Списание "КИНО" - брой 4 / 2009
филмовата критика за ДОКУМЕНТАЛНИТЕ ФИЛМИ:
"ПРИКЛЮЧЕНО ПО ДАВНОСТ" НА МАЛИНА ПЕТРОВА
"ЕВРОПОЛИС - ГРАДЪТ НА ДЕЛТАТА" НА КОНСТАНТИН БОНЕВ
Подпалването на Партийния дом
"ПРИКЛЮЧЕНО ПО ДАВНОСТ"
Фактите. Свидетелствата. Участниците. Илюзиите. Манипулациите.
Истината?
© Искра Димитрова
Не знам колко хора днес, особено от по-младите поколения, имат представа за могъщите възможности в природата на документалното кино да улавя и осмисля обществените процеси. Това кино отдавна изчезна от… изчезналите киносалони (мултиплексите са програмирани по принцип за entertainment, не толкова за художествено познание). Телевизиите пък се впуснаха в състезание на територията на същия този entertainment с всевъзможни риалитита, айдъли и брадъри, изтласквайки филмовия Документ, ако въобще се сетят за него, в по-негледаемите часови пояси.
Затова съм повече от убедена, че стига да имат възможност да видят новия, подчертавам, тричасов документален филм "Приключено по давност" на Малина Петрова, зрителите масово ще изпитат потресение от силата, значението, смисъла на Документа в този филм. На Документа за най-новата ни история, която все още е и наше настояще. На Документа за все несъстояващия се докрай наш обществен преход. На Документа, криещ в себе си възможните отговори за неговата мъчителност, за неговата неизбродимост и до днес – 20 години след 10 ноември 1989…
… Филмът е готов (сега е юни 2009), а кога и дали Българската национална телевизия ще реши да го излъчи, изпълнявайки обществената си функция, поне засега остава открит въпрос.
Да се върнем към филма, събрал огромен по обем документален видео запис на пожара в Партийния дом на Българската комунистическата партия на 26 срещу 27 август 1990, съдебното разследване за който бе приключено - „без съд и присъда” - по давност цели 15 години по-късно.
Но този зрелищен пожар залегна в темелите на прехода ни от тоталитарната комунистическа към демократичната система. За него историята може би ще отсъди, че като събитие именно то ни обрече на дълго и като че ли безизходно до момента пребиваване в посткомунизма, тоест, между тези две системи.
Малина Петрова е име не от вчера в българското кино - особено с документалните си филми ("Тетевенска 24", "Фермата", "Пантеонът", "Виновни няма", "Сърцето умира последно", "Реката", "Балкански уроци по история" и др., ), въпреки че в творческата си биография има и два игрални филма ( „Пътешествието” и „Синът на Мария”). Нейният дълбок духовен порив към изтръгването с камера на истините за общественото ни живеене предопределя любовта й към кинодокументалистиката и неотменно я ангажира граждански. Затова през 2006 година като кинорежисьор тя стана първият лауреат на Наградата за развитие на демокрацията и гражданското общество „Паница”. Връчвайки й тази награда, Димитър Паница каза: „Малина Петрова е пример за поведение, което поставя най-високо общото благо”.
А какво общо има това благо с пожара, ще запита някой. Ами, има, ако сме в състояние да си дадем сметка, че общото ни благо е немислимо без участието на всички ни в обществените процеси, в които се формират представите ни за обществено добро и обществено зло, за човешките права и за социалните правила, за свободата и за нормите в желаното от нас справедливо общество. Тоест, благото ни е немислимо без истинско разбиране на обществените процеси.
Пожарът лумна в огненочервено срещу небесносиния воал, обгърнал цяла София месец-два преди това през 1990. Втурнали се бяхме да сменяме с радост системата, отричайки се от грешките на предишната. И изведнъж – пред очите на хилядите на площада и на милионите пред телевизионните екрани в страната - сред пламъците изплува образ на Насилие. На Насилие, сочено за най-голямата злина на онова, от което искахме да се отречем… Стъписване. Попарване с чувство за вина. Извисяващ се Призрак на страха…
Петнадесет години не стигнаха на съдебната ни система да се добере до подпалвачите при огромния обем документално заснет и друг материал, използван сега във филма. И следствието бе приключено по давност. В публичното пространство се размахаха само недоказани хипотези за отговорността на опозицията, която уж толерирала реваншизма и агресията в своите редици. И толкоз.
Голямата сполука във филма на Малина Петрова е подчертано умният подход към този момент от днешната ни история. Тя не тръгва да продължава прекратеното съдебно разследване. Не заема позицията на съдия, произнасящ непроизнесената досега от никого присъда за вината.
Тя насочва цялата си творческа енергия на кинодокументалист към извличане на смисъла от случилото се. За целта всички действащи тогава лица от целия политически спектър са поканени да изразят пред камерата своето тълкуване и отношение към събитието, включително чрез предварително запознаване с аргументите на опонентите. И образът на времето през преломната за страната ни 1990 възкръсва пред очите ни с невероятната сила на Документа. На документа за пожара, съпоставен с днешното му тълкуване от действащите тогава политически лица. Като тъкмо тази съпоставка на запечатаната на филмовата лента нощ на пожара и свидетелствата за нея почти 20 години по-късно ни кара да осъзнаем историчността на събитието, тоест, следствията или последиците от него до днешния ни ден.
Малина Петрова не предлага свои отговори на множеството по-конкретни фактически или политически въпроси, възникващи с хода на действието (и поддържащи огромния ни зрителски интерес цели три часа). Тя ни изправя пред Документа и сякаш ни казва:
Вие, зрителите, сте съдебните заседатели, които трябва да отсъдите, осмисляйки фактите и ролята на всеки един от историческите персонажи, които и до днес са на политическата ни сцена.
Вие, зрителите, сте в правото си да изтълкувате многото противоречиви свидетелства за събитието от гледна точка на всичко онова, което ни се случи през следващите 20 години.
А ако направите това, неизбежно ще стигнете до най-големите въпроси, пред които сме изправени като нация:
Станахме ли жертва на илюзии?
Успяхме ли да се предпазим от манипулации на отношението ни към обществените ни проблеми?
Не трябва ли, макар и късно, да проявим много по-голямо съзнателно усилие за разбиране на истината?
Призракът на страха, хвърлен от някого - не без цел! - в обществото ни през 1990, не предопредели ли националната ни съдба до днес? Страх ирационален. Но безотказно мобилизиращ в интерес на предишно статукво…
Казано с една дума – филмът "Приключено по давност" на Малина Петрова е уникална покана, отправена към цялата ни нация, да се опитаме да тръгнем към решаването на проблемите на националното битие от 20 години насам с оръжието на мисълта, на разума. А не на дирижирана задкулисно емоция…
Пътят минава само през истината…
"ЕВРОПОЛИС – ГРАДЪТ НА ДЕЛТАТА"
В делтата на носталгията
© Ирина Иванова
Гледам "Европолис – градът на делтата" - документална приказка за едно топящо се градче в Северна Добруджа, Румъния, наречено Сулина. Чувствам се така, все едно гледам филм за потъналия "Титаник". Някога градът е бил голямо пристанище, но сега жителите му наброяват към 2000 души и прилича повече на голямо село, отколкото на град. Режисьорът Костадин Бонев и сценаристът Влади Киров са се опитали да прокарат историята на града през иглено ухо, през житейските истории на конкретни хора и техните семейства, които и до днес живеят в Сулина,. Получила се е очарователно-тъжна шевица, по мъжки грубовата и пропита, просмукана от носталгия. Усещането за носталгия те връхлетява още в първия кадър, а после постепенно се превръща в нещо като плаващи пясъци, в които постепенно потъва целият филм – по същия начин, както градчето потъва в плаващите пясъци на времето.
Авторите на филма са избрали Сулина не случайно, разбира се. Някога там е живял пристанищен началник на име Еугениу Ботез, който е написал книгата "Европолис" и я е подписал с името Жан Барт. В едно интервю Костадин Бонев разказва, че книгата е изключително популярна в Румъния и Франция. Споменавам този факт, защото съм убедена, че при това положение филмът вероятно ще е много по-интересен за румънците и французите, отколкото за българите, тъй като у нас на практика творбата на Жан Барт е напълно непозната. Името Европолис идва от факта, че след Кримската война от средата на 19. век Сулина получава друг статут – европейските политици го превръщат в свободен град под европейско управление, в който корабите свободно могат да влизат. Там живеят хора от всякакви националности и градът процъфтява. Може би точно в този момент и на това място, европейската идея в нейните идеални граници за пръв път покълва на Балканите. За съжаление (или пък кой знае?!), днес е очевидно, че този идеал е трудно постижим, химеричен и всъщност процентното съотношение на хората, които вярват в него и на онези, които се съмняват, е 50:50. Което означава, че идеалът като такъв не е оцелял. Нещо, за което авторите на филма твърдят, че Жан Барт е предвидил в книгата си.
"Европолис..." се гледа с лекота и действително въздейства като приказка за едно не чак толкова далечно (и във времето, и в пространството), миниатюрно царство-господарство, в което живеят всякакви хора с всякакви истории, с бляскаво минало и сивкаво настояще. Някъде прочетох, че сценаристът Влади Киров редовно плувал с лодка из делтата и отлично познавал мястото. И трябва да призная, че ритъмът на филма е точно такъв – все едно самотен гребец наблюдава брега, край който минава, а понякога дори оставя веслата и се оставя на течението, водата и вълните. И този ритъм също е носталгичен, естествен, нетехнократски някак, а също така – съзерцателен и старомоден, създаден само с "насъщен" монтаж и нищо повече.
Старомодността ме смущава и ми харесва едновременно. Смущава ме, защото се чудя дали когато намериш нещо, затънало в блатото, позавъртиш се около него и го оставиш там, има някакъв смисъл от това, че си го намерил, видял и си разказал за него. Съмнявам се, че Костадин Бонев е направил филма само за да докаже, че лошото пророчество на Жан Барт за кончината на европейската идея е на път да се сбъдне. Освен това си мисля, че тук на Балканите, пък и вероятно не само тук, могат да се намерят доста подобни примери за места, на които европейският идеал за мирното съжителство на различни етноси на едно място, е намерил своето временно осъществяване. Само временно, уви! Но кой пък е намерил рецептата за вечност! Пък и в епохата на глобализация не е ли някак демоде да тъжим за европейската идея? И всъщност европейската идея не е ли просто част от глобализацията? Авторите на филма може би не тъжат, но цялата канава на творбата внушава тъкмо това – тъга по нещо, което безвъзвратно си е отишло.
И понеже си мисля, че документалистиката, подобно на лозето, не ще молитва, а мотика, на мен някак ми се губи коефициентът на полезно действие на този филм. Авторите са напълно претопени в обекта на творбата си и първоначалният тласък, който ги е накарал да се заемат с нея, се губи. Житейските истории, разказани от различните хора от Сулина, генерират енергия за филма, но и дърпат всяка в своята си посока. Тези истории туптят със своите си сърца и не бих казала, че Сулина ги обединява. Затова, може би ми липсва Авторът в случая – именно като спояващ елемент.
Дали Сулина е Изгубеният Европейски Рай според създателите на "Европолис – градът на делтата", не успях да разбера. До края останах с впечатлението, че слушам и гледам една приказка, ама такава – без глава и опашка. Интересна, на моменти монотонна и доста предвидима. От онзи тип приказки, които стават за "лека нощ". Но си мисля, че истински добрите приказки, били те и документални, в един момент, поне в един момент, те хващат за гърлото и никога, ама никога не те оставят да заспиш.
