СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 2 / 2014

"ОТЧУЖДЕНИЕ"

Иван Стефанов

В последно време в нашата все още скромна филмова индустрия забележимо нарасна присъствието на филмовите сериали. На тази основа започнаха да изчезват границите между филмовите произведения за кино, телевизия и видео. В този общ кюп неочаквано се появи и филмът „Отчуждение” – като заглавие на Българската национална телевизия. Но той още от пръв поглед нямаше белезите на серийните филмови продукти. Последните се отличават с позитивна предварителна реклама, с динамичен, задъхан сюжет и скоростно навлизане в темата, с участието на известни актьори и изобилни диалози, с дългото, понякога безкрайно отлагане на финала. Нищо подобно няма в „Отчуждение” – филмът на непознатия за мене режисьор Милко Лазаров се появи абсолютно безшумно и досега е лишен от особена реклама. Той представя един почти потаен сюжет, зает от анонимното всекидневие на днешния ни живот; действието е изключително мудно, диалогът е крайно ограничен в банални фрази и реплики, липсва присъствието на известни и желани от публиката актьори, а финалът идва съвсем навреме, за да затвори не само действието, но и да затвърди и подчертае авторските намерения и идеи. Режисьорът очевидно съзнателно страни от използване на иначе много привлекателните средства, здраво залегнали в съвременната естетика на телевизионното кино. От малкото сведения за историята на филма разбрах, че в началото е имало някакъв друг замисъл, после той се е променил, а накрая се е появило нещо трето, което сега ми изглежда като направо сбъркано от гледната точка на доминиращата тенденция към създаването  на един единствен тип съвременно кино. „За “Отчуждение” се промъкнахме през „задния вход” – кой иначе ще ти даде да правиш какъвто искаш филм” – признава режисьорът Милко Лазаров. Но рискът си струва. Когато в студия „Екран” обсъждахме каква категория да дадем на току-що готовия филм, между другото казах, че „Отчуждение” може достойно да ни представи на всеки филмов фестивал. Това се случи – на фестивала във Венеция „Отчуждение” не само бе забелязан, но и получи награда. След това последваха и други три награди. (Но иначе и досега филмът е с присъдена втора производствена категория…)...


„ОТЧУЖДЕНИЕ” ОТ СОБСТВЕНОТО НИ КИНО

Ирина Иванова

Кухо, сухо, глухо. Гледам „Отчуждение”, дебютния филм на Милко Лазаров, и през цялото време тези три думи се въртят и подскачат в главата ми досущ като вещиците от „Макбет“. За пореден път се убеждавам в две неща. Първо, че така наречените фестивални филми (а „Отчуждение” безспорно е такъв) се възприемат пълноценно и напълно адекватно единствено във фестивален контекст. И второ, че голямото предизвикателство пред тези филми е именно да преодолеят този контекст, да го надскочат, да докоснат и неизкушения зрител, който не е нито филмов критик, нито киноман и който не ходи по фестивали. И въпреки това нещо в него откликва на филма, нещо между тях се случва...

Кухо, сухо, глухо. Преспивам една нощ, за да укротя трите вещици в главата си. Просто искам да съм  максимално адекватна и обективна. И да се настроя, че за пореден път ми се налага да пиша за нов български филм, който няма никаква връзка с мен. И аз – с него. Никаква. Нямаме нито една допирна точка. Нито за секунда не се почувствах предизвикана, докосната, изненадана приятно или дори неприятно, все едно. Изпитах само мирово равнодушие и вселенско отегчение. И това ако не е отчуждение...

Прочетете целия текст: http://www.filmmakersbg.org/focus-critic-2-2014.htm


Портет от изрезки

 ИВАН ТЕРЗИЕВ НА 80

Катерина Ламбринова

Сложна е съдбата на режисьора Иван Терзиев в киното. Филмите му са малко на брой – искрени, истински, безспорни, но затова пък, както и редица други филми от 70-те и 80-те години, са спирани и цензурирани от идеологическия диктат на времето.

„Терзиев не прави лесно за възприемане кино. Той не се отказва от атрактивността, тя присъства в творбите му и носи онази артистичност, така присъща на самия него, но никога не взема връх и не става самоцел. За него киното е средство да се самоизразиш – да споделиш своята житейска истина, верую, своите съмнения. Първенството във филмите му се пада на идеите и те са винаги значими и определени от съвременния му светоглед. Те са заложени в няколко пласта, не винаги са четивни от пръв поглед, често са зашифровани зад ненатрапчив символ, метафора. Всяка алегорично построена сцена предполага сравнение между това, което непосредствено казва, което би искала да каже и наистина казва. Очевидно да достигнеш до пълното послание и да се насладиш на поднасянето му трябва окото и ухото на трениран зрител.”[1] (Николай Ламбринов)

Самият Иван Терзиев споделя, че за него „Съвременната тема – това е преди всичко искреност. Искреност в поставянето на въпроса (просто, по човешки) и в отговора (пак просто и пак по човешки). Декорът и костюмът не ме интересуват, когато гледам един филм. Интересува ме казана ли е истината за тия човеци, за тия събития. От това зависи дали един филм е съвременен. А дали филмът е актуален? Освен искреност е нужно още нещо – проблемите да бъдат същите като моите или поне близки, както и на седящите около мен в залата. Мисля, че в съвременния филм нещата трябва да бъдат така прости и близки, че човек да се чувства вкъщи, а не на чуждо място”[2].

„За разлика от някои свои колеги от средното поколение, към което Иван Терзиев принадлежи, творческата и житейската съдба на режисьора твърде често му поднася неприятни изненади, не винаги е била благосклонна към него, поне дотолкова, доколкото може да очаква от нея един непровинен в особени грехове и непредизвикващ я повече от всеки друг човек. (...) Може би всичко започва с несполуката при първото кандидатстване във ВИТИЗ. „Както ти тръгне” – би се пошегувал Терзиев”[3]. (Николай Ламбринов)

На следващата година той е студент по актьорско майсторство в класа на Масалитинов. После идват професионалните сцени на Габрово и Плевен. В Плевен основава киноклуб, започвайки от самото начало. Филмът „Големите и малките” му донася наградата на националния фестивал на любителските филми през 1961 и на фестивала на кинолюбителите, проведен в рамките на международния младежки фестивал в Хелзинки. Получава предложение да следва кинорежисура в Москва. При всички положения - желано предложение. За дипломна работа във ВГИК Иван Терзиев избира новелата на начеващия тогава писател Василий Шукшин – „Артистът Фьодор Грай”.

През 1969 година излиза на екран дебютният филм на Иван Терзиев „Господин Никой”. Сценарият е на Богомил Райнов, по едноименния му роман. Зад камерата е Димо Коларов. По-късно Иван Терзиев ще каже пред списание „Филмови новини”: „Тогава имах амбицията да направя малко повече от един приключенски филм. Искаше ми се само професията на главния герой да има нещо общо с криминалния жанр. Нали обектът на всяко сериозно произведение на изкуството е човекът. Е, защо тогава човешката и професионалната съдба на един разузнавач да не може да бъде обект на сериозно, дълбоко, психологическо произведение, както и човешката и професионална съдба на всеки друг? Още повече, че романът (не сценарият) на Богомил Райнов даваше възможност да се направи филм, в който в крупен план да се изведат не пистолетът и подслушвателният апарат и прочее аксесоари на жанра, а „маската” на иронично усмихнатия Боев и това, което е зад „маската”. По редица причини не можах да направя това, което исках. А в изкуството нещата не стоят като в юридическата сфера, където намерението за някакво деяние е почти равносилно на извършването му”[4].

„За Иван Терзиев „Господин Никой” е щастлив дебют в игралното кино...


[1] Ламбринов, Николай. „Със средствата на трагикомедията – портрет на Иван Терзиев” 1980г.

[2] Терзиев, Иван. Сп. „Филмови новини” кн.6/1974

[3] Ламбринов, Николай. „Със средствата на трагикомедията – портрет на Иван Терзиев” 1980г.

[4] Терзиев, Иван. сп. „Филмови новини“ кн.6/1974г.


„СРЕЩИ НА СЛЯПО” – СРЕЩИ НАЯВЕ В ИГРАЛНИЯ КОНКУРС

Мая Димитрова

Какво от конкурсната програма за първи и втори игрален филм на 18-ия МСФФ  ще остави траен спомен във времето след еуфорията на празника? Фактът, че имаше достойна конкуренция от равностойни с качествата си филми. 

Късметът на новака е израз, който би могъл да обясни това, което се случи с грузинския филм  „Срещи на сляпо” ( 2013) и с неговия режисьор Леван Когуашвили, за когото това е втори игрален филм. „Срещи на сляпо”  получи по-голямата част от значимите награди. Всички журита го забелязаха, а членовете на Фипресси журито първи го отличиха на церемонията. Последваха наградите за режисура на основното жури и най-голямата награда на фестивала за филм, представен в конкурса.  Конкурс, в който всеки би могъл да опита своя късмет на новака, защото по традиция тук състезанието е  между първи и втори филм. И много от филмите, представени тази година, биха могли да се конкурират успешно.

Отличията щяха да отиват и на индийския филм „Късметът на лъжеца” (2014), дело на истински дебютант – режисьорката Гиту Мохандас. Отново сюжет, конструиран върху срещи, този път случайни и както се полага за жанр микс от филм на пътя и мелодрама – съдбовни, но не боливудски, което му дава привкус на добър фестивален филм.

Това беше отбелязано със специалното отличие на журито. Някои от наградите по достойнство можеше да отидат и при българския филм  „Отрова за мишки” (2014) реж. Константин Буров. Можеше да се случи всичко на тази среща на доброто младо кино, но явно се открои най-добрият филм. Неизменното единодушие при вземането на решенията, изтъкнато от всички  на церемонията, породи емоции. Всъщност това беше последица от заразителната емоционална субстанция във филма  „Срещи на сляпо”.

Традиционно по грузински, тънкото душевно съпричастие на зрителите беше събудено от филм, изграден от баналните случки от ежедневието в Тбилиси, но потапящ в безвремието на чувствата, които могат да засягат всеки. Посланието за човешката потребност от взаимност, за която няма запазени територии, протича от този филм с национална специфика на средата, но с валидност за всяко място, където човек може да взима решения за съдбата си. Малко философично, с много съзерцателни моменти, и с онова чувство за кинематографичен детайл, което е природен дар. Стилът на Когуашвили е причастен към добри образци от киното на последния половин век. В това отношение той е „сънародник” на италианските майстори – едновременно на Фелини в спектакловата яркост на състоянията в предметната среда, която говори повече за хората в тяхно отсъствие, и на Антониони – на когото става съмишленик в деликатната психологическата дисекция на разпадащите се връзки. Умелото подсказване при създаването на емоционалната среда във филма си е лично негово, на грузинския режисьор, но то е споделено по общовалиден начин с публиката, което прави  „Срещи на сляпо” добро кино. Не сантимента, а чувствителността и чувствеността проникват от екрана в залата...


СРЪБСКИ АКЦЕНТИ, РУМЪНСКИ ОТКРИТИЯ

Ингеборг Братоева-Даракчиева

Следвайки традиционните си приоритети, осемнадесетото издание на София Филм Фест предложи подробна панорама на стойностните филми от Балканите, излезли на екран през последната година. Повече от двадесет филма от региона бяха включени в различни фестивални секции – в международния конкурс, в официалното балканско състезание, което се провежда за трети път, в документалния конкурс и в програмите „Фокус „Сърбия“, „Операция Кино: Късометражни филми от Балканите“ и „Домът на киното представя“. Сред десетте филма в Балканския конкурс международното жури награди като най-добър „Йозгат блус“ на Махмут Фазъл Чошкун, който спечели същото състезание през 2010 с изящния „Объркана броеница“.  Гилдията на българските филмови критици от своя страна отличи документално-игралния „Земята на Сароян" на младата Лусин Динк, турска режисьорка от арменски произход. Филмът, съвместна продукция между Франция, Турция и Армения (само по себе си малко чудо!), проследява съдбата на семейството на Уилям Сароян, което произхожда от онази част на Армения, която днес е в границите на Турция. Много деликатно е възстановено пътуването на Сароян в търсенето на корените му и още по-деликатно е засегнат въпросът за историческата съдба на арменците в пределите на Турция. Ако трябва да обобщим с една дума стила, в който днес  работят турските режисьори–автори, това е деликатност. Патосът и фаталните емоции са оставени за сериалите, представени на Феста в качеството им на културен феномен от документалния филм на гръцката режисьорка Нина Мария Паскалиду „Късмет“ (2014), в който има силна българска връзка – не само като обект на наблюдение, но и като копродуцентство от страна на АГИТПРОП.

Деликатността никога не се е асоциирала с балканския манталитет и това ясно личи от голяма част от филмите, включени в специалния Фокус „Сърбия“, в който участваха режисьори от всички поколения – от ветераните Горан Маркович („Фалшификаторът“) и Горан Паскалевич („Когато се съмне“) до най-младите Мина Джукич („Непослушните“) и студентът Стефан Иванчич („Пролетни слънца“). За съжаление, трудната институционална и финансова ситуация в сръбското кино си е казала думата. Законът, който най-после регламентира филмовото производство в страната е едва от началото на 2013, а бюджетът за кино през миналата година е бил нулев. Естествено е тази стагнация да даде отражение върху качеството на самите филми. „Фалшификаторът“, включен в балканския конкурс вероятно от уважение към Маркович, е образец на старо кино, а филмите на младите, „Разголване“ на Коста Джорджевич и „Клип“ на Мая Милош са затънали в клишетата на (не само) сръбското кино. За радост „Непослушните“ и „Пролетни слънца“ са направени с онази чистота, която е привилегия на начинаещите и с въпросната крайно нетипична за балканското кино деликатност…


СРЪБСКОТО КИНО ДНЕС

По време на 18-то издание на София Филм Фест почитателите на кинематографиите, които някога принадлежаха към югославското културно пространство, имаха възможността да се запознаят с най-новите и емблематични за съвременното сръбско кино заглавия в рамките на  утвърдената вече рубрика „Страна във фокус” – тази година посветена на Сърбия. Програмата включваше пет игрални филма: „Когато се съмне” (2012), „Клип” (2012), „Фалшификаторът” (2013), „Разголване” (2013) и „Непослушните” (2014). 

Подборът на творбите ясно очерта спецификата в тематичните и художествените търсения на две различни поколения режисьори: от една страна, „легендите” Горан Паскалевич и Горан Маркович, представители на Пражката школа, изградили своя творчески почерк през епохата на втората Югославия и, от друга, „младите надежди” – родените в началото на 80-те години на ХХ век Мина Джукич, Мая Милош и Коста Джорджевич. Последните попадат под светлината на прожекторите още с дебютните си филми, за които получават награди („Клип” – наградата „Тигър” и Наградата на холандската критика – Ротердам 2012) или най-малкото лентите им са селектирани в програмата на многобройни престижни кинофоруми („Непослушните” – Сънданс, Берлин, Истанбул). Удоволствието за родната публика беше още по-голямо предвид факта, че част от сръбските кинематографисти представиха лично филмите си. Кулминацията на медийния интерес към тях беше пресконференцията „Фокус Сърбия”, в която освен Горан Паскалевич и Горан Маркович участваха също бившият програмен  директор на Белградския фестивал Миролюб Вучетич, както и популярният актьор Лазар Ристовски. Дискусията относно състоянието на сръбското кино днес засегна важни проблеми по отношение на формите на финансиране, инициираните законодателни мерки в полза на филмовото производството и трудностите, през които са преминали творците през изтеклите десетилетия.     

Отдавайки дължимото на една кинематография с изключителни традиции, завидни постижения и устойчива приемственост, списание „Кино” предлага на своите читатели три интервюта:  с Горан Паскалевич, с Горан Маркович и с Мина Джукич, които подготви Гергана Дончева…


ШКОЛА ЗА БУНТ

Чехословашката нова вълна

Симона Тасева

Програмата „Новата вълна в Чехословакия. 1969. Забранените филми” бе едно от топ събитията на 18-ия София Филм Фест. Шестдесетте години на двадесети век са десетилетие с особен контракултурен заряд и либерален дух, които поставят под прицел остарелите структури на тогавашната епоха. Бунтовният дух е общ, но обектите на протест са различни в различните страни и континенти – в САЩ това е войната във Виетнам, във Франция – ретроградността на университетите и буржоазната закърнялост на обществото, а в Чехословакия – дефектите на политическата системата, на които Пражката пролет противопоставя мечтата за „социализъм с човешко лице”. Чехословашката нова вълна в киното е най-силният израз на енергията на декадата. Чехословашкото кино от онова време едновременно създава и коментира промените и заедно с това заслужено придобива световен статут на обособена „киноера”. Достатъчно е да споменем „Черен Петър” (1964) и „Любовта на русокосата” (1965), които постепенно ще трасират маршрута на Милош Форман към световния екран, или „Строго охранявани влакове” (1966) на Иржи Менцел, моментално удостоен с „Оскар” и признат за класика на десетилетието.

На фестивала бяха показани осем заглавия на чехословашкото филмово чудо, създадени през 1969 година, непосредствено след смазването на Пражката пролет и в резултат на това стигнали до публиката години по-късно. Това са „Чучулиги на конец” на Иржи Менцел, „Човекът от крематориума” на Юрай Херц, „Шегата” на Яромил Иреш, „Траурно тържество” на Зденек Сирови, „Пропиляна неделя” на Драхомира Виханова, „Птици, сираци и луди” на Юрай Якубиско и „Празник в ботаническата градина” на Ело Хавета. Програмата бе открита с дебютния филм на Душан Ханак „322”, а режисьорът бе удостоен с Наградата на София за приноса си към киноизкуството.

„Тези филми представят душевния свят на хората, които се борят срещу моралното и емоционално опустошение, търсят смисъла на съществуването си в обществото, в което живеят - и копнеят за свобода. Тези заглавия според мен говорят много повече за живота в Чехословакия, отколкото който и да е учебник по история”, заяви на откриването на програмата Мартин Шулик, режисьорът на документалната лента за забранените чехословашки филми „25 от 60-те или Чехословашката нова вълна“. „Това, което обединява всичките кинодейци – не само режисьори, но и тези, които принадлежат към Чехословашката нова вълна, беше просто една мечта: да кажем истината. Функционерите просто грешаха, не ставаше дума за политически филм. Ставаше дума за съдбите на хората, които са живели в такива обществени условия, за които не беше разрешено да се казва истината. Затова мисля, че Чехословашката нова вълна остави след себе си следа и благодарение на такива хора, които са тук заедно с мен на подиума, тя не е забравена”, допълни Душан Ханак.

Импровизиран диалог, абсурдистки хумор и избор на непрофесионалисти за главните роли са всеизвестни похвати на киното от Новата вълна. Чехословашките режисьори ги прилагат, какъвто и сюжет и стил да изберат, за да нанесат удар по догмите на социалистическия реализъм, който най-често е евфемизъм за апология на властта и нейната пропаганда…


ЖЕНАТА НА ТРИЕР

Мирела Василева

„Сигурно единствената разлика между мен и останалите хора е, че винаги съм искала нещо повече от залеза – по-ярки цветове. Може би това е единственият ми грях.”

Джо, „Нимфоманката”

Ако има нещо, което Ларс фон Триер знае как се прави, то това е скандал. Подобно на „идиотите” в едноименния си филм датският режисьор сериозно се е заел със задачата да провокира обществото и да разчупи или поне да разклати табутата, които битуват в него. След кошмарния „Антихрист” и изказванията относно симпатиите към Хитлер на фестивала в Кан той отново се опитва да разтърси публиката с откровено сексуалния филм „Нимфоманката”. Двете части на цензурираната версия бяха излъчени на тазгодишния София Филм Фест заедно с пълна ретроспектива на филмите на Триер. В панорамата бяха включени песимистичната антиутопична трилогия „Европа” („Елемент на престъплението”, „Епидемия”, „Европа”), романтичната „Златно сърце” („Порейки вълните”, „Танцьорка в мрака”, „Идиотите”), мрачната „USA” и филмът–експеримент „Петте обструкции”, както и предходните две части от трилогията за депресията „Антихрист” и „Меланхолия”.

Триер започва своята женска тема още през 1998 г. с филма „Медея” по сценарий на Карл Драйер. Тогава за пръв път проличава и интересът му към тъмната страна на женската природа. Експерименталният филм за митичната жрица на Хеката, убила децата си за отмъщение, загатва началото на цикъла от филми на Триер, в които жената ще играе водещата роля. Следващите женски персонажи на Триер също често ще бъдат майки – Карен, жената, загубила детето си преди да се срещне с „идиотите” („Идиотите”, 1998), Селма, жената, която би убила заради детето си („Танцьорка в мрака” 2000), Тя, превърнала се във вещица след нелепата смърт на сина си („Антихрист” 2009), Клер, майката, изправена пред неумолимия Страшен съд („Меланхолия” 2011) и Джо, която не може и не иска да бъде майка („Нимфоманката”, 2013)…


Кинокласация

Паоло Сорентино надделя над Ларс фон Триер.

Георги Ангелов

Заедно с „Кулинарни престъпления”, трите филмирани спектакъла на Шекспировия театър „Глоб” и десетте подбрани творби на неореализма, 18-то издание на Международния София Филм Фест предложи 206 филма от 50 страни. Като извадим 63-те късометражни творби, за класацията остават 143 игрални и пълнометражни документални филма (19 от България, 16 от Италия, 10 от Англия и Дания, 8 от Чехословакия и САЩ,  7 от Русия и Германия, 5 от Сърбия, 3 от Чехия, 2 от Индия, Испания, Грузия, Полша, Словакия, Румъния, Аржентина, Иран, Австрия, Израел, Франция, Турция, Гърция, Белгия и Холандия и по 1 от Унгария, Венецуела, Корея, Норвегия, Украйна, Австралия, Гватемала, Казахстан, Хърватска, Словения, Македония, Палестина, Китай, ЮАР, Хонконг, Финландия, Ливан, Швейцария, Босна и Херцеговина и Перу). Новите държави бяха Венецуела и Гватемала. Стана поредният празник, но и изпитание за киноманите. Няколкократно емоцията и напрежението едва не ме повалиха. А то бе свързано с желание да видя максимума, а понякога и с гафове, неизбежни за подобни събития...

И така, рекордните тази година 40 филмови критици посочиха рекордните 51 заглавия...


КОГА СЕ Е СЪСТОЯЛА ПРЕМИЕРАТА НА „БЪЛГАРАН Е ГАЛАНТ”?

100 години от създаването на първия български игрален филм

Петър Кърджилов

„Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си,

което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, ... ви възвестяваме

Първо съборно послание на св. ап. Иоана Богослова (1:1–3)

Имало едно време една премиера... Обявили я за „Сензация”. Но и тя, като всяко чудо, минала за три дни и си заминала. Потънала в забвение. Хората забравили дори датата, на която се била състояла. Но след време решили да си я припомнят, защото осъзнали, че става дума за рождения ден на първия български игрален филм – „Българан е галант”.

Това най-напред сторва авторът на материала „Как правихме „Българан е галант”, отпечатан през 1924 в „Киновестник” (№ 8) и подписан от „В. х. Гендов”. Така на бял свят се появява най-ранното свидетелство за рождеството на филма. Още с уводното изречение мемоаристът отговоря на един от „фундаменталните” въпроси, свързани със зачатието на творбата: „17 Май 1909 год. е началото на българския филм”. От повествованието се разбира, че „Българан е галант” не е анонимно произведение, че зад него стоят личности, организирани усилия и дори една сериозна институция. Сладкодумният разказвач се оказва Васил Димитров Гендов (1891–1970) – изпълнителят на главната мъжка роля, а негова партньорка – артистката Мара Петрова Миятева (1883–1926). Става ясно също, че продуцент на първата българска кинокомедия е софийското кино „Модерен театър”, персонифицирано в лицето на „г. Аладар, стопанин на театра” (унгареца Аладар Оттай-Остерайхер) – „услужил” с оператора и „апарата”, осигурил снимачния материал („400 м. негатив”). Узнава се името на снимача – „г. Гайтано, оператор на Модерен театър” (испанеца Гаетано Пие де Флорес), а и това на трети участник – „г. Делбело сега касиер на Модерния театър” (италианеца Антонио дел Белло). Изниква дори четвърти – „един любител, който се съгласи да вземе една малка роля” (навярно българинът Методи Станоев)…


Берлинале 2014

МЕЖДУ РАЗВЛЕЧЕНИЕТО И НРАВСТВЕНИЯ ИМПЕРАТИВ

Людмила Дякова

Когато пишеш за дадено събитие с известно отстранение във времето, усещането е различно. До миналата година пишех за Берлинале във вестник „Култура“ и това изискваше експедитивна критическа оценка – несъмнено повлияна от еуфорията на самото събитие, с по-емоционално изразени преценки за филмите, с комплименти или претенции към селекционери и жури. Докато изминалото време (Берлинале се провежда през февруари) някак приземява нещата и внася повече рационалност, отколкото вълнение в критическия поглед. Признавам, че предпочитам емоционалния пред хладно-аналитичния подход, но всеки път текстът сам си намира звученето.

Тазгодишното Берлинале, както винаги, бе разнолико, многопосочно и необхватно, но вниманието ми бе насочено главно върху конкурсните филми от програмата, защото те до голяма степен оформят моментната картина на съвременното кино, естествено с уговорката доколко селекционерите са успели да се преборят за един или друг филм. От началото на 90-те години на миналия век, след рухването на Желязната завеса, организаторите на фестивала следват този си стремеж.

Ако миналогодишното Берлинале най-общо бе насочено към минималистично, но силно и въздействащо авторско кино, тази година превес имаше жанровото, да не кажа пазарно кино, което намери израз и в някои решения на журито. Без да обобщавам, мисля, че това е желание фестивалът да се отвори повече към зрителското кино. Доколкото си спомням, за подобна тенденция писа и Вера Найденова в една от статиите си за Кан. Като казвам жанрово кино, имам предвид криминалния филм, защото осем от представените филми, с повече или с по-малък успех, в една или друга посока, жонглираха с неговите елементи…


НЕОСВЕТЕНАТА ЗОНА BERLINALE DOKUMENTE

Божидар Манов

В огромната програма на Берлинале (над 400 филма) повечето професионални критици и журналисти се съсредоточават върху основния конкурс (21 заглавия) или подборките „Панорама” (37 филма) и „Форум” (други 52). А така, по неизбежност, пропускат изключително интересните документални филми, които са достатъчни за цял самостоятелен фестивал. Но в общата лудница на огромното събитие те остават някак встрани от главния фокус. И изискват специално внимание и нарочно отделено време, за да бъдат забелязани в общата мозайка.

През годините тематичният диапазон на документалните филми в Берлин е невероятно широк и примамлив: от екология до граждански права на малцинствени групи; от проникновени портрети на бележити творци до футуристични идеи за бъдещето на цивилизацията; от исторически анализи на миналото до всякакви екзотични обекти или странни съвременни субекти. И какво ли още не.

Документалната програма 2014 също не се отклони от тази утвърдена практика и представи пъстро ветрило от теми, географски адреси, разнообразие на авторски подходи и жанрови находки…

Преди няколко години сомалийските пирати изчезнаха от водите на Индийския океан и от световните новини. А къде са сега? С този въпрос се занимават холандските документалисти Фемке Волтинг и Томи Палота във филма си „Последното отвличане”. След дълго проучване те установяват, че само 2 процента от бившите пирати (а иначе мизерстващи селяни) преживяват до 10 години след „занаята” – другите измират в затворите, където са хвърлени, или при кървава подялба на плячката. Която съвсем не е толкова голяма, защото само 15 процента от откупа остават за пиратите, докато „лъвският пай” се разпределя между посредници, адвокати, застрахователи, охранители и други „лешояди”. Така че, сомалийските пирати в голямата си част са бедни наемници, изоставени след това на произвола на съдбата, без да се измъкнат от социалното дъно, което обитават семействата им.

„Кучето” пък е изключителна находка за американските режисьори Алисън Берг и Франк Киродрен, но с персонаж от съвсем друг престъпен полюс. Защото „кучето” е популярен прякор на техния невероятен герой Джон Войтовиц, попадал вече веднъж на екрана, ала като прототип в игралния филм „Следобедът на кучето” (1975) на режисьора Съдни Лъмет. Тогава младият още Ал Пачино се превъплъщава в този действителен персонаж, който три години преди това извършва дързък банков обир в Бруклин. Сега двамата млади документалисти представят на екрана един невероятно колоритен тип, прекарал живота си като „професионален любовник”, маниакален и сантиментален индивидуалист, саморазрушителен манипулатор и непредвидим гей активист след излизането си от затвора. В добавка от екрана се лее бруталният му хумор, а режисьорите умело изграждат цялостна картина на гей-културата в Ню Йорк през последните четиридесет години. Те не героизират ненужно своя персонаж, ала магията на доброто документално кино неизбежно изгражда увлекателен филм при подобна ярка находка. „Кучето” е точно от този калибър и илюстрира убедително големите възможности на документалния спектакъл, когато зад него стоят талантливи автори…


ТРОМСЬО 2014

Очарованието на открития север

Александър Янакиев

Полярен кръг, Тропици, Екватор – има нещо привличащо в тези географски понятия. Повече ми допадат последните, но в средата на януари т.г. ми се случи да бъда на 350 км зад или над Полярния кръг – в град Тромсьо, Северна Норвегия. Местните хора се гордеят много, че при тях се намират най-северните в света университет (9 000 студенти и 2 500 преподаватели), пивоварна (препоръчвам Mack God jul, може и Mack Bayer, макар цените на повечето неща в Норвегия да са убийствени), катедрала, ботаническа градина и филмов фестивал. 

24-я международен кинофестивал в Тромсьо се състоя в края на полярната нощ, когато наближава появата на слънцето. Затова дори имаше светла част на денонощието – нещо като сумрак в облачен ден: малко след 10 и свършваше преди 14 часа. През останалото време – стабилен мрак. Това пък дава прекрасната възможност да се правят прожекции на открито. Видях на такава прожекция за дечица – може би от детската градина или първи-втори клас. Предишните години дори са използвали леден блок за екран, но жълтеел и не бил съвсем качествен, та сега са се върнали към класическия екран. Все пак трябва да успокоя потенциалните бъдещи участници на фестивала, че основната част от прожекциите си минават в различни зали в града.

Може би случих на време, но нямаше температура по-ниска от минус 15 градуса, и не се и качиха над минус 10 градуса. Усеща се благоприятното влияние на Гълфстрийма и затова наричат климата – умерен арктически. Все пак за повечето хора от останалата част на света си е студено, ако не са израснали, гледайки филми на ледения площад в родния си град. И въпреки всичко, по улиците можеха да се видят туристи. През лятото, когато слънцето няколко месеца не залязва изобщо, те са още повече.

Добре е да се поучим от норвежците – от един край със сурова природа те съумяват да направят привлекателен туристически продукт, а ние...

Оказва се, че полярната нощ не е време за дълбок зимен мечешки сън, а е период на интензивен културен живот. След филмовия следва фестивалът Северни светлини с широка програма...


Ротердам 2014:

Големият европейски взрив

Мариана Христова

Фестивалът на младото независимо кино в Ротердам, известен сред киногледащи и киноправещи като най-всеобхватната платформа за филми от развиващи се кинематографии в Европа, неочаквано посвети на Стария континент три от паралелните си програми по време на 43-то си издание. В четвърта секция режисьор на фокус бе датчанинът Нилс Малмрьос, отново европеец. Междувременно сред автори, критици и дългогодишни редовни посетители се вихреше неформална, но откровена дискусия относно западането на ротердамския форум като откривател на разбиващи статуквото филми, иновативни автори, зараждащи се стилове и тенденции. Скоро след края на фестивала негодуванието бе изразено и официално – британският критик Нийл Йънг атакува слабата селекция в статия за сайта „Индиуаър“, красноречиво озаглавена „Колко лоши филма са нужни за провала на един филмов фестивал?“; в сходен дух бе и анализът на Дана Линсен от най-влиятелното холандско издание за кино „Филмкрант“. Дали пък блудкавият остатъчен вкус от тазгодишната програма не се дължи именно на преобладаващото европейско кино? Може би защото в последните години европейската система на филмопроизводство задушава потенциала на младите си таланти в среда на изнурителна бюрокрация и политкоректни изисквания, зададени от източниците за финансиране? А току виж и самият фестивал, вгледан досега в периферни кинематографии, да намеква с внезапния си интерес към Европа, че в топографията на киното тя вече е периферия.

Впрочем Ротердам, макар да промотира независимо кино, не може да се нарече независим фестивал, защото в крайна сметка разчита почти изцяло на държавна субсидия. Дългогодишният му и последователен интерес (включително и финансов, заявен чрез фестивалния Хуберт Балс Фонд) към кинематографиите от развиващите се страни на Африка, Южна Америка и особено Азия, всъщност, е част от неприкривания колониален подход в културната политика на Холандия. Конкретната причина за трите европейски секции точно сега пък са предстоящите избори за Европейски парламент – едва ли може да има по-невдъхновяващ повод за програмирането им в рамките на един, все пак арт фестивал. Но и в организационните решения от страна на ротердамския форум, и в самите филми се оглежда Европа и състоянието на изкуството й. Не са ни спестени вторичността и отсъствието на оригиналност, нито кризисното объркване и стерилна скованост, характерни за много нови европейски филми, но се срещат и въздействащи откровения на обигран филмов език, най-вече от опитни автори. Затова ще се опитам безпристрастно да очертая някои основни теми от днешното европейско битие, видени през киното, показано в Ротердам тази година. Както ме посъветва мъдър колега от турското списание „Алтязъ“, когато лошите филми са повече от добрите, е по-смислено да се пише за социалната им роля, отколкото за естетическия провал…


Технология, история и иновации

в областта на системите за 3D сканиране

Петко Якимов

За родоначалник на първите сканиращи устройства се смята Рудолф Хел, който създава електромеханично устройство „Hellschreiber“ през 1929 година, което може да чете и изпраща изображение от хартиен лист до отдалечено печатащо устройство. Въпреки че устройството работи само в 2D режим, то се възприема от много специалисти за прототип на съвременните сканиращи устройства. Разбира се, от тогава технологията и функцията претърпяват развитие, но стремежът за преминаване от двумерно към тримерно сканиране намира своята реализация едва след появата на компютрите. Тримерните скенери са механични или механично-оптични устройства, с чиято помощ се извличат данни, касаещи формата, външния вид и дори плътността на обектите и обкръжаващата ги среда. Информацията се трансформира в цифрови 3D модели с помощта на специализиран софтуер. Измерването се извършва чрез отчитане на разликите в позицията, ъгъла и отдалеченоста на контактни точки от обекта спрямо предварително заложена чрез калибриране координатна система и определена позиция на уреда. Съществуват два метода за 3D сканиране: контактен и безконтактен.

При контактния метод се избират и въвеждат ръчно поредица от реперни точки, чрез контактен сензор, прикрепен към система от рамена, по подобие на аналогвия motion capture*. Специализиран софтуер опознава и въвежда координатите на всяка една маркирана точка във виртуална координатна система, а след това се извършва контролирана интерполация на точките в полигонална мрежеста структура.

За първи път през 1972 година Едвин Катмил използва 3D дигитайзер** при сканирането на лявата си ръка и човешко лице, за да ги изгради като 3D полигонални модели. Основното предназначение на тази система е в областта на индустриалния дизайн и машинното проектиране със съвместимост с CAD CAM системи. Основното предимство на този метод се изразява във възможността да се оптимизира още при въвеждането броят на контролните точки, а оттам и на полигоните, като се избягва процесът на оптимизиране и броя на полигоните в мрежата. Ниската скорост на работа и невъзможността да се автоматизира процесът ограничават приложението на този тип системи в областта на CGI. Изместени почти напълно от безконтактните системи, те се прилагат като евтина алтернатива за сканиране на малки обекти…


СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  2 / 2014

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА

тчуждение" / Иван Стефанов

Отчуждение от собственото ни кино / Ирина Иванова

ЮБИЛЕЙ

Портрет от изрезки - Иван Терзиев на 80 / Катерина Ламбринова

КИНОСЪБИТИЯ

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2014

"Срещи на сляпо" - срещи наяве в игралния конкурс / Мая Димитрова

Сръбски акценти, румънски открития / Ингеборг Братоева - Даракчиева

Сръбското кино днес - интервюта с Горан Паскалевич, Горан Маркович и Мина Джукич / Гергана Дончева

Школа за бунт - Чехословашката нова вълна / Симона Тасева

Жената на Триер / Мирела Василева

КИНОКЛАСАЦИЯ

Паоло Сорентино надделя над Ларс фон Триер / Георги Ангелов

НАШАТА ИСТОРИЯ

Кога се е състояла премиерата на "Българан е галант" / Петър Кърджилов

СВЕТОВЕН ЕКРАН

ФЕСТИВАЛИ

Берлинале 2014

Между развлечението и нравствения императив / Людмила Дякова

Неосветената зона Berlinale Documente / Божидар Манов

ТРОМСЬО 2014

Очарованието на открития Север / Александър Янакиев

РОТЕРДАМ 2014

Големият европейски взрив / Мариана Христова

ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ

Технология, история и иновации в областта на системите на 3D сканиране / Петко Якимов

75.godini.spisanie.kino