ИНТЕРЕСУВА НИ ВСИЧКО, КОЕТО НЕ Е САМО ЕДНО
Людмила Дякова разговаря
с продуцентите Павлина Желева и Георги Чолаков -„GEOPOLY Филм”
Продуцентската къща "GEOPOLY" работи от 1995 година. Дейността й е свързана със създаването на български игрални, документални и анимационни филми, с участие в редица копродукции – главно с балкански страни, с изготвянето и осъществяването на рекламни стратегии, с производството на рекламни спотове, с маркетинг проучвания на аудиовизуални пазари, с правни и икономически консултации на чуждестранни клиенти.
Към момента Павлина Желева и Георги Чолаков са продуцирали 6 международни копродукции с Турция, Гърция, Унгария, Франция, Холандия и Великобритания.
"GEOPOLY" е първата българска компания, осъществила копродуция с Турция още през 1996 година. Филмът “Бандитът” на Явуз Тюргул е и първата българо-турска копродуция, подпомогната от ЕВРОИМАЖ. И до днес този филм се цитира като едно от най-вълнуващите произведения на съвременното турско кино и предвестник на “новата вълна”. “По пътя” (2005) на Ерден Кирал, в който "GEOPOLY" е отново копродуцент, разкрива сложното отношение на режисьора към личността на легендата на турското кино Илмаз Гюней, когото той е познавал лично. Особено престижно е участието на филма във международния фестивал във Венеция. “Романтика” (2007) на Синан Четин е ярък пример за комуникативно кино.
От съвместната работа на "GEOPOLY" с Гърция се откроява историческия филм на Вангелис Сердарис “Седмото слънце на Аглаия”, който през 2002 година получи всички гръцки държавни награди за кино, а в България: Специална награда на журито на международния фестивал “Черноморска звезда” в Албена.
Кулминация в копродуцентската дейност на "GEOPOLY" е четиристранната копродукция от 2008 година “Прима Примавера” на Янош Еделени, в който Весела Казакова изпълнява главната женска роля на унгарски език, а Джоко Росич е почти непрекъснато до нея. И двамата български актьори получиха сериозно признание за участието си във филма както в България, така и по света.
Приоритет на "GEOPOLY" е работата с млади режисьори. “Шантав ден” (2004) на Силвия Пешева, многократно излъчван по БНТ, е игрален дебют на режисьорката. Телевизионната поредица “Етно” (2002-2006), състояща се от 46 филма, е изцяло изпълнена от младата Анна Горанова. “Кръв” (в момента се създава) е анимационният дебют на Велислава Господинова.
Предстои премиерата на документалния филм “Поетът стреля в сърцето си”, посветен на големия Иван Радоев.
Основните интереси на "GEOPOLY" са насочени към проекти, свързани с диалога между различните култури...
КАК СЕ ЗАБРАВЯ ТОВА?
Първият полиекран у нас и неговите поли(тически) последствия
Людмила Димитрова
Неотдавна отбелязахме 70-годишнината на кинорежисьора Вълчан Вълчанов. Някак от самосебе си всеки юбилей ни връща и към началото, към първите стъпки. Затова, когато прочетох своеобразното есе - анализ на Вълчанов за мултимедийния Концерт-спектакъл по повод 90-та годишнина на театър „Стоян Бъчваров”, си дадох сметка, че едва ли са много хората, които знаят, че на сцената на същия този театър през далечната вече 1972 година авторът на това есе постави един също така необикновен (и то не само за времето си!) спектакъл.
Защо и с какво съм го запомнила ?
Известно е, че за стойността и значимостта на едно произведение на изкуството съдим по един единствен, но надежден и проверен критерий: времето, в което държим непокътнат в съзнанието си спомена за него!
И така, годината е 1972. Трите централни ложи на театралния първи балкон се опразват и там се инсталират три 35-мм киномашини. На самото дъно на сцената, върху цялата тухлена стена, се опъва грамаден бял екран, върху който от ложите (вече превърнати в кинокабини) „текат” едновременно три лъча прожекции: един централен в средата и два с по-малък мащаб от двете му страни. Съдържанието на тези два по-малки ще „спори” с централния, ще влиза в контрапунктни смислови отношения с неговото съдържание (излъчваното от него)!. Най-отдолу на екрана, като полумеандър, се включва на определени места от текста фриз от статични изображения - диапозитиви, подавани също така едновременно от шест аспектомата.
Актьорите Евгени Бакалов и Борис Луканов ще са „на живо” на авансцената и ту ще изстрелват „aparte” в залата свои текстове, ту ще се обръщат в три четвърти профил към екраните и текстовете им ще добиват характера на задкадров коментар на изображението.
Тази своеобразна режисьорска експликация получихме тогава от наскоро завърналия се от московския ВГИК кинорежисьор Вълчан Вълчанов. Трима души получихме по една страничка - аз, неотдавна постъпила в Съвета за култура, шефът на варненската Кинефикация и Денолюб Николов - бъдещият главен оператор на Телевизионен център Варна, с екип сътрудници от варненския Кино фото клуб.
„ Приказка в картини” бе назовал своя авторски спектакъл Вълчан Вълчанов. В онези години не бяхме чак толкова ТV и видео преситени и това си беше истински масиран аудиовизуален шок, а не просто - както сега биха го нарекли - „мултимедиен спектакъл”.
Към феномена „невиждано никога” обаче се добавяше и още един деликатен феномен - на „забраненото”. В. Вълчанов бе успял да откопае из мазетата на Студия за хроникални филми няколко ръждясали кутии, но със запазена лента - поръчков филм за игрите на царските деца в Евксиноград. Тези кадри бяха замислени и включени като символни белези за конкретното историческо време. И какъв по-ярък смислов контраст от съпоставката на летните забави сред безброй скъпи играчки на Мария Луиза и малкия Симеон в Резиденцията и трагичната участ на милиони деца сред ужасите на Втората световна война.
Тук е вторият акцент на моя спомен: някои „свръхбдителни другари” побързаха да видят в тези кадри опасни идеологически внушения...
ЕДНО ДЪЛГООЧАКВАНО ЗАВРЪЩАНЕ
Пенчо Кунчев
През октомври 1979 във Варна бе проведен Първият световен фестивал на анимационния филм Варна' 79. На церемонията по откриването Джон Халас, Президент на АСИФА, подчерта, че от всички изкуства най-голямо бъдеще има анимацията. По това време изглеждаше, че и на Варненския фестивал му предстои такова бъдеще. Неговите следващи пет издания го утвърдиха като един от най-големите и значими по своя характер и мащаб фестивали, организирани под патронажа на АСИФА, наред с тези в Анеси, Загреб, Отава и Хирошима. Значителен принос за неговия авторитет имаха и забележителните успехи на творците в Студия "София", домакини и едни от организаторите на фестивала, благодарение на които през 60-те години на миналия век се заговори за феномена Българска анимационна школа.
Варненският анимационен фестивал беше и най-голямото събитие от този род, организирано някога зад "желязната завеса". На него редица талантливи автори, които тогава нямаха възможност да пътуват на Запад, можеха да се запознаят с творчеството на свои колеги от цял свят, както и да контактуват с тях, обменяйки ценен опит и знания. В рамките на фестивала бяха проведени и Генерални асамблеи на АСИФА. Статистиците пък сочат, че това е бил фестивалът с най-многобройната публика в света.
През годините Варна посрещна редица известни майстори на анимацията като, например, Ян Леница - Полша, Раул Серве - Белгия, Емануеле Лудзати - Италия, Пол Дрийсен - Нидерландия, Тодор Динов - България, Йожи Кури - Япония, Доньо Донев- България, Юрий Норщейн - Русия, Жан-Франсоа Лагийони - Франция...
Сред наградените филми бяха такива забележителни творби като "Алегро нон Тропо" на Бруно Бодзето - Италия, "Интервю" на Керолайн Лийв и Вероника Соул - Канада, "Всичко-нищо" на Фредерик Бак - Канада, "Къща в пламъци" на Кихачиро Кавамото - Япония, "Изчезналият свят на ръкавиците" на Иржи Барта - Чехия, "Крава" на Александър Петров - Русия... всички превърнали се вече в класика. Редица български творби също бяха отличени, което беше мощен стимул за по-нататъшното развитие на творците от българската школа.
За съжаление след политическите и икономически промени в България през 1989 година бе преустановено финансирането на фестивала и той прекрати съществуването си за дълъг период от време.
Миналата година по инициатива на професор Анри Кулев в София бе учредено Сдружение от кинематографисти, чиято цел е възстановяването на това значимо културно събитие. Инициативата има подкрепата на Министерство на културата, Съюза на българските филмови дейци, АСИФА, Община Варна и нейния Фестивален и конгресен център, културните институти на Франция, Полша,Чехия, Германия, Великобритания и Белгия, както и на редица други партньори.
През месец декември 2010 във Варна се проведе среща между кмета на града и представители на Организационния комитет на фестивала. В нея взе участие и Генералният секретар на АСИФА г-жа Весна Довникович. В своето изказване тя подчерта, че през изминалите двадесет години Варненският фестивал е липсвал на анимационните творци в света и че АСИФА силно подкрепя неговото възстановяване и е готова да помогне при организирането му.
На пресконференцията бе изтъкнато, че фестивалът ще бъде един от най-важните приноси в кандидатурата на Варна за европейска столица на културата през 2018 година.
Успоредно с тези срещи във фестивалния комплекс бяха представени шест анимационни програми, включващи образци от българската и световна анимация, които събраха голям брой зрители.
В същата зала през април 2011, като част от прелюдията към фестивала, бе показана ретроспекция на едни от най-добрите полски анимационни филми. А през май Организационният комитет на фестивала свика пресконференция в София, на която бе оповестено, че фестивалът ще се проведе от 8 до 12 септември 2011 година във Фестивалния и конгресен център на град Варна. Известният български скулптор Георги Чапкънов показа проект на статуетка за Голямата награда на фестивала...
ДЪРВОТО НА ФЕСТИВАЛА
Боряна Матеева и Вера Найденова разговарят за Кан 2011
Вера Найденова: Ние продължаваме опита си от миналата година (сп. „Кино”, бр.3/4). Затова отново ще започна с въпрос. Известно е, че теорията открива разлики между първото, второто, третото възприятие на нещо… Ти беше за втори път в Кан, как възприе фестивала сега?
Боряна Матеева: Мисля, че за мен второто преживяване е по-силно. Понеже тазгодишната селекция беше наистина „превъзходна”, както всички я определиха, това се усети почти физически. Миналата година ме впечатли култовото място, самият Кан. Но сякаш тогава търсехме добрия филм, а сега просто не смогвахме да се нагледаме на потока от сериозно авторско кино.
В.Н.: Използваното от нас заглавие е вариант на заглавието - образ на филма, получил тази година „Златна палма” – „Дървото на живота”. Една от неговите трансформации е „ос на света” (от земята към небето). Образът може да бъде използван и при фестивала, за който говорим, тъй като и той е своеобразна ос на съвременния киносвят. Надявам се, да се съгласиш с мен, че структурата на този фестивал може да бъде оприличена на едно много стройно дърво, за разлика от други, по-малки, включително и у нас, при които „многотията” от филми е така объркана, че дори познавачите не могат да открият онова, което ги интересува. Състезателната програма , включваща 20 филма, може да бъде сравнена със ствол. Най-важното му разклонение е програмата „Особен поглед” (филмите в нея бяха също20), върху отделните клони се разполагат програмите „Извънконкурсна”, „Късометражни състезателни филми”, „Кинокласика” и „Синефондация” (студентски филми). Извън този основен стълб са т. нар. паралелни програми „ Петнадесетдневка на режисьорите” и „Седмица на кинокритиката”. Те се осъществяват извън фестивалния дворец. В тях бяха и нашите филми „Островът” на Камен Калев и „Аве” на Константин Божанов. Затова беше нелепо в предварителната информация (еуфорична впрочем) за тяхното участие в Кан да се говори, че създателите им ще триумфират на червената стълба; въпросната стълба е, така да се каже, изофункционален образ на фестивала, но в неговата основна част, за която по-горе стана дума… С това не подценявам значението на българското участие в тазгодишния Кан. Присъствието в което и да е подразделение на Кан е успех за една национална кинематография, но е добре да сме по-точни.
Между другото, след фестивала прочетох статия във френския печат, в която сегашният главен селекционер Тиери Фремо изразяваше мнение, че паралелните секции са създавани през десетилетията, за да представят т. нар. „друго кино”. Но сега, когато фестивалът вече е променил ориентацията си (в съответствие със самото развитие на киното) от елитарното към цялото културно-историческо и жанрово многообразие на филмовото творчество, тяхното предназначение като че ли вече намалява. Макар че те могат да вършат работа за въвеждане на най-младите кинематографисти в престижния форум. Въпросът вероятно ще намери решението си в близкото бъдеще.
Б.М.: Ти и друг път си говорила за строгата йерархия на Кан, подредена от времето. Сега се убедих, че е така, но тази стриктна организация не притеснява човека, напротив. Нямаше едно нещо, което да ме подразни за тези 11 дни! И като структуриране на програмата, и като отношение на стотиците работещи за фестивала – всеки един журналист беше проверяван строго като на международно летище, но това ставаше с усмивка, с френска любезност и така фестивалът се движеше като часовников механизъм. И ако ти се настроиш на „времето Кан”, влезеш в неговия ритъм и вървиш с/в него, той те повдига на други обороти.
Миналата година имах задължението да гледам филмите от паралелните програми. Сега те останаха по-встрани от вниманието ми, но не бих казала, че ми липсваха, защото официалната селекция беше толкова разнообразна, толкова дълбока и силна, че се чувствах преизпълнена и сякаш не можех да поема още образи… А има и предел на човешките възможности. Изгледали сме не по-малко от 30 филма. Това е огромно натоварване, но и висша радост…
ВТОРО ДЕСЕТИЛЕТИЕ ВИСБАДЕН, goEAST 2011
Божидар Манов
Когато един млад фестивал започва второто си десетилетие, той навлиза в зрелостта. Такова е фестивалното летоброене – с ранна и бърза акселерация. През първите десет години се търси обликът, очертава се програмна територия, изграждат се селекционни принципи, установяват се контакти с автори, преса, други фестивали, създава се работещ екип и т. н. А встъпването във втората декада вече означава наложено присъствие в претоварения фестивален календар, защитено име, изградена мрежа от партньори с постоянен интерес и най-вече категорично очертан, разпознаваем програмен профил със собствена специфика и културна мисия.
Определено можем да кажем, че фестивалът на филми от страните в Централна и Източна Европа (или както вече всички го знаят goEast), провеждан всяка пролет във Висбаден - столица на немската провинция Хесен, успя да стори тъкмо тази важна крачка през първото десетилетие от биографията си и сега уверено продължава напред.
Единадесетото издание не само потвърди тези безспорни констатации, но и ги затвърди с нова интересна селекция както в основния конкурс (по постоянната формула 10 игрални плюс 6 документални филма), така и в паралелните информационни програми и други съпътстващи събития.
В предни години ние имахме много убедително участие предимно с документални филми – достатъчно е да припомним двете последователни главни награди за Стефан Командарев с “Хляб над оградата” (2003) и “Азбука на надеждата” (2004). При това да припомним, че документалната програма на goEast винаги е била особено силна и впечатляваща. Така и тази година шестте селектирани филма предизвикаха основателен интерес и поднесоха интересни гледни точки към обществената ситуация и процеси в новите демокрации на Изток.
Безспорно Лайма Пакалнина е най-известното име в днешното латвийско кино. Документалните й филми са много добри и популярни по международните кинофестивали. „Пътят на Рубик” не е за знаменития унгарец с магическото кубче, а представя (макар и косвено) също много интересен персонаж - бившия лидер на латвийските комунисти от съветско време Алфред Рубик, който след 1991 се противопоставя активно на усилията за национална независимост, а днес същите латвийци го избират за евродепутат. Режисьорката се доверява на интуицията си да улови с безпристрастни наблюдения около една велосипедна алея (построена през соц-а от Рубик) неговото място и роля в пътя на Латвия днес. Филмът е нещо като пиеса с програмна музика – пояснителните изречения в началото и в края на лентата дешифрират филма за зрителите извън Латвия, където мнозина дори не знаят името Алфред Рубик.
Подобно доверяване на документалния материал се забелязва и в грузинския филм „Гореловка”. Той разказва за малка религиозна общност на т. нар. духоборци – православни руснаци, които са се заселили в южна Грузия, не признават формалната църковна служба, проповядват ненасилие и пацифизъм, отричат оръжията и оцеляват с тежък земеделски труд. Безспорно, любопитен материал, много добре заснет от сценариста, режисьор и оператор Александър Квирия, който със своето прецизно етнографско наблюдение заслужи отличието на Федералното министерство на външните работи за артистична оригиналност.
Затова пък световноизвестната документалистка Хелена Трещикова (с редица внушителни награди и собствена запазена марка) наблюдава и снима своите персонажи дълги години. Нейната формула за подобно документално изследване на субекта й донесе награда на Европейската филмова академия за „Рене” (2008) – потискаща изповед на обречен наркоман – интелектуалец. Но докато снимаше него, тя не забрави своята „Катка”, която пък следи с камера цели 14 години. Самотното някога момиче започва с хероина още като ученичка, а днес напълно разрушената жена на 33 е пред непосилен избор – дрогата или детето в утробата й. Могъща документална драма за трагичното безсилие на субекта в което и да е социално време. Почетният диплом за Хелена Трещикова е напълно заслужен, тя дори вече е в категорията “специални събития”.
Ако авторският поглед в “Катка” е пределно концентриран върху маргиналното съществуване на субекта, то подобно фокусиране върху един персонаж може да отвори и неподозирано широка бленда към обществото. Така за постюгославското социално време в остатъчна Сърбия ефектно разказва документалната лента „Таро Сърбия” на режисьора Иван Икич...
ИСТАНБУЛ ' 2011
ЗА ДА ОТКРИЕШ, ТРЯБВА ДА СЕ ВЗРЕШ
Олга Маркова
За втори път бях в Истанбул: през 2008 година като член на ФИПРЕССИ и бях впечатлена от програмата и от съпътстващите я инициативи. Тогава удоволствието ми бе двойно, тъй като в свободното време компания ми правеше Теди Москов, който със завидна ерудиция ми обясняваше историческите паметници и събитията, довели до тях. Сега бях сама сред изнервената и от капризите на времето човешка тълпа, прибързала да повярва, че най-после е дошла пролет. Та беше обещано, че фестът идва с Пролетта...
По стечение на обстоятелствата, минути след като ме настаниха в хотел „Алкоклар”, попаднах на кюрдски „купон” в едно уютно кафене „Таня” (което на техния език означава „небе”) с цяла група интелигентни и красиви младежи, току-що завършили различни специалности по изкуствата в Париж. Тяхната непосредственост и френският език бързо ни сближиха. И някак естествено час след това отидохме вкупом на премиерата на турския филм „Преса”, включен в Националния конкурс на 30-я юбилеен Истанбулски кинофестивал, в който се състезаваха 14 филма. Оказа се, че съм попаднала на точното място, защото ме запознаха с режисьора на творбата Седат Уйлмаз, който получи Специалната награда на журито. За пръв път тази година тя бе съпроводена от 30 000 турски лири. Последваха още Наградата на ФИПРЕССИ, както и Специална награда в паралелния конкурс „Човешки права” на Съвета на Европа. Онова, с което ме спечели този филм, бе не толкова документалният подход към трагичната история на група редактори от вестник „Озгюр Гюндем”, борещи се чрез силата на словото да защитават човешките права в Диарбекир, колкото драстичният показ на събитията (разгром на редакцията и разстрел на журналисти на улицата от самата полиция) през погледа на един най-обикновен герой - Фират. Със своето скромно, но активно присъствие той се оказва полезен на всички, при това в екстремни ситуации. Тъкмо тези хора - сръчни и безшумни, обикновено не забелязваме в ежедневието. И макар че действието се развива през първата половина на 1990-а, съвременната ситуация продължава да бъде същата. „Не мога да приема всякакъв вид преследване на журналисти - отбелязва режисьорът. - Още повече, че в случая става дума за небивал натиск върху създателите на първия вестник на кюрдски език. Моят филм изразява личната ми солидарност с кюрдския народ.”
След това „ударно” начало домакините поднесоха нова изненада: странната психодрама „Коса” на своеобразния последовател на ранните филми на Нури Билге Джейлан - Тайфун Пирселимоглу, станал рекордьор на фестивала с наградите си в Националния конкурс (председателстван от Реха Ердем - ярък представител на новото турско кино, чието име стана популярно с необичайния филм „Космос”). „Коса” получи двете най-престижни "Златни лалета": първото - За най-добър турски филм на годината (150 000 лири, предоставени на продуцента от Министерство на културата и туризма) и второто - За режисура, стимулиращо нейния носител с 50 000 лири. А изпълнителката на главната женска роля Назан Кесал бе обявена за най-добра актриса. Филмът разчита на почти безмълвно, изобилстващо с многозначителни паузи наблюдение, което изисква настройка и търпение от страна на зрителя и напомня стилистиката на иранското кино. ..
ПО ПЪТЯ КЪМ ЗВУКОЗРИТЕЛЕН СИНТЕЗ
Владимир Игнатовски
Сред многобройните публикации и манифести, предизвикани от нашествието на звуковото кино, особено място заема т. нар. „Заявка” - подписана от Айзенщайн, Пудовкин и Александров и наречена „Бъдещето на звуковия филм”[i]. Тя започва оптимистично: „Съкровените мечти за звучащо кино се сбъдват”[ii], но следващите редове не споделят подобно радостно настроение. В Русия по онова време няма възможност да се пристъпи към непосредствено „практическо осъществяване” на „съкровените мечти”. Лишени от възможността да се опрат на конкретни практики, авторите се ограничават с предложения от „теоретично естество”. Принудени са да правят анализите и изводите си, без да имат непосредствен опит, което не им пречи да бъдат „обезпокоени” от „достигащите до тях сведения”, че „някои се опитват да използват новото усъвършенстване на киното в неправилна насока”[iii].
Авторите на „Заявката” могат само да предполагат какво точно вършат онези, които се опитват да използват новото усъвършенстване на киното „в неправилна посока”. В дните, когато е публикувана „Заявката”, немите заглавия все още са основна съставна част на репертоара в кинотеатрите, не се знае как точно ще намерят приложение възможностите, които предлага звукът. Едни снимат неми филми, на които по-късно добавят музикален съпровод, други произвеждат „говорящи” заглавия, в които присъствието на новото се свежда до вмъкването на един или два епизода с диалог в тъканта на иначе „нямото” екранно действие; прохождат първите опити с музика, предстои появата на филми, изградени изцяло върху използването на диалога...
„Заявката” е израз на безпокойството на всички участвали в оформянето на филмовото изкуство през първите десетилетия от съществуване на киното, които са убедени, както пише Кракауер: „Филмите с озвучаване ще останат живи в духа на посредника, само ако водещо в тях остане изображението. Филмът е визуален посредник”[iv]. Опасенията им се подклаждат от безпокойство за натрупаното през годините изразно богатство. Ясно е казано: „Неправилното разбиране на възможностите на новото техническо откритие не само може да спъне развитието и усъвършенстването на киното като изкуство, но и заплашва да бъдат унищожени всичките му съвременни постижения в областта на формата”[v].
Пудовкин и особено Айзенщайн са едни от творците, допринесли особено много за откриването, творческото прилагане и осмисляне на монтажа, а с това въобще на изразните възможности на киното. Те имат изключителни заслуги за изработването на своеобразния език на киното, принудено да борави с изображения и лишено от подкрепата на смисловото богатство на словото и интонационното разнообразие на звуците. В историята на киното мястото на Айзенщайн е гарантирано дори само поради това, че той въвежда този термин, обосновал го е като основно изразно средство. Още през 20-те години на миналия век е разработил монтажната теория. Създал е едни от най-виртуозните и съвършени монтажни построения на нямото кино. Не е чудно тогава, че в „Заявката” четем следното: „Главно и единствено средство, което дава на киното такава сила на въздействие, е монтажът”. От тук логично следва безапелационният извод: „Утвърждаването на монтажа като главно средство за въздействие стана безспорна аксиома, върху която се изгражда световната кинокултура”[vi]...
[i] Участието на Григорий Александров в създаването на този текст е повече от проблематично. Цялото присъствие в изкуството на този режисьор подсказва, че неговите интелектуални способности трудно биха го превърнали в равностоен съавтор на именитите му съвременници. По-скоро неговото участие се свежда до поставянето на подпис под този текст, още повече, че това се случва по време на общото му пътуване с Айзенщайн в страните на Западна Европа. Какъв е приносът на Пудовкин днес не е възможно да се установи, авторите на „Заявката” не са сред живите и не са оставили категорични свидетелства за авторството на всеки от тях. Често сменящият теоретичните си възгледи Пудовкин навярно в този момент е бил съгласен с тезите, които несъмнено принадлежат на Айзенщайн.
[ii] Айзенщайн С. М. Избрани произведения в три тома. Том втори. Отвъд звездите, С., Наука и изкуство, 1972, с. 91
[iii] пак там
[iv] Krakauer S. Theory of Film, р.103
[v] пак там., с. 90
[vi] пак там, с. 91
НЕ САМО ВЪПРОС НА ГЛЕДНА ТОЧКА...
Иво Драганов
Бегъл или по-систематизиран преглед на цивилизационното развитие на която и да е държава ще разкрие, че икономическият прогрес и благополучието на гражданите са функция от развитието на градската култура и прилежащата й инфраструктура. Университети, театри, опери и киносалони привличат интелигентни, умни и способни хора, които създават икономиката на съответното място. И трите вида институции са изграждани първоначално за престиж и светски блясък, но с течение на времето доказват, че освен символен капитал, те консолидират около себе си хора, които имат качества на лидери в своята област и развиват икономиката на града – занаяти, търговия, промишленост, услуги, банки и т.н… Университетът, театърът, операта и киносалонът се превръщат в критерии и условие за икономически успех. През втората половина на миналия век такъв пример е Сингапур, който тясно скроените балкански икономисти с претенции за глобализъм, но с мислене на селски бирници, избягват да коментират. Сходна е ситуацията в Ливърпул и на други места. Обратно – липсата на културни и образователни средища отблъсква хората с духовни и културни потребности и обрича масата на огрубяване. На тези места остават само оцеляващи индивиди. Това ги обрича на духовна и материална нищета. Най-вероятно липсата на хоризонт в мисленето на политическите елити, сиромашката им неспособност да оценят културата и нейните институции като задължително условие за цялостно развитие, упоритото нежелание да инвестират в духовно развитие доведе България до културна, социална и икономическа стагнация. Парадоксално е, че хора от финансови кръгове, допринесли пряко и косвено за кризата с одобрението на мащабни инвестиции в губещи проекти, предлагат като антикризисна мярка орязване на средствата за култура. Няколко спестени милиона няма да компенсират прахосани милиарди в енергетика, безсмислено строителство на офиси или в тънещата в разруха промишленост, но могат да опропастят цели градове, региони, цялата държава в крайна сметка...
Прозрението на баба Въта...
В контекста на тази мисловна парадигма на т. нар. елити направо необяснимо е как стотина възрастни жени от село Дивлино се борят за правото си да имат селска библиотека, въпреки че нямат път, магазин, кафене и аптека. Баба Въта от село Дивлино изрече нещо, което американски, руски, английски превзети възпитаници не осъзнават: „Ако не са книгите, ще заприличаме на животинките”.
Тази най-важна духовна потребност за всеки, който иска да бъде личност, а не индивид и машина за гласуване, монетаристите и бирниците, облагащи произведенията на образованието, науката и културата с 20 процента ДДС, не желаят да разберат. Защо? Има два възможни отговора, като и двата не са в тяхна полза.
Лий Якока и монетаризмът...
Механичното прилагане на зазубрени примери от чужди учебници по бизнес и икономически модели не водят до никъде. Още повече, че тези примери също са подлагани на критика - и то от безспорни авторитети. Според Лий Якока – легенда в световния бизнес: „Съществува проблемът със свободната търговия или по-точно митът за свободната търговия. Мога да кажа, че свободна търговия е имало само четири пъти в историята. Единият пример е от учебниците. А тримата практикували в действителност са: холандците – за много кратко време, англичаните – в началото на индустриалната революция, и в САЩ – след втората Световна война”[1]. За съжаление, през последните двадесет години този мит за свободната търговия се налага като безалтернативен път на прехода, без да бъде подлаган на обществен дебат. След двадесет години механичното му прилагане на практика утвърди частните монополи – най-уродливата форма на функциониране на пазара, според Адам Смит.
Лий Якока, който през 1976 година е вземал втората по ръст заплата в САЩ след Хенри Форд-ІІ, продължава задочния си дебат с монетарната политика на Рейгън така: „Ние не можем да имаме стабилна и здрава икономика с високи лихвени проценти или с лихви, които се променят всеки десет минути”[2].
Според него: „6.11.1969 година е ден на безчестие за САЩ. Тогава Пол Волкърт и Федералната резервна система правят лихвата плаваща. Монетаристите казаха: „Единственият начин да се овладее инфлацията е да се ограничи количеството на парите, а лихвите да вървят по дяволите. Както научихме от собствен опит, това решение освободи взрива на икономическата разруха”[3].
Лий Якока не е кабинетен учен, а топ мениджър от практиката на световно ниво. Той напомня, че навремето „Рузвелт не се бореше с проблемите на депресията със схеми и графики, с кривите на Лафър или теориите на Харвардската бизнес школа”.
За съжаление, бяхме принудени да мълчим през тези двадесет години, за да експериментират представители–адепти на тоталната приватизация и монетаризма. Това, че този англосаксонски модел, успял донякъде единствено в САЩ и Англия, трудно може да се адаптира към балканските нагласи и традиции, не ги вълнуваше. Спорният ефект от тази монетарна логика убедително е претворена от Константин Занков в прекрасния филм „Изгубени в затворената линия”. Той е метафора за случващото се в България през последните двадесет години. По времето на цар Фердинанд се строи железопътна линия в Северна България, която има стратегическо икономическо и културно значение. Влакът, освен да превозва стоки, носи културно влияние, улеснява комуникациите между градовете, прави възможно образованието на деца от отдалечени селца и превръща селищата и хората от изостанали селяни в граждани. След промените през 1989 година, по време на правителството на внука на цар Фердинанд, триумфът на формалната пазарна логика (приходи – разходи) и скрити икономически интереси на частни превозвачи (обвързани до един с политически партии) линията е демонтирана, гарите разграбени, селищата пустеят откъснати, а хората, загубили гражданските си професии, се връщат, за да се препитават като пастири. Направен е пълен кръг за 80 години.... Ако гледат този филм, може би по-умните и схватливи политици ще научат, че нещата, освен цена, имат и цивилизационна стойност, която се гради с години и не се измерва само с цифри. За това обаче трябва изградена градска култура и мислене. В този филм културното, цивилизационно измерение на една комуникационна система бе формално противопоставено на /без/спорната логика на свободната търговия, в която всяко нещо има цена. Духовните измерения имат стойност, която не може да се оцени. И всяка година ставаме свидетели на задълбочаваща се загуба на стойности в полза на девалвирани пари. Монетаристите механично сравняват пазара на САЩ и Англия с този на България и предявяват с формалната логика на зубрачи неизпълними изисквания за пазарна реализация пред българските филми. Всеки с просто око може да види разликата в мащабите на пазарите в големите и малки държави. В същото време финансисти и политици приватизираха (в условието на тежки съмнения за огромна корупция) производствената база и киносалоните. Вместо да създадат условия за свободен пазар, те го ликвидираха изцяло и на практика разчистиха пътя пред частни монополи.
За тези хора понятията символен капитал и национална репутация като задължителна принадена стойност на нацията и държавата не са от значение. Това, че именно те водят след себе си икономическото развитие, не ги вълнува. Разликата между тяхното мислене и това на копривщенския чорбаджия, сравнил даскалската заплата на Петко Р. Славейков с тази на говедаря, е само във времето и в претенциите им за придобито скъпо образование...То обаче не им помага да възприемат очевидното – именно ниската репутация на политическия елит и съдебната система са основна пречка пред чужди инвеститори. Чрез инвестиции в култура това положение може рязко да се подобри.
За немската икономическа школа[4] културата е база за развитие на икономиката. Капка Тодорова в своя статия представя изводите от проучване на немските учени Оливер Фалк; Михаел Фрич и Щефан Хеблих от Катедрата по икономика на Института „Макс Планк” в тази посока. Според тяхното наблюдение, именно културният живот е причина за икономически растеж в съответния град, област, провинция. В Германия културата се дотира и това не се счита за престъпление. Въпреки че в интерес на истината има спорове и съответно опоненти на тази практика. Обаче в днешно време образованите хора са търсени на пазара на труда, те са условие за високоефективни производства, големи печалби и общ креативен климат. Каква е картината у нас?
Прилагам една показателна таблица. Тя развенчава още един мит за прекалено многото студенти и специалисти с висше образование. Кой има интерес да поддържа тази митология, предстои да разберем. Но и без да тълкуваме цифрите се вижда, че делът на специалистите с висше образование е нисък. От друга страна, никога в историята на човечеството не е имало толкова високи изисквания към образователната подготовка на всеки индивид, за да получи задоволително място на пазара на труда. От сравнителен анализ може да се допусне, че 47.6 процента от населението с ниско образование ще работи неквалифициран труд или ще разчита на социални помощи.
| Година | Висше | Средно | Основно | Начално | Недовършено начално |
| 1956 | 1.7 | 8.9 | 24.9 | 36.5 | 28.1 |
| 1965 | 2.4 | 12.3 | 32.0 | 31.7 | 21.5 |
| 1975 | 4.1 | 20.8 | 34.2 | 26.7 | 14.2 |
| 1985 | 6.3 | 30.7 | 32.7 | 21.2 | 9.1 |
| 1992 | 8.1 | 37.7 | 31.0 | 16.1 | 7.1 |
| 2001 | 9.7 | 42.7 | 27.3 | 12.4 | 7.9 |
Днес България е достигнала най-ниската ефективност на отчайващо зле преструктурираната ни икономика спрямо другите страни от ЕС. Енергични парвенюта се сдобиха с предприятия на една стотна от тяхната себестойност, а после ги разпродадоха за старо желязо, отдадоха под наем като търговски площи, останалите произвеждат с едва една десета от капацитета им. Инвестициите в know how са нищожни. Едва една четвърт от работещите у нас се трудят в иновационна среда, според данни, изнесени от министъра на икономиката. Естествено е след поредното пиянство на един народ да дойде време за равносметка. А тя гласи, че няма пари. Енергичните парвенюта не се оказаха желаните предприемчиви бизнесмени, а обикновени тарикати. Милиони бяха налети в Кремиковци след приватизацията, а после източени в чужбина от екзотични квазиинвеститори. За АЕЦ Белене се говори, че са вложени милиарди в кота нула без конкретен резултат[5]. Четири милиарда бяха раздадени като финансов излишък през декември 2008 година - в началото на кризата, но от тях за култура бяха заделени трохи. Дори не бяха изчистени текущите преразходи в културните индустрии, както бе практика в други отрасли. Защо? Икономически необективна и финансово неефективна антикризисна мярка е да се свиват разходи за култура и образование, особено в условия на криза[6]. Според Якока, просперитетът на САЩ се дължи на това, че „всички етнически групи са донесли своята култура, своята музика, своята литература”.
Финансови експерти, със съвсем не безспорна репутация, пак се опитват да преструктурират културата, като намаляват инвестициите в нея. Дори да се абстрахираме от очевидните неуспехи на родните икономически реформатори, най-лошото е, че това става без философия, позиция и стратегия за развитието на културата и по-специално на киното. Не е морално държава, която не е в състояние да печели от промишленост, енергетика, търговия, износ, да губи от спекула с финансови инструменти, да настоява да печели от култура, като дори не създава елементарни условия за социокултурна и ergo пазарна реализация на нейните продукти, в частност филми[7].
Всички правителства досега третират киното и културата като луксозно, но едва ли не старомодно бижу, което е неуместно да се толерира във време на криза. Каприз на някакви творци. Това отношение произтича от погрешния алгоритъм и философия на обществото, наложени още от Карл Маркс, дори по-скоро от примитивните му интерпретатори – според мен. В същото време адептите на пазарния фундаментализъм стоят на идентични позиции. Припомням тезата на Маркс – човешкото общество се състои от две нива: икономическа база и обществена надстройка. Базата е начинът на производство. Обществена надстройка са прояви на културата, подредени от държавата, образование, религия, философия, право. Всички възпроизвеждат досега тази максима в политиката за развитие на образованието, науката и културата и затова те винаги остават в периферията на публичното внимание - и в крайна сметка в бюджета. Именно поради това нито една стратегия за развитие на културата не успя. В ценностната система на българския политически елит (с някои изключения) духовните потребности винаги са стояли на второ, трето, пето място. Битовият прагматизъм на социалния архетип, излязъл от малка общност и подозрително гледащ на града, винаги се е отнасял грубо, агресивно и с омраза към потребностите от култура[8]. Необяснимо е, за да не кажа комично, че т. нар. български монетаристи на практика прилагат вече двадесет години измислената теза на Маркс за базата и надстройката – теза, създадена единствено да оправдае революцията и експроприирането на частната собственост. Но дебатът за близостта на крайно ляво и крайно дясно е друг...
Хладният преглед на историческия възход и упадък на държавите обаче сочи друго. База на всяко общество са културата, образованието, религията и изкуството. Те гарантират качеството на производствените, икономическите и обществените взаимоотношения, детерминират и гарантират високо цивилизационно ниво. Те вдъхновяват, извисяват, привличат, утвърждават престижа на държавата. Културата е с нищо незаменима спойка на нацията, но е съзнателно принизявана, заедно с науката и образованието (темата за религията е по-дълга). Без нея народът се превръща от нация в популация на примитивно ниво. Това природно интелигентната баба Въта от село Дивлино го е разбрала, обаче нахални монетаристи с престижни дипломи, но с мислене на потомствени орачи и копачи - не. Ние като народ се намираме в етап на национална ентропия поради липсата на надежда, духовност и стремеж към качество във всеки един аспект – политически, икономически, законодателен, съдебна система, услуги и т.н.[9]. Днес се вижда вече, че икономически модели, работещи другаде – например в протестантския свят, не проработват в православния именно поради различни културни и цивилизационни натрупвания, нагласи и възприятия. Отчетливо се открояват дефицити в етоса на общественото служене, необходимият висок праг на лична репутация и престиж, на уважение към другите, на съчувствие и солидарност с по-слабите. Добре би било седмата Божия заповед: „Не кради!“ поне да я редактират до „Кради по-малко!”. Правителството на социалиста Бетино Кракси е разследвано в Италия за корупция в размер на 14 процента от стойността на обществените поръчки, професор Михаил Константинов публично обяви, че коефициентът на корумпираност в България достига 75-80 процента. Това са основни причини за неефективност на прилаганите у нас чужди инструменти и финансови механизми. Монетаристите - поради ограниченост на мирогледа си, не отчетоха цивилизацонните и културни особености и различия като ключов фактор – вероятно, защото е над капацитета им за управление и контрол[10].
Ако към това добавим като общ фон сбъркания модел на финансовите пазари в глобален аспект, за който обстойно говори Лий Якока, ще разберем, че още една погрешна реформа, продиктувана от гледна точка на формална монетарна логика, ще довърши културата, в частност, киното и в крайна сметка народа като национално самосъзнание.
Трябва да започнем дебат на всички възможни нива за смяна на гледната точка към мястото, значението и финансирането културата и киното в частност. Съвременно решение би било политиците да се откажат от остарялото схващане на политикономията за обществените нива и да преосмислят, да прозрат, да осъзнаят и да разберат, дори ако трябва да прочетат малко херменевтика, че без култура въпрос на време е разпадът на обществото и на държавата да стигне своя край[11].
Философията на нашите искания е извеждането, поставянето и третирането на културата, образованието и науката като база на обществото. Именно те трябва да бъдат в центъра на държавната подкрепа и общественото внимание. Качествата им на символен капитал, на основен фактор за национална и държавна репутация, свойството им да сплотяват нацията трябва да бъдат основна гледна точка при вземането на политически решения в тази област.
Без това преосмисляне никога няма да постигнем качество на взаимоотношения във всеки един аспект и ще останем на примитивното ниво на културата на измамата, подмяната и имитацията във всяка област – политика, пазарна икономика, съдебна система и т. н.
Ако науката, образованието и културата продължават да остават в периферията от приоритети на политическия елит, това обрича на обезлюдяване на цели региони, миграция на всичко можещо и мислещо по посока други държави.
P.S. Не бива да се забравя и за миг, че съседните на нас балкански държави провеждат изключително мощна културна пропаганда – Гърция се опира на културите на своята античност и на Византийската империя, Турция провежда мощен експорт на своята масова култура и поставя тревожно често като основа на политическото си развитие агресивната доктрина на неоосманизма, Румъния и Македония се опират на измислена, но величава древност. В такава конкурентна среда е жизнено необходимо България да провежда активна културна политика, в противен случай последиците могат да бъдат изключително изненадващи и неприятни – турцизирането на българомохамеданското население е един такъв пример.
[1] Лий Якока “Автобиография”
[2] Точно този проблем с лихвените проценти е предмет на оживен дебат у нас и причина за лошото състояние на бизнеса.
[3] Пак там....
[4] Никога не разбрах защо реформите у нас не възприеха легендарно успешния модел на немския канцлер д-р Лудвиг Ерхард от ХСС, (”Пазарното социално стопанство”), а приеха крайния англосаксонски десен модел на монетаризма.
[5] Изнесени са данни за неправомерно отклонени (откраднати) 127 милиона евро. Един от проблемите пред финансирането на културата е, че възможностите за корупция в тази сфера са нищожни.
[6] Вероятно това са научили в Харвардската бизнес школа. Според доклад на ФБР 80 процента от виновниците за кризата са нейни възпитаници.
[7] В същото време в повечето цивилизовани държави правителствата прилагат гъвкав и модерен протекционизъм и дори Барозу вече говори за значението на културата като символен капитал.
[8] Според социалният антрополог д-р Харалан Александров ние сме общност от несполучливо урбанизирали се селяни.
[9] “Garbаdge out, garbаdge in” (Един боклук излиза, друг влиза)– това е оценката за българския политически елит през парламентарните избори 2009 г., дадена от чужд посланик.
[10] 45 години се градеше съветско-азиатски тип комунизъм без работническа класа, а сега се прави капитализъм без средна класа. Напротив – всички правила в държавата пречат за нейната поява.
[11] Харалан Александров обяви видимото начало на този национален и обществен разпад. Според него, водещи фактори за състоянието на хората са „безпътицата, трайната несправедливост и масовото отчаяние от предателството на елитите. Хората са в безизходица и няма кой да ги посъветва какво да правят” – бе изводът му в „Сеизмограф”.
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 3 / 2011
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ БЪЛГАРСКОТО ФИЛМОВО ДЕСЕТИЛЕТИЕ РАВНОСМЕТКА И ПЕРСПЕКТИВИ Разговор с продуцентите Павлина Желева и Георги Чолаков - GEOPOLY ФИЛМ - Интересува ни всичко, което не е само едно / Людмила Дякова ЮБИЛЕЙ Вълчан Вълчанов, 70-годишен юбилей - Как се забравя това? Първият полиекран у нас и неговите поли(тически) последствия / Людмила Димитрова КИНОСЪБИТИЯ Едно дългоочаквано събитие / Пенчо Кунчев |
СВЕТОВЕН ЕКРАН ФЕСТИВАЛИ Кан 2011: Дървото на фестивала - Разговор между Вера Найденова и Боряна Матеева Висбаден 2011: Второ десетитлетие goEast / Божидар Манов Истанбул 2011: За да откриеш, трябва да се взреш / Олга Маркова ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ По пътя към звукозрителен синтез / Владимир Игнатовски БЪЛГАРСКИ ПРАКТИКИ Не само въпрос на гледна точка / Иво Драганов СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ Жълто куче / Сотир Гелев |
