„ТОВА СИ Е ПРОСТО КЕФ”
С Атанас Киряков разговаря Геновева Димитрова
Атанас Киряков е сред най-талантливите, рефлективни и активни български документалисти. Роден е на 22 март 1939 година във Варна. Завършил е ИДЕК, Париж (1963). Филмографията му се състои от няколко десетки документални и научнопопулярни заглавия. Киряков разнищва сериозните социални проблеми през вълнуващите им проекции върху индивидуалната човешка съдба. Носител е на много награди, сред които и най-престижните у нас: „Да спасим въздуха”, 1977 - „Златен ритон” за документален филм, "Златен кораб" на 10-я Международен фестивал на Червения кръст, Варна, за филма “Равен на всички”, „За служебно ползване”, 1989 - „Златен ритон” за научнопопулярен филм, „Обречените”, 1994 - Специалната награда на журито на Фестивала на българския филм, Варна, „И в рая има ад”, 2007 - Награда за режисура, Варна. С „Концерт за флейта и момиче” (1980) дебютира в игралното кино. Навръх юбилея си през 2009 ни направи подарък с прекрасния филм „Иван Кирков или да се спасиш в спомена”. В края на миналата година показа „Омагьосан от морето”, посветен на рибаря Георги, продължил креативната тенденция за активната личност в документалното ни кино.
Наско, има ли нещо в документалното кино, което си искал да направиш и не си направил?
Общо взето, каквото ме е бъзвало, винаги съм го правил. Навремето, когато имаше т. нар. кинохроники, снимах каквото ми хрумнеше по проблемите на всекидневието. Бяха злободневни, но важни за съществуването ни. Имам например филм за дупките на София отпреди 30 години – сигурен съм, че ако го пуснат сега, ще звучи актуално, независимо че колите и трафикът са различни. Ето, сега и проектът за горяните – дали ще го одобрят или не, ще го гоня до дупка, защото темата е много важна. Мисля, че е срамота да не се знае, че единствено в България от Източна Европа е имало такова масово съпротивително движение след 1944 в продължение на десет години. Непрекъснато говорим, че сме нямали съпротивително движение срещу съветизацията на България, напротив – имало е над две хиляди нелегални организации с десетки хиляди членове...
ТЕОРЕТИКЪТ - ПРАКТИК
С професор Любомир Халачев разговаря Емилия Стоева
Проф.д.и. Любомир Халачев е творец с богата, многообразна творческа биография - ето само някои акценти от нея. Завършил е ВГИК - Москва през 1972 година. Като режисьор, продуцент и сценарист има участие в повече от 100 филма – игрални и документални, пълнометражни и късометражни. Филмът “Образ невъзможен”, на който е продуцент, е носител на наградата “Златна роза” за документален филм от фестивала във Варна. “Как България влезе в Европа” е носител на Специалната награда на журито от “Златната ракла” 2002. “Благослов” е продаден в САЩ на телевизия EWTN, а също в Полша, Швейцария и др.
През 2002 година Любомир Халачев основава продуцентска фирма „Кодиак филм”.
През 2003 година завършва “North by Northwest” в Дания – едногодишен курс за сценарна консултация и работа на продуценти със сценаристи.
През 2004-2005 работи като професор в Сингапур, университета „Ни Ан”. Също така е ръководител и лектор на семинари и уърк-шопове в европейски програми. Декан е на факултет „Екранни изкуства” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Автор на 7 книги за кино и телевизия, между които: “Направи си сам... обществена телевизия”, "Художници с кинокамера: Оператори в българското кино” и др.
Любо, ти си комплексна личност в света на киното и бихме искали да научим нещо повече за теб. Откъде да започнем? Може би от следването ти в Москва?
Следването в Москва? Преди това бих искал да кажа защо се ориентирах към тази професия. Като повечето деца, които имат разностранни интереси в училище, и аз се занимавах с много неща. Едно от тях беше писането на текстове за вестник „Средношколско знаме”. Така че отношението ми към изкуството започна с литературата. Аз и до ден днешен пиша, разбира се. След това започнах да правя фотографии, запалих се и по това...
григор вачков - всенароден Любимец
Борислав Гърдев
Ако не беше ненавременната му смърт на 18 март 1980 година, на 26 май Гришата Вачков щеше да навърши 75 години. Той си отиде от този свят в разцвета на силите си, преди да навърши 50, но с такава богата творческа биография и с такава искрено спечелена всенародна любов, с каквато малцина български актьори могат да се похвалят.
Затова и Григор Вачков е останал в съзнанието ми най-вече с ведрата си усмивка и неизтребима жизненост, която не го напускаше и когато се утвърди като един от най-големите трагици в киното ни, и най-вече, когато в края на 70-те години на миналия век коварната болест все повече го измъчваше и нанасяше неизличимите си следи по лицето му, придавайки му страдалчески блясък на мъдрец-стоик...
Дискусията е отворена не само за критически есета, но и за мненията на други кинематографисти, както и за мнения, различни от публикуваните за даден филм
"Похищението"
Катерина Ламбринова
Новият филм на режисьора Пламен Масларов и сценариста Боян Биолчев „Похищението” е създаден като своеобразно продължение на „Вик за помощ” от 1986-та година, режисиран от Никола Рударов и базиран върху романа на Биолчев „Сатурнов кръг”. Литературната връзка между двете филмови произведения е условна, а авторите са търсили по-скоро обща проблематика с предишния филм и нейното съвременно разгръщане, което предполага използуване на различен стил и жанр.
Тенденцията за възвръщането на чистото жанрово кино у нас е повод за радост. Това обаче означава, че анализът на тези филми трябва да се поставя най-вече в контекста на техните жанрови особености, с изострено внимание към опитите те да се надхвърлят и дообогатят, защото така се извършва обновяването на жанра. Напоследък трудно може да се говори за чисти жанрове, поради наложилата се постмодерна практика на смесване и взаимопроникване на стиловете. Може би затова бе приятна изненадата, че с „Дзифт” младият режисьор Явор Гърдев реабилитира позабравеното жанрово кино, като съвкупност от три компонента - тематика, стилистика и надграждане върху стила…
“ДЪРВЕНОТО ЕЗЕРО” ЗАДАВА НЕОЧАКВАНИ ВЪПРОСИ
Надежда Гюрова
Шокиращ, объркан, натуралистичен и до известна степен жесток, „Дървеното езеро” е режисьорски дебют на Ясен Григоров. Филмът е частна продукция, реализирана без подкрепата на НФЦ. Премиерата провокира противоречиви емоции сред публиката – някои зрители усетиха тежестта на зададените въпроси, други останаха равнодушни, а голяма част си тръгнаха усмихнати, не разбрали за какво става дума и щастливи в безразличието си. Хибридният характер на филма, невъзможността за точното му жанрово дефиниране, липсата на ясно определена идея или еднозначно послание, превръщат дебюта на Григоров в предизвикателство. Пред погледа на безименния главен герой (в ролята Стоил Атанасов) на екрана дефилира необичайно пъстро множество от хора, докато героят търси опора за собственото си съществуване, превръщайки се в „хирург” на съзнанието на събеседниците си. Действието на филма, заснет в чернобяло, се развива в едно единствено помещение, в което се провежда кастинг – много различен от традиционната представа, но все пак кастинг. Пред публика. Кастинг за какво? За филм? За реклама? За кампания? Или може би просто е разказана историята на един обикновен и същевременно жесток житейски подбор, насочван единствено от субективността на желанието. ..
ВОЛНИТЕ НЕ/ВОЛИ НА ПРОДУЦЕНТА
С продуцента на филма “Раци” Росица Вълканова разговаря Петя Славова
Съвсем наскоро премиерата на един български филм се превърна в почти революционна мисия. Въпреки малкото на брой киносалони, липсата на пари за читава реклама, адекватна политика за разпространение и реална законодателна подкрепа, продуцентът Росица Вълканова се опълчи срещу статуквото. Началото бе поставено с премиерата на филма „Раци” на Иван Черкелов, която се състоя през февруари в 22 града едновременно; навсякъде присъстваше член на актьорския състав или на екипа, за да се срещне с публиката.
Защо решихте да покажете филма на Иван Черкелов, като организирате толкова мащабна премиера?
Най-точният отговор е „от немай къде”! Не съм се занимавала с разпространение досега – наложи се да го направя, защото никой друг не вярва, че подобен филм има своята публика, никой друг не иска да положи усилия, за да разбие стереотипа, който упорито искат да ни внушат: кино, което не е направено по вкуса (масовия) на публиката, няма да има публика ( и следователно, не трябва да го има). А не ми е все едно какво ще се случи с филма, след като е произведен. И не мога да се примиря със ситуацията, в която сме: критична - поради липсата на кина, липсата на пари за читава реклама, липсата на законодателна подкрепа - и трагична, поради войнстващата посредственост, която иска киното ни да се чалгизира, като единствен начин да се „стигне” до публиката. Опитах се да намеря някакъв изход.
Едновременната премиера не е нещо ново, но в България не го правим - поради липса на пари (за толкова много копия), поради липса на кина в провинцията, поради инертност... Решихме, че е по-важно да покажем филма, дори да е на DVD, да го покажем някак „едновременно”, за да използваме максимално ефективно малкото средства, с които разполагаме – мислех, че събитието ще е достатъчно интересно само по себе си, че медиите ще го популяризират като нещо интересно, значимо, като прецедент (това бе най-съществената ни грешка). Едва след като мина „събитието” – тази премиера в 22 града – едва тогава формулирахме и другите ефекти и „ползи” от тази мащабна офанзива – високата концентрация на енергии и емоции, приобщаването на хора, намиращи се на много различни места в цялата страна, събуждането на нови очаквания, усещането, че не сме сами. След премиерата се събрахме и си разказахме кой какво е преживял и чул. Зрители ни писаха, събрахме и материалите, отпечатани в разни местни издания. Получи се нещо, което надскочи самото разпространение на филма; смея да кажа, че се получи празник...
КОПРОДУКЦИЯТА – МОДЕЛ И ЗА ГОЛЕМИТЕ
Ингеборг Братоева -Даракчиева
София Филм Фест е с нова програмна схема. Филмите извън конкурса са разделени в три големи групи – „Голямата петорка” (носителите на Големи награди от Кан, Венеция, Берлин, Торонто и Сънданс); „Киното днес – големите майстори” и „Киното утре – големите надежди”. Това подреждане според художествените качества освободи публиката от регионални идентификации и разшири контекста на възприятие. Надявам се този принцип да гарантира трайно новите приоритети на Феста - географските сензации и екзотиката да отстъпят пред доброто кино. Извън двата американски хита „Прешъс” и „Сбогом, заминаваме”, филмите без европейско участие се броят на пръсти. Дори китайските ленти в крайна сметка се оказват европейски – „Тя, китайката” (Великобритания, Франция, Германия) на Шиаолу Гуо и „Лице” (Франция, Тайван, Белгия, Холандия) на Цай Мин-Лиан.
Искрено съм убедена, че копродукциите са бъдещето на европейското кино. Доказва го и носителят на „Златна палма” от Кан, „Бялата лента” на Михаел Ханеке. При Ханеке съспенсът винаги е в напрежението между нещата, които се виждат на екрана, и онези, които режисьорът нарочно е оставил скрити. Верен на стила си, в „Бялата лента” той отново въвлича публиката в сложен кинематографичен пъзeл...
КИНОТО УТРЕ – НАДЕЖДА ЗА СЪПРИЧАСТИЕ
Зорница Миланова
Тази година екипът на София Филм Фест изненада публиката с обновена тематична структура. Една от най-интересните нови програми “Киното утре – големите надежди” представи шестнайсет филма на млади режисьори от цял свят, отличени с награди на международни фестивали през последната година.
В центъра на художествените търсения на младото поколение е човекът, който се опитва да намери път: към себе си, към другите, към щастието, притиснат от жестоки обществени конфликти или от липсата на разбиране от близките си.
Създателите на “Аджами” (Германия - Израел), “Война за опиум” (Южна Корея – Афганистан - Япония), “Запази спокойствие и брой до седем” (Иран) и “Другият бряг” (Грузия - Казахстан) поставят проблема за отнетото безгрижие на детството. Остават ли децата - с малкия си жизнен опит и невинността си, встрани от конфликтите на възрастните, или напротив - те са два пъти по-разрушителни за тях?...
“АССА КАРЕНИНА” – МЕЖДУ КЛАСИКАТА И АВАНГАРДА
с руския кинорежисьор Сергей Соловьов разговаря Галина Николаева
След последната ни среща със Сергей Соловьов преди години се случиха важни за него събития - той засне три нови филма, работи върху четвърти, написа три книги, предстои да излезе четвъртата, организира потресаваща изложба – инсталация на тема “Моят 19. век”, постави Чехов в театъра, продължава да преподава във ВГИК, ръководи творческото обединение “Кръг” и прави фестивал за кинодебюти в град Ханти-Мансийск.
Честита Ви наградата на София. Какво Ви хареса при нас?
Ходя на много фестивали и самият аз правя един. Наблюдавах с професионален интерес как е организиран София Филм Фест и ми се струва, че в кинематографичен и човешки план всичко е много добре. Много ми беше приятно да получа наградата на София, особено на фестивала, който ми харесва…
"ОБИЧАМ ОНЕЗИ, КОИТО ОБИЧАТ КИНОТО"
С италианския режисьор Джулиано Монталдо разговаря Виолета Зингинова
Големият италиански кинотворец Джулиано Монталдо беше специален гост на 14-я София Филм Фест и получи престижната награда на София за цялостен принос към киното. Фестивалната публика видя най-новите му творби: “Златото на Куба” и „Демоните на Санкт Петербург”.
Роден е на 22 февруари 1930 г. в Генуа. Първите му изяви като актьор са на сцената на самодеен театър в родния град. Шансът го среща с прочутия италиански режисьор Карло Лидзани, който му поверява роля във филма си „Внимание! Бандити!” (1950). Пътят към голямото кино за него вече е отворен и той става асистент и творчески сътрудник на забележителните италиански режисьори Джило Понтекорво, Карло Лидзани, Серджо Леоне, Франческо Рози.
През 1960 година Монталдо прави своя режисьорски дебют с филма „Лов на гълъби”, посветен на партизанската съпротива в Италия.
Този филм не е успешен за режисьора. „Нямах късмет с критиката. Всички ме нападнаха” - казва Монталдо. Преживява творческа криза. Но среща една енергична и очарователна жена - Вера Пескароло, която му помага да преодолее тези тежки моменти. Джулиано Монталдо се влюбва и се оженва за нея. Тя продуцира втория му филм ”Безразсъдно” (саркастичен прочит на икономическия възход в Италия), който печели специалната награда на журито в Берлин през 1965...
„БЯЛАТА ЛЕНТА” - ПОБЕДИТЕЛ НА 14-Я СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ
Георги Ангелов
Не само аз очаквах това да бъде най-силният досега фестивал. Много бяха хубавите филми и до последния момент ми беше адски трудно да определя петте си фаворита. С удоволствие и готовност 31 участници оформиха крайния резултат, като Стефан Китанов съобщи своята петорка от чужбина. Голямото събитие на фестивала беше признанието му от FIAPF (Международната федерация на асоциацията на филмовите продуценти), като един от големите световни специализирани кинофестивали със състезателен характер.
Сякаш тази година посещаемостта беше по-ниска, но с оглед на кризата можем да сме доволни. Иначе за статистиката изброих 223 филма.
...
За 2010 година първи с 46 точки е „Бялата лента” на Михаел Ханеке. На второ място с 33 точки е „Млякото на скръбта”. Трети е Ангелопулос с „Прахът на времето” – 29 точки. С 28 точки четвърти е „Ливан”, а пети с 24 точки – „Объркана броеница”. Шести с 23 точки е „Пророк”, седми с 21 точки – „Аквариум”. На осмо място с 19 точки е „Прешъс”, а девети с 18 точки – „Източни пиеси”. Десето място с по 15 точки делят „Палата № 6” и „Прекършени прегръдки”, а 11-то с 13 точки – „Сладка тръпка” и „В търсене на Ерик”. 12-ти с 12 точки е „Самият Троцки”, а 13-ти с 11 точки – „Демоните на Санкт Петербург”. „С куршум в главата” с 9 точки е 14-ти, а 15-ти с по 8 точки са „Последният танцьор на Мао” и филмът –подарък „Вангелис и пътуването до Итака”. 16-то място си поделят „Покани ме да вляза”, „Гигант” и „Незараснали рани” с по 7 точки. 17-ти с по 6 точки са „Медал за храброст” и „Една война”. 18-то място делят седем филма: „Светото семейство /”Нина и Мариян/”, „Анна Каренина”, „Тъпан, барабан”, „Вярвам в ангели”, „Сън”, „Сбогом, заминаваме”, „Прислужницата”. С по 5 точки 19-ти са „Лош ден за риболов”, „Пътуващо кино”, „Храна за душата” и „Запечатани мигове”. С 3 точки на 20-то място са „Свети Георги убива змея”, „Заек по берлински” и „Не спирай”. С 2 точки 21-ви са „Дневник на Уудсток”, „Меден месец”, „Надуваема кукла”, „Концертът”, „Граница”, „Не съм твой приятел” и „Момичетата от мола”, а с 1 точка 22-то място делят: „Агора”, „Град Паника”, „Всички останали”, „Срещу течението”, „Роднини”, „Чакай ме, няма да дойда”, „Сега и завинаги”, „Метропия” и „Зад кадър”. Жалко, че „Кметът” на Адела Пеева и Антоний Дончев, който е в програмата на София Филм Фест, беше програмиран 4 дни по-късно и не можа да се включи в класацията. Да припомним, че „Развод по албански” спечели анкетата за Киномания 2007...
ГРИШАТА И НЕГОВИТЕ “ТИХИ КАНОНАДИ”
Вера Найденова
Юбилеите, подобно на човеците, са различни, многообразни. Присъстваме на един от щастливите: празнуващият е в добро здраве, почетен от онези, за които е писал, и от онези, които са писали за него. Събитието е ознаменувано с книга. Тя има хубаво заглавие – „Тихи канонади” (Гришата винаги е измислял добри заглавия, това е плод на публицистичната му дарба). В книгата са публикувани текстове на юбиляра от последно време, рецензии за негови книги и поредица от снимки, които маркират биографията му. „Тихи канонади” ретроспективно хвърля цялостна светлина върху преживяното и направеното. А и осветлява характера на автора си. На корицата лицето му е в близък план. Той от киното знае, че така най-добре се експонират проницателните очи, белезите на възрастта и опитът, нравът на човека.
Всичко, което предварително си бях помислила, после открих в тази книга. Дори това, че с автора й сме състуденти. Той сам го е отбелязал, мимоходом. Винаги съм се досещала, че в нашата малка страна опитът да скриеш годините си е обречен на неуспех; все ще се намери някой, който да каже я кога си бил в първо отделение, я кога си постъпил в университета…С Гришата наистина сме състуденти (аз с една година по-малка от него – все пак е нещо) . Струва ми се, че този факт има по-особено значение. Един писател казваше, че най-силни са любовните връзки между връстници. Това май важи и за колегиалните отношения. Вероятно сте забелязали, че най-яростни в отричането на онези десетилетия, в които премина по-голямата част от живота - моя и на Григор Чернев, са младоци, хора, които не са ги преживели. Битувалите през онова време, дори при разлики в биографиите, какъвто е нашият случай, все пак са се пекли на една и съща клада и са по-толерантни помежду си...
БЕЗСЛОВЕСНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА НЕМОТАТА
Нямото кино в “Копие или модел” на проф. Владимир Игнатовски
Румен Леонидов
Една голяма българска празнина, свързана с появата, развитието и теорията на нямото кино, през последните две години бе обживяна благодарение на последните три книги на професор Владимир Игнатовски – „Картини от светлина. Теория на нямото кино” (2008), „Времепространството или хронотопът от ранната филмова теория (2008) и „Копие или модел”, станала факт в края на 2009 година.
И трите текста са с изключителен коефициент на полезност – написани са достъпно, енергично, убедително, с професионално подбрани примери и любопитни факти. Това придава на изложението прелестта на силно артистичната публицистичност, която е в пълна хармония с по-тежко осмисления интелектуален материал.
Проф.Игнатовски свободно се разхожда в епохата на нямото кино, познава в детайли почвата и въздуха на онова необикновено в творческо отношение време, на „ти” е като знание и почитание с всички централни персони, свързани с процеса на осмислянето, на магиката, идваща от „движещото се изображение”. Поразителна е лекота, с която авторът преминава през духовните територии на различните видове изкуства, литературни жанрове, философски течения, естетически платформи, манифести и манифестации, при това като нито за миг не губи посоката на целенасочения си разказ.
Книгата „Копие или модел”, с подзаглавие „Изразните средства на нямото кино”, е с най-силно заявена приложно-практическа характеристика. Получило се е универсално четиво, предназначено както за силно изкушените киномани, така и за по-тясно специализираните познавачи. Текстовете тук са илюстрирани не само с нагледни цитати и богат научен апарат, но и с култови сцени и кадри от историята на безсловесното въздействие на немотата...
РОМИТЕ – ЗА ХУМАНИЗИРАНЕ НА ТЕМАТА
Марин Дамянов
Ромите, с тяхната иманентна или приписвана им романтична екзотика, често са привлекателен обект за художествена интерпретация.
Според едно британско проучване, „най-великата” любовна история в литературата на всички времена не е нито „Ромео и Жулиета”, нито „Отнесени от вихъра”, а „Брулени хълмове” от Емили Бронте. Като напишем „WUTHERING HEIGHTS” (Брулени хълмове) в киносайта IMDB, се оказва, че романът „Брулени хълмове” е филмиран поне 15 пъти от 1939 година насам, включително има и един японски филм.
Един от най-прочутите филми в тази върволица е "Брулени хълмове" (1992) на Питър Космински с Жулиет Бинош и Ралф Файнс като разтърсващ любовен дует. Към този сюжет е посягал дори и големият майстор на киното Луис Бунюел. През 1954 той прави своя „Брулени хълмове” със заглавие „Бездни на страстта” (Abismos de pasión, Mexico). „Брулени хълмове” от Емили Бронте е историята на една разрушителна любов между осиновено циганче с неизвестни родители – Хийтклиф, и неговата заварена сестра – Кати. Многобройните филми по този сюжет поддържат архетипа за циганина като човек, който е подвластен на силни, почти ирационални страсти.
Източноевропейското (Балканското /?) кино също е създало прекрасни филми за живота на ромите. Като примери измежду многото ще спомена само два филма: "Таборът отива на небето" ("Табор уходит в небо") е съветски филм от 1975, сценарист и режисьор е Емил Лотяну…
ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ
Киноанкета: Стефан Куцаров
Стефан Куцаров е завършил операторско майсторство в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” през 2003 година. Работи на свободна практика и е оператор -постановчик на документалните филми: “И театърът пътува”, режисьор Лъчезар Аврамов; “Ще повярваш”, режисьор Анна Вичева; “Неудобният д-р Кръстев”, режисьор Христо Живков; “Денят на независимостта”, режисьор Христо Живков, както и на игралните: “Шантав ден”, режисьор Силвия Пешева; “Преследвачът”, режисьор Лъчезар Аврамов; “Пустинният бегач” (в съавторство с Диан Загорчинов , режисьор Григор Лефтеров. В момента е в процес на снимки на филма “Номер едно”, режисьор Атанас Христосков.
По какви критерии избирате филмите, които снимате?
Обичам да избирам бъдещите си филми измежду купища стойностни сценарии, даващи ми възможност в максимален размер да разгърна творческите си способности.
Какво е за вас камерата?
Нещо като фотоапарат.
А светлината, композицията, движенията, цвета?
Четири в едно.
Какъв е балансът между техническата и творческата страна в операторската работа?
Използвайки множество технически термини, един оператор спокойно може да убеди неподозиращия режисьор, че гафът с осветлението, който е направил, всъщност е изключително труден и почти невъзможен ефект, който само най-големите холивудски продукции могат да си позволят.
Какво означава за вас “да уловиш неуловимото”?
Префърцунен израз...
БЕРЛИНАЛЕ - КАТО ЧАСТИ ОТ РАЗПИЛЯН ЖИТЕЙСКИ ПЪЗЕЛ
Калинка Стойновска
Като на всеки голям фестивал, филмите на Берлинале, събрани в официалната конкурсна програма, и тази година имаха своя вътрешна “драматургия”, подредиха се в онзи особен ред, с който фестивалът ще бъде запомнен и ще остане в историята.
Оставям настрана многобройните гости, журналисти, селекционери и кинотърговци (някои от тях въртят световния кинобизнес и стратегията на всички следващи през годината големи фестивали), които присъстваха на този грандиозен кинофорум в началото на киносезона, колко зрители са минали през многобройните му зали, количеството продадени билети и дали това има нещо общо със световната икономическа криза (май в случая - твърде малко) - всеки може да влезе във фестивалния сайт и да получи необходимата му информация. Това е постоянният живот на световните кинофестивали, който е колкото видим, толкова и невидим. Но точно там очевидно се чертаят и определят важни стратегии за развитието и разпространението на т. н. фестивално кино. Защото и в него си има собствена специфика, начини на създаване и разпространение в световната фестивална киномрежа.
В конкурсната програма на Берлинале 2010 според мен се наложиха категорично няколко важни “драматургични” особености.
Интересното е, че големите имена в съвременното кино – такива като Мартин Скорсезе, Джан Имоу, Майкъл Уинтърботъм и Роман Полански, се представиха с филми, в които просто перфектно се забавляват, обигравайки различни образци в киното, и най-вече в жанровото кино. Правят реверанси към класиката или римейк на някогашни не/известни филми на вече известни автори. Правят го майсторски, ефектно, разкрепостено, използвайки всички възможности на съвременните кинотехнологии...
СОЛОТУРН 2010 - ЗРИТЕЛСКО КИНО БЕЗ ГОТОВИ РЕЦЕПТИ
Людмила Дякова
Всяка година - от многото, които ме свързват с фестивала на швейцарското кино в Солотурн - успявах да добия. макар и обща представа за процесите и тенденциите, които формират и европейското кино. Причините са няколко. От една страна, това се дължи на филмите, които се произвеждат в самата Швейцария. В звученето им се долавя френски, немски или италиански привкус - и то не само заради езика, на който говорят героите, а и заради националните особености на отделните региони, в които са създадени. Друг фактор е и множеството копродукции, които се произвеждат годишно в Швейцария. И не на последно място от значение е възможността на творците на швейцарското кино да работят из цял свят. Така че наистина може да се говори за космополитна и в най-добрия смисъл на думата глобализирана кинематография, която може да служи като своеобразен ориентир за развитието на европейското кино и като индивидуален облик, и като кинематография, носеща белезите и особеностите на киното на стария континент.
Тази година заради икономическата криза гостуването ми на Дните на швейцарското кино бе значително по-кратко и не се наемам да правя обобщения от видените филми, но определено имаше творби, за които си струва да се говори, като някои от тях бяха и сред фаворитите на публиката. Въпреки че съм убедена, че готови рецепти за път към публиката няма. Всичко е относително и много индивидуално и не разбирам адептите на призива да се правят предимно филми за масовия зрител, но това е тема, която заслужава специално обсъждане…
ДО СКОРО В МОНС!
Павлина Желева
Извън биографията си, свързана с киното, Монс е малко градче на петнадесет минути с кола до границата с Франция и на около час – до Брюксел. Езикът, на който се говори там, е френски, както впрочем и в цялата провинция Ено (регион Валония). Културното наследство е богато и е свързано с духа и правилата на живот на Средновековието - има множество замъци, църкви и всякакъв друг вид сгради с религиозно предназначение. Поводът за гордост: първият нефренски писател, спечелил наградата Гонкур през 1937 година Шарл Плисние, е родом от Монс! A от 9-ти февруари т. г. е факт и най-голямата новина от седемдесетте години насам – през 2015 година Монс ще бъде културната столица на Европа. С две думи, поне половин милиард евро ще бъдат насочени към историческото сърце на Ено, която пък разполага с рекордните единадесет паметника на културата, закриляни от ЮНЕСКО. Мечтата на жителите на Монс да се замогнат икономически - по примера на жителите на намиращия се недалеч от границата френски град Лил (културна столица на Европа през 2004), е на път да се сбъдне... За първи път от десетилетия насам, смятат те, вместо да се закриват предприятия, такива ще бъдат откривани!
Фестивалът на любовния филм в Монс (може да бъде наречен и на Киното на любовта) е филмовото събитие с най-много успешни издания във френскоезична Белгия. Тази година той се проведе за 26-ти път. Мотото му не е куха фраза – близостта на хората до Франция, но заедно с това усещането им за битуване в някакво нейно културно задкулисие – е засилило отношението им към „синефилията” и го е превърнало в задушевно обяснение в любов към културата изобщо! Киното е издигнато в култ: то е средството за общуване със света, емоцията, вълнението, с две думи - идеалният повод за раздвижване на ума и сетивата! Заради Свети Валентин - времето, в което се провежда фестивалът, е винаги месец февруари, а заради Берлинале – по-скоро краят на февруари (тази година 19-26). Затова репликата, с която се разделяха много кинаджии в Берлин „До скоро в Монс!”, съвсем не е лишена от смисъл. След френетизма на първото за годината мегасборище на световното кино прехвърлянето в Монс е почти блаженство!...
НА СТУДЕНТСКО КИНО В СИНГАПУР
Емилия Стоева
От 2007 година NYU - New York University, има филиал в Сингапур. Именно там се проведе деветото издание на NEXT REEL INTERNATIONAL FILM FESTIVAL. Показани бяха 98 филма от 25 държави.
Оливър Стоун, един от знаменитите преподаватели в NYU (Азия), откри фестивала и до края остана във фокуса на събитието. Беше показан и негов документален филм – забранен в Америка, но селекциониран от 18 световни фестивала, включително и Сънданс. Филмът е биографичен за кубинският лидер Фидел Кастро и носи простичкото заглавие „Comandante” (показан е и в България).
Наградите в Сингапур не бяха само морални, а включваха и чекове от 5 000, 7 000 и 10 000 долара. За голяма наша радост филмът на режисьора Димитър Димитров и оператора Борис Славков спечели 3-та награда и чек от 5000 долара. Втора награда получи новелата “Truth or Dare” от Финладия, а първа награда отиде в училището Hamburg Media School - Германия за филма”Shoresh & Shirin” на младата режисьорка Катрин Гебе.
Специално искам да отбележа отношението към нашата Академия. Преди 15 години се налагаше дълго да обясняваме колко добри програми имаме и какъв потенциал има в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Днес имаме самочувствие, че представяме едно от най-добрите училища, членове на CILECT…
ФЕЛИНИ: ГРОТЕСКНИЯТ СЪН
Антоан Асенов
Хиперболизъм, деформация, прекомерност, излишества – това са главните черти на гротескния стил, описани от Михаил Бахтин в книгата му за Рабле. Канона, според който е изградено гротескното тяло, ще си представим най-точно, ако го разгледаме като своеобразна противоположност на концепцията за индивидуалното човешко тяло. То е готово, затворено, завършено и строго разграничено от заобикалящите го готови тела и готовия външен свят. Индивидуалното тяло е тяло-граница, тяло-крепост – едновременно разграничено и затворено – то съществува като „Аз” в един свят, в който другите се делят на „ти”, „тя”, „той”. В центъра на неговата топография попада човешкото лице, върху което най-ярко се отпечатват чертите на индивидуализацията.
Достатъчно е с един жест (карнавален жест!) да обърнем представата си за индивидуалното тяло наопаки, за да се доближим до идеята за гротескното тяло. То е неготово, незавършено, незатворено, неразграничено. Ако индивидуалното тяло е вече формиралото се, гротескното е в процес на постоянно формиране – няма конкретна форма, а е многоформено – не съществува затворено в себе си, а е отворено към външния свят, който свободно прониква в него, поглъща го и сам бива погълнат. Поради това най-важни за гротеската се оказват тези форми, които излизат извън границата на индивидуалното тяло, за да се слеят с формите на света, на всеобщото тяло: „художествената логика на гротесковия образ игнорира затворената, равната и гладка повърхност на тялото и фиксира само неговите изпъкналости – израстъци, пъпки и отвори, т.е. само онова, което излиза извън границите на тялото и онова, което влиза в глъбините на тялото. Планини и бездни – това е релефът на гротесковото тяло, или казано на архитектурен език – кулите и подземията”[i]. Постоянният стремеж на гротеската е да „преметне тялото през глава” – което ще рече да постави задника му на мястото на главата. Крайното постижение на подобно премятане, осъществено в гротеската, е, че лицето става функция на преметналата се върху главата долница – носът замества фалоса, а устата не е нещо повече от „разтворените врати, които водят към долницата, към телесната преизподня”[ii].
Гротескното тяло според Бахтин е изява на идеята за смъртта, раждаща живот – който от своя страна е бременен със смърт.
[i] Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. Наука и изкуство. С, 1987, стр 343
[ii] Бахтин, М. Цит. съч, стр. 351
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 2 / 2010
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ ЮБИЛЕЙ "Това си е просто кеф" - Разговор с режисьора Атанас Киряков / Геновева Димитрова Теоретикът-практик - Разговор с проф. Любомир Халачев / Емилия Стоева НЕ/ЗАБРАВЕНИ ЛИЦА ОТ СЦЕНАТА И ОТ ЕКРАНА Григор Вачков - всенароден любимец / Борислав Гърдев ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА "Похищението" / Катерина Ламбринова "Дървеното езеро" задава неочаквани въпроси / Надежда Гьорова КИНОСЪБИТИЯ Волните не/воли на продуцента - Разговор с продуцента Росица Вълканова по повод разпространението на филма "Раци" / Петя Славова СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ Копродукцията - модел и за големите / Ингеборг Братоева Даракчиева Киното утре - надежда за съпричастие / Зорница Миланова "Асса Каренина" между класиката и авангарда - Разговор с руския режисьор Сергей Соловьов / Галина Николаева "Обичам онези, които обичат киното" - Разговор с италианския режисьор Джулиано Монталдо / Виолета Зингинова |
"Бялата лента" - победител на 14-я София Филм Фест / Георги Ангелов НОВИ КНИГИ Гришата и неговите тихи канонади / Вера Найденова Безсловесното въздействие на немотата - за книгата на Владимир Игнатовски " Копие или модел" / Румен Леонидов ОСОБЕН ПОГЛЕД Ромите - за хуманизиране на темата / Марин Дамянов ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ Киноанкета: Стефан Куцаров СВЕТОВЕН ЕКРАН ФЕСТИВАЛИ Берлинале - Като части от разпилян пъзел / Калинка Стойновска Солотурн - Зрителско кино без готови рецепти / Людмила Дякова До скоро в Монс! / Павлина Желева На студентско кино в Сингапур / Емилия Стоева ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ Фелини: Гротескният сън / Антоан Асенов СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ Последният титан / Николай Иванов |
