Списание "КИНО" - брой 2 / 2010
филмовата критика за:
"ДЪРВЕНОТО ЕЗЕРО" НА ЯСЕН ГРИГОРОВ
"ПОХИЩЕНИЕТО" НА ПЛАМЕН МАСЛАРОВ
“ДЪРВЕНОТО ЕЗЕРО” ЗАДАВА НЕОЧАКВАНИ ВЪПРОСИ
© Надежда Гюрова
Шокиращ, объркан, натуралистичен и до известна степен жесток, „Дървеното езеро” е режисьорски дебют на Ясен Григоров. Филмът е частна продукция, реализирана без подкрепата на НФЦ. Премиерата провокира противоречиви емоции сред публиката – някои зрители усетиха тежестта на зададените въпроси, други останаха равнодушни, а голяма част си тръгнаха усмихнати, не разбрали за какво става дума и щастливи в безразличието си. Хибридният характер на филма, невъзможността за точното му жанрово дефиниране, липсата на ясно определена идея или еднозначно послание, превръщат дебюта на Григоров в предизвикателство. Пред погледа на безименния главен герой (в ролята Стоил Атанасов) на екрана дефилира необичайно пъстро множество от хора, докато героят търси опора за собственото си съществуване, превръщайки се в „хирург” на съзнанието на събеседниците си.
Действието на филма, заснет в черно бяло, се развива в едно единствено помещение, в което се провежда кастинг – много различен от традиционната представа, но все пак кастинг. Пред публика. Кастинг за какво? За филм? За реклама? За кампания? Или може би просто е разказана историята на един обикновен и същевременно жесток житейски подбор, насочван единствено от субективността на желанието. Това е историята на копнежа на героя, търсещ съмишленик в сътворяването на невъзможното – гмуркането в несъществуващото дървено езеро, плод на неговото въображение, метафора за непреодолимата преграда между различните човешки съдби и разбирания за света.
Сюжетът на филма е изграден върху девет смислови звена, напомнящи деветте кръга на „Ад” на Данте. Григоров ги преименува, като преплита с тях референции към седемте смъртни гряха в Библията: 1. за тези, които няма нито как, нито от къде да знаят (Леност), 2. за тези, които са готови (Похот), 3. за тези, които се изпълват (Лакомия), 4. за тези, които не протягат ръце (Алчност), 5. за тези, които са тук и там (Високомерие), 6. за тези, които пипат, 7. за тези, които кипят (Гняв), 8. за тези, които са незабележими, 9. за тези, които са трима (Завист). Всеки от деветте ясно разграничени епизода има сходна структура – ретроспективни кадри от живота на безименния герой, последвани от сцени на провеждащия се кастинг. Ретроспекциите са единствената информация за миналото на главния герой, който на екрана не се представя, не говори за себе си, не допуска никого в личното си пространство, но по всякакъв начин навлиза в чуждото. Пред очите на зрителите, той се „гаври” със страховете, тайните, мечтите на другите, подчинява ги, лишава ги от техните имена, „изяжда” ги, с цел да се „изпълни”. В крайна сметка това не се случва – героят на Стоил Атанасов остава „празен” , угнетен и самотен на брега на своето въображаемо езеро, зовящ за помощ...
„Дървеното езеро” е една колкото субективна, толкова и обективна метафорична душевна дисекция на човешката психика. Режисьорът я представя под формата на рамкова композиция, чрез задкадровия глас (отново на Стоил Атанасов), който ни предупреждава в началото на действието : „Мога да се гмуркам във водата, но мога и да се гмуркам дълбоко, дълбоко в дървото... и искам да срещна някой, който да се потопи с мен.” А накрая той ни зове : „В смисъл... ясно ти е, че няма да стане.” „Знам, че съм жалък, затова... помогни ми.” Финалните кадри на филма подчертават неизпълнимостта на тази молба - виждаме как малкото момченце (ретроспекция на детството на главния герой) се гмурка само в плитчината на езерото, за което е разказвал през целия филм.
Стремежът на Григоров да постигне истинност на екранното действие е неоспорим. За ролите във филма режисьорът се доверява на натуршчици, които разказват за собствената си съдба. И това автоматично тласка зрителя към позицията на съдник. Операторът Мартин Димитров, от своя страна, толкова напрегнато следи действието, че създава усещане за ожесточен стремеж, за съревнование между участниците, за стремеж към достигане на някаква измислена победа. С цената на какво? С разкриването на самите себе си пред т.н. жури, съставено от един единствен човек? Екранът разказва абсурдна ситуация, която често ни съпътства и в реалния живот.
Сюжетът поляризира емоцията на зрителите. Провокацията е подсилена както от чернобелия образ, така и от звуковото оформление на Радослав Георгиев, който използва музика главно при преминаването от един „адов кръг” в друг. През останалото време действието на филма е обгърнато от тишина. Ясен Григоров и Стоил Атанасов определиха творбата си като „естествен проводник на емоция, произлизаща от сърцето”. На места натуралистичността на кадрите е смекчена – например сцената с удушаването, чиято реалност остава скрита за зрителите. Както твърди актьорът и съавтор на филма Стоил Атанасов: „Фантазията е способна да роди много по-голям ужас”. Двамата обясняват своя подход към създаването на филма като „една чиста любовна история, а не планирано приятелство по сметка”. Ето защо напълно отхвърлят планирането, статичната атмосфера и предварително нагласения сценарий. Целта им е била да постигнат от екрана нежно „погалване” на деветокръговия цикъл на Данте, а не дълбоко „психоаналитично проникване” в човешката психика и вътрешен свят, но изборът за нивото на интерпретация е оставен на публиката.
„Дървеното езеро” е смел проект на млади български автори, задаващ неочаквани въпроси, подтикващ зрителя към размисъл. Това е филм за истината навсякъде около нас – объркан, реален до болка, разбулващ, дори стряскащ. Той провокира зрителя да избере един от трите варианта за нейното възприемане – отхвърляне, осмиване или разбиране. И не на последно място му помага да разкрие равнища, по-дълбоки от обичайните, при тълкуването на света.
"ПОХИЩЕНИЕТО"
© Катерина Ламбринова
Новият филм на режисьора Пламен Масларов и сценариста Боян Биолчев „Похищението” е създаден като своеобразно продължение на „Вик за помощ” от 1986-та година, режисиран от Никола Рударов и базиран върху романа на Биолчев „Сатурнов кръг”. Литературната връзка между двете филмови произведения е условна, а авторите са търсили по-скоро обща проблематика с предишния филм и нейното съвременно разгръщане, което предполага използуване на различен стил и жанр.
Тенденцията за възвръщането на чистото жанрово кино у нас е повод за радост. Това обаче означава, че анализът на тези филми трябва да се поставя най-вече в контекста на техните жанрови особенности, с изострено внимание към опитите те да се надхвърлят и дообогатят, защото така се извършва обновяването на жанра. Напоследък трудно може да се говори за чисти жанрове, поради наложилата се постмодерна практика на смесване и взаимопроникване на стиловете. Може би затова бе приятна изненадата, че с „Дзифт” младият режисьор Явор Гърдев реабилитира позабравеното жанрово кино, като съвкупност от три компонента - тематика, стилистика и надграждане върху стила.
В „Похищението” Пламен Масларов разработва позната и експлоатирана сюжетна конструкция, като си поставя за цел да я разиграе адекватно чрез средствата на криминалния филм и определено е сполучил в динамиката на творбата и нейното пластично решение, но остава едно усещане за ретро носталгия.
Интересна е ироничната фабулна хватка, рамкираща цялото действие на „Похищението”, свързана с осъзнаването на писателя, че носи отговорност за съдбите на своите герои и не може с лека ръка да ги предопределя. Именно това изключително благодатно попадение по оста - писател-жертва-палач, остава недостатъчно разгърнато още на драматургично ниво. Авторите предпочитат да разработят по-атрактивната линия – криминално-мафиотската. Поради това образът на писателя губи от своята многоплановост, въпреки че актьорът Валентин Ганев успява да му придаде релефност и дълбочина. Динамиката на сюжетното действие завладява вниманието на зрителя, но не е достатъчна, за да вникне той в цялата психологическа сложност на подобен казус.
Протагонистът – бивш затворник, видимо е свързан със света на организираната престъпност, но в хода на действието той преосмисля своето място в него и се опитва, не без помощта на любовта, да се откъсне и да му се противопостави. Докато „Вик за помощ” разкрива драмата и безнадежността на един младеж, заявявайки абсурдността на живота, „Похищението” се занимава с жестокостта и престъпния ъндерграунд, като поставя акцент върху човечността и любовта, което може да се превърне в поредна провокация за Писателя и неговия литературен свят.
Още от древногръцката драма е познат сюжетът, завършващ с катарзис. Съгрешилият герой се опълчва срещу злото, отмъщението води до изкупление, но то може да се осъществи единствено чрез смъртта. Тази извечна схема е добре усвоена от киното и ако е разработена по-оригинален начин, продължава да предизвиква зрителския интерес. Съвсем съзнателно Биолчев и Масларов ползват тази контрукция, но не успяват до край да я уплътнят.
В първия филм „Вик за помощ” авторите разширяват проблематичното поле, като разкриват изкривения социален морал и дехуманизацията на обществото. Макар и косвено, обръщат погледа си към патологичното в микро-света на едно осиновено дете – неговото семейство. Тези социално-нравствени аномалии провокират импулса му към саморазрушение. Силно изразеният вътрешен конфликт във „Вик за помощ” разкрива колебанието и наивността на главния герой, неговата “невинност” в нелепите престъпления. Докато в своеобразното продължение - “Похищението”, героят вече е осъзнат и хладнокръвен, изпълнен с омерзение. Духовното и физическо загрубяване очевидно се е случило в затвора. Вниманието на Масларов директно се насочва към жестоката и корумпирана престъпна реалност, характеризираща съвремието ни. Нещо напълно оправдано от избраната жанрова конструкция, но недостатъчно за по-пълната психологическа мотивация на образите. Въпреки това присъствието на основното актьорско трио - Иван Радоев, Валентин Ганев и рускинята Юлия Пересилъд, е убедително и въздействащо.
Със сигурност „Похищението” ще намери своята публика, тъй като отговаря на масовите вкусове. Самият Биолчев казва в интервю "Не ме интересува мнението на критиците. Важното е, че във Варна 3500 човека гледаха филма от началото до края и нито един не излезе от салона. След това вълните на аплаузи ни оставиха без дъх. Беше ми напълно достатъчно. Това е моят критерий. Другото е чегъртане на самолюбието."
Пожелавам на този филм голям зрителски успех, защото умело запълва една ниша, необходима за жанровото многоообразие на киното у нас.
