Списание "КИНО" - брой 2 / 2009
филмовата критика за:
"Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" НА СВЕТОСЛАВ ОВЧАРОВ, "Хъшове" НА АЛЕКСАНДЪР МОРФОВ, "Прогноза" НА ЗОРНИЦА СОФИЯ:
"ЕДИНСТВЕНАТА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ, КОЯТО ХЕМИНГУЕЙ НЕ ОПИСА..."
© Петя Александрова
Още заглавието ни обърква – поетично е, но трудно се запомня и за какво ли става дума? Имаме две кукички за зрителя: Хемингуей – но че е той, всъщност, би трябвало да се разбере в последния кадър. Любовна история – а такава няма, напротив, лъха на безлюбие от началото до края.
Така и ще върви филмът: объркващ, но не и объркан. Ще ни обгърне нощ, ще вали „24 часа дъжд” (Владислав Икономов) - препратките едва ли са случайни, а и не спират дотук, продължават с всички дъждове в киното (Куросава и Тарковски) плюс тези в литературата (Макондо и „Сто години самота”). Една зрителка в Солун е преброила 11 вида дъжд. Макар че смисълът не е да ги броиш, а да затънеш в тях, нищо да не виждаш от дъжд, да оглупееш от мрак и безнадеждност.
Една нощ на 1922-а от Ориент експрес е изхвърлен пиян млад мъж (Хемингуей в изпълнението на Крис Хайслър) на малка българска гара. Началник гарата (Руси Чанев) и неговата образована дъщеря (Гергана Плетньова) не без съпротива приютяват натрапника. Борят се с неговите въшки, малария, невежество, подозрителност и агресивност. Той пък наблюдава нравите им – от битовите, с правенето на вино, през обществените, с обезсърчаването след една опустошителна война, до личните им задънени улици. Появява се и малкото, но отбрано общество на провинцията: полицейският (Иван Бърнев), докторът (Малин Кръстев), старшията (Стефан Мавродиев). Всички всъщност са загрижени за момичето, бременно от лекаря, ухажвано от полицейския, закриляно от баща си. Тя пък се интересува от непознатия, защото той е шансът да раздвижи застоялото блато. Без значение какъв е – той все още не е писателят Хемингуей, а амбициозен военен кореспондент на канадски вестник, никому неизвестен. Но си заминава (набутан във влака, както е бил избутан от него) и всичко си остава по старому.
Сюжет, в който се спазва театралното триединство на време, място и действие. Уловен миг от вечността, в който да се разкрие всеки характер. Отчаянието на лекаря, завършил в Мюнхен, чието всекидневие е бъркане във вътрешностите на пациентите в буквалния смисъл под разочарования поглед на претенциозната му съпруга богаташка и трите им деца. Тъгата на полицейския, почтен представител на властта, безнадеждно влюбен, чиито единствени възможни удоволствия са пиенето и майтапите с невежия му подчинен. Инатът на началник гарата, загубил сина си във войната и решен да не загуби дъщеря си с повея за нови времена, чието вдъхновение е ритуалното правене на вино. Решимостта на дъщерята да не се примирява: нито с брака без любов, нито с предразсъдъците на морала, нито със задушаващата посредственост.
Познато, нали? Чеховска ситуация отвсякъде, и не само Чеховска. Провинцията на човека, провинцията в човека. Действието се развива през 20-те години на 20. век в малка България, но съвсем спокойно би могло да се развива и през 50-те на същия век в САЩ (там е ситуиран „Пътят на промените”). Все същата безнадеждна пустота, за която се иска смелост да признаеш. И копнеж по Париж - не сам по себе си, а като символ на измъкването. И ако правя тази връзка, то е защото двата филма вървят едновременно на столичните екрани. Вторият със славата на своите Оскари и номинации, с имената на Сам Мендес, Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет се ползва определено със симпатията на публиката. Тогава защо първият събужда недоверие при описването на средата, каквото се забеляза по медиите?
Светослав Овчаров, автор на документални филми като „Коста Паница – черти от живота и времето му”, „Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят”, „Фердинанд български”, „Похвално слово за българския консерватизъм” (забележете приповдигнатата поетичност и езикова пищност на заглавията!), трудно може да бъде обвинен в незнание на епохата. Защо е подозрението, че персонажите му са неверни: как така лекарят говори немски, началник гарата - френски, а дъщерята е завършила американски колеж! На всичкото отгоре американецът (Хемингуей!) е този с въшките и мръсотията, с невежеството и предразсъдъците. Не ми е работа да напомням, че по това време всички началник гари задължително по служба са знаели френски (и досега по малките гарички табелите са изписани на този „език на дипломацията и комуникациите”), че повечето интелигенти са завършвали именно в Германия и че изброените по-горе лица са спадали към провинциалния елит. А Хемингуей идва от фронт (и вертепите на Одрин) и е само на 23. Но пък притежава прозорливост към типичността на Балканите и отворена безрезервност да попие непознатото.
Освен че описаните характери са възможни исторически, за мен те са и убедителни, което е по-важно. Достоверността им е задължително, макар и недостатъчно условие. В хода на филма те не означават само буквалното – например това, че дъщерята говори английски, от сюжетна гледна точка е вярно, защото тя е тази, която истински ще общува с чужденеца. Но и английският се чете като език на задаващата се модерност. А немският освен език на образованите в случая е и езикът на поражението (в исторически, а оттам и в личен план за лекаря и съпругата му).
Освен театрално конструиран, филмът е и заснет театрално. Сякаш цялата сцена тъне в мрак, а прожекторите осветяват само близките планове на действащите лица (също познато, поне на мен ми напомня Фасбиндер). Както го обяснява режисьорът: „Опитах се да построя някакъв тип клаустрофобично пространство... ненапразно е толкова тъмно – искаше ми се да бъде един свят, който стига дотам, докъдето светят газените лампи”. Толкова странно се преплитат времената – все още не е навлязло масово електричеството, а образованите са наясно какво е хашиш (от коноп) и как се лекуват болестите, освен това цитират от Шекспир до светила на изкуството от 19. век. Духът изпреварва технологиите – но точно той се задушава неистово!
Ако за мен този филм има проблем, то той не е нито в достоверността му, нито в избиването на комплексите ни като българи. А във факта, че е прекалено ерудитски, прекалено умозрителен. Стои като правен с главата, не със сърцето. В което само по себе си няма нищо лошо, ако става дума за „Матрицата” например, където подобен подход би съответствал на съдържанието. Но „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” дърпа други струни в душата – на копнежа и неосъществимостта. Или, за да вляза в езиковата нагласа на филма, ще го определя с казаното в едно японско произведение: „тъгата от безкрайното блуждаене в търсене на изгубеното общество”. Липсва ми повече поетичност, спонтанност и лекота – тогава героите нямаше да са толкова умни, диалозите толкова пре(дна)мерени, кадрирането толкова нагласено. Обяснявам си го с нагласата на самия Светослав Овчаров – неговата фина наблюдателност е развила повече усет към иронията (където попаденията са точни), отколкото страстност. Иначе е заявена Чеховска (отново!) двойственост: историята, характерите и отношенията дърпат към мелодрама, а в подмолите се таи комедията.
"ХЪШОВЕ" – ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ВАРИАНТ
© Антония Ковачева
Положих напразни усилия да не започна този текст с поредната констатация за безстопанствеността, на която БНТ обрича собствената си продукция. Телевизионният сериал “Хъшове” бе излъчен разпарчетосано в калабалъка на телевизионните програми, сякаш БНТ още не е излязла от времето на 60-те, така мило припомняно в юбилейните едноминутни клипчета за нейната история. Тогава програмата беше една и да искаш, нямаше как да пропуснеш нещо съществено. Дотук с поредното лошо пласиране на български телевизионен филм, който отгоре на всичко си дойде със саморекламата – театралната постановка на Александър Морфов и до днес се играе при пълни салони.
Със свито сърце отидох на премиерата на първите две серии в Дома на киното. Опасявах се, че в киносалон телевизионната продукция ще потъне. Получи се точно обратното. С първите си две части “Хъшове” стоеше като екранно произведение за голям екран (въпрос на внимателно събиране на четиричасовия материал в двучасов). Останалите две серии гледах у дома на DVD, след като на 3 и 4 март повторих първите две по БНТ 1. Повече тестове от това, здраве му кажи. Екранният “Хъшове” не губеше от своето въздействие, независимо от начина на излъчване (прожектиране). А беглият поглед из форумите и блоговете потвърди усещането ми, че сериалът се харесва. Не успях да намеря нито една от традиционните за български филми ругатни. Като оставим настрана очевидното мъжество на Морфов да не се изкуши от прекопиране на сценичния си хит, какво пък толкова е направил?
При реализацията на телевизионния сериал той всъщност е действал като по учебник, но не за телевизионна, а за филмова режисура. В сравнение с театралната постановка перспективата е генерално обърната. Ако сценичният вариант е “филмизиран”, екранният е “театрализиран”. Ала по такъв начин, че обръщането и в двата случая работи в полза на въздействието, вместо да го отслабва.
Постановката в Народния театър представя брехтовата авторефлексия на персонажите чрез класически айзенщайнов монтажен сблъсък на атракциони. Театралното се изразява с филмови хватки. Сценографията на спектакъла е създала пространство, удобно за вътрешнокадров монтаж, който Морфов извършва в “магическата кутия” на сцената. Осветлението целенасочено окрупнява и съсредоточава погледа на театралния зрител върху отделни пространства от декора – съвсем като варио на кинокамера. Самият декор се разтваря в сивочерните небеса, които стигат до чигите и “усвояват” даже надкулисните пространства, видими за зрителите от по-предните редове. Отделните моменти от действието сякаш се самопораждат от хомогенната сценична среда, произлизат един от друг като матрьошки, а не се нареждат в аритметична сюжетна прогресия. В същото време дистанцията нарочно се подчертава – актьорите почти не излизат на авансцената, играят в средата или вътрешността на сценичното пространство, а в кулминационните моменти движението им се ускорява по вертикала – в подножието на огромния вълнолом или в горната му част.
В екранния вариант Морфов прави точно обратното – създава класически наратив с постъпателно развитие във времето и го структурира в сравнително дълги сцени-епизоди. Вместо остър монтаж и така лесното за киното прескачане във време и пространство, филмовият прочит на “Хъшове” дава на персонажите си друг вид свобода – да градят характери в детайли. Да говорят повече, отколкото да действат (театрална специфика). Отново се сблъскваме със съзнателно “обърната” конвенция на съответното изкуство. Вместо необятни пространства и множество съпоставки на едновременни действия в различни места (киноспецифика), екранният вариант на “Хъшове” се пише с плавно и внимателно оглеждане на камерата в затворените пространства на декорите. (Дори екстериорите са заснети като затворено пространство - без небе, в пелени от мъгла, нощем.) Онова, което няма как да не напомни за Фелини, е важното обстоятелство, че декорите си остават декори, но се обживяват по филмов начин – камерата самостоятелно ги “разказва” в различни по крупност планове и гледни точки, с чисто филмова вътрешнокадрова разкадровка.
В театралната постановка на “Хъшове” героите са част от декора, активен поне колкото тяхното живо изпълнение (на моменти даже повече от него). В Народния театър Морфов рисува монументално епично платно, стъпило на знаци от съвременната контракултура (графитите по вълнолома, Ю Ту и пр.) – самоиронията и елементите на площаден хумор са неизбежни, задължителни и органични.
В екранния вариант обратно - средата е подчинена на героите (като декор или натура, като интериор или екстериор), а мостовете към съвременния зрител се градят от архетипи на съвременната кинокултура. Темпото се забавя, а хуморът се поотдръпва пред засиления драматизъм на чувствата.
Сериите започват с вече усвоен от други филми съдържателен образ – емигрантът, корабът, чуждото пристанище... Създава се атмосфера, напомняща за театралността на фелиниевите филми и за епоса на Скорсезе “Бандите на Ню Йорк”, посветен на американските “хъшове”. (Дивата лудост на Морфовите хъшове е от една и съща кръвна група с ирландците на Скорсезе и няма нищо общо с благоприличните емигранти на Джеймс Камерън и неговия “Титаник”.)
Въвеждането в сюжета на театралния вариант е коренно различно. Духът на Бръчков идва при изпадналия до разсилен Македонски и го повежда към предсмъртния преглед на преживяното “като на лента”. Всичко на сцената ни подготвя за предстоящите картини на спомена – димките по пода, ангелските крила на гърба на Бръчков, изкуствените снежинки... Там, на сцената, се създава колективен образ, акцентът е върху ансамбловото изпълнение – монолозите на отделните персонажи са краткотрайни протуберанси, които изригват от кълбото огнени хъшовски страсти и бързо се връщат в него. В телевизионните серии има персонаж-водач (Бръчков) и преобладават диалозите в близки планове, които приближават зрителя до нюансите на индивидуалното актьорско преживяване. Бръчков е акцентът на първа серия, Странджата на трета, Македонски – на четвърта. Тук се крие и причината екранният “Хъшове” да се възприема много по-лично. В него идентификацията на зрителя с героите е повече персонална, отколкото колективна. За разлика от театралната постановка, екранният „Хъшове” не е площадът на историята, а нейните гърчове в задните немили-недраги дворове на личното страдание и копнеж. Театралният спектакъл събужда в публиката си чувството за общност, въодушевява и предизвиква екзалтация. А екранният “Хъшове” придава осезаемост на персоналното, интимно чувство за национална идентичност.
ДОБРА "ПРОГНОЗА", НО НЕ Й ВЯРВАМ
© Ирина Иванова
София е малка, знаете. И като задуха вятър откъм Витоша, т. е. откъм Киноцентъра, или пък откъм НФЦ, БНТ и т. н., бързо донася всякакви слухове. Човек се опитва да не им обръща внимание, но никога не го прави наистина. Не можеш да не обръщаш внимание на слуховете, не и когато имаш слух. Та искам да кажа, че вече две години чувам най-, най - различни неща за филма "Прогноза", първоначално известен като "Балкански блус", но най-вече като "новия проект на Зорница София". Може би за пръв път чух за него от Юлиян Вергов, който сподели, че тренира усилено, за да влезе във форма за "новия филм на Зорница София". И понеже Юли е много готин и като актьор, и като мъж, в главата ми светна една лампичка. После разбрах, че Теодора Духовникова - едно от най-красивите лица на българската сцена - ще играе главната женска роля, след това тя претърпя жестока автомобилна катастрофа, чу се, че Зорница щяла да й търси заместничка, самата режисьорка обаче отрече и си удържа на думата. Мина още време и научих, че филмът вече се казва "Прогноза", че екипът едва ли не е подписал клетвена декларация да не разкрива нищо по-подробно за сюжета и че премиерата му ще се състои на... миналогодишния София Филм Фест. После заваляха слухове, че бил пълен провал и отложили премиерата, защото нямали свестен материал, за да го финализират. И т. н., и т. н.
Лично за мен процесът на раждане на един филм - с всички драми, перипетии и скандали около него - не е без значение, напротив. Мейкингът на филма е част от самия филм, част от неговия живот, част от аурата му. Така че, от една страна, интересът ми към филма бе провокиран от дългия "родилен" период, а от друга - от самата Зорница София. Тя се появи в българското кино като че ли направо от Марс - екзотична, модерна, млада. Изигра си блестящо картите с дебютния си филм "Мила от Марс" и извлече максимума от него, а после - три пъти браво! - заяви най-откровено, че филмът си е студентски и въпреки наградите, които взе на един стар и изключително престижен фестивал, какъвто е този в Манхайм -Хайделберг, изобщо не издържа сериозна професионална критика, особено в техническо и визуално отношение. Факт. После направи два документални филма, но всички чакахме втория й пълнометражен игрален филм. Просто защото първият вече й беше донесъл харизмата на успеха, а дефицитът на успех в България е огромен. Каквото и да си говорим, не са много българските филми от последните 20 години, около които се вдигна такъв шум и които получиха толкова радушен прием на различни фестивали. Можем да ги преброим на пръстите на двете си ръце, и то като включим и документалните.
Един много известен режисьор бе казал, че най-труден е вторият филм. Не първият, а вторият. Почти съм сигурна, че Зорница София ще се подпише с две ръце под тази максима. Когато казах, че режисьорката (в случая тя е и главен сценарист, работила е с двама съсценаристи) е млада и модерна, това не бяха просто хвърлени думи. Още първите кадри (преливането от анимиран в реален образ, е дребно, но готино "щракване", което отключва филма, вкарва те в неговия текст) недвусмислено показват онова, което най-много харесвам във филма, а именно усещането, че той е в час. "Прогноза" е в час с нещата, които се случват в световното независимо кино. Понякога е страхотно да не се чувстваш като аутсайдер, а и ти да си "яхнал вълната", както казват сърфистите. Да говориш езика, който говорят и другите. Стремежът "да е в час" личи в подбора на актьорите, които без изключение са млади и cool. Cool е онова, което на български жаргонен език бихме превели като "яки" и в случая ми се струва особено уместно използването точно на този сленг, защото това е езикът на филма. Много яки актьори - това е принципът на кастинга. Освен това повечето от тях са и звезди в България (Теди Духовникова, Део, Асен Блатечки, Вергов, дори и известният по цялото Черноморие и много секси инструктор по сърф Кони, който тук изпълнява ролята на уж холандец). Така че филмът априори е зареден с енергия - още с избора на актьори. Както и с някак естествената енергия на морето, което е почти непрекъснато в кадър - със сърфисти и без, с вълни и без, с вятър и без. Все си мисля обаче, що се отнася до актьорите или може би до персонажите, че в цялостния пъзел на филма би следвало всеки един от тези герои - сърфисти (Облака, Фитила, Психопата и т. н) да си тежи на мястото, да е ярък, характерен, а не да са взаимозаменяеми, каквито са всъщност. Да, вярно, че в една сцена Психопата (Блатечки) обяснява на Маргарита (Духовникова) кой какъв сърфист е, ама всичко си остава някак на теория, само думи, думи, думи. Те си бяха "сърфистите" - групов персонаж и докрая си останаха с маските на своите прякори, а това е загубена актьорска енергия. И в крайна сметка загубена филмова енергия. Те и четиримата чакат вятър, и четиримата се карат по "извечните балкански теми", и четиримата псуват - и хем са фон, хем са главни герои, хем са известни актьори (е, добре, поне в България), които не стават за фон, хем персонажите са толкова схематични, че през цялото време виждаш актьорите, а не героите. Тоест, струва ми се, че Зорница София е искала да има много звезди във филма си, но филмът й е тесен за тези актьори. Ще възразите, че извън България това наистина няма никакво значение, но мисля, че не е така. Актьорите вътрешно са апатични, всеки един от тях е достатъчно силен, за да изнесе главна роля и тези десетина изречения за балканските територии, пет-шест сърфистки майтапи и още толкова турбо-псувни по никакъв начин не могат да ги мотивират. Така че те излъчват енергия като физика, но вътрешно наистина са вяли и апатични. А това вече може да го види публиката не само в България. Най-готин е лаещият Кони, сериозно.
Теодора Духовникова обаче много категорично е изтеглила късата клечка. Най-напред това е актриса с не толкова често срещана фотогеничност. Тя е изключително фотогенична, а това не означава просто красива. Теодора е акцент - първо нея виждаш и после я следиш, търсиш я. Нейната героиня Марго обаче е напълно объркана - не психологически объркана имам предвид, ами сгрешена. Тя е нещото, на което най-малко вярваш и понеже точно тя е главната (пък и комай единствената) женска роля във филма, грешката е фатална. Маргарита е млада българка, заминала за Лондон, за да изкара журналистическия си стаж. При инцидент на пътя тя се запознава с известния журналист и репортер от горещите точки на планетата Марко Матанич. Двамата излизат на вечеря (преди това има нелепа и изтъркана до прозрачност, но кратка за щастие сцена, в която Марко води Маргарита на фризьор, за да й промени прическата и й подарява нова рокля. Те се познават точно от няколко часа, но... както и да е, да не бъдем дребнави). Маргарита го моли да се пренесе в неговото жилище за няколко дни, защото няма къде да живее и с изричната уговорка, че няма да спи с него. Тя се премества в неговия суперлуксозен лофт, "за който дори лондончани си мечтаят" и започва работа при него. И тази Маргарита, която е журналист и е заминала за Лондон, за да упражнява професията си, получава за няколко часа работа, жилище и готин мъж, който при това е абсолютен джентълмен и точно след две седмици на нея й става "студено" в този минималистичен, луксозен лофт, в този студен Лондон и с този хладен кариерист Марко и тя проваля първия си репортаж (тя, журналистката!) и хваща първия самолет за България. Няма как да повярвам на това. Не, мога да повярвам, но трябва да ми бъде разказано доста повече за този човек. Никой не се отказва от Лондон и професията си за две седмици само защото му е станало студено и самотно. А това е ключов момент във филма и когато не му вярваш на него, се получава ефекта на доминото - не вярваш и на нищо по-нататък. А по-нататък на тази Маргарита й се случват все по-нелепи неща. Брат й я забравя на магистралата и се сеща за нея чак след няколко часа, тя тъгува по Марко и когато той идва (уж само, за да си вземе сърфа, който тя му е откраднала), тя се хвърля да го целува, после двамата а-ха да се сдобрят и тя се изсмива не на място, докато той й разказва трагичната си история, превърнала го в този хладен кариерист. И те се скарват, Марко си тръгва, а тя влиза в морето да кара сърф и се изгубва, а после морето я изхвърля на брега - жива. Всичко, което се случва с Маргарита, се случва по силата на някакъв каприз - неин личен или на случайността. И това не се променя до края. Единственото, което се променя в нея, е, че накрая тя се разхожда с някакви красиви кенарени блузи и спи на бродирани възглавници и в това има някакъв патос, от който разбираш, че тя избира да остане българка и да запази българските си разбирания за дом, уют, топлина, приятелство и т. н. Аз поне така разбрах. Но всъщност проблемите между нея и Марко по никакъв начин не се разрешават. Всичко става пак само на думи, думи, думи. Психологически обаче е кухо и невярно. Именно Маргарита е най-слабото звено във филма. Не й помага и доста плоската метафора със завесите на сърца, които тя окачва в минималистичния апартамент на Марко. Не е ли време вече да спрем с този груб буквализъм и да се опитваме да казваме нещата по-меко, по-нюансирано? Завеси на сърца като символ на сърцето! Символите са обгърнати с воал, който зрителят трябва да вдигне, те никога не са оголени. И тази етноносталгия - тези кенари и шевици като символ на българското и балканското... Хайде, да не подценяваме толкова зрителите!
Най-добре разработеният, най-силният персонаж във филма безспорно е журналистът Марко Матанич (в ролята е хърватският актьор Крешимир Микич, който за своите 35 години има солидна филмография от над 30 филма - уникална цифра между другото за актьор от нашите географски ширини). И въпреки че отново се сблъскваме с клише - циничен репортер, който вижда интересен материал във всичко, което се случва около него, че и с него, но се оказва, че неговият цинизъм си има история - поне не си задаваме въпроси. Добра находка е това, че той тръгва уж след дъската си за сърф, а не след жената. Питам се само, как така един подобен материал - някакви хора, заснети на плажа, да нищят политически казуси и териториални претенции от памтивека - може да вдигне подобен шум? Че подобни кавги и спорове се случват под път и над път и ние буквално можем да произвеждаме ежедневно подобни материали, кой обаче ще им обърне внимание и как ще се превърнат в част от световните новини?! Това също не ми стана ясно. Вярно е, че всяко нещо, излъчено по телевизията, придобива друг мащаб и лесно може да бъде изопачено, но чак пък да предизвика дебати на конфликтолози и изказвания на държавни лидери?! Не ми се вярва.
Въпреки това Крешимир Микич е най-доброто във филма. Не го казвам с пренебрежение към нашите актьори, нито мисля, че те не могат да изиграят тази роля. В случая ми се струва умно и целесъобразно решението да се вземе чужд актьор, непознат за нас.
Иска ми се да добавя още няколко неща. Първо, за натрапчивата музика. Хард рок за сцените със сърфистите, португалско фадо за любовните, обаче и двете - до дупка, никаква милост. Има ли сърфисти - звучи това хард-рок парче, има ли любов - звучи онази иначе толкова хубава южняшка мелодия. Накрая и двете ти стават досадни. И пак защото са директни в посланието си. Това не е музика, която извира от филма, а такава - насочваща, привнесена, за да създаде настроение, което може би иначе липсва. Другото, което прави впечатление, е така нареченият Лондон, където се срещат Марко и Маргарита. Очевидно е, че става въпрос за декори. Този "Лондон" никак не би подразнил в един ситком например, но тук изглежда направо бутафорно, преди всичко защото филмът не предполага подобна степен на условност. Да, знам, че няма пари за истински Лондон, но нали вече е ясно, че това не е оправдание за нищо.
Погледнато в по-едри мащаби, харесвам идеята на "Прогноза", а именно - Балканският полуостров да бъде представен като Острова, като Плажа (и по някакъв начин дори като Рая, макар и само за сърфистите), на който вместо да си караме сърфа или просто да си гледаме кефа, ние чертаем смешни граници и разпределяме територии и се караме...Обаче дори тази идея е клише. Страшно клише, старо клише. Балканските народи наистина много си приличат като бит и култура, но и много се различават - като народопсихология най-вече. И освен това - толкова история имаме зад гърба си, че е много трудно от една страна да се идентифицираме, от друга - да интегрираме нашето си балканско село в глобалното. Филмът на Зорница София посяга към тези теми, докосва ги, но те не са лъжица за неговата уста. И то поради една единствена причина - липсва разрез в дълбочина. Този разрез обаче не се прави с клишета.
Наистина пожелавам попътен вятър на филма, въпреки казаното дотук. Защото той пък има едно голямо предимство - гледа се с лекота, направен е с лекота. Направен е с вятър в платната, а това е много важно. Защото наскоро гледах няколко нови български филми и видях колко непосилна е тази лекота за далеч по-опитни режисьори.
