана от бурни дебати. Наскоро на МКФ в Алма Ата филмът бе удостоен с Голямата награда "Балтийска звезда", както и с приз за най-добра режисура и за изпълнение на главната роля от японския актьор Исай Огата…

  


ДОКУМЕНТАЛНОТО КИНО КАТО ФОРМА НА ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ

Из опита на съвременната българска кинодокументалистика

Калинка Стойновска

В началото една уговорка. Давам си сметка, че така формулирана, темата е достатъчно обемна и сложна, защото предполага теоретично изясняване както на понятието историческа памет, така и на възгледа за документалното кино като една от възможните форми на тази памет. С това  не бих се наела тук и сега, в рамките на един текст, опиращ се главно на опита на съвременната българска кинодокументалистика. Ако приемем обаче, че паметта е форма на познание, съхраняване и възпроизвеждане на случилото се и отминаващото, а историчността превръща това знание в над-индивидуален опит, не е трудно да си представим, че документалното кино е способно да съхранява в себе си историческо знание, а неговите автори в най-добрите си изяви възпроизвеждат на екрана историческо знание, опиращо се на задълбочено историческо мислене.

И така, става въпрос за онзи тип документални филми, произведени през последните години, които включват в себе си факти и проблеми, свързани с историята на страната, както и с облика и поведението на онези личности в нея, които бихме могли да наречем исторически. Жанровото и видовото разнообразие на тези филми, специфичността на авторския възглед в тях, както и начинът на интерпретиране на документа, използването на различни – по-традиционни, класически, или по-модерни изразни средства, само подчертават необятната територия и възможностите на съвременната документалистика да "изравя" от пепелта исторически събития и образи, ценни и нужни на днешния ни ден, да предлага познание за миналото, да прехвърля мостове от миналото към съвремието, колкото и банално да звучи такова съждение.

Разбира се, подобни определения за документалното кино като за вид или форма на историческата памет веднага препращат към още по-големия спор за истината и лъжата при интерпретирането на документалния материал, за обективното и субективното в документалното кино и особено за правото на субективен авторски поглед при създаването на историческата кинодокументалистика. Мисля обаче, че документалното ни кино на практика извървя пътя и доказа и възможностите, а и  свободата на избора и на интерпретацията на историческия материал, както и сложността на взаимоотношението: обективност на историческите факти и тяхната субективна интерпретация. Днес спорът за “чистата” документалистика, от една страна, и включването на т. нар. "инсценизации" в по-отворената структурата на постмодернистичния, както го наричат някои, документален филм, от друга, е единствено въпрос за степените, начините и за мярата на използуването им, за тънката граница между фалша и органиката, за опасността от фалшификации, когато тази граница  не е намерена.


ЧИЕ Е БЪДЕЩЕТО?

Владимир Ангелов

Бъдещето принадлежало на клетъчните телефони и на Интернет. Съвсем скоро киното щяло да бъде погълнато и смляно във всеядния търбух на мултимедията. Представете си мултимедията като Годзила, която помита фабриките за мечти и поглъща с цели шепи автори, звезди, продуценти, киномани, експерти и технически екипи, с лекотата, с която мечок лапа боровинки. Трудно е обаче да си представи човек клетъчният телефон в ролята на автор, но представете си, че  попадне в ръцете на някой, който се интересува не само от умното изражение на домашния си любимец, ами обича да насочва вградената в телефона си камера например към помътнелия поглед на разгневения си началник или към неотразимите бедра на неговата "свенлива" любовница. И вземе, че спретне едно филмче и го изпрати по Интернет на някои от безбройните фестивали, където, разбира се, ще получи награда. Какво ли ще стане с всички нас - режисьори, сценаристи, оператори, продуценти?

Разсъждавах върху тези прогнози, докато стоях на чаша бира в Созопол и зяпах върволицата курортисти, точещи се покрай моята маса. Точно пред мен, сред кочината от сергии, кръчми, баничарници, варели за царевица и колички със сладолед, предприемчивите търговци бяха успели да сместят и едно детско автомобилче, застопорено и поклащащо се нагоре-надолу. Именно в това автомобилче родители напъхваха невръстните си рожби за по две-три минути. Рожбите крещяха от удоволствие или ужас, протягаха ръчички към мама и тате, които вместо да ги прегърнат, насочваха към главите им камерите на мобилните си телефони така, както се насочват пистолети, за да запечатат в паметта на апаратите си този върховен миг. Едно момченце бе наобиколено от толкова много роднини, бутащи се като фоторепортери на гюме, че се бе вцепенило като хербарий. Опитах се да си представя как ли ще изглеждат всички тези "кадри" на момченцето, заснети от гледните точки на тумбата роднини. Най-вероятно щяха да си приличат като един и същ кадър. Дори съм сигурен, че по нищо няма да личи, че е заснет в Созопол. Разбира се, в домашните клипчета ще има изобилие от кадри на плажа. В цялата тази сцена обаче липсваше най-интересната гледна точка. Тя щеше да се получи, ако момченцето имаше апарат в ръцете си, с който да заснеме снимащите го роднини.


ШИФЪРЪТ НА КАН 2006*

Вера Найденова              

Колеги и познати споделиха с мен, че по време на фестивала (17 - 27 май) от медиите са могли да научат най-вече за филма от откриването "Шифърът на Леонардо", за ритуала на червената стълба и за това, колко лош вкус е проявило журито при награждаването…

Дори тази констатация да е крайна, недостигът в отразяването на Кан у нас е факт. Предпоставките за това са много, но по-съществените са тези: медиите  напоследък изобщо не са настроени сериозно да отразяват живота на изкуството – и вътрешен и външен; телевизиите не изпращат свои екипи (последните две години "националната" се представяше от предаването "Елит"?!), малък, по сравнение с другите страни, е броят на нашите професионални киножурналисти (на Берлинския фестивал те са повече), а ако се случи сред тях да има такива, които считат за недостойно да информират,  преживяват се като по-велики от събитието и го съдят, така да се каже, от последна инстанция, онова, което стига до интересуващите се, се изкривява. В самия фестивал има особеност, която също спомага за това – той е по-суетен от другите филмови празници, по-ритуален е, покрива се със звезден блясък и ако човек се поддаде на заслепление, може да си остане встрани от кинематографичните богатства, от "тайните",  които изпълват фестивалния дворец...


НАМЕРЕНИ В ПРЕВОДА

15 юбилеен фестивал "Златен Витяз", Русия, Подмосковието, град Серпухов, май 2006

Пенка Монова

За първи път съм на този пътуващ фестивал, а бях чувала какво ли не. Не попаднах на кораб или сред тайгата, а стигнах само до Подмосковието и този град, Серпухов. Смес от древна слава, съвременни порутини и добри хора. Църквите, струпани една до друга като свещи, блестяха в позлатен обков, нереставрираните все още срамливо показваха раните си от вековете. По улицата имаше дупки, от кранчето на чешмата често течеше само вряла вода, а понякога, както прочетох във вестниците, и направо пара. Но се чувствах...

КАТО У ДОМА СИ

Хората бяха като нас. С празни кесии и пълни магазини, ала символично бяха започнали въстановяването си с църквите, училищата и болниците. Малко се и различават от нас – пълнеха киносалоните (имат ги много), радваха ни се и ни посрещаха като звезди, особено техните си творци. Откриването на юбилейния фестивал бе празник - на стадиона със странното име "Труд" се чувствахме като футболисти или поне гладиатори. Пък и заваля дъждец точно когато водачът на нашата делегация, Маргарит Николов, вицепрезидент на фестивала, получи престижната награда на името на Сергей Бондарчук за изключителен принос в областта на киноизкуството! Българите наистина се радвахме на особена почит. Явно другите, идвали тук преди нас, са проправили добра пътечка. Пък и единствени блажено отбираме от вавилонското стълпотворение на славянски езици, съзидани от нашата азбука. 24 май по традиция е обявен за ден на България и минава под този знак. Почти всички членове на нашата делегация бяха в журитата, Олга Маркова дори председател. Това е голяма чест, която рядко се оказва на чужденци...


ЗАЩО Е ВАЖЕН УСПЕХЪТ НИ В КАРЛОВИ ВАРИ 2006?

Божидар Манов

Безспорно, Карлови Вари е много авторитетен професионален форум в съвременния киносвят, редом с другите големи фестивали от категория А като Кан, Берлин, Венеция, Сан Себастиян, Торонто. Фестивалът се появява веднага след Втората световна война в  1946, преживява интересно развитие през следващите десетилетия, когато заедно с Москва е представително биенале на социалистическото кино. След тоталните промени от началото на 90-те успява да възкръсне и се ражда повторно през 1994 - вече по нова формула като ежегодно събитие и разбира се, с нови амбиции да бъде отворен демократичен форум на съвременното кино от всички континенти. Оттогава за изминалите 12 години Карлови Вари е безапелационно сред най-важните и определящи спирки на филмовия керван. А главната заслуга за това е на неговия президент - популярния и талантлив актьор Иржи Бартошка, и на артистичната директорка Ева Заоралова – навремето уважавана преводачка от няколко езика, после кинокритик и главен редактор на много авторитетното списание "Film а Doba". Те двамата с огромна енергия, знания, умения и висок обществен рейтинг поддържат реномето на фестивала като изключително важно международно събитие.

Преди промените в края на 80-те наши филми редовно участваха в този фестивал и нерядко се завръщаха оттам с високи отличия. Но през дългите години на прехода и мъчителната криза на нашето кино, присъствието ни в Карлови Вари стана съвсем случайно, инцидентно и бледо, без никаква открояваща се тежест и съпътствано от вяло служебно внимание към някое промъкнало се заглавие.

И ето сега, през юли 2006, на фона на огромната фестивална програма (230 заглавия от 63 страни), нашите два селекционирани филма не само, че предизвикаха интерес сред хилядите зрители и специалисти, но след обявяване на наградите се превърнаха в малка сензация и в голям триумф за българското кино. Да си признаем – неочаквано дори и за нас самите, поради пониженото през годините самочувствие. Ала резултатът е категоричен и ще остане във фестивалния летопис. Сега вече можем да го анализираме в контекста на конкретната фестивална ситуация и което е по-важно – в хронологията на нашия кинематографичен процес...


ЗАГРЕБ 2006: УСПЕХИТЕ НА МЛАДАТА АНИМАЦИЯ.

Пенчо Кунчев

Слизайки от влака в Загреб, гостите на седемнадесетия поред Световен фестивал на анимационния филм се сблъскаха с шумни групи младежи, загърнати с червенобели, шахматно декорирани шалове и цилиндри на главите, заминаващи за Германия, където щяха да аплодират своите любимци на футболното първенство. Въпреки опасенията обаче, че цар футбол ще лиши анимацията от зрителска аудитория, това за щастие не се случи. Всяка вечер огромната зала "Вартослав Лисински" бе почти до краен предел изпълнена с млади хора, за които изкуството на анимацията бе далеч по-стойностно отколкото празните емоции около напълнената с въздух футболна топка. И бе почти сигурно, че публиката не съжали за своя избор, тъй като,макар и да нямаше някакви изключителни филми-събития, програмата бе разнообразна и даваща една широка представа за състоянието на анимацията в световен мащаб...


СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  4 / 2006

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "КИНО"

Списанието на моя живот / Неда Станимирова – Крънзова

КИНОСЪБИТИЯ

Възнаградени усилия - Разговор с режисьорката Милена Андонова за "Маймуни през зимата" /  Мариана Христова

ПОПОВО 2006

Повече работен, отколкото юбилеен / Людмила Дякова

ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ

Киноанкета / Димко Минов

НОВИ КНИГИ

Златото, което може да изчезне - За книгата на Николай ЛазаровАлександър Янакиев

ФЕСТИВАЛ НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ КОПРОДУКЦИИ

Адекватни актьорски доминанти - Съвременно руско кино / Геновева Димитрова

Малина, духът и камъните - Портрет на Малина Петрова / Боряна Матеева

Духовно познание в документ, в образ и звук – "По особено жесток начин" / Искра Димитрова

Вечният смутител на духовете - Интервю с руския режисьор Александър Сокуров / Олга Маркова

ТЕМА

СЪВРЕМЕННО БЪЛГАРСКО КИНО – НАДЕЖДИ И РАЗОЧАРОВАНИЯ

Документалното кино като форма на историческата памет / Калинка Стойновска

ПОГЛЕДЪТ НА РЕЖИСЬОРА

Чие е бъдещето / Владимир Ангелов

СВЕТОВЕН ЕКРАН

ФЕСТИВАЛИ

Шифърът на Кан 2006 / Вера Найденова

"Златен Витяз" 2006: Намерени в превода / Пенка Монова

Защо е важен успехът ни в Карлови Вари? / Божидар Манов

Загреб 2006: Успех за младата анимация / Пенчо Кунчев

НАГРАДИ НА СБФД

СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ

Яга Сага / Станислава Райкова

75.godini.spisanie.kino