СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 2 / 2013

БЪЛГАРСКИЯТ ТЕЛЕВИЗИОНЕН СЕРИАЛ КАТО ЧУЖД И КАТО СВОЙ

Митко Новков

Започвам да пиша, правейки две задължителни уговорки. Първата: във вниманието ми влизат най-вече и преди всичко българските сериали. Доколкото ще идва реч за чужди, те ще са повече за сравнение, отколкото за анализ. Втората: сериалът обикновено е продукт на телевизия с търговска ориентираност (изключение, разбира се, прави Националната телевизия, вероятно поради това „Под прикритие“ е тъй пищен и ефектен). Следователно той от своите създатели и особено от своите продуценти бива измерван не с категориите на естетиката, а с категориите на печалбата, в нашия случай с рейтинга. Това обяснява на моменти странното поведение на някои български телевизии към своите чеда – повече на мащеха, отколкото на майка. Например „инцидентът“ с „Къде е Маги?“:  сериалът тръгна с огромни очаквания, които не се оправдаха и веднага беше „скрит“ в „глухо“ програмно време – неделя, след късните новини. Търговската телевизия няма време за експерименти и там търпението не е добродетел – или държиш рейтинга високо, или те преместват в деветата дупка…

Оттук става ясно, че какво ще говори критиката за търговския продукт, какъвто в случая е сериалът, телевизията изобщо не я интересува. Интересува я единствено как и с какво да привлече публиката. Бяха изпробвани няколко стратегии, докато се концентрира върху две (като отново повтарям, говоря за българските условия) – сериалът като напрегната история за престъпленията на богатите и известните („Стъклен дом“, „Седем часа разлика“) и сериалът като забавна история на междусъседски вражди и недоразумения („Столичани в повече“, различните ситкоми). Казано малко по-рязко, в очите на българските автори на сериали българинът е или бандит, или простак. Тук обаче веднага идва справедливият въпрос: защо, след като „Къде е Маги?“ влиза в рамките на първата стратегия, той не успя да привлече зрителите? Мисля, че причините за това са няколко, като най-важната е неговата, така да се каже, чуждост.  На дискусията, организирана от списание „Кино” на тема „Българският игрален филм и неговите социални проекции” Георги Лозанов говори за българското кино като чуждо, срещу което се чуха справедливите възражения на Вера Найденова и на Петър Попзлатев, но неговите думи бяха прицелени в една чуждост по Алфред Шютц - чуждостта на онзи, който желае да бъде приет от групата, тя да го допусне в себе си. Като чуждостта на „Къде е Маги?“ е не само във факта, че сериалът е взет от Чили, но най-вече в начина, по който се държат основните герои в него…


БИБЛИОТЕКА „АМАРКОРД”: НОВА ФОРМА НА КИНОЗНАНИЕТО

С Раймонд Вагенщайн, управител на издателство „Колибри”, и Владимир Трифонов, отговорен редактор на библиотека „Амаркорд”, разговаря Вера Найденова

Вера Найденова: Без да подценявам историческите и теоретичните книги на българските си колеги, считам библиотека „Амаркорд” на издателство „Колибри” за едно от най-ценните неща в книжнината ни за кино от последното десетилетие. Като се има предвид, че постмодерната епоха, в която живеем, в определена степен се отказа от „големите наративи”, от научните системи и върна познанието към емпиричните му форми, автобиографичните изповеди, които публикува тази библиотека, са много актуални.

Впрочем, веднага трябва да се отбележи, че в случая не става дума за автобиографии или мемоари от традиционен вид, а за своеобразен смесен жанр в постмодернистичен дух. Някъде, по повод две-три от книгите, съставящи „Амаркорд”, бях ги назовала „нещо като автобиографии или постмодернистични романи”. Всички те, трийсетина на брой, разбира се, всяка в конкретна смес, съчетават биографичното начало с разсъждения върху личностния творчески опит (някои достигащи до теоретични формулировки), с мисли и оценки за заобикалящата културна среда, за кинематографичните явления, за социалния и политически живот и т.н. В такъв смисъл тази библиотека задоволява много нови потребности на българския читател. И много разностранни. Може ли да се твърди, че тя в достатъчна степен достига до тези, към които е адресирана?

Раймонд Вагенщайн: Зависи, различните книги имат различна съдба, някои са много популярни, други минават почти незабелязано - за мое голямо съжаление, защото ги подбираме много внимателно и се стараем да издаваме наистина най-доброто в жанра.

Владимир Трифонов:  Определено библиотека „Амаркорд“ намери своята аудитория още с появата си. Фактът, че в началото за една година издадохме четири книги – „Логиката на образите“ на Вим Вендерс, интервютата с Педро Алмодовар: „Киното на желанията“, есетата на Мартин Скорсезе: „Моите удоволствия на киноман“ и книгата на Жан-Клод Кариер „Невидимият филм“, помогна за бързото налагане на поредицата. Четящите български кинаджии веднага я припознаха като безценни учебници. Професор Георги Дюлгеров използва нашите книги в своята преподавателска дейност, например. Срещал съм и продължавам да срещам непознати хора, просто киномани, които не пропускат книга от библиотека „Амаркорд“ . Много читатели имат почти всички издадени книги. Веднъж дори видях едно момиче как излиза от книжарницата на „Колибри“ в бившия Френски културен институт с пет книги в ръка. Проблемът е, че аудиторията, към която е адресирана библиотека „Амаркорд“, не е голяма. Но това е проблем и с аудиторията на арт-филмите у нас. На повечето стойностни филми, които не са направени от популярни режисьори или нямат престижни награди, публиката не надхвърля 1500 души…


КОНКУРСНИТЕ ФИЛМИ - АВАНТЮРИСТИЧНИ, ПАСТОРАЛНИ, ЗЛОКОБНИ 

Пенка Монова

Четиринадесет на брой, филмите от състезателната програма на София Филм Фест тази година отново ни показваха (съгласно статута на фестивала) към какво се стремят с първия и втория си игрален филм съвременните кинотворци.

Обикновено. като споделям мислите си за филми, се абстрахирам от наградите им, поне като начало. Не само защото не вярвам в съревнованията в областта на изкуството, където отделните творби повече се допълват или спорят една с друга, отколкото да се надпреварват. Тъй като наградите са просто допълнителна информация за филма, която не може никога да ни каже повече от самия него.

Ала тази година се получи една твърде любопитна рокада при раздаването на призове и затова ще започна именно с тях.

Най-важните по презумпция награди – Голямата награда за филм и Наградата за режисура взеха „Oh, Boy” (Германия) с режисьор Ян Оле Герст и Адам Леон за филма "Дай плячката!"(САЩ). А  Наградата на журито на ФИПРЕССИ, която също е не по-малко авторитетна и с международна стойност, бе връчена на "Месец в Тайланд" (Румъния) на режисьора Паул Негоеску.

Това са все първи филми на режисьорите - и си личи. И в добрия, и в лошия смисъл. Не че няма случаи първият филм или книга да си остават най-хубавите до гала изявата на твореца. Но аз по-скоро имам предвид младежкия, леко наивен и бих казала, младенчески плам на упоменатите творби...


Арткино в будна кома

Ингеборг Братоева-Даракчиева

От 1946, годината на следвоенното възстановяване на фестивала в Кан, естествената среда за промоция на арткиното стават големите европейски фестивали – Кан, Венеция и Берлин. Причината – арткино са онези филми, чиято популярност зависи не от броя продадени билети, а  от оценката на фестивалните журита, рецензиите на критиците и интереса на образованата публика. Това са зрителите, отворени към филми, чието възприемане  изисква интелектуално усилие. За своите седемнадесет издания София Филм Фест успя да възпита в тази посока и своята публика, упорито включвайки в  програмата си кино на сложните асоциации. Фестът задължително показва, обикновено със закъснение от година, наградените филми на същите онези големи фестивали – Кан, Венеция и Берлин. Мисля, че малкото закъснение не пречи на българската публика, много по-важни са системните усилия на фестивалния екип да формира вкус към киното на смисъла.

Тази година Фестът предложи наградените в Кан’12 „Любов“ на Михаел Ханеке („Златна палма“); „Отвъд хълмовете“  на Кристиан Мунджиу (Най-добър сценарий и Най-добра актриса на Космина Стратан и Кристина Флутур); „Ловът“ на Томас Винтерберг (Награда на Екуменическото жури, Награда за технически постижения, Награда за най-добър актьор на Мадс Микелсен и номинация за „Златна палма”) и „Холи мотърс“ на Лео Каракс (Награда на младежта и номинация за „Златна палма”). Славата на Венеция ’12 беше представена от „Пети сезон“ на Петер Бросенс и Джесика Уудуърт (“Arca CinemaGiovani” за най-добър филм в конкурсната програма и номинация за „Златен лъв“), а социалната ангажираност на Берлин – от „Епизод от живота на събирача на желязо“ на Данис Танович (2013 – Голямата награда на журито и „Сребърна мечка“ за най-добър актьор на Назиф Мужич) и „Цезар трябва да умре“ на Братя Тавиани (2012 – „Златна мечка” и Наградата на Екуменическото жури). Тези филми са окичени и с многобройни други отличия и номинации, като начело е  „Любов“, фаворит на  Европейската филмова академия и на Американската академия за филмово изкуство и наука (тазгодишен „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм). Разбира се, арткиното в Европа не се изчерпва само с филмите, отличени с най-големите международни призове. София Филм Фест гледа по-широко към артпространството, като  показва филми и с по-скромно признание, например „В къщата“ на Франсоа Озон (Сан Себастиан ’12 – Голямата награда на журито и Наградата на ФИПРЕССИ от Торонто ’12), „Снежанка“ на Пабло Бергер (Специална награда на журито от Сан Себастиан '12), българо-руската копродукция „Инкогнита“ (2012) на Михаил Пандруски.

Общото впечатление от селекцията е, че след 20-годишен съдържателен вакуум , запълван със стилистични упражнения,  европейското кино отново поставя въпроса за смисъла с цялата му острота…


БАЛКАНСКИ АКЦЕНТИ

Гергана Дончева

Седемнадесетият София Филм Фест не изневери на вече утвърдената традиция да представя в рамките на балканския си конкурс най-актуалните заглавия и автори от региона. Любопитен детайл от характеристиката на тазгодишния конкурс бяха петимата дебютанти: Емин Алпер, Игор Дърляча, Боян Вулетич, Бабис Макридис и Емил Христов (разбира се, понятието „дебют” е доста условно, когато става дума за Емил Христов, който като оператор има толкова много добри и награждавани филми).

Журито отличи в категорията за най-добър балкански филм творбата на Емин Алпер „Зад хълма” – пестеливо разказана история за сложните взаимоотношения и потулени конфликти в турско семейство, изкристализирали под натиска на външни обстоятелства. Очевидният триумф на кинематографистите от нашата южна съседка беше ознаменуван от втора важна награда – тази на гилдията на българските кинокритици, които я присъдиха на известната режисьорка Йешим Устаоглу за нейния филм „Чистилище”. Този мрачен филм проследява безрадостното монотонно ежедневие на Зехра и Олгун – млади хора на прага на зрелостта, постигнали я с цената на огромно душевно и физическо страдание.

В някакъв смисъл закономерно, най-многобройни бяха участниците в конкурса от страните от бивша Югославия. Тематичният обхват на представените творби варираше от реминисценции на войната в Босна и Херцеговина през деветдесетте („Кривина”, „Кръгове”) до самоиронично изследване на днешния ден чрез процеса на банализирането дори на смъртта („Смърт на човек от Балканите”) или през призмата на интимното преживяване („Практичен пътеводител на Белград със сълзи и песни”). Заслужава специално да се отбележи, че споменът за драматичните югославски войни все по-често става отправна точка на авторите да поставят проблеми и въпроси, надхвърлящи измеренията на конкретното историческо събитие и на регионалния контекст изобщо, за да внушат универсални послания, разбираеми за зрителите по цял свят…


В КРАТКОСТТА Е НЕГОВАТА КРАСОТА!

Аница Янчева

Месец Март – ура! София Филм Фест! Нека филмовият маратон започне. На един престижен филмов фестивал е задължително да има и късометражна програма, затова на седемнадесетия София Филм Фест реших да съсредоточа вниманието си именно върху нея. Оказа се, че това си заслужава, защото за час и половина човек успява да гледа множество кратки филми от цял свят, които едва ли ще има възможност да види другаде. Кратките филми, макар да са ограничени във времето, дават голяма свобода да се екпериментира с различни техники и стилове. Характерна при повечето от тях е острота на замисъла и динамика в действието и няма място за увъртания: ако историята не струва, то и филмът няма да е добър.

В рамките на София Филм Фест успях да видя над петдесет късометражни филма. Огромно разнообразие от теми, похвати, техники. Имаше трилъри, фентъзита, приключенски филми, семейни драми. Безспорно драмата си остава най-предпочитаният от режисьорите, а и от публиката жанр. Дори забавните филми бяха по-скоро драми с комедийни елементи. А и документалните определено клоняха към драмата, например иракският „Сбогом кино“ („Goodbye Cinema”), в който режисьорът Абдулхалик Джаудат Омер разказва как в цял Ирак вече няма нито едно работещо кино. Героите на филма, обикновени хора, с носталгия си спомнят годините, когато киносалоните са били пълни и са се прожектирали филми от всички краища на света.

Акцент в късометражната програма на тазгодишния фестивал бяха анимационните филми. Струва ми се, че широката публика не ги приема достатъчно сериозно, но анимационното кино дава артистична свобода на режисьора. Всъщност и тук, както във всеки филм, важно е преди всичко посланието. Затова един от моите фаворити е „Малкият червен хартиен кораб“ („Little Red Paper Ship”) на режисьора Александра Зареба, копродукция на Германия и Полша. Световната му премиера се състоя на СФФ, а Фондация „Роберт Бош“ го награди. Той някак ми напомня приказка на Джани Родари…


НАМИРАЛИ СМЕ ПРИЧИНА ДА ОСТАНЕМ ЗАЕДНО

С режисьора Паоло Тавиани разговаря Петя Славова

Не за първи път италианският кинорежисьор Паоло Тавиани стъпва в България. Заедно с брат си Виторио снимат у нас филма „Чифликът на чучулигата”. Умението да създават кино „на четири ръце” им носи множество престижни отличия в Кан, Берлин, Венеция... Този път Паоло дойде, придружаван от  съпругата си - художник по костюмите Лина Нери Тавиани, за да представи на седемнадесетия София Филм Фест филма „Цезар трябва да умре”, спечелил миналата година „Златна мечка” в Берлин. В рамките на фестивала бе показана ретроспектива на част от филмите на братя Тавиани, а Паоло получи и Наградата на София. Режисьорът се срещна със зрители и кинопрофесионалисти в Дома на киното, където разказа за снимките на последния им филм и не пропусна да припомни колко е бил впечатлен от професионалния екип, с който е работил преди години в България.

Вие сте част от един от най-успешните „екипи от братя” в историята на седмото изкуство. Сякаш с началото на киното братя Люмиер благославят подобни тандеми. Ясно е, че киното е колективно изкуство, но все пак, представяли ли сте си да снимате без Виторио?

Разбира се, че сме мислили по темата, но все сме отлагали момента, в който всеки от нас да поеме по свой път. Винаги сме имали общи проекти. Появеше ли се някой наш филм, който е добър и успешен, решавахме да пробваме отново и да не се отказваме. Винаги сме си намирали причина да останем заедно. Във филмопроизводството има една епидемия от братя и сестри, които правят кино на четири ръце. Много по-комплицирано е да се обясни как се прави кино от двама братя.

Как?

Както казахте, авторът на един филм никога не е сам. Трябва му подкрепата от много креативни личности – актьори, оператори, музиканти. Мисля, че Бергман беше казал, че да заснемеш филм е като да построиш катедрала. Има нужда от архитекти, скулптори, строители, които да му помогнат да реализира първоначалната си идея. По същия начин се случва и с правенето на кино. В тази връзка си спомням един важен момент, свързан с филм на Виторио Де Сика. Работихме с Чезаре Дзаватини по няколко документални проекта и през това време имахме възможност да прочетем предварително сценария на негов съвместен филм с Де Сика, след което го и гледахме готов. Всичките идеи се оказаха на Дзаватини. Тогава го попитахме: „В този случай филмът на кого е – твой или на Де Сика?“ И той ни отговори: „Един сценарий няма самостоятелен артистичен живот. Не е произведение на изкуството. Той съществува само, ако бъде преобърнат в образи. Ако Де Сика не използваше моята идея, сигурно щеше да направи друг филм“. Това е същността на киното. Естествено на шега съм казвал – когато пиеш в един бар капучино, ти не знаеш от къде започва кафето и докъде свършва млякото. Ще продължиш да си го пиеш, без да досаждаш на останалите…


КИНОАНКЕТА

„ЛЮБОВ” НА ХАНЕКЕ - БЕЗАПЕЛАЦИОНЕН

Георги Ангелов

На тазгодишния Фест видяхме общо 224 филма от 44 страни. От тях пълнометражните, участващи в анкетата, бяха 145 (29 от България, 14 от САЩ, 9 от Италия, по 8 от Германия и Англия, 7 от Израел, 6 от Австрия, 5 от Франция, 4 от Канада, Русия и Румъния, 3 от Чехия, Дания, Турция и Сърбия, 2 от Норвегия, Испания, Латвия, Аржентина, Полша, Босна и Херцеговина, Белгия, Финландия, Гърция и Холандия, и по 1 от Хърватска, Молдова, Еквадор, Киргизстан, Корея, Шотландия, Беларус, Ирак, Чили, Швейцария, Исландия, Португалия, Унгария, Грузия и Уругвай). За първи път участваха Еквадор, Молдова, Киргизстан и Беларус. Гледахме и 79 късометражни филма, като тук не влиза програмата от филмовото предизвикателство. Брошурата с програмата излезе навреме и в достатъчен тираж, но, ако каталогът я беше изпреварил поне с 2-3 дни, ефектът щеше да е по-голям.

Почти нямаше технически гафове. „Кралска афера” се появи без субтитри, но парите на зрителите бяха върнати, а филмът вече е и на голям екран. Някои от закупените филми поизмъчиха зрителя с тъмно изображение – надявам се то да бъде избегнато на голям екран.

Тридесет и деветте участващи кинокритици посочиха общо 48 заглавия – доста добър показател, макар, както винаги, извън класацията да останаха редица силни филми…


„БОЛЕРО” – ЗЛОТО, ЗАВОАЛИРАНО С МАСКА НА ЗАБАВНОСТ  

С режисьора Светослав Овчаров разговаря Росен Спасов

В началото на 2013 година НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘ представи за втори път свой игрален пълнометражен филм. „Болеро” е  съвременен вариант на „Инспекторът и нощта”. Очевидно това се превръща в практика. Дано тя се утвърди. Добрата новина е, че нивото на резултатите се покачва. Всъщност, филмите са изпит на актьорите от магистърската програма. Целта е те да бъдат хвърлени в дълбокото, т. е. да се доближат до реалните снимачни условия. И е добре, че тази година Академията се погрижи да вдигне малко повече шум около филма - с организирането на публична прожекция на Голямата сцена на НАТФИЗ. Събитието беше отразено и по БНТ. Въпреки че все още няма големи амбиции за широко разпространение, НАТФИЗ прави крачка напред, в сравнение с миналогодишния филм ,,Краят на въжето”, който си остана лабораторен опит.
Филмът „Болеро” е направен по мотиви от сценария на ,,Инспекторът и нощта” на писателя  Богомил Райнов. Историята е на един необикновен милиционерски инспектор от 60-те години на миналия век. Може да се каже, че негови прототипи са Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и персонажите на Чандлър.

Кой избра ,,Инспекторът и нощта” като основа за този втори филм на НАТФИЗ?

Светослав Овчаров: Изборът е мой. Ръководителят на магистърската програма на актьорите проф. Пламен Марков одобри идеята. Ректорът проф. Халачев осигури финансиране. Оставаше филмът да се направи. Трябваше да намеря текст, който да е сравнително прост като производствени условия. (Повече интериори, по-малко външни снимки. При десет снимачни дни за пълнометражен игрален филм всичко е проблем.) Държах действието да се развива в епоха, защото:

Студентите трябва да се научат да се „чувстват в чужди кожи“, т. е. да разбират ролята на костюм, грим, прическа. Да усетят процеса на изграждане на ролята в пълнометражен филм. Да се научат „да не излизат“ от стила на поведение, който епохата налага. Същото важи и за колегите студенти по режисура, оператори и художници. Искам да отбележа беззаветната всеотдайност на всички. Дано запазят този дух. Реалността, която ги очаква вън от Академията (в киното включително) не е белязана от патетична преданост към идеите.

Освен това студентите трябваше да разберат нещо за времето на комунизма, например, че всички се чувстват априори виновни пред милицията и ДС…


В КИНОТО ВЛЯЗОХ ПО СТРАНЕН НАЧИН

Жени Парлапанова

Жени Парлапанова е една от емблематичните фигури в света на българската анимация. Не е режисьор, не е и аниматор, но името й като звукорежисьор се свързва с повече от триста анимационни филма, създадени през годините, когато българската анимация трасираше своя път, за да достигне апогей като световна анимационна школа. И определено не малка заслуга за това имат Жени Парлапанова и нейният съпруг  инженер Георги Миланов – неразделен тандем в работата, а и в живота. Те заедно с Емил Павлов (бате Мильо) бяха магьосниците на звука в анимационното ни кино.

Жени е невероятно ведър, усмихнат и дружелюбен човек. Обича да се шегува, обича да слуша и да разказва вицове. Но като че ли най-вече обича да твори звуци. Не е пресилено да кажа, че е невероятен работохолик и перфекционист. Случвало се е за някой филм да работи и по 16–20 часа, за да постигне максимума, към който се стреми.

Режисьори, композитори, актьори и музиканти се възхищават на нейната креативност, въображение и точен усет за драматургията на звука. А в анимационното кино, заради неговата условност, това е още по-трудно.

От години Жени и Жоро не живеят и не работят в България, но и в Германия, където са, са не по-малко ценени.

Предлагаме на читателите „визитка” на Жени, защото тя наистина го заслужава, а и е интересно да се погледне киното през годините от нейния поглед.

Завърших Националната консерватория – специалност пиано през 1953 година. След като почина баща ми - звукорежисьорът и музикалният оформител Георги Парлапанов, трябваше да си потърся подходяща за образованието ми работа, свързана с музиката. Научих, че в кинематографията има свободно място за музикален оформител. С дипломата си в ръка се опитах да кандидатствам – не ме одобриха. За безпартийните хора тогава работа трудно се намираше. Дълго стоях пред вратата на генералния директор на Кинематографията. Най-накрая му омръзнах и той ме назначи на най-незначителната длъжност при създаването на звука на един филм – помощник микрофонен техник. Така през 1954 година започна моят път в киното, разделен на два големи периода – в Игралната и в Анимационната студии…


Берлинале 2013

ЖИТЕЙСКИ КАТАСТРОФИ С КРЕХКА НАДЕЖДА

Калинка Стойновска

Не бих казала, че тази година официалната конкурсна програма на кинофестивала в Берлин преливаше от оптимизъм и вяра в прекрасното бъдеще на човека и света около него. Някаква и видима, и невидима заплаха дебнеше и сякаш предопределяше съдбата на повечето от филмовите герои. И друг път се е случвало тревогата и безизходността да са в центъра на вниманието на някои от фестивалните филми. Но този път най-многобройни бяха тежките житейски драми, стигащи до истински катастрофи и носещи твърде слаба надежда. Историите, разказани на екрана, не отваряха кой знае какво пространство за вяра и безметежност. В тях хуморът рядко пробива, но и там, където го има, той само потвърждава правилото. Независимо в коя епоха пребивават – съвременна или историческа, в минало или  днешно време – животът на филмовите персонажи рухва пред очите на зрителя и много рядко дава признаци за промяна към по-добро. Съдбата безпощадно изправя повечето от тях пред техните стари или нови вини и прегрешения. Екзистенциалната криза на индивида – нравствена, духовна, физическа – буквално заля екрана. Дали заради многобройните фаталистични прогнози за края на света през 2012, или заради невижданата световна икономическа криза, които неизбежно пораждат всичко останало, мракът сякаш побеждаваше над светлината.  

В извеждането на тези житейски катастрофи повечето от авторите прибягват до женските образи – тяхната сила, но и слабост сякаш са способни да омекотят, да направят по-приемливи последиците от ударите на живота. И в този смисъл предложените различни начини за осмисляне на историите водят до разнообразни  концептуални и художествени решения, до най-различни стилове и жанрове. Най-добре го правят онези, които притежават таланта и умението за аналитично-психологическо проникване в същността на проблема. А там в центъра, естествено, са актьорските интерпретации. Берлинале тази година събра невероятен букет от актриси – познати и непознати – всяка от които можеше да претендира за голямата награда. Получи я чилийката  Паулина Гарсия за изключителното си изпълнение във филма “Глория” на младия режисьор Себастиан Лелио. Една интелигентна жена на 60, достатъчно осигурена и независима, се опитва да преодолее кризата на възрастта и да докаже на себе си, че животът още не е отминал, че винаги има още нещо, което носи надежда. И, разбира се, претърпява поражение. Защото, както винаги се оказва, животът - това не сме само ние, но и другите около нас, че нишките, които ни свързват с тях, са достатъчно здрави и обременяващи, и в крайна сметка ни остава примирението, търпението и запазването на собственото достойнство. Танцът на финала, колкото и да носи надежда на героинята, не притъпява усещането за катастрофа…


ИЗТОК-ЗАПАД: ДОПИРНИ ТОЧКИ И РАЗМИНАВАНИЯ

Катерина Ламбринова

В 29-то издание на Международния фестивал на любовния филм в Монс – Белгия, българското кино беше на фокус - плод на сътрудничество между белгийския и варненския фестивал „Любовта е лудост”. Още повече, че в конкурса за европейски дебют бе награден „Вяра, любов и уиски” на Кристина Николова, който спечели сърцата на журито със своята универсална тема, емоционално-трепетна режисура и прекрасните изпълнения на Ана Стояновска и Валери Йорданов. В същия конкурс се състезаваше и документалният „Последната линейка на София” на Илиян Метев, а в международния конкурс участваше „Аз съм ти” на Петър Попзлатев. В информационната програма можеха да се видят „Аве” на Константин Божанов, „Островът” на Камен Калев и късометражните филми на Мая Виткова „Моят уморен баща” и „Станка се прибира вкъщи”. Прекрасно бе, че в Монс - белгийското сърце, плакати на български филми се разлюляваха от пронизващия вятър и въпреки студа, фестивалната публика прие радушно тези творби.

Като част от La classe international du cinema имах възможност да се запозная с млади студенти по кино, пристигнали в Монс от различни краища на света - Франция, Ливан, Тунис, Буркина Фасо, Германия, Испания, Словакия, Белгия, Румъния, Швейцария и Холандия. А лектори ни бяха различни по стил и произход режисьори, като Горан Паскалевич, Дан Чишу, Раду Михалеану, Махмуд Бен Махмуд, Ивано Де Матео и Юсри Насралах. Парадоксално е, че двадесет и три години след падането на Берлинската стена младите от Изтока и Запада се оказват „изгубени в превода” на културните си различия и спецификите на историческата си съдба. Те са предварително уморени и отегчени от усилието, необходимо, за да вникнеш в другостта, може би защото, когато е различен и странен, другият става опасен. И още по-парадоксално е, че колкото повече се заличават границите между държавите, толкова повече се създават вътрешни бариери в общуването ни един с друг.

Това, което ме порази, беше, че „Да преследваш дъги” на Дан Чишу остана напълно неразбран от младите ми колеги, които се лутаха в жанра му и това ги смути дотолкова, че им попречи да вникнат във филма... По повод на това Дан Чишу поясни, че абсурдът, в който живеят голяма част от постсоциалистическите страни, е трудно разбираем за младата западна публика…


ИМА ЛИ БЪДЕЩЕ ФИЛМОВАТА ЛЕНТА?

Смилен Савов

„Снимам, следователно живея”

Микеланджело Антониони

HD (High Definition) е стандартен видео формат с висока резолюция – 2К, 4К, включително и 1920/1080. HD филмите се снимат на 16:9 широк формат. Филмите имат по-реалистични цветове, заради по-голямата честотна лента. От 2002 година до днес е ерата на цифровото кино, на цифровите камери и на цифровото прожектиране.

Остава въпросът какво ще стане с филмовата лента? В последния ми разговор с режисьора на филма „Side by side” Кристофър Кеннеъли, на въпроса ми: „Какво стана с KODAK”, той възкликна: „Банкрутираха!”; „А бъдещето?” и той отговори: „70 мм, SAMSARA!”.  В първия момент помислих, че това е някаква шега за следващите „прераждания” на KODAK в нов филмов носител, но ставаше въпрос за новия филм „САМСАРА”, заснет на 65 мм. негатив и излъчен на 70 мм. позитив.

Но явно това е и бъдещето за филмовата лента, която продължава да държи превъзходството над триизмерното изображение и на десетте си нива на разработка в ярките и тъмните участъци на кадъра. Филмовата лента си остава водеща по качество, с мекотата и топлотата на изображението, особено когато се снима на режим, в прашни и мъгливи дни. Много филми, заснети на HD, се съхраняват на DI (Digital Intermediate) и също на филмов негатив. И на последно място зрителите, непознаващи разликите между филмова лента и цифрово заснемане, усещат на подсъзнателно емоционално ниво по-добре образите на филмовата лента!

Panavision 35 мм. филмова камера продължава да е една от най-използваните камери за филмово заснемане. С нея са снимани филми и много ТВ сериали в САЩ, като „Спешно отделение”, „Приятели”, и „Зайнфелд”. „Код 46” (2003), известен с „раздвижената си камера”, е заснет класически с ARRI 435 на 35 мм. филм във формат 2,35:1. Трябва да споменем и класическата синхронна ARRIFLEX 35 BL (Blimped Cam), на която са заснети култовите филми „Шофьор на такси”, „Апокалипсис сега”, „Сиянието” и „Червените”.  С въвеждането на новите технологии на нелинеен филмов монтаж: Panasonic Postbox, Media 100, и съвременните AVID, FinalCut Pro, Adobe CS6, става възможна многопластова манипулация на изображението. Филмовата 16, Супер 16 (с една перфорация) и 35 мм. лента в много голяма резолюция на изображението се сканира в Телекино система, става цифров файл, който се монтира и обработва до Дигитален интермедиат с 2K качество и след това се връща на филмова лента с лазерен рекордер (ARRILASER).  Филмите „Властелинът на пръстените” (2001-2003), „Умирай трудно 4” и „Трансформърс” (2007) са първите филми, които използват пълен процес на сканиране, 2K DI (Digital Intermediate)-master format и връщане на филмова лента…



СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  2 / 2013

ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА

Българският телевизионен сериал като чужд и като свой / Митко Новков

НОВИ КНИГИ

Библиотека Амаркорд: Нова форма на кинознанието - С Раймонд Вагенщайн и Владимир Трифонов разговаря Вера Найденова

КИНОСЪБИТИЯ

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ

Конкурсните филми - авантюристични, пасторални, злокобни / Пенка Монова

Арт кино в будна кома  / Ингеборг Братоева-Даракчиева  

Балкански акценти / Гергана Дончева

В краткостта е неговата красота! / Аница Янчева

Винаги сме намирали причина да останем заедно - Паоло Тавиани / Петя Славова

"Любов" на Ханеке - безапелационен / Георги Ангелов

В КРУПЕН ПЛАН

"Болеро" - Злото, завоалирано с маска на забавност / Росен Спасов

НАШАТА ИСТОРИЯ

В киното влязох по странен начин – Жени Парлапанова

СВЕТОВЕН ЕКРАН

БЕРЛИНАЛЕ 2013

Житейски катастрофи с крехка надежда / Калинка Стойновска

МОНС 2013

Изток-Запад: допирни точки и разминавания / Катерина Ламбринова

ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ

Има ли бъдеще филмовата лента? / Смилен Савов

СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ

Цената на дълголетието / Златимир Коларов, Валентина Фиданова-Коларова

75.godini.spisanie.kino