СПИСАНИЕ
"КИНО"
Брой 6 / 2014
ви предлага целия текст на тези статии
ЗЛАТНА РОЗА 2014, ВАРНА
КРЪГЛА МАСА
КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ,
МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ
Людмила Дякова: Идеята възникна в края на миналата година и постепенно се разрасна като проект „Късометражното игрално кино: Модел на реализация, модел на комуникация”, по който списание „Кино“ работи от няколко месеца. Кръглата маса е сегмент от този проект, по който ще продължим да работим и през следващата година. Някак самата практика го наложи. НФЦ учреди специална позиция за финансиране на късометражни филми. По този начин се създава възможност за младите хора, а и не само, да се състезават равностойно, да съизмерват проектите си в дадената категория и така да се даде път за реализация на стойностни филми.
По света късометражният игрален филм има свое утвърдено място. Повечето международни кинофестивали включват в програмите си и конкурс за късометражно кино, както например „Джеймисън” в рамките на София Филм Фест или фестивалът „В Двореца” в Балчик…
КъсометражноТО кино – социално и рефлективно
Катерина Ламбринова
Една от двете кръгли маси, състояли се на „Златна роза”, бе „Късометражното кино – модел на реализация, модел на комуникация”. Повдигнаха се много важни въпроси за бъдещето на българското кино, които се отнасят и до производството и разпространението на късометражното кино. Генералният въпрос касае разпространението на филмите в рамките на увредената система за дистрибуция и показ. При добра културна политика алтернативен разпространителски канал може да се изгради на базата на мрежата от читалища в цялата страна, която така или иначе стои запусната. Реално този канал би имал възрожденска мисия, тъй като в много от населените места вече е израстнало цяло едно поколение, което никога не е гледало кино на голям екран. Още повече, че при добра координация и адекватна програмация биха могли да се съставят блокове от късометражни и анимационни филми, които да се показват в определен ден и час в така наречените арт кина в София. Относно студентските филми това пакетиране може да се случва в академиите, като в НАТФИЗ такава практика има - или поне преди имаше. Много важна е темата за финансирането на късометражно кино, което трябва да бъде постоянна практика както за НФЦ, така и за БНТ, тъй като това е един от основните инструменти за обновяване на киното и за откриване на нови автори...
В ПАМЕТ НА
Валери петров
Ицхак Финци, Маргарит Николов, Чавдар Шинов, Олег Ковачев
Ицхак Финци:
Първо прочетох „В меката есен”. После - ранните му поеми. В това число и „Далечен джаз”. „Далечен джаз” се считаше за малко нелегална. Не беше в тон с официалната поезия. Бях в бургаския театър. Дишах оня въздух, театърът го водеха новатори и знаех, че този поет е техен. Тогава в списание „Пламък” прочетох и „Когато розите танцуват”. Беше поетична пиеса за любовта. И колко е тя неосъществима. Още тогава го приех като кумир.
Не я поставиха в бургаския театър, но когато попаднах в Сатиричния в София, ми възложиха ролята на Духът на старостта. Вече Гриша Островски заедно с Валери Петров я бяха преработили на нещо като мюзикъл. Тогава се запознах с Валери. Той идваше на всяка репетиция.
„Розите“ се игра над сто пъти. Помня, че колкото повече я играехме, толкова повече се убеждавах, че чрез тази роля, на стария, разбирам себе си. Т.е. казвах си, че Валери Петров е написал думи, смисли, разсъждения, които са мои. Аз съм това! Аз съм този човек, който мисли и говори така. Държи се по този начин. Така започнах да си отговарям на мъчещия ме въпрос: „Кой съм всъщност? Какъв съм аз? “ И се радвах на прояснението. И обикнах много Валери...
Маргарит Николов:
Неизразима с нищо е загубата на Валери Петров.
Загубата на най-слънчевия и нежен, закрилящ и окрилящ, духовен стожер, едновременно Опора и Пътеуказател към измеренията на Духа за народа ни.
Всеки миг от неговия Живот бе пулс за всички.
Пулс на радостта от живота, който трябва да превърнем в градина на Духа.
Валери Петров си тръгна, завещавайки ни с усмивка тази градина. Като дете, уверен, че най-красивото във всеки от нас – детето – ще извърши отреденото му мъничко нещо - като Чудо.
Чудото - за тази наша българска градина... Озарена от неугасващата светлина на Валери и неговите безсмъртни стихове... Отсега те вече изцяло и завинаги принадлежат само на най-младите... На Бъдещето.
…Заедно с онзи Донкихотовски фар – сътворен от филмите му, сякаш оставен неволно на брега на киноизкуството там… да спасява…
Чавдар Шинов:
Някак си все не ми се иска да говоря или пиша за Валери, независимо че дълги години бяхме добри приятели. Потискат ме познатите клишета и печалности от погребалните речи, до които щеш не щеш ще достигнеш и изумен ще се слушаш, говорейки пред микрофона, който репортерката ти е поднесла, какви разчувствани баналности плещиш. Валери не беше човек за баналности!
Поетът, който, разбира се, ще си забрави шапката в ресторанта, от който току-що сте излезли, но преди това ще ти вземе акъла с внезапен и съвсем неочакван поглед към представлението или книгата, за които сте си говорили. Седи на масата, слуша мълчаливо всички, пък после каже нещо, дето никой досега нито е забелязал, нито е разчел. Не познавам друг човек, изпълнен с такава отговорност към езика. Боже, не можете да си представите какво беше заедно с него да пишеш писмо до някаква там институция. От тези, най-шаблонните учрежденски писма, знаете ги, един чиновник ще го напраска на компютъра, без изобщо да се замисли - „До едикой си и едикой си... Тук...” Колко пъти се изчиташе текстът, как се търсеше най-точната дума, как в последния момент нещо отново се поправяше... Не напразно в „Стършел”, където той няколко години е бил редактор, се шегуваха, че голямата рото машина на Полиграфическия комбинат можеше да бъде спряна само от Политбюро, от взрив или от Валери Петров, който е дотичал да смени някаква дума в някакво стихотворение...
Олег Ковачев:
Кога го видях за пръв път? Не помня точно. Беше един от многото хора в екипа на филма „Рицар без броня”. Може би беше най-спокойният и най-много пушеше. Даже имам една снимка, дето димът от цигарата му така е застанал точно пред носа му, че го прави много смешен. Често се смееше - за разлика от Шаралиев. Имаше особен, бълбукащ глас, малко напевен. Обичаше да се върти около нас - децата, докато репетирахме репликите си. Току се изкискваше на нещо и го записваше в голяма зелена папка. После четеше от нея на останалите и изменяше думите от сценария така, както ние ги бяхме променили, по-точно вдетинили.
Например в един кадър текстът ми беше: „Ама нали е йога?” На репетицията обаче съм казал „Ама че нали е йога, бе!” Чул ме и после поиска непременно пред камерата да го кажа точно така, с детския словоред. Другите ги знаехме какви са - режисьор, оператор, асистент, директор на продукция, организатор, художник... Само него така и не го разбрах какъв е, защо все се вре между нас, защо го уважаваха, защо му се чуваше думата. На премиерата на филма много му ръкопляскаха при представянето ни на сцената. Тогава за пръв път разбрах, че е по-различен от останалите. После тръгнахме из България, да правим срещи със зрители. Преди 50 години това беше изключително изживяване за хората, препълнили киносалоните. Беше много интересно и за нас, защото отговаряхме на въпросите им - понякога смислени, понякога не...
АВТОРСКА КНИГА ЗА „КЛАСИЧЕСКИЯ ПЕРИОД“ НА БЪЛГАРСКОТО КИНО
Иван Стефанов
Става дума за книгата „Поетика на българското кино”, написана от Красимир Крумов. Той е сценарист и режисьор на седем игрални български филма, автор на три романа, на две книги по филмова теория, гостуващ преподавател по кинорежисура и кинодраматургия в Берлинската академия за кино и телевизия. И ето, че този доказан професионалист в „седмото изкуство” сега се представя на нашата културна сцена като автор на голямо (486 стр.) и претенциозно във всяко отношение изследване за развитието на българското кино.[1] Поне за мен това не е изненада: добре си спомням, че още като студент по кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, той проявяваше забележим и траен интерес към теоретическото обяснение и философската интерпретация на новата медия; след това му изгубих следите, а ето че сега го откривам в ролята му на филмов критик. Нищо лошо, всичко е въпрос на творчески заложби и даже на шега ще си позволя да добавя, че творческата конфигурация на Красимир Крумов отговаря на едно общо определение, което той дава на нашите кинематографисти: „те са пролетарии по рождение, но аристократи по призвание”… (155 с.)...
[1] Крумов, Красимир. “Поетика на българското кино”, София, изд. Агата, 2013 г.
„ВЯТЪР РАБОТА“ - НЕПОЗНАТИЯТ ХРИСТО ГАНЕВ
Боряна Матеева
Тази книга е прецедент. Ценен прецедент! По няколко причини.
Първо тя идва като почит към една достолепна годишнина - големият български сценарист Христо Ганев, поет, публицист, сатирик, драматург и режисьор, стана на 90 и събитието, освен с юбилейните слова, беше отбелязано нетрадиционно - със сборник анимационни сценарии. Тук цялата кинообщност дължи благодарност на издателя ИА „Национален филмов център” за жеста, напук на цялата разклатена киноситуация. Явно можем да се обединим около моралните и творчески авторитети на нацията. Второ - в кинокнижнината на България много рядко са издавани сборници с киносценарии и никога – със сценарии на анимационни филми.
Излиза, че анимацията, създала световноизвестната Българска анимационна школа, е гледана като кино втора ръка, забавление за деца, подгряващо публиката преди сериозния игрален филм. Има няколко академични изследвания - „Феноменът българска анимация” и „Естетика на анимационния филм” на Красимира Герчева, „Българското анимационно кино 1915-1995” и „Квадрати на въображението” на Надежда Маринчевска, Григор Чернев написа „Една Чехкиня в София” - книга за Зденка Дойчева”. Скоро предстои НБУ да публикува сборник за Иван Веселинов и това май е всичко, ако не броим мемоарно-есеистичната книга на Христо Топузанов, издадена след смъртта му. Затова този сборник е с приносно значение за българската култура.
„Вятър работа” e тъничка книга с анимационни сценарии, подписани от Христо Ганев. Корицата е дело на аниматора и художник Ася Кованова, а редактор и оформител е сценаристът Румен Баросов. Чудесният предговор е на Невелина Попова – преподавател по сценарно майсторство в НБУ. Има естествено и илюстрации - знакови кадри от филмите, в които личи различният стил на режисьорите, тяхната артистична интерпретация...
Световен Фестивал на анимационния филм, Варна 2014
Мрачни тонове в разнолики филми
Людмила Дякова
Световеният анимационен фестивал във Варна достойно представи десетото си юбилейно издание. Прецизна селекция на конкурсните филми в различните категории; панорами; ретроспекции; обемна информационна програма; детски работилници; лекции; изложби; кръгла маса за съвременното българско анимационно кино, която обяснимо предизвика голям интерес. Обзорното експозе на Невелина Попова по темата предоставяме на вниманнието на читателите в този брой.
Бързам да отбележа, че за мен особено интересна и впечатляваща бе изложбата, посветена на 80-ата годишнина на чешкия художник - сюрреалист Ян Шванкмайер – един от най-изявените световни съвременни творци в областта на сценографията, анимационното кино, живописта, графиката, приложното изкуство. Винаги изобретателен и непредвидим, авангарден, провокативен и различен, или както го наричат ,„вълшебника от Прага“, с всяка своя творба Шванкмайер разкрива не само безмерния фантазен свят на своето творчество, но и ни позволява да прозрем или да се озадачим от философските му възгледи за света и материята. Пълнометражният му филм „Алиса“(1987) бе представен на фестивала и е сред световните образци на анимационното кино, се гледа с възхищение и поразява със своето новаторство и до днес.
В конкурсната програма бяха включени 86 филма от 30 страни. Като цяло нямаше екстравагантни експерименти с формата, но тематично, жанрово, като техника и стил многообразието беше голямо. И нещо, което е особено важно. Макар и не много на брой, но имаше и по-ведри, усмихващи ни творби...
Между артистичната рисунка и социалния проблем
Надежда Маринчевска
Десетият световен фестивал на анимационния филм във Варна предложи една по-разширена програма с пълнометражни анимации в сравнение с предишните няколко години. Не е тайна, че именно пълнометражното кино, както и детските програми, са така очаквания от всяка фестивална дирекция магнит за публика. Много филмови анимационни форуми дори съставят програмите си предимно с такива филми, като сбутват авторската анимация само в ограничен брой прожекции. Варненският фестивал в юбилейното си издание показа, че полага все по-големи усилия да върне в салоните варненските зрители, които пълнеха залите преди години, и това е добра тенденция, която трябва да продължи...
ДЕТСКОТО КИНО – СВЕТЛИНА И УЖАСИ
Красимира Герчева
Давам си сметка, че един фестивал, пък бил той и световен, не би могъл да даде пълна представа за състоянието на днешното детско кино. И въпреки това той очертава някакви параметри, в които анимационните филми за деца се разполагат, правят своите търсения и дори открития, съизмерват се или се противопоставят на основните тенденции, очертани от филмите за възрастни. Надявам се последното твърдение да не прозвучи предизвикателно, още повече знаем, че специализираните фестивали не са големи адепти на детското кино. За това говорят и студентските филми в конкурсната програма – почти няма филм, който да е пряко адресиран към малчуганите. Като че ли да правиш филми за децата те поставя на някакво по–долно стъпало, като че ли загърбваш големите проблеми на деня и се задоволяваш с вечните категории за доброто и злото, за хубавото и лошото. Тук, разбира се, има изключения и те са в традициите на националните кинематографии или в политиката на продуцентите, много често в частни или национални телевизии. Затова, говорейки за детския анимационен филм на тазгодишния Световен фестивал във Варна, няма как да отмина телевизионните сериали, които почти без изключения, противно на останалата програма, са адресирани към аудиторията на най–малките...
ДЕЦАТА И АНИМАЦИЯТА
детските анимационни работилници
Радостина Нейкова
По време на Световния фестивал на анимационния филм Варна 2014 се проведоха две детски анимационни работилници. Първата бе организирана дни преди откриването на самия фестивал в Детския кът на Морската градина във Варна. В самия вихър на детските игри и забавления множество деца се спираха, за да опитат да раздвижат свой собствен анимационен герой, да измислят своя рисувана история или да вдъхнат живот и раздвижат любимата си играчка. Децата бяха ръководени от наскоро завършилите студенти от Нов Български Университет и от НАТФИЗ Бианка Ташкова, Кристина Гацова, Валя Пенева и София Илиева. Резултатът е 3,40 минутен анимационен филм, сътворен от над петдесет деца: филм, в който принцове се бият за сърцето на любимата принцеса, динозаври се носят стремително, жаби правят магии, ракети откриват нови светове в космоса, има слънца, звезди, дъжд, море, планина, над планината изгрява дъга... Интересно бе как деца от 2 до 25 години направиха първите си опити да се докоснат до вълшебството на анимационното изкуство и да развихрят своята фантазия на екрана. И може би затова финалният резултат бе изпълнен с толкова много любов.
Втората детска работилница се проведе по време на фестивала и беше четвърта по ред, вече традиционна и очаквана от децата с огромен интерес. Ментори на работилницата тази година бяха Карин Миралес (ръководител на Анимационна студия „Labodanim“ в Macon, Франция), Радостина Нейкова (доц., д-р в Института по Изкуствознание - БАН, преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) и помощник - София Илиева. Големият брой предварително записани участници само доказваше желанието и любопитството на всеки от тях да се включи в това истинско творческо приключение...
СЪВРЕМЕННОТО БЪЛГАРСКО АНИМАЦИОННО КИНО
ЕКСПРСИВНОСТТА КАТО ОБЩА ТЕНДЕНЦИЯ
Невелина Попова
Да се обхванат различните лица на днешната българска анимация и посоките на нейното развитие е доста амбициозна задача. Ще стесня параметрите на обзора си до последните няколко години. Мисля, че възстановяването на Варненския световен фестивал на анимационния филм, както и на Софийския анимационен фестивал „Златен кукер”, са добра отправна точка. Така че фокус на разглежданите от мен филми ще са тези, създадени в периода между 2009 и 2013 година и участвали във фестивални селекции.
2009-а година е особено урожайна за българската анимация, с четири изключителни филма, спечелили множество наши и международни награди – „Анна Блуме” на Весела Данчева, „Три сестри и Андрей” на Борис Десподов и Андрей Паунов, „Фелиничита” на Андрей Цветков и „Фарът” на Велислава Господинова, студентка на НБУ, който е най-награждаваният студентски филм поне през последното десетилетие.
Радостно е наистина, че сред несвършващите кризи във всички сфери на живота, политиката и изкуството, въпреки турболенциите на субсидирането, днешната българска анимация се оказа жизнена и устойчива, способна да изрази духа на човека и времето, в което живеем. Анимационният език, развиващ се постоянно, носи експресивност, съизмерима по своята проникновеност с езика на литературата, музиката, киното...
След златните години на българската анимационна школа и тоталния срив на анимационната продукция (през 90-те практически имаше години без нито един субсидиран анимационен филм). През разглеждания период броят на професионалните, подпомогнати от НФЦ анимационни филми, е между пет и десет годишно, което вече е гаранция за едно относително устойчиво развитие, в което дебютите и най-вече студентските филми заемат своето достойно място...
ФЕСТИВАЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ИГРАЛЕН ФИЛМ ЗЛАТНА РОЗА 2014, Варна
ЗА ЧЕСТТА НА „ЗЛАТНАТА РОЗА”
Боряна Матеева
На 32-я фестивал на Българския игрален филм във Варна честта на „Златната роза” беше защитена достойно, по рицарски. Защитиха я филми и автори, които като критична маса могат да преобърнат статуквото и да наложат позитивно възприятие за българското кино. Крайно време е, 100-годишнината му чука на вратата... Тези филми категорично се налагат по световните фестивали (от Клермон-Феран през Венеция и Сан Себастиян та до Токио), с амбициите и потенциала си те са на най-добро европейско ниво, като същевременно държат на връзката с реалността и публиката. Напипват несретата на съвременния човек, люлеещ се от предразсъдъци, вини, отчуждение, несправедливост.
Нелепо е да прогласяваме, за кой ли път, появата на Ново българско кино - та нали с всяко идващо поколение то винаги ще е „ново”. По-конструктивно е, струва ми се, поглеждайки процеса „право в очите”, да потърсим какво в структурно и концептуално отношение го дърпа напред - към голямото кино и към зрителя. Във Варна видяхме да се надига едно жизнено и устремено българско кино с изявен творчески потенциал, който още не е стигнал пика си, но се движи по вертикала.
Ако тръгнем от самия фестивал като организъм, трябва да отбележим пионерския принос на тазгодишното издание в няколко структурно-организационни посоки. За първи път имаше международно жури – то внесе друга, универсална перспектива и парира съмненията за обвързаности. Имаше чужди критици и журналисти, които със сигурност са отбелязали на кинокартата националния ни фестивал и така са промотирали навън българското кино. Фестивалът се сдоби със свой сайт www.zlatnaroza.bg, благодарение на който цялата кинообщност можеше да следи от разстояние случващото се във Варна. ИА НФЦ организира и уъркшоп за млади професионалисти като практически инструмент, скъсяващ дистанцията изкуство - индустрия. Имаше Кръгла маса за същностните и наболели проблеми на българското кинопроизводство, както и кръгла маса за късометражното игрално кино...
Хубави филми в златната есен…
Иво Драганов
През тази година 32-ят фестивал на българския игрален филм „Златна роза” се отличаваше с разнообразие от хубави филми. Може уверено да се говори за успехи в режисурата, подчертани постижения в операторското майсторство, монтажа и филмовата музика. В същото време при почти всички филми се констатира известна драматургична недостатъчност или фрагментарност с малко щастливи изключения. Дали и доколко е така, предстои да разберем чрез оценките на други фестивали и приемането от публиката. Можем обаче да кажем с голяма сигурност какво е за българското кино този фестивал в общия аудиовизуален контекст. Фестивалите и няколко специализирани киносалона в България остават засега единствените места за среща с по-висока или поне алтернативна на масовата култура. Какви бяха тези филми?
Най-добре приет от публиката бе „Живи легенди” на Ники Илиев. Съвременна история, малко мечта, малко приказка за това как алчността и гонитбата на големи печалби разяждат човека, а старите приятели от ученическите години го спасяват…
ПЕТИЛЕТКА
Александър Янакиев
Ако трябва, пресметнете на пръсти – от 2010 до 2014 година са минали точно пет години. Една петилетка на възход на българското кино. Включително игралното. Тогава, през 2010, се появиха десетина дебютни заглавия, по-масово настъпиха поизведенията без държавно финансиране и съвременният зрител масово се запъти да гледа нови български заглавия в луксозните салони. В киномрежата „Мисия Лондон“ привлече повече от 370000 зрители. Ясно пролича залезът на т.нар. авторско кино, жанровите произведения привлякоха внимание и някои продуценти и режисьори под сурдинка започнаха да споделят, че правят мейнстрийм и искат контакт с публиката, на която да разкажат история, която да я завладее. По-младите продуценти показаха, че са се еманципирали и говорят и действат с чуждестранните си партньори с увереност и самочувствие. Имаше и стихийни протести, а някои партии още не бяха измислили и утвърдили щатната длъжност „протестер“.
През 2011 година „Златна роза“ затвърди смяната на поколенията, а следващата през 2012 – разделението на стилни артпродукции (впрочем „Аз съм ти“ все още не се е появил на масов екран и като данъкоплатец и критик съм смутен от този факт) и ясни зрителски заглавия.
През 2013 се получи ауфтакт и нямаше „Златна роза“. Не чух през тази година някой сериозно да постави въпроса и да се обсъди аритмията на игралното ни производство. Как така след няколко успешни години изведнъж няма достатъчно заглавия, а на следващата година програмата да прелива и дори да не допуска телевизионна продукция, която след изчезването на „Златната ракла“ в Пловдив съвсем няма къде да се покаже. Тихомълком беше загърбена тази традиция.
За мен продължава да стои въпросът за аритмията. Държавата дава редовно своите пари, НФЦ ги разпределя, делът на субсидията за кино от бюджета на Министерството на културата се увеличава (в периода 2002-2007 е между 4,03% и 6,44%, от 2009 до 2013 нараства от 9,76% на 10,52%), НФЦ превежда траншовете на продуцентите, а филми ту има, ту няма. Получава се нещо като играта „Тука има, тука няма“. Претенции и шумотевица има до бога, а равномерен процес липсва. Кой ще даде отговор? Коя от продуцентските организации ще направи анализ на работата на членовете си? Коя неправителствена организация ще защити обществения, а не личния си интерес? Въпросите не са риторични. Дано да получим някой ден отговори.
Фестивалната програма тази година беше щастлив завършек на петилетката. Всички отбелязани по-рано тенденции избуяха и общото усещане беше за пълноводна, жива и многоцветна река...
ДОБРИЯТ ФИЛМ СЕ СЛУЧВА В ГЛАВАТА НА РЕЖИСЬОРА, А НЕ В БЮДЖЕТА НА ПРОДУЦЕНТА !
Божидар Манов
Във Варна, за последния брой на Фестивалния бюлетин, нахвърлих „на коляно” няколко кратки бележки „от морското равнище” за 32-та „Златна роза”. Сега ги предлагам малко разширени и аргументирани по-подробно.
1. Въпреки всичко, въпреки редовното „кръвопускане” чрез бюджетни „тесли” и самоубийствени вътрешни скандали (редовни, всяка година все по-смъртоносни и екзотично изобретателни – напр. преписаните оценъчни карти на Евгени М. и гласът на глухонямото момиче Росица К.), игралното ни кино се оказа живо, макар и в режим vita minima. Това е термин от биологията и означава, че организмът не е умрял, но е със силно ограничени функции до появата на нормални жизнени условия. Примерът със зимния сън на мечките е най-четлив, но по-добре би било да имаме филм като великолепния „Зимен сън” на Нури Билге Джейлан със „Златна палма” 2014.
2. Програмата на 32-та „Златна роза” предложи добра комбинация от 21 пълнометражни и 34 изключително полезни (за авторите им) късометражни филма. За две производствени години това не е зле, но все пак е недостатъчно, особено ако прескочим чисто количествените показатели и видим какво качество се крие зад числата. Тогава нямаме особени причини за задоволство, а по-скоро за смущение от финансовата характеристика на тази реколта: твърде малко и твърде скъпи филми с държавно финансиране; недостатъчно телевизионни заглавия (там енергията отива главно в сериалите); и смущаващ пакет частни филми, които с охота жертват художественото качество заради съмнителен зрителски успех (за това – по-долу)…
Информационната пълнометражна програма – жанрово разнообразие
и независимо финансиране
Росен Спасов
Новите филми на българското игрално кино изчакаха две години своя национален фестивал. В навечерието на празненствата по случай 100 години Българско кино, ,,Златна роза‘‘ демонстрира пъстра и витална картина от нови филми - тринадесет в пълнометражния конкурс, деветнадесет в късометражния конкурс и още двадесет и три филма в информационната програма (без съпътстващите юбилейни и възпоминателни прожекции). Всичко това - на фона на последните скандали около сесиите на НФЦ, българското предложение за ,,Оскар‘‘ (не че там са опрели до нашия филм, който и да е той, но това е друга тема) и дискусиите за културната политика на бъдещото правителство. Официалната причина да няма фестивал през 2013 беше липсата на филмова продукция. Сегашното двегодишно натрупване пък доведе до проблеми с програмирането. Това важи с особена сила при късометражните програми, където количеството е осезаемо. Самата селекционна комисия си признава, че някои филми с качества за конкурс са останали в информационната програма поради липса на време. А според мен и в пълнометражните секции има такива случаи. Пъстротата и изобилието при късометражните форми бяха обсъдени подробно на организираната от списание ,,Кино‘‘ кръгла маса в рамките на фестивала. Явно е, че този тип кино, освен че набира популярност, започва да се приема сериозно у нас като първо стъпало във филмовото творчество.
Това, което не бе обсъдено по време на фестивала и е обект на този текст, е пълнометражната информационна програма, която по традиция остава извън вниманието на двете основни зрителски групи във Варна – професионалисти и публика…
ПОГЛЕД ОТ ‚ДРУГАТА” БЪЛГАРИЯ
Кристина Стоянова
ПЪРВА ЧАСТ. Спомням се, че през 1987 или 1988 написах за списание „Киноизкуство” – предшественика на „Кино“ – статия „Поглед от далеч и от близко към канадското кино.“ И ето, че дойде време да пиша статия за българското кино „отдалеч и отблизо“… След четвърт век емиграция приех с признателност и гордост любезната покана на г-н Георги Чолаков, изпълнителен директор на НФЦ (Национален Филмов Център), да бъда член на журито на 32-ия български национален кинофестивал „Златна роза“. Нали най-голямото признание за всеки от нас е това, което получава в семейството или в родината си! Не случайно поговорката казва, че е най-трудно да си пророк в собственото си село… Спомням си, например, през какви иглени уши трябваше да мине професор Божидар Манов, за да преодолее съпротивата, и да ме покани през пролетта на 2002 година да изнеса курс от лекции върху посткомунистическото източноевропейско кино в моята Алма матер НАТФИЗ.
БЪЛГАРСКОТО КИНО ОТДАЛЕЧ… Ако преди 10-15 години беше все още рано, мисля си, че е дошло най-сетне времето да се приобщят към българските културни и кинопроцеси – пък и не само – професионалистите от „другата“ България, които живеят в чужбина и са свързани професионално с тамошното кино. Нали всички т.нар. национални кинематографии се намират сега в една „глобална“лодка и всички те разчитат предимно на средствата, отускани им от съответната държава, така че имаме какво да си кажем. Пък и Канада най-отдавна произвежда филми, които се разпространяват главно по телевизията, защото в собствената си страна канадското кино разполага само с 3.5 процента екранно време, останалите 96.5 процента принадлежат на Холивуд. Както навремето се беше изразил Пиер Елиът Трюдо, най-известният канадски министър-председател от неотдавнашното минало: Канада е като мишка, която спи в едно легло със слон! Въпреки това канадската държава –макар и сега с консервативно правителство и не особено охотно – продължава да финансира националното си кино в съгласие с многокултурната си и многоетническа културна политика, защото е наясно, че трябва да подкрепя националната си идентичност. Българското кино наистина е под чадъра на законите за защита на националните култури на Европейския съюз, но не бива да се забравя, че тези закони се подлагат регулярно на обсъждане от Световната търговска организация (World Trade Organization), която по принцип не гледа с добро око на всякакъв вид протекционизъм, бил той икономически или културен…
Попово „ЗЛАТНОТО ОКО“ 2014
Бате Димо и операторите
Людмила Дякова
Ето че и седмият фестивал за операторско майсторство „Златното око“, макар и след три години, се състоя. Този път забавянето (регламентът изисква фестивалът да се провежда на всеки две години) е за добро. Освен с уютната, ремонтирана зала, сега читалището се гордее и с модерната си прожекционна апаратура – последна дума на техниката и с екран, каквито малко зали в страната притежават. Явно община Попово и Сдружение за среда и култура „Попово 21 век“ успешно усвояват пари по европейски проекти и програми и това си личи както в градската среда, така и от културния облик на града. Фестивалът „Златното око“ в памет на Димо Коларов е емблематичен за културния календар на Попово, но той е и от национално значение като един от трите европейски фестивала за операторско майсторство след международните „Camerimage“ в Полша и „Братя Манаки” в Македония. След всяко издание на фестивала обсъждаме необходимостта той да се превърне в международен, сега вече пречките от техническо естество са преодолени и остава държавата да прояви добра воля и да осъзнае колко важен за международния престижа на България би бил този фестивал.
Тази година „Златното око“ бе посветен на 90-ата годишнина на Димо Коларов (поповчани не само се гордеят, но тачат и пазят паметта на бележития си съгражданин). На срещата, която се състоя по този повод, Съюзът на българските филмови дейци подари на музея в града цигулката и акордеона на бате Димо, а актрисата Гинка Станчева с неувяхващия си чар разказа за работата с Димо Коларов във филма „Хайдушка клетва“ (1958). В съпътстващата програма имаше и други интересни събития като репрезентацията на UVT „Бъдещето на цифровото кино и телевизия“; представянето на филма на Елена Йончева „Кой спечели Украйна“ и среща с нея; показ на филмите „Съседката“ в памет на оператора Стоян Чакъров и „Чия е тази песен“ в памет на оператора Жоро Неделков.
Награди за цялостно творчество бяха присъдени на Христо Тотев – едно от емблематичните имена в българската операторска школа, и на Гинка Станчева – една от любимите актриси на бате Димо.
В конкурсната програма, след селекция, бяха включени 29 филма, разпределени в категориите: игрални, документални и научнопопулярни и студентски филми. Тук е мястото да подчертая заслугата на СБФД, съосновател и съорганизатор на фестивала съвместно с община Попово, за успешното реализиране на това важно събитие още от самото му учредяване…
РАКУРСИ
Сътворението на пластилинов свят в лодка
Разговор с аниматорката Джоан Грац на Цветомира Николова и Зина Соколова
Международният фестивал на анимационния филм в град Неум – Херцеговина съществува от девет години и въпреки голямата фестивална конкуренция и трудностите във финансирането, печели известност и почитатели. Директорът Юринко Раджич, работил в Загребското студио за анимационни филми близо 20 години, започва с идеята да организира в Неум международна анимационна работилница за деца, която се разраства и се превръща във фестивал. Прожекциите се провеждат на открито и не малко курортисти с удоволствие гледат анимация пред хотел „Слънце“, съвсем близо до пострадала от бомбардировките сграда, която се е превърнала в убежище за стотици лястовички. Програмите се прожектират едновременно и в летните кина на Неум, Дубровник и Мостар.
Тази година председател на Международното жури беше Джоан Грац, виртуоз в така наречената „пластилинова живопис под камера“ и носител на „Оскар“ за филма си „Мона Лиза слиза по стълбите“ (1992), както и на много други престижни награди.
Ето какво сподели тя за списание „Кино“.
Госпожо Грац, разкажете за началото на Вашия творчески път. Как стигнахте до анимацията?
Завършила съм рисуване и история на изкуствата в Калифорнийския университет. След като се дипломирах, не ми се искаше да започна веднага работа и записах архитектура в Орегон, тъй като този курс на обучение е доста дълъг. Докато учех архитектура, донякъде случайно опитах да анимирам и бързо се ориентирах към работата под камера. Вместо да трупам купища последователни рисунки и накрая да ги заснема, предпочетох да снимам директно, да променям малко същото изображение, пак да го снимам и т.н. Така направих една фигура, която дишаше – това беше първата ми среща с изкуството на анимацията. Когато завърших архитектура, вече знаех с какво искам да се занимавам – с анимация…
ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ
ПРОБЛЕМИ ПРИ ТРАНСФОРМАЦИЯТА НА МУЗИКАЛНАТА ДРАМАТУРГИЯ
В АУДИОВИЗУАЛЕН ЕЗИК
Петър Одаджиев
При трансформацията на музикална сценична форма в екранна възниква въпросът как и използвайки какви принципи може да се прекодира една художествена система на езика на друга, така че полученият нов „хибрид” да запази естетическите съотношения, характерни за изходното изкуство, използвайки специфичните възможности на изкуството, в което се трансформира.
Времето в музикалния театър е същото като в драматичния театър – то е реално текущото време „тук и сега”, независимо че при вокализирането и хореографията като функция на музиката то е и художественото време на композитора, отразено в неговата партитура. Но се възприема като единно, общо време, като на това на зрителя. Времето в киното, както е известно, е накъсано, опосредствано от монтажа, възприема се чрез условната знакова система на визуализацията - или това е визуализирано време, т.е. подчинено е на доминирането на визуалността като основен феноменологичен признак на киното. Така става ясно, че при трансформирането е необходимо линейното, реално текущото време, закодирано в музикалната партитура, да се преобразува в условно киновреме - в нова визуална линия.
Пространството на музикалния театър, освен че априори като всяко сценично пространство е условно (изкуствено), освен това вторично е натоварено със система от естетически условности, присъщи на жанра, които, независимо от огромното им разнообразие, имат непроменяща се константна основа или „концепция за реалността”, съдържаща повишена „театралност”, като в случая се разбира обратното на „реалистично”. А пространството в киното при цялото огромно разнообразие от начини за преобразуването му в художествено знаково пространство съдържа в себе си опредметен свят (дори и превърнат в знак).
Сложността при процесите на трансформиране на изкуството на музикалния театър на езика на киното идва от това, че става дума за трансформиране на готов сценичен продукт на езика на киното. Но дори и филмът да е създаден като първичен продукт или в случаите, когато филмовият режисьор снима класическа опера, той все едно се води от принципите, заложени в музикалната партитура на композитора, тоест той се опира на театрални „изходни” материали.
Така реализирането на филм на основата на сценарий и реализирането на филм на базата на музикална драматургия съществено се различават – трансформира се не само история, но и история, априори превърната в музика с всички следващи от това кохерентни естетически особености, или става дума за преобразуване на съществуващ устойчив естетически модел, установена система на изразни средства, при промяната на които ще се унищожи смисълът на самото ядро – музикалната драматургия. И още – в спецификата на този модел, както виждаме по-горе, доминира изразена театралност – музикалната драматургия сама по себе си като феноменологично явление е предназначена за сценична реализация и като така първоначално носи в себе си поредица от театрални „кодировки”...
Четате 2014 - Герои и антигерои
Александър Янакиев
Тази година изданието на „Диван филм фестивал“ в Четате, Румъния, бе пето по ред. Малък юбилей и потвръждение за успешната формула – съсредоточено внимание върху непознатото в страната балканско кино без конкурсна надпревара и изнервяне, и балканска кулинария. Повече подробности за идеята и реализаторите на тази среща можете да прочете в бр. 4-5 на сп. „Кино“ от 2013 г.
Фестивалът бе открит с българския филм „Корпус за бързо реагиране 2: ядрена заплаха“ в присъствието на Станислав Дончев, режисьор, съсценарист и продуцент, Теодора Дончева, изпълнителен продуцент и актриса, Башар Рахал, актьор и копродуцент и Ралица Паскалева, актриса. Онова, което винаги прави впечатление в Румъния, макар някои да не си го признават, е, че в съседна България все повече филми се правят без да чакат и да хленчат за държавна субсидя. Също така – зрителският успех, съпоставен с броя на населението.
Скоро българската група се попълни и с Мартичка Божилова, продуцент в „Агитпроп“, и Георги Богданов, оператор. Те представиха документалните филми „Последните черноморски пирати“ (2013, режисьор Светослав Стоянов), „Късмет“ (2013, режисьор Нина Мария Паскалиду) и „Любов и инженерство“ (2014, режисьор Тонислав Христов).
В късометражната програма беше включен „Леглото“ (2011, режисьор Петра Георгиева).
Така българското филмово участие показа разнообразието от произведения, стилове и проблеми, които присъстват в днешното ни кино.
След паметното участие с кулинарно шоу на Ути Бъчваров през 2012 тази година готвачките от Видин Арза Мурат Сабриева и Яна Левенува Гончици нагостиха вкусно гостите на фестивала с традиционни турски манджи.
Накрая, но не на последно място, като председател на Третия симпозиум за балканско кино бе поканена професор Дина Йорданова, която от години преподава в университета в Единбург. Тази година темата беше „Герои и антигерои на Балканите“. Моят доклад беше озаглавен „Колко е висок героят?“. Останалите участници в симпозиума бяха Невена Дакович, Сърбия, Лидия Пападимитриу, Гърция, Анна Гъргич, Хърватия/Великобритания, Аби Саундърс, Великобритания, Уан Яо, Китай и домакините Дана Дума, Мариан Цуцуй и Анджело Миткиевичи. В обсъжданията активно участваха Мартичка Божилова, Електра Венаки, Гърция, Александър Зиков, Македония/Румъния и други гости на фестивала. Прави впечатление, че организаторите полагат усилия да привличат млади изследователи от чужбина...
Венеция 2014
ВЕНЕЦИАНСКИ МИТОВЕ
Соня Александрова
Мострата на киното във Венеция тази година задържа вниманието с привлекателни и привличащи заглавия във всички програми. Един от възможните подходи към тях е как част от филмите се занимават с мита за артиста, като го допълват, величаят или разрушават.
Тази тема присъства още в „Бърдман” – филма, показан на откриването и първи в конкурсната програма. Черната комедия на режисьора Алехандро Иняриту разказва историята на залязващ актьор (Майкъл Кийтън), прославил се с интерпретацията на митичния супергерой Батман. Близо до забравата, той се впуска да режисира спектакъл в Бродуей като единствен шанс да си възвърне успеха. Вече е остарял, напълнял, оплешивял, отчаян егоцентрик в плен на хиляди тревоги. Филмът изследва ужаса от изгубената слава, забавлява се с идеята какво означава да си звезда от миналото във времето на Фейсбук и Туитър. Кое е по-изгодно - да си популярен супергерой в холивудски филм или да си отново признат като герой от класическо произведение в театър на Бродуей? Историята е едновременно забавна и тревожна, реална и сюрреална. Няколкото финала и обърканото на моменти действие принизяват първоначалната пленяваща сила на филма. В заявения театър има очевидна нервност. Майкъл Кийтън незаслужено се размина с наградата за най-добра мъжка роля.
В артистична криза е и актьорът от „Унижението” на Бари Левинсън. Надхвърлил 60-те, поизгубил таланта, сигурността и дори жена си, неспособен да обуздае депресията, той се изолира от света в гората, уж за да успокоява подтиците си към самоубийство, но всъщност, за да човърка в миналото си.
Неочаквано е посетен от дъщерята на най-добрия си приятел, негова заклета почитателка. Започва пътуване назад и напред във времето, което сглобява пъзела на живота му. Ал Пачино обхваща физически екрана почти през цялото време, с първи планове и дълги и интензивни монолози. Той жонглира между смешно и тъжно, между комедия и драма, между възход и падение. Тази роля е поредното предизвикателство за 74-годишния Пачино, който отново показва, че е на висотата на собствения си мит.
Питър Богданович с „Тя е смешна по този начин” (”She’s funny that way”) сякаш събира тези два филма като ги допълва с бликаща словесна ирония и хрумки…
„БРАТЯ МАНАКИ“ Битоля 2014
ТАНЦ С КАМЕРАТА
Зорница Йончева - Даниловска
Светлината винаги е водеща в киноизображението. Тя рисува в кадъра лицата, пейзажа, времето. Светлината е душата на изображението. Истинска наслада за очите е майсторското използване на светлината. За това и толкова много обичам „Братя Манаки“ - един пъстър фестивал, посветен на рисуващите със светлината.
35-та поредна година фестивалът извежда на преден план човека зад камерата, онези скрити зад обектива очи, търсещи истината в образа, сънуващи светлината, танцуващи с камерата – кинооператорите.
„Към звездите“ – тазгодишното фестивално мото, придаде завършеност и изтънченост на събитието. Три големи „звезди“ на киното засияха на сцената на фестивала – актрисата Жулиет Бинош и операторите Лука Бигаци и Крис Менджис. Фестивалът отбеляза 20 години от премиерата на емблематичния за македонското кино филм „Преди дъжда”. Режисьорът му Милчо Манчевски излезе безмълвно на сцената, прие наградата „Звезда на македонската кинематография“, поклони се и с достолепно мълчание слезе от голямата сцена. Жестът на мълчание бе и своеобразен символ на същността на киноизкуството – когато образът говори, думи не са нужни.
Лука Бигаци – вълшебникът, стоящ зад камерата на филма „Великата красота” (режисьор Паоло Сорентино) сподели със зрителите в Битоля: „Когато спя, аз сънувам светлината. Сънувам какво ще снимам следващия ден, каква светлина ще използвам. Обичам да разговарям с режисьора за светлината“.
Да слушаш Бигаци е неповторимо пътешествие из визуалния свят на киното. Той е от операторите, които се интересуват и от онова, което се случва с филмовия материал по време на постпродукцията. По време на монтажа следи да не бъде променен смисълът и визуалната идея на изображението. Лука Бигаци беше удостоен със специалната Златна „Камера 300” за особен принос в световната кинематография.
В контраст на авангардното изображение във филмите на Бигаци, специален акцент бе поставен и върху друг голям стил във филмовото изображение - документалността. Златна „Камера 300” за цялостно творчество получи и кинооператорът Крис Менджис…
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 6 / 2014
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ, МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ Кръгла маса Варна 2014 Късометражното кино - социално и рефлективно / Катерина Ламбринова В ПАМЕТ НА Валери Петров / Ицках Финци, Маргарит Николов, Чавдар Шинов, Олег Ковачев НОВИ КНИГИ Авторска книга за "класическия период" на българското кино / Иван Стефанов "Вятър работа" - непознатият Христо Ганев / Боряна Матеева КИНОСЪБИТИЯ СВЕТОВЕН ФЕСТИВАЛ НА АНИМАЦИОННИЯ ФИЛМ ВАРНА 2014 Мрачни тонове в разнолики филми / Людмила Дякова Между артистичната рисунка и социалния проблем / Надежда Маринчевска Детското кино - светлина и ужаси / Красимира Герчева Децата и анимацията - детските работилници / Радостина Нейкова Съвременно българско анимационно кино. Експресивността като обща тенденция / Невелина Попова |
ЗЛАТНА РОЗА 2014 За честта на "Златната роза" / Боряна Матеева Хубави филми в златната есен... / Иво Драганов Петилетка / Александър Янакиев Добрият филм се случва в главата на режисьора, а не в бюджета на продуцента! / Божидар Манов Информационната фестивална програма - жанрово разнообразие и независимо финансиране / Росен Спасов Поглед от "другата" България / Кристина Стоянова ПОПОВО "ЗЛАТНОТО ОКО" 2014 Бате Димо и операторите / Людмила Дякова РАКУРСИ Сътворението на пластилинов свят в лодка - Разговор с аниматорката Джоан Грац / Цветомира Николова и Зина Соколова ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ Проблеми при трансформацията на музикалната драматургия в аудиовизуален език/ Петър Одаджиев СВЕТОВЕН ЕКРАН - ФЕСТИВАЛИ ЧЕТАТЕ 2014 Герои и антигерои / Александър Янакиев ВЕНЕЦИЯ 2014 Венециански митове / Соня Александрова БРАТЯ МАНАКИ - БИТОЛЯ 2014 Танц с камерата / Зорница Йончева-Даниловска СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ "Буря" / Ина Георгиева "Само моя" / Йоана Атанасова "Наводнение" / Димитър Велев |
