КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ,
МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ
Отново за предимството на късите форми
Петя Александрова
Със същото заглавие („Предимството на късите форми”) и на същата трибуна (списание „Кино”, бр. 6, 2011) започна моят вече специализиран интерес към късометражното игрално кино. Тогава бях посетила фестивала на българския игрален филм „Златна роза” във Варна 2011, където бяха включени 18 късометражни филма – при оплакване от криза и настанилата се тенденция към недостатъчно производство. При това е имало селекция, тоест с тях не се изчерпваше произведеното в този формат за една година. От друга страна обсъждахме трайната тенденция първи пълнометражни опити да получават наградите „Златна роза” („Мила от Марс”, Зорница София, 2004; „Маймуни през зимата”, Милена Андонова, 2006; „Дзифт”, Явор Гърдев, 2008; „Източни пиеси”, Камен Калев, 2010; „№ 1”, Атанас Христосков, 2011, „Цветът на хамелеона”, Емил Христов, 2012).
И закономерно възниква въпросът: а какво са правили награждаваните преди да попаднат в светлините на прожектора, в смисъл „откъде идват”? За някои е добре известно (Явор Гърдев и Емил Христов), за други е добре рекламирано (Зорница София), но честа и закономерна практика е първо да са снимали късометражни филми. Това е и популярната европейска практика, такива са Камен Калев, Драгомир Шолев, Атанас Христосков.
И обратното – натрупалите късометражен опит тепърва се надяваме да оценяваме на голям екран (Майя Виткова, Павел Веснаков, Надежда Косева). Връзката между игралните формати не е задължителна, но е логична и професионално мотивирана...
Ракетите са навсякъде - Разговор с Кристина Грозева и Петър Вълчанов
Катерина Ламбринова
Вашият дебют е телевизионен – „Аварийно кацане” по Мария Станкова. Как решихте да се заемете точно с тази история?
Петър Вълчанов: Предстоеше сесия, в която имаше квота за дебют, когато продуцентът Васил Барков ни предложи да режисираме сценарий, написан от него и от Мария Станкова. Прочетохме текста и желанието ни да направим този филм се породи от една конкретна сцена.
Кристина Грозева: Хрумна ни да извъртим цялата история около едно изречение в диалога.
Какво беше това изречение?
П.В.: Тримата персонажи спореха кого повече е обичала любимата от младините им. И ние ги пратихме да я търсят, за да я попитат лично. Около това търсене се завъртя целият филм.
К.Г.: Да, нашето условие към продуцентите беше да пренапишем сценария, защото ни е много важно когато разказваме една история, тя да е пречупена през нас самите. И слава Богу, БНТ в лицето на Коста Биков и Митко Новков ни дадоха зелена светлина. А после Мая Даскалова (Бог да я прости) като орлица се бореше за доброто на проекта, защото имаше доста административни и организационни спънки. Та ако не беше тя, може би този филм нямаше да се случи. Безкрайно сме й благодарни!
Какво ви беше важно в тази история?
К.Г.: В конкретния случай беше това завръщане към миналото и връщане обратно към себе си.Персонажите откриват, че един проблем, останал неразрешен в миналото, им е пречил да продължат пълноценно напред в живота си и чрез завръщането в родното място те успяват да завъртят спиралата и да тръгнат отново, на чисто.
П.В.: Това е универсална тема – за човека в преломен момент...
Ранно пиле: в началото бе началото
Станислава Коцева
Има един ден в годината, който се различава от всички други. Съзнанието ми е препълнено с толкова много неща, че започвам да бъркам дори собствено си име. И в края на този ден се качвам на сцената, поглеждам напред в светлата голяма зала и виждам десетки млади лица. Всякакви – тъмни, светли, дръпнати, но всички щастливи, уморени, удовлетворени, с онзи блясък в очите, който те кара да продължаваш да вярваш в живота. Слушам крясъци на всички видове акценти на английския – турски, румънски, гръцки, арабски, френски, руски и какви ли още не. И това е мигът, който осмисля цялата ми изминала година и ми дава прилив на енергия за следващата. Мигът, в който единствено значение имат киното и хората, които го правят. Мигът, в който забравяш всичко, което ти е пречило, съсипало, изтощило, и си даваш сметка, че си заслужава да продължаваш да водиш неравната борба с настоящето в името на бъдещето. Това е закриването на студентския филмов фестивал „Ранно пиле“. Това е краят на седмицата, в която има толкова младост, толкова живот, толкова мечти, толкова талант, толкова амбиции и толкова кино, събрани на едно място, че са способни да те накарат да повярваш в чудеса...
В ПАМЕТ НА
Владислав Икономов
Дочо Боджаков, Тамара Пещерска, Станислава Калчева, Милко Лазаров
Дочо Боджаков:
Ужасява ме мисълта, че трябва да говоря за Владо в завинаги минало време. Трудно ми е да пренастроя сетивата си. Но… няма как. Вместо „е” ще се мъча да казвам „беше”. За мене Владо беше един много, много близък човек. Един необходим човек. Понякога се случваше да не се видим месеци. Но аз знаех, че той е с мен. В мен. С трайно, макар и невидимо присъствие. Давам си сметка, че 38 години от живота ми бяха свързани с него. Свързани осъзнато – като шанс от съдбата, който превърнах в личен избор.
Първо бе обучението в някогашния ВИТИЗ, после асистент-режисьорския ми стаж при него, после дългите години общуване, вече като колеги. И приятелството, разбира се. Неизличимите от паметта разговори на чашка, завършващи най-често на разсъмване. Четях книгите, които той вече бе прочел и ми бе разказал. Слушах музиката, която ми пускаше той. Гледах филмите, за които той пръв ми бе говорил. С други думи – следвах го по един предварително отъпкан от него път…
Тамара Пещерска:
Владислав Константинов Икономов
Роден 16.05.1938
Починал 20.06.14
Толкова е просто така написано... Име, първо и последно вдишване. А зад горното се крие епоха - истинска голяма ерудиция, едно човешко страдание и преди всичко любов: към киното, към Емата, към приятелите и към нас... тъй наречените „деца” - неговите ученици.
Професорът често казваше: „Аз съм голям късметлия, защото животът ме срещна с невероятни хора, които в последствие станаха мои приятели”. Мисля, че днес мога да кажа същото и за себе си: „Аз имах късмет, защото живота ме срещна с Владо“...
Станислава Калчева:
Наричахме го просто Владо...
Искаше да бъде наш приятел. И беше.
Когато се срещнахме, ние - като първокурсници във ВИТИЗ, той – като асистент на Въло Радев, Владислав Икономов трябва да е бил само на 38 години.Макар че в представите ми никога не е бил млад. Знанието и мъдростта вече тежаха върху крехките му аристократични плещи, съзирахме ги и в очите му зад многото диоптри...
Наричаше ни свои деца. Скъсяваше дистанцията... Стана част от нашия живот, както и ние от неговия. У тях винаги звучеше стойностна музика, в чашите се отливаше изискано питие и в приглушения уют сред многото книги потъвахме в меката мебел в безкрайни разговори... Енциклопедичната му памет беше смайваща. Ерудицията - респектираща. А той я споделяше непринудено, както се споделя обща трапеза…
Милко Лазаров:
Владислав Икономов. Владо. Професорът.
Приех с желание да напиша текст за него. Да разкажа какъв беше, какво е сторил, какво защитаваше и какво го тревожеше. Струва ми се невъзможно да пресъздам особената връзка, която ни свързваше. Всички нас, неговите ученици. През годините общувахме с такава лекота, знаменитите срещи в дома му се превърнаха в осеверяване, в златна проба разговори за всякакви наши приумици и намерения. И все незавършени оставаха, защото наедряваха до пръсване. Незабравимата сладка цигарка след тричасовите разговори. Усещането, че си общувал с човек, който те разбира и знае за теб. Връщам се назад в годините, първите ни срещи, първите задачи които ми е давал. Как едро нахвърляше образи и посоки и колко внимателно и деликатно ни поставяше в средата на идеята…
Любовта е лудост 2014
В огледалото на сезоните
Людмила Дякова
Тази година на 22-рото издание на Международния фестивал „Любовта е лудост“ приятно ме изненада селекцията в „Панорама“ – толкова богата, разнообразна и значима подборка от филми, поне на мен ми се струва, досега не е правена. Няма да изброявам всичко, но ще спомена извънредната прожекция с документалния филм „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“ на Костадин Бонев; „Сватба на сляпо“ или „Срещи на сляпо“ на Леван Когуашвили, „Великата красота“ на Паоло Сорентино, трилогията на Ричард Линклейтър „Преди изгрев“, „Преди залез“, „Преди полунощ“, „Хиляди пъти лека нощ“ на Ерик Попе, включени в програмата ПО СВЕТОВНИТЕ ЕКРАНИ; филмите с ФОКУС КИТАЙ – достатъчно е да си припомним очарователно-абсурдния „Пиано във фабриката“ от миналата година; с ФОКУС ГЕРМАНИЯ – кинематография, която, макар и неравно, любопитно и устремно се развива през последните години; програмата ИТАЛИАНСКА КЛАСИКА с „Чочарка“, „Хляб, любов и...“, „Вчера, днес, утре“, „Брак по италиански“, „Сладък живот“ с младата, но и днес не по-малко атрактивна София Лорен и харизматичния вечен любимец и любим Марчело Мастрояни; 90 ГОДИНИ МОСФИЛМ с „Калина алена“ на Василий Шукшин, „Робиня на любовта“ на Никита Михалков, „Москва не вярва на сълзи“ на Владимир Меншов, „Гара за двама“ на Елдар Рязанов, „Не тъгувай“ на Георгий Данелия - прекрасна, неостаряваща класика ,допълнена от НЕЗАБРАВИМО с „Любовникът“ на Жан-Жак Ано, „Презрението“ на Жан-Люк Годар, „Великият Гетсби“ на Франсиз Форд Копола, „Лолита“ на Стенли Кубрик. Все филми, които човек може да гледа с наслада безброй пъти, а за младите зрители те са истинско откритие. Дано повече варненци са успели да ги видят...
КРЪГЛА МАСА: ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ СЕРИАЛИ – РОМАНИ ЗА ГЛЕДАНЕ
ДРАМАТУРГИЯ И ТЕХНОЛОГИЯ В ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ СЕРИАЛИ
Божидар Манов
Драматическият род е важен дял от литературата и се подчинява на редица общовалидни, универсални и дори „задължителни” основни закони. Но при екранната драматургия (сценарните текстове) той е допълнително обвързан и с други съществени технологични елементи, произтичащи от спецификата на снимане и оттам – валидни при писането за екран.
Романите се пишат в самота и се четат в усамотение. Няма как да четеш „Братя Карамазови” и едновременно да гладиш с ютия или да режеш салата; няма как да търсиш „изгубеното време” на Пруст, докато месиш кайма или разточваш кори за баница.
Затова пък „романите за гледане” (телевизионните сериали) предлагат това раздвоено изкушение: едното око в каймата, другото в телевизора; в едната ръка ютията, в другата – дистанционното.
Това са особености при възприемане на произведението, т.е. специфика на рецепцията. А дали има разлики и при създаването на творбата, т.е. в авторския процес? Повече от очевидно – да! И не просто разлики в метода на работа или в творческите нагласи, или в авторските привички, които при някои писатели – особняци са легендарно украсявани и развинтено митологизирани. А разлики, които са наложени от по-нататъшните етапи при реализиране на бъдещия екранен продукт, от технологията на неговото предстоящо създаване и на трето място (но не последно) – от споменатата вече специфика на зрителската рецепция (гледане)…
Наличност и утопии
Геновева Димитрова
Под въздействието на „Наивният и сантименталният писател“ на Орхан Памук отново препрочитам „Ана Каренина“. Колкото и да е шегаджийски формулирана темата ни, паралелната структура на роман в осем части на Лев Толстой ми изглежда лесно приспособима основа за тв-сериал. Оказа се, че в Англия още през 2001 е създаден минисериал в четири серии, а през 2009 Сергей Соловьов е нарязал филма си „Ана Каренина“, създаден същата година, на 5 епизода по 50 минути. Не съм гледала тв-варианта, но постмодерната му адаптация на великия роман грабва с изумителното присъствие на Олег Янковски като Каренин. Неслучайно точно на Соловьов се пада руското пионерство в тв-версия на „Ана Каренина“ - благодарение на неговите филми руската класическа литература е имплантирана в киното като фундаментален сегмент от търсачествата на духа. Самият той ми каза в София: „Вълнува ме картината на живота. А най-вълнуващата от всички е „Ана Каренина” – в нея е материализиран животът на човешката душа, по-точно – на женската“.
У нас нямаме еквивалент на „Ана Каренина“, тв-вариантът на „Под игото“ на Иван Вазов, реализиран през 1990 от Янко Янков в 9 серии по 60 минути в БТ, не се превърна в очаквания хит, а днес посягането към него е направо невъзможно. Защото новите български сериали с нищожни изключения елиминират литературната основа и дори индивидуалното сценарно авторство. Вече се отказах да ги следя стриктно, но, доколкото разбирам, все още се гледат. В медиите се тръби, че бумът на бг сериалите прогонил чалгата. Не знам дали е съвсем така – първо далеч съм от нейната акустика, второ – те самите в някои аспекти на драматургията си гонят същия епидермален чалга-ефект. Но така или иначе се превърнаха в своеобразен социално-културен феномен. Защото, без да са романи дори в преносен смисъл, те разказват /предлагат???/на своя таргет аспекти от собствения му живот. Нещо повече – във време, когато българските филми се появяват спорадично, тъкмо сериалите „се правят“ на кино…
„Приказки от 1001 нощ” или Защо харесвам турските сериали
Вера Найденова
Струва ми се, че по-адекватен за нашия случай щеше да е разговор върху понятието „любовен филм”. Нарочно казвам понятие, тъй като такъв жанр няма. По-точно той е нещо като паражанр от по-лимитирания „мелодрама”. Тук бих искала да напомня на аудиторията ни (тя всяка година е почти една и съща), че преди две години бях озаглавила изказването си „Да влеем любов в „Любовта е лудост”, а миналата година в програмата осезаемо се усети присъствието именно на любовни филми. Свързвам го, разбира се, с обикновено предчувствие от моя страна, а не с някаква практическа връзка между предложението ми и промяната в програмата на фестивала.
Макар че преобладаващата част от телевизионните сериали са мелодраматични, сериалът не е фестивален формат. Впрочем, в света вече има фестивали на телевизионните сериали, но този, на който присъстваме, не е от тях. И все пак приех идеята на колегите да разсъждаваме върху него, заради надеждата им, че темата ще предизвика повече хора към участие в разговора. Дано!
Не изключвам някой да е забелязал, че преди време в столичен вестник публикувах статия под заглавие: „За турските сериали – без предубеждение”. Ще се върна към тях, т.е. към специфичните особености в продукцията на съседите, но преди това ще изтъкна някои мотиви, които според мен могат да разсеят предубежденията към телевизионния сериал изобщо. Трябва да подчертаем, че говорим именно за телевизионния, тъй като преди да възникне той, съществуваха киносериали (макар и рядко, те се създават още от зората на киното, но в малко серии/части), радиосериали; в театъра също ги има по-отдавна, а преди трийсетина години Анджей Вайда направи драматизация на „Бесове” от Достоевски в две вечери. В детството си съм виждала, как мама четеше във вестник „Зора” подлистник, наречен „роман с продължение”, т.е. всеки ден по малко…
ХРИСТО ГАНЕВ
ТВОРЕЦЪТ С БЕЗКОМПРОМИСНА МЯРА ЗА НРАВСТВЕНОСТ
Гергана Дончева
РАЗМИСЪЛ
След излизане от „Българската кинематография”
по пътя към Орлов мост,
наскоро след реконструкцията на булевард „Руски”.
... Нали всичко отново на място е
и вече на всички от ясно по-ясно е,
че нов е асфалтът, а пътят е стария –
от Орлов мост до кафенето „България”.
Здравей, вечен път! Я налейте от виното!
Финалът е важен в живота и в киното.
Летете орли, разцъфтявайте кестени -
не сме победени, а само изместени…
На 2 август 2014 вечният скептик Христо Ганев навърши 90 години. Юбилеите, а особено тези, до които доживяват малцина, винаги са повод за равносметка и за неизбежния поглед назад към изминалото време. А от висотата на девет десетилетия, изпълнени с бурни исторически събития, безкрайни борби, несправедливости, „арестувани” филми и завинаги захвърлени в чекмеджето сценарии, светът оправдано изглежда по-мрачен.
Днес кинематографистът рядко дава интервюта и предпочита мълчанието, разочарован от изгубените илюзии. Струва ми се, че последната му публична изява беше на церемонията през 2011 година, когато получи наградата „Свети Паисий Хилендарски” за изключителния си принос към българското кино. Дори и тогава, в краткото си слово, той с лека ирония съзнателно деритуализира тържествения миг на институционалното признание, заявявайки: „Моят дълъг и шарен живот, преминал през монархия, социализъм и демокрация, ме е научил да посрещам с малко скептична дистанция наказанията и наградите, с които съм бил удостояван. Знам, че и двете често са били незаслужени”. Очевидно е, че зад тези думи освен скепсиса са стаени и много болка и горчивина…
ТОЧЕН ДИАГНОСТИК НА ВРЕМЕТО НИ
Неда Станимирова
„Неумолимо изправеният”, „Духовен аристократ”, „Един от последните благородници в киното ни”, „Глас чист, искрен и мъжествен”, „Непобедим идеалист”, „Вик на съвестта ни”, „Неформален лидер на другомислието”, „Той е сред няколкото български Фигури, чийто авторитет е недосегаем през годините и политическите рокади. И е все така красиво достолепен”, „Човек, заместващ самооценката със самоиронията”, „Непреклонен в позициите си – с дух, неподкупност и рицарско благородство”, „Той е сред малкото родни интелектуалци, които имат биография, достойна за екшън роман”...
Това е само малка част от определенията в печата за Христо Ганев. А ето споделеното от Димитър Буйнозов: „Ако трябва да кажа с една дума кой е Христо – това е думата СВЕТЛИНА. Такова излъчване на човешка светлина, на благородство, на човешка хубост рядко се среща...”. И от Климент Денчев: „Моята носталгия е Христо Ганев”. Изкушавам се отново да приведа тези думи, макар че вече ги бях цитирала в списание „Кино” преди десет години. Тогава си мислех, че поне сравнението между юбиляра и Шилеровия маркиз Поза е моя находка, а сега, като се разравям в писаното за Христо Ганев през изминалите десетилетия, откривам, че Свобода Бъчварова е направила същата съпоставка още преди тридесет години. И колко още повтарящи се възторжени слова за този тъй уважаван, тъй любим човек и творец!
Ако към тези оценки се добавят и многото престижни награди, би могло да се предположи, че техният носител заслужено ще се гордее с тях. Христо Ганев обаче се притеснява, дори се ядосва на изразяваното към него внимание и възхищение. Когато през 2010 година му бе присъден орден „Стара планина”, той бе изпратил внука си да го приеме. Тогава Антон Дончев, който също получаваше висока награда, бе казал за него: „Той е човек, който освен с творчеството си, прави огромно впечатление с личността си – той е човек на честта, на доблестта и начинът, по който е защитавал човешкото си достойнство, е почти уникален в новата ни история. Той не прие нито един от постовете, които му предлагаха, защото служеше само на един Бог – на истината”…
100 години от създаването на първия български игрален филм
1914 – годината, родила „Българан е галант”
Петър Кърджилов
„Страстите около раждането на българското кино(изкуство)
не са „календарен” проблем. Те формират национално самосъзнание”.
чл.кор. Неделчо Милев
„На 16 май 1910 г. в 10 часа сутринта за първи път се сложи апарата пред къщата на Съселов на ул. „Славянска” № 9 за снимките на първия български игрален филм „Българан е галант” – уверява Васил Димитров Гендов (1891–1970) в своя ръкопис „Трънливият път на българския филм” (1949) – най-ранната история на нашето кино. „25 дена след започването на снимките (около 10 юни) „Българан е галант” беше окончателно готов за прожекция”. „На 22 юни същата година... стана премиерата”. Васил Гендов е изпълнител на главната мъжка роля във филма, навярно е бил още негов инициатор, „идеолог” (автор на идеята), сценарист и творчески организатор (режисьор). Затова и в края на дните си споделя с горчивина пред Алберт Декало: „На тебе не се ли вижда смешно и глупаво да отричат правото на една майка да помни рождените дати на своите деца?”. „Ако няма причини съзнателно да фалшифицира датата” – контрира логично Тодор Андрейков, заемайки (в името на истината) позицията на „другата страна”.
Макар и преповтаряна многократно от съвременници и дори свидетели на рождеството на „първата българска кино-комедия”, тезата „1910” не бива потвърдена и до ден днешен от нито едно реално доказателство или документ. От 10 до 15 януари 1915 в шест софийски вестника излизат 15 рекламни съобщения (поне толкова на брой са известни днес), посочващи недвусмислено премиерната дата на „Българан е галант” – 12 януари 1915. Което пък означава, че между времето на направата му (известно единствено от мемоарни свидетелства) и времето на най-ранния му показ (документиран от пресата) лежат цели четири години и шест месеца. Загадъчен и необясним темпорален отрязък, чието съществуване ражда логичното предположение, че филмът ще да е бил реализиран през лятото или ранната есен на 1914 година.
Лятото на 1914-а е различно както от мирновременните лета на 1910 и 1911, така и от военновременните на 1912 и 1913. Лятото на 1914-а е неспокойно, напрегнато, тревожно. Европа очаква неизбежното избухване на Първата световна война. И България го очаква – с желание за мъст и реванш. Българинът не е забравил унизителния за него край на Междусъюзническата война, а и позорния Букурещки мирен договор, ратифициран на 28 юли 1913, според който по-голяма част от Македония бива присъединена към Гърция…
КАН 2014
ЩЕ СЕ ПРОМЕНИ ЛИ СТИЛЪТ НА ФЕСТИВАЛА?
Разговор между Вера Найденова и Боряна Матеева
Вера Найденова: За филмите от последното, 68-мо издание на Кан, се написа и изговори немалко в различни медии. Включително и от нас двете. Затова, струва ми се, ще е по-добре да поговорим за филмите, но и за друго. Например, че това е събитие с много здрава структура, с ясни, рядко променящи се, и то целесъобразно, принципи. Не познавам добре историята и днешната практика на другите големи фестивали, но съм чувала за проблеми със селекционерите, с размествания и т. н. А, както е известно, при един артистичен празник и конкурс най-важна e селекцията. И така – и при фестивала важи известната сентенция „Стилът това е самият човек” (селекционерът).
В продължение на почти четири десетилетия на „Кроазет” тази дейност се извършва от Жил Жакоб. Той идва тук през 1964 като журналист/критик от списание „Експрес”, после става помощник на главния селекционер, а през 1978 Управителният съвет на фестивала го избира за Главен селекционер (Délégué général). Тук нямаме възможност да влизаме в подробности, но е важно да кажем, че той наследява форум с традиции (първото издание е през 1946), който се ръководи от „френските академици”, т. е. от писатели и културтрегери, които се отнасят добре към киното, но при награждаването предпочитат „културните”, по-класичните, а не кинематографично авангардните филми. Жакоб издига авторитета на авторското, уникалното филмово творчество и следва своя вкус до днес…
Боряна Матеева: Доколкото знам, на другите големи фестивали стълбата не играе такава ключова роля. Червеният килим присъства, но е разположен хоризонтално. Няма го това ритуално „изкачване на стъпалата” като символ или култово място - вече го коментирахме в един от предишните ни разговори… Отделна колоритна тема от „протокола” са опашките в Кан, многолюдната тълпа пред двореца. Виждаш журналисти от най-влиятелните световни издания, които в дъжд и пек смирено чакат ред, за да си осигурят място в салона. Прекарват средно по 40 минути на крак, за да видят първи в света филмите от селекцията. Защото местата винаги са по-малко…
Лица от Карлови Вари 2014
Божидар Манов
Всяка година за 10 дни в началото на юли тихият и спокоен СПА курорт Карлови Вари се превръща в стълпотворение от фенове на киното (предимно студенти), любопитни курортисти и привикнали с оживлението местни жители. И всяка година няколко знаменити световни звезди от екрана разтърсват обичайното спокойствие на уютния град.
Тази година специални гости на фестивала бяха френската актриса (а вече и режисьор) Фани Ардан, италианският актьор Франко Неро, американският режисьор Уилям Фридкин и неговият колега актьор и режисьор Мел Гибсън. Последните двама бяха отличени с Почетен „Кристален глобус” за цялостен принос към световното кино. Представяме откъси от техни диалози с журналисти и кинематографисти в града с 12-те минерални извора…
УИЛЯМ ФРИДКИН
ИМА БОГ НА КИНОТО!
Американският режисьор, продуцент и сценарист Уилям Фридкин е роден на 29 август 1935 г. в Чикаго, в семейство – потомци на украински емигранти.
Дори най-кратката му избрана филмография задължително включва знаменитите филми, донесли забележителни отличия и световна популярност на режисьора: „Френска връзка” (1971, „Златен глобус” и „Оскар” за режисура), „Екзорсистът” (1973, „Златен глобус” и номинация „Оскар” за режисура), „Магьосник” (1977), „Да живееш и умреш в Ел Ей" (1985), „12 разгневени мъже” (1997, телевизионна версия по пиесата на Рейджиналд Роуз). Двата му най-емблематични филма - „Френска връзка” и „Екзорсистът” имат общо 7 „Оскара” и 7 „Златни глобуса” в различни категории…
МЕЛ ГИБСЪН
ЖЕЛАНИЕТО МИ ЗА РАБОТА Е НАД ВСИЧКО
Суперзвездата Мел Гибсън е роден на 3 януари 1956 година близо до Ню Йорк като шесто дете в семейство с 11 отрочета. Баща му е железопътен спирач, а заради майката - австралийка семейството се мести в родината й. Там след колежа Мел учи в Националния институт за драматични изкуства в Сидни и късметът го спохожда през 1979. Тогава се снима в два филма: „Лудият Макс” му носи световна слава, а с „Тим” печели австралийския „Оскар” като най-добър актьор. През 1980 се жени за Робин Мур и двамата имат седем деца, но осмото е от рускинята Оксана Григориева. Американският му дебют е през 1984 с „Баунти” (реж. Роджър Доналдсън), където играе с Антъни Хопкинс. Като актьор има 51 филма, сред които хитовете „Смъртоносно оръжие” (1987), „Текила на разсъмване” (1988), „Маверик” (1994), „Теория на конспирацията” (1997), „Патриотът” (2000) и други. През 1993 застава зад камерата като режисьор и дебютира с „Човекът без лице”. „Смело сърце” (1995) му носи 2 „Оскара” (за филм и режисура) и „Златен глобус” (за режисура). А „Страстите Христови” (2004) спечели огромна световна популярност, но и мощна вълна от религиозно несъгласие…
Dream Fest 2014 – Слатина, Румъния
Детският свят не е само празник
Людмила Дякова
Преди време на една от годишните кръгли маси на списание „Кино“, въпреки че темата беше друга, разговорът се завъртя и около детското кино и абсолютната му липса в България. Мисля, че след „Принцът и просякът“ (2005) - сценарист Мая Даскалова, режисьор Мариана Евстатиева, а и доста преди това, този жанр е абсолютно пренебрегван от скромното ни филмопроизводство. Няма съмнение, че децата са най-благодарната и благодатна филмова аудитория и категорията „кинозрител“ се възпитава от най-ранна възраст, но както за всичко в България и по тази тема се мисли на парче и само за днес, а не в перспектива и със стратегия за бъдеще. Тези нерадостни мисли често ме спохождаха, когато с радост изживявах празника за младите зрители на филмовия фестивал „Dream Fest“ – Слатина, Румъния. За четвърти път малкият град е гостоприемен домакин на този амбициозен фестивал, който се превръща в емблема на града и за няколко дни става истински град на мечтите. Патрон на фестивала е престижният фестивал за детско-юношеско кино „Giffoni“ – Италия, а през октомври ще се състои първото издание на „Giffoni“ – Македония. Да не се връщам на темата, какво не/се случва у нас. Организацията на събитието е перфектна и екипът на фестивала начело с неговия директор Лавиния Сандру са убедени, че това, което правят, не е само въпрос на професионализъм, а достойна мисия. Селекцията на конкурсната и на съпътстващите програми, дело на артистичния директор Владимир Марин, според модния напоследък жаргон, е класна. Всеки от представените филми идва с по няколко престижни награди. Но това, което най-много ме впечатли, бяха самите участници – деца, по-скоро юноши, не само от Слатина, но и от цяла Румъния. Имаше и гости от Италия, Македония, Испания, Германия, Франция. За съжаление на поканата към България, никой не се е отзовал. Младите хора не само гледаха, но и обстойно обсъждаха филмите – драматургия, персонажи, проблеми, послания, което е много важно за израстването им като кинозрители…
DOCS BARCELONA 2014
КОМПРОМИСИ И КОЛИЗИИ
Мариана Христова
Откакто документалното кино започна да догонва игралното по оригиналност и изобретателност, но и по зрители и награди, специализираните фестивали се превръщат в неотменно събитие за културния афиш на всеки по-голям град. Docs Barcelona в каталонската столица трае едва пет дни, но пък се опитва да селектира каймака от последната световна документална реколта, заедно с най-актуалното от местната продукция. Макар да е по-скоро зрителско събитие, отколкото място за професионални срещи, паралелният форум за представяне и финансиране на документални филми в развитие също набира популярност и май се оказва, че подобни проектни пазари са задължителни за развитието и значимостта на един фестивал. Уъркшопите пък добавят престиж, особено ако въвеждат прохождащите кинематографисти не само в тънкостите на сценария „в крачка” и монтажа в документалното кино, но и ги учат как да включват социални послания в проектите си, с които „да променят света“ (тоест, да получат необходимото финансиране). Последното може и да е безобразен шаблон, но присъства дословно в заглавието на един от уъркшопите…
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 4-5 / 2014
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ, МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ Отново за предимството на късите форми / Петя Александрова Ракетите са навсякъде - Разговор с Кристина Грозева и Петър Вълчанов / Катерина Ламбринова Ранно пиле: в началото бе началото / Станислава Коцева В ПАМЕТ НА Владислав Икономов / Дочо Боджаков, Тамара Пещерска, Станислава Калчева, Милко Лазаров КИНОСЪБИТИЯ ЛЮБОВТА Е ЛУДОСТ 2014 В огледалото на сезоните / Людмила Дякова КРЪГЛА МАСА ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ СЕРИАЛИ - РОМАНИ ЗА ГЛЕДАНЕ Драматургия и технология в телевизионните сериали / Божидар Манов Наличност и утопии / Геновева Димитрова "Приказки от 1001 нощ" или Защо харесвам турските сериали / Вера Найденова |
ЮБИЛЕЙ Христо Ганев Творецът с безкомпромисна мяра за нравственост / Гергана Дончева Точен диагностик на времето ни / Неда Станимирова НАШАТА ИСТОРИЯ 1914 - Годината родила "Българан е галант" / Петър Кърджилов СВЕТОВЕН ЕКРАН ФЕСТИВАЛИ КАН 2014 Ще се промени ли стилът на фестивала? / Вера Найденова, Боряна Матеева КАРЛОВИ ВАРИ 2014 Лица от фестивала / Божидар Манов DREAM FEST 2014 - СЛАТИНА, РУМЪНИЯ Детският свят не е само празник / Людмила Дякова DOCS BARCELONA 2014 Компромиси и колизии / Мариана Христова СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ "Семейна терапия" / Кристина Грозева, Петър Вълчанов |
