СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 6 / 2012

СПИСАНИЕ

Тримата от Синемак(Q)

Продуцентите от Студио „Синемак” Иван Георгиев, Ивайло Пенчев, Стоян Стоянов

пред списание „Кино”

Награди на продуцентска филмова къща Синемак:

2012 – „Кратка история на социалистическия реализъм – Награда на Асоциация „Академика 21” на фестивала „Златен ритон”;

2011 -  „Корави старчета” - Награда на Филмова Академия за най-добър телевизионен игрален филм; Награда на СБФД на фестивала „Златна роза”; Награда на Община Варна на фестивала „Любовта  е лудост”; Специална награда на фестивала за комедийни филми „Смешен Филм Фест – Габрово”; Специалната награда за операторско майсторство на фестивала в град Попово;

2007 - Голямата награда „Златната ракла”  за игралния сериен филм „Магна Аура - изгубеният град”;

2003 – „Резерват за розови пеликани” - Специална награда на журито от Международния фестивал „Златната ракла”; Награда на детското жури  от международния фестивал „Златна амфора”;  Наградата на АТО за операторска работа;

2002 - Голямата награда „Златна Албена” за ТВ игра „Палавници”; Първа награда „Осмата муза” за ТВ програма „Техно”.

Защо решихте да създадете продуцентска компания и кога се случи това?

Иван: На 13 декември (естествено петък) 1996 година поканихме на скромен коктейл в офиса трийсетина колеги и приятели. Това е рожденият ден на Студио „Синемак”. В началото на 90-те с Ивайло започнахме да продуцираме сами телевизионни реклами и малки филми. Винаги ни притесняваха наемите за техника, скъпите часове в постпродукцията, ограничените снимачни дни. Мечтаехме си за собствена база. Мечтаехме си да монтираме дотогава, докато това, което правим, ни хареса, искахме да правим варианти, различни версии, мечтаехме си да можем да снимаме колкото часа и дни си искаме. Междувременно Стоян, който живееше в Норвегия, се завърна през 1994 година. Той знаеше много за компютрите и звуковата техника. И някъде през лятото на 96-та тримата решихме да направим собствено студио. Първоначално смятахме, че с около 20 хиляди долара на първо време нещата ще тръгнат. Събрахме собствени пари, взехме заеми и естествено се оказа, че парите не стигат и наполовина. Междувременно Стоян предложи името Синемак.

Ивайло:  От фаталната дата петък 13 декември 1996 година до днес Синемак е произвела над 1000 телевизионни предавания („Техно", „Палавници", „Латерна магика", „Феномени" и т.н.), шест игрални филми и един сериал, множество рекламни и музикални клипове, два филма - концерти на групите „ФСБ" и „Щурците" и редица документални филми. СИНЕМАК е единствената българска продуцентска компания, която е успяла да продаде зад граница собствен ТВ формат („Палавници"). Нашият екип беше първият, който успя да заснеме звезди като Джак Никълсън, Джордж Клуни, Дъстин Хофман, Майкъл Дъглас и Катрин Зита Джоунс, Никълъс Кейдж, Никол Кидман, а и Робин Уилямс, който след интервюто се провикна с пълно гърло „Good morning Bulgaria". СИНЕМАК е носител на множество български и международни награди.

Стоян: Името Синемак  не е случайно. То е комбинация от думата „кино” на английски и името на първия компютър който си купихме – Макинтош, който всички и до днес съкратено наричат Мак. Има още една особеност. Името на английски се пише с буквата „Q”накрая - Cinemaq. Спомням си как Иво и Ванката дружно ме попитаха: „Добре де, защо това „Q” накрая? Защо не „К”, както си е на български?” Аз им отговорих, че „Q” е много красива буква, иначе няма никакъв друг подтекст. Те приеха сериозно такъв аргумент  и така си остана. Времената бяха такива - красотата имаше значение…


ХАЙТОВ ЗАВИНАГИ

Григор Чернев

Гражданската позиция на Николай Хайтов е непоклатима, независимо в коя област на духа се изявява. Тя се проявява в литературните му писмена, но и в други изкуства, в публицистиката и есеистиката, в националната ни история. Интересът на читателите му порасна особено след култовите му книги „Диви разкази” и „Шумки от габър”. Не закъсня и преселението им към филмовия екран.

Първият филм от тази поредица „Шарен свят” (1971) се състоеше от две киноновели - „Изпит” и „Гола съвест” на дебютантите режисьори Георги Дюлгеров и Милен Николов. Сценариите бяха почерпени от „Диви разкази”.

Какво повече? Повечето идваше неудържимо...

Хайтов навлезе в една нова аура – Киното. „Диви разкази”, „Шумки от габър”, „Краят на песента” и други заглавия започнаха да се мяркат по вестниците и афишите. Хайтов сам започна да пише сценарии по собствените си разкази и книги. Така стана и член на Съюза на българските филмови дейци.

Оттам нататък често го виждах в Дома на киното.

Фурорът беше “Козият рог” през 1971 година – последният български игрален черно-бял филм. Но това не му пречеше - според анкета с професионалисти в края на двадесети век - да бъде обявен за най-добрия български игрален филм. Той тръгва от монолитния сценарий на Николай Хайтов, минава през блестящия режисьорски прочит на Методи Андонов и мощта на актьорския ансамбъл: Антон Горчев, Катя Паскалева, Невена Андонова, Тодор Колев... До следващия филм!

Нямаше спиране...

Образът, визията радват писателя. Картините са пред очите му – „Кучета”, „Лодка в гората”, „Пътека” – три едноактни филмирани пиеси, които бързо добиха популярност (1966-68). Настанаха и „Мъжки времена” – екранизация по „Диви разкази”, осъществена от режисьора Едуард Захариев през 1977 година. Появи се и „Черешова градина” на Иван Андонов – познайте чий е сценарият!

Дойде време и за прочутия сериал в дванадесет серии – „Капитан Петко Войвода” (1981) – режисура Неделчо Чернев, а сценаристът Николай Хайтов обединява забравени, но очаквани събития:

„Войводата от регионално известна фигура се превръща в национална историческа личност”. Популярността на филма е толкова голяма, че зрителите идентифицират главния изпълнител - актьора Васил Михайлов - със самия Петко Войвода. Не по-малка е и известността на самия Хайтов, който е очакван от зрителите от малкия екран преди всеки епизод на филма…


Във фокуса на критика

МЕТАМОРФОЗИ НА ТАЛАНТА

Вера Найденова разговаря с режисьора Борислав Колев

 

Операторът Емил Христов реализира като режисьор филма „Цветът на хамелеона”;

кинокритикът Борислав Колев – като сценарист и режисьор филма „Стоичков – истината за легендата”... Несъмнено това са два от най-интересните факти в живота на българското кино от последно време

Някога един голям театрален критик написал пиеси, а негов колега ги окачествил като „илюстрации към любима театрална теория”. Може ли да се каже, че филмът „Стоичков” е илюстрация към твои любими теории за киното и за футбола едновременно?

- За мен общото между киното и футбола и въобще между изкуството и спорта (говоря за чистите им и красиви измерения) е страстта. Важно е в онова, което правиш, да влагаш сърцето си. Моята най-голяма любов е футболът. А неосъществената ми мечта – да стана професионален футболист. Но отношението ми към играта като фен си остана по детски чисто. Такова пък е отношението на Стоичков към киното и изобщо към изкуството. В този смисъл съм убеден, че нашата среща и това, че направихме този филм заедно, не са случайни.  

В Кан ние с теб сме гледали филми за Зинедин Зидан (документален), за Марадона –диалог между футболиста и режисьора Емир Кустурица, за Ерик Кантона – игрален, направен от Кен Лоуч… Всеки от тях е своеобразен модел за портретуване на футболист. Разликите идват и от самия обект, нали? Какви черти на филма наложи Христо Стоичков като обект на твоя филм?

- Не съм сигурен, че героят винаги влияе, много зависи от авторския подход. Филмът за Зидан, например според мен, е доста стерилно наблюдение, докато обектът не е такъв, напротив, у него бушуват страсти. Спомнете си само финала на световното първенство през 2006 г. и всички гениални и безумни неща, които извърши тогава Зидан в рамките на два часа. Във филма за Марадона има изумителни хрумвания, но Кустурица сякаш е повече в диалог със себе си, отколкото с Марадона. Той може да си го позволи, защото е Кустурица. Филмът на Кен Лоуч с участието на Кантона ми достави истинско фенско удоволствие, защото в него има копнеж. А заедно с вас сме гледали в Кан още един филм, който мен специално ме разтърси – „Тайсън“. Потресаваща изповед! Много пъти гледах този филм, както впрочем и филма на Кустурица. Правих им заедно с колегите структурен анализ. Така че с екипа се готвихме много старателно за работата със Стоичков. И мисля, че успяхме да го накараме да свали бронята (което не му се случва често), да ни повярва и да ни допусне до себе си. А когато го опознаеш, разбираш, че у него като личност се преплитат смешното и драматичното, хулиганското и лиричното. И се опитахме във филма да има сълза и смях – това на мен ми е любимото кино; киното, в което има истински чувства... Прочети целия текст


Галерия

С подкрепата на ЕВРОБЕТ- http://www.eurobet.bg/

От брой 4-5 / 2011 списание „Кино” стартира нова рубрика - „Галерия”. 

В нея се представят  популярни български актьори,

спечелили любовта на публиката  и завладели вниманието на критиката.

Създаването на рубриката стана възможно с подкрепата на „Евробет” – Игри на късмета,

Генерален спонсор на Българската филмова академия и на Филмовия конкурс за студенти „Игри на късмета”.

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА ЕДНА АКТРИСА

с Параскева Джукелова разговаря Пенка Монова

Параскева Джукелова е в киното ни от паметната 1989 година, вече 23 години. Дамата със сто лица от телевизионното предаване „Понеделник 8 и половина” извървя сериозен, интересен и не кратък път на екрана. Дали постигна пълна метаморфоза, опит дори за обрат, или пък спазваше една логистично премерена последователност в „изграждане на образа на жената в българското кино”?

Ще разберем от самата нея.

Четете ли изобщо критика?

Чета, разбира се, любопитна съм. И за кино, и за театрални представления. Още преди да съм гледала някой филм, ми е интересно да видя какво е настроението към него. Естествено човек най-вече трябва да се води по собственото си мнение.

А успява ли понякога критикът да долови Вашите страхове, когато става дума за филми, в които участвате? Да напипа какво наистина е било най-важното, към което сте се стремили и да долови в какво не сте били достатъчно сигурна.

Срещала съм много мнения, които съвпадат с моите. Така че - да! (Засмива се). А ако е отчетено нещо в негативен план, не се дразня, напротив. Понякога съм абсолютно съгласна с хората, които изказват това мнение, защото също мисля, че не правим шедьовър след шедьовър. (Смее се). Общият ентусиазъм е много хубаво нещо, но някой път има продукционни проблеми на различни нива, които се отразяват върху крайния резултат. Било по време на снимките, било по време на монтажа, а и на сценарно ниво. Аз също не съм безгрешна.

Какво означава да си актриса?

В какъв смисъл?

Изобщо като усещане. Какво е?

На мен актьорската професия ми дава възможност за бягство. От реалността. За бягство в по-интересни светове, в по-интересни преживявания и също така повод за изследване… На себе си. На другите. В ролите мога да изследвам ситуации и емоции, които по принцип в нормалното ежедневие никога няма да опитам. И никога не бих си позволила! Това си е, от една страна, изследване на психологията на различни хора, от друга страна, може да се приеме и като психотерапия... (Смее се). По принцип в живота внимавам да съм балансиран човек, докато героите, които играя, обикновено изпадат в крайни ситуации. И именно там мога да изкарам от себе си някои демони и страсти, стаени зад доброто възпитание…


ТАЛАНТЪТ Е МЕДИУМ

за книгата на актрисата Емилия Радева „Коя съм аз…?”

Вера Найденова

Ще започна с нещо, което съм казвала и по други поводи. Това, че много творци – актьори, режисьори, художници и други напоследък пишат автобиографични книги, не е просто тяхно хрумване. Живеем в епоха, която се отказа от увлечението на предишната по мащабните обобщения най-вече за живота на обществото, на големите групи от хора (класи, съсловия и пр.) и насочи интереса си към света на индивида, към житейски-конкретното.

Най-добрите от въпросните автобиографични съчинения са нещо повече от мемоари. Когато ги пише талантлив автор, те са биографичен роман, изкуствознание и обществознание едновременно. Такава е и книгата „Коя съм…?” на Емилия Радева. Тя е животоописание: Радомир и София, трагизмът в семейството от загубата на майката, сирашките комплекси, стоте роднини (баби, лели, вуйни…), френският колеж и гимназията, НАТФИЗ, Любо, Катето, романтичната любов… ”Коя съм…?” е изкуствознание и културознание – за творчеството в Театъра на армията и в киното, за фестивалния живот. Обществознание – за политическия климат у нас…

„Коя съм…?” ни навежда на мисълта, че дарбата никога не е сама. Емилия се е колебаела между това да стане художничка или актриса. А сега ни показва писателската си  дарба – невероятна наблюдателност, завидна памет за събития, случки и хора. И способност на изследовател, който документира, анализира и обобщава.

Това е втора книга на авторката след „Недовършен пъзел”, излязла само преди година. Почти същият материал, но с друга дълбочина на загребването и с по-категоричен тон в синтеза – „тонът”, който ни е така добре познат от сценичното и екранно  присъствие на Емилия – „Лед отвън - огън вътре”…


"ЗЛАТНА РОЗА" 2012

НЯМА НИЩО ПО-МАГИЧЕСКО ОТ РЕАЛНОТО

Боряна Матеева

Една фраза на Ищван Сабо (подхваната от Вера Найденова) обсесивно и закачливо ме преследваше по време на фестивала „Златна роза” 2012. „Големият филм трябва да се харесва на критиката, на публиката и на самия автор”. Какво видяхме във Варна? Публика, която хареса филмите, които критиката не хареса. И автори, които си харесваха филмите. Математически по „формулата Сабо” резултатът е 2:1. Нямаше заглавия, които да ударят джакпота 3:3. Критиката загуби, а керваните на киното пътуват... Пита се накъде и няма ли да се загубят из пустинята. При една четвърт независима продукция (3 от 12 филма) има за какво да се замислим, но за това - на дискусията за социалните проекции на българското кино.

Ще се възползвам от обстоятелството, че критическата рефлексия се изля непосредствено след фестивала и няма да преповтарям съждения, с които няма как да не се съгласиш. Беше потвърдена йерархията, наложена от журито чрез наградите – два завършени и напълно конвертируеми европейски филма, които обраха наградите: „Аз съм ти” на Петър Попзлатев и „Цветът на хамелеона” на Емил Христов. И двата по литературни произведения, творчески транспонирани на екрана и макар че в едногодишна продукция едва ли могат да се доловят отчетливи тенденции, все пак впечатление направи обръщането (в известен смисъл завръщането) към сложни и солидни литературни текстове. Като казахме литература, не може да се подмине и римейкът на „Бариерата” на Христо Христов от 1979, който се явява под заглавието „Инкогнита”, с режисьор живеещият в Германия Михаил Пандурски. Естествено, резултатите от екранизациитe са различни. Дори полярни…

ПРАВОТО НА ИЗБОР - ТОЗИ ВЕЧЕН КОНФЛИКТ НА ИНТЕРПРЕТАЦИИТЕ...

Иво Драганов

Конфликтът на интерпретациите е основен за хората, откакто свят светува. Особено остър е той в средите на изкуствата, най-вече когато става дума за право на личен избор, противопоставен на колективната воля. От такава гледна точка не правят изключение коментарите за националния фестивал на българския игрален филм “Златна роза”. Дебатите около филмите бяха на висока нота, състоя се кръгла маса, организирана от Националния съвет за кино, дебатът продължи и в София с дискусия на списание КИНО и вестник КУЛТУРА. Това е позитивна тенденция, защото дискусията за българското кино е изключително важна част от общия културен процес и контекст.

Филмите показаха добро ниво, но тяхното недостатъчно количество сякаш предпостави повече претенции към посланията, които съдържат, и към формата, в която бяха издържани. Едно е даден филм да се показва в класация от 15 филма, т.е. всичко произведено, друго е от 30, при това селектирани предварително. За този контекст малцина си даваха сметка в своите оценки…

ХАЙДЕ НА МОРЕ

Александър Янакиев

Открай време българските режисьори обичат морето. При соца това се подклажда и от прекрасната възможност да снимаш поне няколко епизода половин лято на брега. Текат командировъчни, квартирите са заплатени, намира се и консумативен реквизит. Какво му трябва повече на социалистическия кинотруженик? А, да, кинофестивал, на който може да се отърка, ако не в самия Тодор Живков, то поне в приближените му.

През 1989 г. идилията е прекъсната, но слава Богу, варненският фестивал „Златна роза“ се запази, макар и минал през известни премеждия. В последните години той се радва на добро здраве благодарение на възхода на съвременното ни кино. Няма да се уморя да повтарям, че количествено продукцията от последните 2-3 години е съизмерима с тази през 60-те. Има филми за ежегоден преглед, има желание да се види всичко накуп. Дори новите автори проявяват неочаквана култура при обсъжданията и не ходят мрачни и зли, ако някой е дръзнал да изкаже забележки към техните творби. Ето още едно обясняние за успеха на новото поколение автори в българското кино. Повечето от тях са диалогични и отворени хора. Все качества, които не са силна страна на по-голямата част от предишните генерации. Дали пък демократичните промени, свободното общуване със света и европейската ориентация вече не дават своите плодове?

„Виолета, Жоро и аз“ (БНТ - късометражен, режисьор Любомир Попов) тръгват към морето – един извечен сюжет за българското кино…

ДЕБЮТИ И ХОРИЗОНТИ

Геновева Димитрова

„Пуста младост, майко, пуста младост, не се трая” от „Писмо до Америка” (2001) на Иглика Трифонова може и още да възкресява българи в Ню Йорк, но съм сигурна, че очуканият варел от „Емигранти” (2002) на Людмил Тодоров и Ивайло Христов продължава пътя си по реката на нашенския провал, посякъл мечтите на младите герои за Аржентина. И че любовта от „Мила от Марс” (2004) на Зорница София зарежда по-силно от наркотик. Тези филми и днес въздействат адреналинно. И, ако преди години се радвахме на зрителския им успех като на чудо, след ноарната присмехулност на „Дзифт” и вакханалната жанровост на „Мисия Лондон” публиката започна да се завръща към българското кино.

Наблюдавайки травматичното случване на киното ни, успехите му и вътрешните му процеси в абсолютно разклатена държава, неизбежно стигам до рекапитулацията, че от всички изкуства то се включи най-енергийно в артикулирането и осмислянето на трагикомичната специфика на прехода и последвалата безизходица.

Натрупаните успехи през годините и приемането на Закона за филмовата индустрия отпушиха младата енергия в българското кино. При това не само по линия на кинематографичните стандарти, а и като проектиране на националните ни преживелици в космополитните измерения на избора. Новите режисьори се оказаха по-освободени, по-яростни, по-достъпни, по-универсални…

ЕДИН ЕТАЖ ПО-ДОЛУ

Божидар Манов

Във Варна ротационният председател на Националния съвет за кино Иван Георгиев-Гец се обърна към присъстващите кинематографисти и журналисти с думите: „Кръглата маса „Къде е българското кино” – един етаж по-долу, в пресклуба”. И така , без да иска, сътвори великолепен каламбур. Всички разбраха къде е българското кино!

Тръгнах по стълбата надолу. Превъртах в главата си последните три „Златни рози”. През 2010 публикувах кратка статия под заглавие „Красивите метафори на младото ни кино”. Имах предвид дебютните филми „Източни пиеси”, „Лов на дребни хищници”, „Подслон”, „Тилт”. През 2011 статията ми се казваше „Надеждата продължава (все още)”. Писах за дебютите „Love.net”, „№ 1”, „Кецове”, „Аве”.

Сега 2012, статията ми можеше да се казва „Два филма и половина”. Двата са ясни – „Цветът на хамелеона” и „Аз съм ти”. В „половинката” са дебютите „Джулай” и „Вяра, любов и уиски”. (Такива дебюти обикновено наричаме „обещаващи”, ала много се надявам да не са „изчерпващи”, в смисъл, че няма какво повече да очакваме от авторите им). Можем да говорим и за някои от успешните късометражни филми – в тях също има обещания. Но въобще не искам да набърквам в този текст амебата, наречена „независими филми”, т.е. произведени без държавна финансова подкрепа. Те се увеличават количествено, не можем и не бива да ги заобикаляме като факт (Балзак казваше „Глупаво като факт”), но уви, все по-стремително задълбават под дъното на добрия вкус и като че ли се състезават за зрителското внимание с най-пошлите телевизионни предавания.

Неотдавна се завърнах от фестивала в Солун, където всички коментираха смазващото присъствие на турските и румънски филми (говоря само за съседите от Балканите). Умни, дълбоки, талантливи филми!...

В ОЧАКВАНЕ НА ВАРВАРИТЕ

Петя Александрова

След фестивала на българското игрално кино „Златна роза” ми се иска да кажа като в стария виц, че имам една добра и една лоша новина – с коя да започна? И тъй като предполагам, че други ще се спрат по-подробно на стойностните заглавия, аз само ще нахвърля противоречивите си впечатления.

Добрата новина е количеството филми и количеството зрители за тях. Миналата година изглеждаше нереално да се съберат толкова заглавия, че „Златната роза” да стане ежегодна, а не да се провежда през година. Държавните субсидии са редуцирани,  като само част от сценарните проекти получават средства от НФЦ, Националната телевизия или фонд „Култура”. Възможностите да се произведе пълнометражен игрален филм се оказаха повече и по-разнообразни – например, включването на разпространителска къща в направата на “Още една мечта” на Николай Мутафчиев, но пък, за съжаление, филмът не дойде на фестивала. С всички травми или забавления на създателите филмите им попадат в категорията „независими”, което си е чиста ирония на съдбата. Вероятно ще се наложи да променим представите си за понятия като „независим”, „нискобюджетен” и други. 

Точно тези несубсидирани филми във Варна се радваха в по-голяма степен на зрителски успех: многолюдна публика се стече на „Пъзел” на Иво Стайков, „Корпус за бързо реагиране” на Станислав Дончев, „Пистолет, куфар и три смърдящи варела” на Георги Костов. А „Чужденецът” на Ники Илиев обра тийнейджърските овации и спечели наградата на публиката. Обърнати към съвременността, сюжетите им варираха от забавното и мелодраматичното до екшъна и пародията. Медийният амбианс също бе благодатен: всеки игрален филм стана обект на обсъждания и на дискусии – независимо дали се одобрява или критикува, той се превръща в обществено събитие. А проникновени и амбициозни филми като „Аз съм ти” на Петър Попзлатев и „Цветът на хамелеона” на Емил Христов дават храна за ума далеч след напускането на залата.

Те обаче се оказаха сред слаба конкуренция при недостиг на метафизични сюжети, изискана визия, актьорски хъс и мощни идеи. И това е лошата новина: вторичност на търсенията и неовладени професионални умения, които водят до посредствени филми…

ДЕБЮТИТЕ И КЪСОМЕТРАЖНАТА ПРОГРАМА

Росен Спасов

 

Фестивалът на българския игрален филм ,,Златна роза‘‘ еволюира паралелно с успехите и нарастващата популярност на нашето кино. Варненската публика получи и допълнителна награда – фотогеничната морска столица е фон на действието в няколко от филмовите истории.
Дебютните филми отново преобладаваха в програмата, като два от тях са дело на опитни професионалисти.
,,Джулай‘‘ (Наградата на СБФД) на Кирил Станков се докосва до традиционната за новото българско кино тема за бунтарството, а ,,Пъзел‘‘ на Иво Стайков показва (не)възможната любов. Първият разказва историята на три млади жени, които се противопоставят на статуквото в затвореното общество на провинциално морско селце и се родее с ,,Любовното лято на един льохман‘‘ на Людмил Тодоров и ,,Кецове‘‘ на Иван Владимиров и Валери Йорданов не само заради морското позициониране на разказа, но и заради свежия, комуникативен  и забавен начин, по който се третират болезнени за обществото теми. Новото в тези два филма е доста по-ненатрапчивото присъствие на, уви, неизбежните мутри. Те участват в разказваната история,  но не са двигател на действието, макар че провокират в някаква степен филмовата съдба на персонажите…


Габрово 2012

ДА СЕ СМЕЕШ, ДА ПЛАЧЕШ И … ДА ОБИЧАШ ЖИВОТА

Людмила Дякова

Дали се смеем повече или по-малко през новия век, едва ли някой е правил статистика, пък и не е нужно. Достатъчно е да се огледа човек около себе си, за да види намръщени, злонамерени, отчаяни и дълбоко потиснати хора. И как няма да не сме депремирани и настръхнали. То не бе преход – безкраен, то не са икономически кризи – перманентни, то не са монополисти (топло, светло, вода, да не изброявам нататък) - вечни и все по-алчни. Е, как да му е до смях тогава на българина? Въпреки че е жилав корен, търпи, сумти, псува, че като му прикипи, стой та гледай на какъв неистов смях го избива. Подлага всичко на унищожителен присмех, че и сам на себе си се смее, колко му е голямо търпилото през векове, та и за векове.

Клише - клише, ама си е вярна поговорката: „Българинът е оцелял, защото се е смял”, а в Габрово – известно е и по света – са едни от най-големите зевзеци. Неслучайно преди прехода от светлия социализъм точно Габрово стана столица на Международен фестивал на хумора и сатирата. Писатели, художници, кинаджии от къде ли не идваха да се посмеят, да ни осмеят и най-вече да ни разсмеят. Така де, може на воля да се смееш, когато това е аранжирано и дирижирано от „партията на народа”. А народът - творчески или простосмъртен, намираше начин яко да се посмее на гърба на столетницата. То и днес управниците не са пощадени от яростен всенароден присмех – какво да се прави, народопсихология, но ... „Кучетата си лаят, керванът си върви” - още една поговорка, превърната в клише. Толкова по принцип.

Иначе е страхотно, че в Габрово за трети път се организира Смешен Филм Фест – с най-доброто от традициите и с най-креативното от амбициите. Някъде в средата на деветдесетте години на миналия век имаше плах опит Фестивалът на хумора и сатирата да бъде възроден, но бяха още по-трудни времена и работата се разсъхна. Тогава също имах шанс да бъда член на филмовото жури. Ама какво жури! Негов председател беше Станислав Стратиев – гениален, мъдър, вечен ... Мисля, че седмицата с него ми спести няколко академии. Какъв човек, какъв талант, каква етика!

Но думата ми е за Смешен Филм Фест 2012. И бързам да кажа – много добре организиран, при това в прекрасна зала - „Възраждане” - оборудвана по най-съвременни изисквания и технологии…


Ранно пиле 2012

ПРЕОДОЛЕНИТЕ КАПАНИ НА ВЕЧНИТЕ ПРОБЛЕМИ

Росен Спасов

В един фестивал като ,,Ранно пиле‘‘, който се стреми да покаже (почти) цялата българска студентска продукция, е симптоматично да има огромно разнообразие от стилове, жанрове, теми и различни творчески похвати. Роптанията за слаба селекция са неоснователни при положение, че в програмата влизат произведения на все още усвояващи занаята бъдещи професионалисти. Чрез късометражните форми студентите трупат практически опит, експериментират с изразните средства и изграждат собствен почерк.

При по-значимите филми ярко се открояват две тематични посоки. Едната - децата като изразител на авторовите идеи и послания, които отразяват като в огледало личностни и обществени проблеми. ,,Драсканица‘‘ (Наградата за най-добър български филм) на Любомир Печев е философски размисъл за индивида, макар и на крехка възраст, и неговите взаимоотношения със света. Обществото (в случая училищната институция) няма разбиране към индивидуалността, не може да я разбере и затова я потиска чрез изработени механизми за уеднаквяване. Филмът се отличава с кинематографичната си култура, адекватна на посланието му.

Фаворитът на журито за режисура ,,Честит рожден ден, мамо”  също умело борави с езика на киното. Режисьорката Слава Дойчева - възпитаник на ,,London Film School’’, използва черно-бяло изображение за безцветната реалност на своята история…


ЦАРЯТ Е ГОЛ, ДАЙТЕ ДА СНИМАМЕ МРЪСНИ ФИЛМИ

или блогърски проекции върху темите

„Разни кинематографисти – разни идеали“  и „Пази Боже сляпо да проснима“

Иван Трайков

Неотдавна поредният скандал покрай сесиите на Националния филмов център за кой ли път „разтърси световната общественост”. Незнайната му бройка и кварталният характер на събитието добавиха поредни щрихи към картината на безкрайните ежби, в които са изпаднали кинематографистите, напомнящи все повече на свада между селски перачки от средноазиатските ареали. Автокефални титани на родната култура с поддържащи хорови включвания на кохорта от снобирани последователи и киноаналитици, гушести рекламаджии с претенции за бокс-офисна арт-ширпотреба и поникващи стръкчета от полюшващи се объркано млади и напористи автори се завъртяха неистово в главоломната тепавица от конфликти на интереси, съдебни закани и други спаринг упражнения от сферата на културизъма…

„А бе, с к’во ни занимават!?...” се изкрясква Киро, пропъждайки наглите мухи,  пикиращи над топлата му мастика върху опетнената маса в хоремага и превключва на повторението на „Шоуто на Слави”…

„Мани ги тия голодрешковци! Ще лаят, ще лаят и ще се кротнат…” – се смее брадясал господин с пура в ръка на масонската среща в бара на хотел „Империал”.

„Дииииийййййй!!!” – изревава дебеловратият камилар и керванът бавно продължава напред – по магистралата, към потрепкващата жълто-розова Фата моргана на развитото демократично общество…

Много е печално, че докато напредват под тъжните погледи на замлъкналите кучета, повечето верблюди трудно могат дори да изправят глави, за да видят поне част от пустинния пейзаж. Това става особено непосилна задача, когато трябва да се направи и анализ на събитията през такъв активен исторически период като настоящия, продължаващ вече двадесет години. Защото през това време мнозина велики и култови български творци си отидоха от този свят, отнасяйки със себе си една грандиозна и като че ли невъзвратима творческа енергия, талант и мъдрост. Други артисти, от по-средното поколение, се пропиха; или забравиха наученото от по-старите; или просто се предадоха пред неумолимия финикийски устрем на ненаситното и безмилостно постсоциалистическо дередже. За съвсем младите да не говорим – те просто нямат спомени и не са научени да гледат Големите неща. Затова – някаква любовна историйка там да завъртим, нещо мелодрамка с тийнейджърски сленг и млади готини лица (за да се котира касово) и да е заснета добре, шарено, с много светлина, като ТВ реклама… Абе да става и за пуканки да си хрупкаш на нея, и да заведеш гадже таковата, и за Тарантино да става, ако се падне в некое жури… И най важното – да не засягаме социални теми, да не дразним политическите кръгове ( и на национално, и на общобалканско, и на панславянско, и на мегаевропейско равнище), да импонираме на световния транспарант на глупостта: „Мисли позитивно!”, дори когато те изнасилват социално и те убиват духовно.

Как тогава да си спомним стъпалата, по които родната киноиндустрия бавно и методично слизаше надолу, година след година, потъвайки в бюджетната клоака на всяко едно новокороновано правителство?! …


Киев 2012

КИЕВСКАТА „МОЛОДIСТ”

Александър Янакиев

Видимите промени в Киев след проведеното европейско първенство по футбол през това лято са новите пътни съоръжения на булеварда покрай Днепър и надписите на английски в метрото. Впрочем, то продължава да бъде на силно социална цена – около 0,40 лв.

Това бе 42-то издание на Международния кинофестивал „Молодiст”, който е започнал като скромен преглед на студентски филми от местния Държавен театрален институт. Днес това е най-големият и значим филмов фест в Украйна (с население от 46 милиона тя е равна на Испания, а по територия превъзхожда Франция). И това е постигнато за по-малко от двадесет години, защото „Молодiст” е международен фестивал от 1993 година.

Конкурсните програми са три – студентски, първи късометражен и първи пълнометражен игрален филм. Организаторите следят развитието на „своите“ автори и ако някой е имал успех като студент, то е голяма вероятността на фестивала да бъдат приети и следващите му професионални изяви.

Доскоро в Киев имаха неадекватни изисквания като това студентските и късометражните филми да бъдат също на 35-мм лента. Това е причината само Илиян Метев да има награда от студентския конкурс с „Голешово“ през 2008. През 2012 година вече изискванията към всички произведения са да се прожектират от лента или DCP. Надали това е свързано с футболното първенство, а е продиктувано от дигитализацията на кината в украинската столица.

Игралният конкурс тази година по-скоро ме разочарова. За това има най-малкото две причини. През миналата година той беше силен и запомнящ се. От друга страна, седмица преди това бях на фестивала във Варшава, който наистина е на световно ниво…


СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  6 / 2012

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

ФИЛМОВО ДЕСЕТИЛЕТИЕ

Тримата от Синемак (Q) пред списание КИНО

ЮБИЛЕЙ

Хайтов завинаги / Григор Чернев

ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА

Метаморфози на таланта - разговор с Борислав Колев / Вера Найденова

ГАЛЕРИЯ - с подкрепата на ЕВРОБЕТ

Превъплъщенията на една актриса - разговор с Параскева Джукелова / Пенка Монова

НОВИ КНИГИ

Талантът е медиум - за книгата на "Коя съм аз...? на актрисата Емилия Радева / Вера Найденова

КИНОСЪБИТИЯ

"Златна роза" 2012

Наградите

Няма нищо по-магическо от реалното / Боряна Матеева

Правото на избор - този вечен конфликт на интерпретациите / Иво Драганов

Хайде на море / Александър Янакиев

Дебюти и хоризонти / Геновева Димитрова

Един етаж по-долу / Божидар Манов

В очакване на варварите / Петя Александрова

Дебютите и късометражната програма / Росен Спасов

ГАБРОВО 2012

СМЕШЕН ФИЛМ ФЕСТ

Да се смееш, да плачеш и ... да обичаш живота / Людмила Дякова

РАННО ПИЛЕ 2012

Преодолените капани на вечните проблеми / Росен Спасов

БЪЛГАРСКИ ПРАКТИКИ

Царят е гол, дайте да снимаме мръсни филми или блогърски проекции / Иван Трайков

СВЕТОВЕН ЕКРАН

ФЕСТИВАЛИ

Киев 2012 - Киевската "Молодiст" / Александър Янакиев

СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ

Някъде в Мексико (по мотиви от Луис Бунюел "Моят последен дъх"

XXX / Александър Мануилов

75.godini.spisanie.kino