СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 2/2016

Потребителски рейтинг: 0 / 5

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ  2/2016

Cover Kino 2 2016СЪДЪРЖАНИЕ

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

100 години българско кино
Границите на допустимото /Владимир Игнатовски
Във фокуса на критика
„Докато Ая спеше” или голямото завръщане на „малкия” бг филм /Ирина Иванова
Цветодар Марков: аз продължавам /Катерина Ламбринова
Нови книги
Съвременни аспекти на екранната пластика – Георги Николов /Цветелина Стефанова
Киносъбития
СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ
Песимизъм, отчуждение и любов в международния конкурс /Гено Петров
Пънкът на съвременното кино /Боряна Матеева
Бела Тар: не е нужно да харесваш хората, за да бъдеш хуманист /Катерина Ламбринова, Василена Василева
Велик кинофантазьор: разговор с режисьора Тери Гилиъм /Ангел Радев
За кинокритиката - Клаус Едер и Гидеон Кутс /Росен Спасов
Джей Уазбърг: аз съм критик – динозавър /Ангел Радев
Кинокласация
„Синът на Саул” е фаворит на критиката /Георги Ангелов
СВЕТОВЕН ЕКРАН
Фестивали
Берлинале 2016
Да докоснеш човека /Людмила Дякова
Париж 2016
Албания, година първа /Йоана Павлова
ЗАКОН И КИНО
Носители на сродни права в аудиовизията. Правната фигура на продуцента в аудиовизията /Марияна Лазарова
ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ
Драматургия и монтаж /Нина Алтъпармакова
СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ
Любов с превалявания /Христо Ганев


ГРАНИЦИТЕ НА ДОПУСТИМОТО

Владимир Игнатовски

Цензурата в киното съществува откакто съществува и самото кино. У нас тя има три основни разклонения: политическа, икономическа и автоцензура. 

Да предизвикваш смях в тоталитарно общество не е лесно, понякога дори е опасно. За карикатура може да попаднеш в затвора, за епиграма да останеш без работа и без прехрана. Но хората обичат смеха и комедии се снимат по цял свят, правят ги и в тоталитарните общества. Те биват безобидни и весели, като се градят върху сюжетни недоразумения и весели особености в характерите на героите, но има комедии, които изобличават недъзите в обществото, критикуват съществуващата система. Въпросът в такива случаи е: докъде; колко високо могат да полетят стрелите на сатирата; къде са границите на допустимото и приемливото?

Ако погледнем ранните ни филмови комедии от 50-те и началото на 60-те години на миналия век, ще се убедим, че авторите им са били наясно: на високото началство не бива да се посяга; критиката стига до фигури доста ниско в социалната йерархия. Например „Две победи“. Единият протагонист е директор на ТКЗС, който, вместо да се грижи за реколтата, мечтае за оркестър. Другият, директор на предприятие, не само че нехае за производството, но пренебрегва и мечтите на самодейния състав за истински инструменти. Неговата мечта е лична кола, наистина в онези години не е мерцедес, но все пак… Човек остава с впечатление, че проблемите на самодейността са по-важни от икономиката. Грешка разменя пратките, самозабравилите се дребни ръководители са смъмрени и всичко се урежда. И още един директор („Любимец 13“). Той пък е отчаян запалянко (тогава още нямаше фенове), неговите служители не само са задължени да посещават срещите на любимия футболен отбор, но са следени и дали активно го подкрепят. Отборът трябва да бъде укрепен с нова звезда. Поредица от недоразумения заменя звездата с брата близнак, който обаче е с „два леви крака“… Поуките са очевидни.


 „ДОКАТО АЯ СПЕШЕ” 

ИЛИ ГОЛЯМОТО ЗАВРЪЩАНЕ НА „МАЛКИЯ” БГ ФИЛМ
Ирина Иванова

След като изгледах някои от най-новите български филми –„Докато Ая спеше” на Цветодар Марков, „Жажда” на Светла Цоцоркова (дебют в пълнометражното игрално кино) и в по-малка степен„Събирач на трупове” на дебютанта Димитър Димитров – изпитах истинско облекчение, защото видях, че „малкият филм” се завръща. Вярвам, че споменатите режисьори не ще се обидят от определението „малък филм”. С негова помощ се опитвам да обознача филми, за които е достатъчно предизвикателството да разкажат една история, която не е свързана с грандиозни обобщения за народопсихологията или историческата ни съдба. Не е задължително втъкана в социален или политически контекст. Не се стреми да покаже „цялостна картина на обществото ни”. Не мечтае за революции и не се опитва да взривява форми. Всъщност когато е достатъчно добре намерена, фокусирана и разказана с проникновение и в дълбочина, отделната човешка история носи в себе си точната доза и народопсихология, и социално-политически контекст, и въобще всичко гореизброено. Тоест иска ми се да уточня, че специално в рамките на този текст обратното на „малък филм” не е „голям филм”, а по-скоро амбициозен. С изричната уговорка, че определението „амбициозен“ също е условно и работно, ще кажа, че наричам така повечето български филми от последните десетина години ( „Източни пиеси”, „Подслон”, „Стъпки в пясъка”, „Тилт” „Кецове”,„Цветът на хамелеона”), както и някои от най-новите(„Съдилището”, „Виктория“, „Урок“, „Каръци”), понеже всички те открито претендират, че не просто разказват една история, но и анализират процесите в обществото, екзистенциалните, но социално значим конфликти между семейството/групата и отделната личност, властта и отделната личност, както и драматичната намеса на обществено-политическите събития в човешката съдба. На пръв поглед всеки от изброените филми разказва конкретна човешка история, но при по-внимателно вглеждане се вижда, че акцентът всъщност е поставен извън тази история.


АЗ ПРОДЪЛЖАВАМ

С режисьора Цветодар Марков разговаря Катерина Ламбринова

Още от детска възраст имаш интерес към киното и театъра, какво те накара да кандидатстваш актьорско майсторство и каква беше причината да се преориентираш към режисурата?

Не беше трудно. Бях пред камерата, направих „три крачки“ напред и се оказах зад нея. Взе, че ми хареса. От „другата страна“ се почувствах в свои води. И си останах там – зад камерата. Така станах режисьор. Не съм се отказал да играя, но не виждам начин да играя в собствените си филми. Ако някой друг ме покани, с удоволствие ще приема роля, която ми харесва.


МРАК И СВЕТЛИНА

„СЪВРЕМЕННИ АСПЕКТИ НА ЕКРАННАТА ПЛАСТИКА“

Цветелина Стефанова

В едно интервю преди време операторът Георги Николов сподели, че е станал филмов оператор защото се страхува от тъмнината. Това откровение превръща страха му в професия, където техника и изкуство се преплитат, за да съградят незабравими образи на екрана, като Иван и Александра от едноименния филм, героите от „След края на света” и „Пътуване към Йерусалим” на режисьора Иван Ничев и редица други. Като оператор - постановчик той е заснел петнадесет игрални филма, повече от шейсет документални и пет телевизионни сериала.

Получил е над 30 награди от наши и международни кинофестивали. Продуцент е на десетина игрални и документални творби. Има значителен опит както с филмовата лента, така и с дигиталните технологии. Тази забележителна игра със светлината, особено в „Елегия" на Едуард Захариев и в „Пътешествие" на Малина Петрова и Искра Йосифова, е не само умение, дадено сякаш свише и неподвластно всекиму, но е и резултат от неимоверен труд. Заставайки зад камерата, Георги Николов изисква от себе си преди всичко прецизност и дисциплина, но също проявява забележителна толерантност и умение за сработване и творческо единомислие както с режисьора, така и с актьорите, често най-капризният „елемент” в този сложен процес.


ПЕСИМИЗЪМ, ОТЧУЖДЕНИЕ И ЛЮБОВ

МЕЖДУНАРОДЕН КОНКУРС
Гено Петров

Конкурс на песимистичното кино. Такъв е на пръв поглед лаконичният прочит на тринадесетте филма от Международния конкурс на София Филм Фест. Лентите са натоварващи и засягат сериозни теми, и аз, след края на всяка прожекция, се задълбавах все повече в себе си, вместо да си тръгна позитивно настроен. Филмите са дело на млади режисьори, конкурсът е за първи и втори филми. Но да продължа с песимизма. Той се поражда не само от тематиката на филмите, но и заради главните герои. В повечето творби главният персонаж е отчужден от света самотник: („Бозайник”, „Жажда”, „Жалейка”, „Аз, Олга Хепнарова”), неспособен да бъде щастлив („Отворената врата”, „Смак”, „Дъщерите на дансинга”). Най-същественото обаче е, че този герой има отчаяна нужда от любов („Ако и кога”), независимо дали е платонична, далечна и невъзможна („Рауф”), или е псевдо любов ( „Бозайник”). Жаждата за любов е обединяващата тема на целия фестивален конкурс.


ПЪНКЪТ НА СЪВРЕМЕННОТО КИНО

Боряна Матеева


На юбилейния екран на 20-ия София Филм Фест проблеснаха цели 59 документални филма! Щом от всичко 207 заглавия (118 пълнометражни, 30 късометражни игрални) почти една трета вече са документални, може да твърдим, че постепенно се формира втори център на фестивала, без, разбира се, да дестабилизира ситуацията. Внушителният неигрален масив беше разположен умно и умело в цели 12 рубрики, което придаде красива релефност на програмата. И тук са не само прожекциите, но и срещите и пресконференциите с автори, неформалните дискусии след сеансите, онова усещане за съпричастност, което помним като зареждане от някогашните киноклубове…


НЕ Е НУЖНО ДА ХАРЕСВАШ ХОРАТА, ЗА ДА БЪДЕШ ХУМАНИСТ

С режисьора Бела Тар разговарят Василена Василева и Катерина Ламбринова

В киното на Бела Тар присъства цялата вселена – времето, природата, човекът, но и дуалните опозиции: смисълът и неговото отсъствие, хуманността и жестокостта, красивото и грозното, страданието и силата, необходима да го понесеш…

Първите му няколко филма са градени в стилистиката на радикалния реализъм и дълбаят в социалните проблеми и житейски неволи на младото поколение в епохата на късния социализъм. Постепенно Тар се отдалечава от социалната конкретика и отчетливия сюжет, и започва да изследва битието в „план тотал“, моделирайки внимателно всички негови елементи във филмовия разказ - ритъм, време, звук, среда, пейзаж, гледна точка. Този обрат е свързан и с променения му възглед, че „проблемите на обществото не са просто социални, политически или исторически, а много по-дълбоки – онтологични и космологични“ .


ВЕЛИК КИНОФАНТАЗЬОР

С Тери Гилиъм разговаря Ангел Радев

Тери Гилиам е последният велик кинофантазьор. Неподправената му способност да пренася зрителите си в нови светове и да преобразява наглед обикновеното в магическо остава без аналог в игралното кино. Филмите му противопоставят безграничността на детското въображение с циничността на реалния свят по начин, който не дава лесни отговори на зрителя.

„Опитвам се да правя филми, които карат хората да се замислят. Предпочитам да допусна, че хората са интелигентни, а не бебета. Че могат да бъдат вдъхновени да видят света по начин, различен от този, диктуван им от медиите“.

Гилиам е роден в Минеаполис, Минесота през 1940. Завършва политология през 1962, но започва работа в рекламната идустрия като илюстратор. Обезкуражен от безмилостното потушаване на гражданските протести през 60-те, той се мести в Англия, където става част от легендарната комедийна трупа Монти Пайтън. За тях той създава сюреалистични колажни анимации, които продължават да изненадват със своята креативност и закачлив хумор.


АНАЛИТИЧНИЯТ ПОГЛЕД НА КИНОКРИТИКАТА Е НУЖЕН

С кинокритиците Клаус Едер (Генерален секретар на ФИПРЕССИ ) и
Гидеон Кутс (Председател на Гилдията на френските кинокритици) разговаря Росен Спасов

На пресконференцията казахте, че мястото на провеждане на фестивала е от голямо значение за възприемането на филмите. За първи път сте в София, как градът се отразява на вашето възприятие?

Гидеон Кутс: Тук все още го има духът на малките кина. За съжаление не е така в повечето големи градове по света. Поне в Париж този дух вече го няма. Интересно ми е как тук публиката възприема по-скромните филми, а не само глобализираните американски суперпродукции. Виждам, че има аудитория за фестивалните и артистични заглавия. Съществува и субективен поглед, който зависи при срещата на хората от съответния град с филма. Когато се запознаеш с техния начин на мислене и се докоснеш до техния свят, можеш по различен начин да погледнеш на филмите, особено на българските. Винаги съм повлиян от атмосферата в салона. Със сигурност не е същото както в Кан или на други големи фестивали. Тук не трябва да мислиш какво другите биха си помислили за твоя избор. Личната ми селекция от филми също се влияе от локацията.


 АЗ СЪМ  КРИТИК – ДИНОЗАВЪР

С Джей Уайзбърг разговаря Ангел Радев

Джей Уайзбърг е американски филмов критик и историк. Роден в Ню Йорк, но живеещ в Рим от много години, Уайзбърг е арт директор на фестивала за нямо кино в Порденоне и отразява повечето филмови фестивали в Европа и близкия Изток за американското списание „Variety”. Ето какви впечатленията сподели той от 20 Международен София Филм Фест и за съвременното независимо кино.


„СИНЪТ НА САУЛ” Е ФАВОРИТ НА КРИТИКАТА

Георги Ангелов

Слава богу, юбилейният 20-и МФФ София Филм Фест премина без излишна помпозност. Без да е най-силната досега, програмата предложи редица образци от днешния ден на световното кино, както и забележителните ретроспективи на Тед Кочев, Бела Тар и Тери Гилиъм. Изброих 185 филма от 46 страни, от които 167 пълнометражни. 44 бяха българските заглавия (напук на тези, които продължват да твърдят, че няма българско кино), 17 от Англия, 15 от САЩ, 13 от Германия, 11 от Унгария, по 6 от Испания, Канада и Франция, 4 от Ирландия, по 3 от Израел, Турция, Италия, Русия, Хърватска, Мексико и Исландия, по 2 от Чехия, Полша, Грузия, Холандия, Гърция, Норвегия, Корея, Аржентина, Дания, Китай, Сърбия и Австрия и по 1 от Венецуела, Иран, Япония, Колумбия, Словакия, Македония, Косово, Румъния, Ирак, ЮАР, Белгия, Австралия, Бразилия, Финландия, Нова Зеландия, Украйна, Уругвай и Словения). Новите държави са Колумбия, Нова Зелендия и Ирак. 28 от заглавията са познати в България и не участваха в класацията.


 Берлинале 2016

ДА ДОКОСНЕШ ЧОВЕКА

Людмила Дякова

Някои журналисти упрекват организаторите на Берлинале в липса на стил и концепция при селекциониране на филмите за официалния конкурс. Но според мен това е търсено и се налага като политика на фестивала през последните десетина години. Стремежът е да се представят по-непознати кинематографии. Да се обхване цялата палитра от почерци, стилове и насоки в съвременното кино, като фокусът не е само върху игралното, но и върху документалното кино. Достатъчно е да си припомним филма на Патрисио Гусман „Седефеното копче“, който миналата година бе награден със Сребърна мечка за сценарий. Факт е, че от началото на новия век документалното кино завоюва все по-мащабни територии. То е търсено от зрителите на голям екран и е без конкуренция като значимост и внушение.


 АЛБАНИЯ, ГОДИНА ПЪРВА

Йоана Павлова

Ако днешните политически граници стават все по-условни, то културното им съдържание придобива все по-голямо значение. Неслучайно казват, че XXI век ще е векът на музеите и архивите. В този контекст се проведе и Cinéma du Réel - един от двата най-големи фестивали за документално кино във Франция заедно с FIDMarseille. За 38-ото си издание Cinéma du Réel се представи отново с амбициозна програма – четири състезателни секции (три международни и една френска), паралелни програми и една сравнително нова инициатива, която дава възможност на парижките зрители да надзърнат в съкровищницата на различни национални филмотеки. След Чили (2013), Португалия (2014) и Гърция (2015) тази година беше ред на Албания.


НОСИТЕЛИ НА СРОДНИ ПРАВА В АУДИОВИЗИЯТА.

ПРАВНАТА ФИГУРА НА ПРОДУЦЕНТА В АУДИОВИЗИЯТА

Марияна Лазарова

I. Обект и съдържание на сродното право.

С термина сродни права – droit voisins, neighboring or related rights, се обозначава отделна категория права, близки до авторските. Много често правоносители и ползватели проявяват неразбиране и считат тази категория права за вторична, производна от авторството и следователно с второстепенно значение. Подобно неразбиране води до редица недоразумения в практиката и до псевдо философски спорове в стил: кокошката или яйцето. Съществува стар спор: кой е по-важен, творческият принос и талантът на авторите, или инвестицията на продуцента, без която техният труд нямаше да се обективира и да стане достояние на публиката.


ДРАМАТУРГИЯ И МОНТАЖ

Нина Алтъпармакова

Макар да влиза в ролята си на изразно средство на един по-късен етап от производствения процес и да борави с вече заснетите кадри и вече заложената логика в действията и думите на персонажите, монтажът влияе пряко върху драматургията на филма. Разбира се, как точно ще бъде разказана една история, какви събития ще се случат в нея, проявата на какви характери, сблъсъци и конфликти ще проследим докато гледаме филма, зависи изцяло от волята на сценариста и режисьора. Но колкото и странно да изглежда, към този авторски процес е съпричастен и монтажистът. Защото тъй нареченият “момент на истината” винаги идва накрая, когато усилията на всички по творческата верига са фиксирани в материала.


ЛЮБОВ С ПРЕВАЛЯВАНИЯ

Христо Ганев

Обширно поле, осеяно с цветя. Диви, но красиви. Криволичещ селски път, чезнещ в далечината. Жега. Зной. Слънцето – огромно – пече ли, пече.
Нажежен, въздухът трепти, къдри и размазва контурите на далечни хълмове, дървета и храсти – увиснали неподвижни в маранята.